Агата Кристи
Произшествие в „Сан Суси“ (10)

I

— Три пики ли казахте, мисис Бленкънсоп?

Да, мисис Бленкънсоп бе казала три пики. Мисис Спрот се върна задъхана от телефона.

— Пак са променили датата на изпита по противовъздушна отбрана. Просто да полудееш — сподели тя и помоли обявяването на картите да започне наново.

Мис Минтън, както обикновено, бавеше играта с непрестанни повторения.

— Две спатии ли казах? Сигурна ли сте? Аз пък мислех, че играем без коз. А, да, разбира се, сега си спомням. Мисис Кейли каза купа, нали? Тъкмо се канех да кажа без коз, но се обърках, а трябва да спазваме правилата. Тогава мисис Кейли каза купа и аз реших да обявя две спатии. Трудно е според мен, когато човек има две слаби бои.

Понякога, мислеше си Тапънс, може да се спести време, ако мис Минтън просто сложи ръката си на масата и покаже всичките си карти. Тя беше абсолютно неспособна да премълчи с какво разполага.

— Значи се разбрахме — заяви мис Минтън тържествуващо. — Една купа и две спатии.

— Две пики — обяви Тапънс.

— Аз казах пас, нали? — запита мисис Спрот.

Погледнаха мисис Кейли, която се бе навела напред да чуе по-добре. Мис Минтън започна пак:

— Значи мисис Кейли обяви две купи, а аз — три кари.

— А аз три пики — каза Тапънс.

— Пас — заяви мисис Спрот.

Мисис Кейли седеше и мълчеше. Най-после, изглежда, усети, че всички гледат нея.

— О, боже мой! — изчерви се тя. — Извинявам се. Тъкмо си мислех, че мистър Кейли може да има нужда от мен. Дано да е добре там, на терасата.

Тя изгледа всички поред.

— Ако нямате нищо против, ще прескоча да видя. Счу ми се особен шум. Може да е изтървал книгата си.

Тя се измъкна бързо през френския прозорец. Тапънс въздъхна раздразнено.

— Трябва да си върже канап за китката — подхвърли тя, — та когато мъжът й има нужда от нея, ще бъде достатъчно да подръпне.

— Каква предана съпруга! — възкликна мис Минтън. — Не е ли трогателно?

— Така ли мислите? — рече Тапънс, която никак не беше в настроение.

Една-две минути трите жени седяха и мълчаха.

— Но къде е Шийла тази вечер? — запита мис Минтън.

— Отиде на кино — отговори мисис Спрот.

— А мисис Переня? — заинтересува се Тапънс.

— Каза, че се прибира в стаята си да си оправи сметките — рече мис Минтън. — Горката! Толкова уморително е да се правят сметки!

— Изглежда, че не се занимава цяла вечер със сметки — обади се мисис Спрот, — защото когато говорех по телефона, влезе във вестибюла.

— Интересно къде ли е била — каза мис Минтън, която цял живот си бе задавала такива дребни въпроси. — Сигурно не е ходила на кино, защото прожекцията още не е свършила.

— Беше без шапка — уточни мисис Спрот. — И без манто. Във всеки случай беше разчорлена и съвсем запъхтяна, като че е тичала или кой знае какво. Качи се бързо по стълбата, без да каже нито дума и ме изгледа злобно — положителна съм, че ме гледаше злобно, а нищо лошо не съм й направила.

Мисис Кейли се показа на прозореца.

— Представете си — обяви тя. — Мистър Кейли е обиколил сам цялата градина. Казва, че тази разходка му доставила голямо удоволствие. Такава топла нощ!

Тя зае отново мястото си.

— Я да видя… слушайте, искате ли да започнем обявяването отначало?

Тапънс потисна въздишка на протест. Когато започнаха наново, тя можа да изиграе трите си пики.

Тъкмо при сеченето за следващото раздаване влезе мисис Переня.

— Приятна ли беше разходката? — попита мис Минтън.

Мисис Переня я изгледа. Погледът й беше свиреп и неприязнен.

— Аз не съм излизала — отговори тя.

— А-а… о-о… мисис Спрот, струва ми се, каза, че току-що сте се прибрали.

— Бях навън само да видя какво е времето — отвърна мисис Переня.

Тонът й беше сърдит. Тя хвърли смъртоносен поглед на смирената мисис Спрот, която се изчерви и като че ли се уплаши.

— Представете си — обади се мисис Кейли, за да допринесе за разговора със своята новина. — Мистър Кейли обиколи цялата градина.

— Това е неразумно — произнесе се рязко мисис Переня.

— Нощта е толкова топла — заоправдава се мисис Кейли. — Не е сложил дори второто си шалче и не иска още да се прибира. Дано не настине.

— Има и по-доши неща от настинка — каза мисис Переня. — Всяка минута може да падне някоя бомба и да направи всички ни на парчета.

— О, боже, дано не падне.

— Така ли? Аз пък искам да падне.

С тези думи мисис Переня излезе през френския прозорец. Четирите играчки на бридж гледаха смаяно подире й.

— Тази вечер тя изглежда много особена — констатира мисис Спрот.

Мис Минтън се наклони напред.

— Не ви ли се струва… — Тя се озърна. Всички сближиха глави. Тогава мис Минтън прошепна със съскащ глас: — Не ви ли се струва, че пие?

— О, боже! — възкликна мисис Кейли. — Чак сега разбирам. Така всичко става ясно. Понякога наистина се държи, много… много особено. — Какво мислите вие, мисис Бленкънсоп?

— Аз, откровено казано, не съм на такова мнение. Смятам, че нещо я тревожи. Ваш ред е, мисис Спрот.

— Боже мой, какво да кажа? — засуети се мисис Спрот, изучавайки картите си.

Никоя не пожела да я напъти, макар че мис Минтън, която се взираше с невъзмутимо любопитство в картите й, можеше да й даде съвет.

— Бети ли извика? — попята мисис Спрот, като вдигна глава.

— Не, не е Бети — заяви Тапънс категорично.

Тя усещаше, че ще изпищи, ако не продължат играта. Мисис Спрот гледаше картите си разсеяно, майчинското й чувство явно беше нащрек. След това обяви:

— Мисля, че това е каро.

Играещите взеха една по една да си откриват картите. Мисис Кейли поведе.

— Казват, когато се колебаеш, да играеш коз — изчурулика тя и сложи на масата деветка каро.

Дебел добродушен глас произнесе:

— Значи деветка каро играете, a?

На прозореца стоеше мисис О’Рърк. Тя беше запъхтяна, очите й блестяха. Гледаше лукаво и злобно. Пристъпи в стаята.

— Забавлявате се мирно и тихо с бридж, а?

— Какво е това в ръката ви? — полюбопитствува мисис Спрот.

— Чук — отговори миене О’Рърк учтиво. — Намерих го захвърлен на автомобилната алея. Сигурно някой го е оставил там.

— На такова място чук не се оставя! — произнесе се мисис Спрот с подозрение.

— Права сте — съгласи се мисис О’Рърк.

Явно в изключително добро настроение, размахвайки чука за дръжката, тя тръгна към вестибюла.

— Чакайте — каза мис Минтън. — Кое е коз? Играта продължи без прекъсване още пет минути.

След това влезе майор Блечли. Той бе ходил на кино и се залови да им разправя подробно за „Скитащия музикант“, чието действие се развиваше през царуването на Ричард I. Майорът като военен разкритикува надълго и нашироко бойните сцени с кръстоносците.

Играта не завърши, защото мисис Кейли, поглеждайки часовника си, с писък на ужас установи, че е вече много късно и се втурна навън да търси мистър Кейли. Последният, оставен без надзор, много се забавляваше, като кашляше зловещо, трепереше театрално и повтори няколко пъти:

— Нищо ми няма, мила. Надявам се, че играта ти е доставила удоволствие. А за мен не се безпокой. Дори и да съм хванал силна настинка, какво значение има това? Нали война се води!

II

На другата сутрин, когато закусваха, Тапънс изведнъж усети особена напрегнатост в атмосферата.

Мисис Переня със силно стиснати устни процеди няколко подчертано язвителни забележки и напусна помещението, би могло да се каже, твърде демонстративно.

Майор Блечли, който мажеше препечения си хляб с дебел слой мармалад, се изкикоти басово.

— Ех, ех, май във въздуха лъха мраз! — забеляза той. — Но какво друго може да се очаква?

— Защо, случило ли се е нещо? — запита мис Минтън, като се наведе жадно па пред и жилестата й шия потрепваше от сладостно предвкусване.

— Не е за разправяне пред деца — отвърна майорът кисело.

— О, майор Блечли!

— Молим, разкажете ни — настоя Тапънс.

Майорът огледа замислено аудиторията си: мис Минтън, мисис Бленкънсоп, мисис Кейли и мисис О’Рърк. Мисис Спрот и Бети бяха току-що излезли. И реши да говори.

— Става дума за Медоуз — подхвана той. — Цяла нощ пиянства някъде. Още не се е прибрал.

— Какво?! — възкликна Тапънс.

Майор Блечли я погледна злорадно. Смущението на предприемчивата вдовица му правеше удоволствие.

— Медоуз си пада малко бонвиван — изкикоти се той. — Переня се ядосва. И с право.

— О, боже! — въздъхна мис Минтън и се изчерви силно. Мисис Кейли изглеждаше потресена. Мисис О’Рърк само се изкиска.

— Мисис Переня вече ми каза — сподели тя. — Е, мъжете са си мъже.

Мис Минтън извика разпалено:

— Но може да се е случило нещо на мистър Медоуз! При това затъмнение, разбирате ли…

— Затъмнението си има и добра страна, — заяви майор Блечли. — Какво ли не става в тъмното! Често съм патрулирал с отредите за местна отбрана и мога да ви кажа, че зная от опит. Спираш коли все с жени, които „се прибират с мъжете си вкъщи“. Само че в личните им карти са вписани други имена! А след няколко часа мъжът или жената се връщат сами по друг път. Ха-ха! — Той се изкикоти, после под унищожителния поглед на мисис Бленкънсоп бързо придаде сериозен израз на лицето си.

— Човешка природа… малко смешно, нали? — каза той снизходително.

— Да, но мистър Медоуз не е такъв! — запротестира мис Минтън. — Може пък наистина да му се е случило нещо лошо. Да го е блъснала кола.

— Сигурно това ще ни разкаже той — рече майорът. — Блъснала го кола, загубил съзнание и се свестил на сутринта.

— Може да са го откарали в болница.

— Ако беше така, щяха да ни съобщят. В края на краищата нали носи личната си карта?

— О, боже — въздъхна мисис Кейли, — какво ли ще каже мистър Кейли?

Този реторичен въпрос не получи отговор. Тапънс стана с вид на оскърбено достойнство и излезе от стаята.

Когато вратата се затвори след нея, майор Блечли се изкикоти.

— Горкият старец Медоуз! — възкликна той. — Прекрасната вдовица е огорчена. А мислеше, че го е хванала на въдицата си.

— Ох, какъв сте, майор Блечли! — измуча мис Минтън.

Майор Блечли смигна.

— Помните ли Дикенс? „Пази се от вдовици, Сами“ — казва мистър Пикуик на Сам Уелър.

III

Тапънс беше малко разтревожена от това, че Томи отсъстваше, без да предизвести никого, но се опита да се успокои. Може пък да е попаднал на някаква прясна следа и да е тръгнал по нея. И двамата бяха предугадили колко трудно ще бъде да поддържат връзка помежду си при такива обстоятелства и се бяха разбрали единият да не се безпокои излишно при необяснимо отсъствие на другия. Имаха си уговорени известни мерки за такива случаи.

Според мисис Спрот мисис Переня бе излизала снощи. Категоричното й опровержение само засили още повече интереса към това отсъствие като тема за догадки.

Възможно е Томи да я е проследил в тайнственото й скитане и да е открил нещо, заслужаващо внимание.

Той сигурно ще се свърже с Тапънс по уговорения специален начин или скоро ще се появи сам.

Все пак Тапънс не можеше да се отърси от известно чувство на тревога. Тя реши, че в ролята й на мисис Бленкънсоп ще бъде напълно естествено да прояви известно любопитство и дори безпокойство. И без да вдига повече шум, тръгна да търси мисис Переня.

Мисис Переня не беше склонна да говори надълго и нашироко на тази тема. Тя даде да се разбере, че такова поведение от страна на един от пансионерите й не може нито да се извини, нито да се замаже. Тапънс възкликна задъхано:

— О, но може да му се е случило нещастие! Уверена съм в това. Той не е такъв човек… съвсем не е лекомислен или нещо от тоя род. Трябва да го е прегазила кола или да му се е случило нещо друго.

— Вероятно скоро ще разберем по един или друг начин — отвърна мисис Переня.

Но денят мина, а нямаше следа от мистър Медоуз. Вечерта мисис Переня по настояване на пансионерите си се съгласи крайно неохотно да съобщи на полицията.

В пансиона дойде сержант с бележник и си записа някои подробности. Така се установиха някои факти. Мистър Медоуз тръгнал от дома на капитан Хейдок в десет и половина. Оттам вървял пеш с някой си мистър Уолтърс и някакъв си доктор Къртис до портата на „Сан Суси“, където се сбогувал с тях и свърнал по автомобилната алея.

От този момент нататък мистър Медоуз като че бе изчезнал вдън земя.

Според Тапънс от това следваха две хипотези.

Когато е вървял по алеята, Томи може да е видял, че мисис Переня иде насреща му, мушнал се е в храстите и после я е проследил. Като забелязал, че се среща с някакъв непознат, след това може да е проследил непознатия, докато мисис Переня се е върнала в „Сан Суси“. В такъв случай вероятно е жив и здрав и върви по някаква следа. А при това положение добронамерените усилия на полицията да го издири може да развалят работата.

Другата хипотеза не беше толкова приятна. Тя се свеждаше до две картини: едната — мисис Переня се прибира „запъхтяна и разчорлена“, другата — която не можеше да се пренебрегне — мисис О’Рърк стои на прозореца, държи тежък чук и се усмихва.

Този чук криеше страшни възможности.

Какво ще търси чук, захвърлен навън?

Що се отнася до това, кой си е послужил с него, въпросът беше по-труден. Той много зависеше от точното време, когато мисис Переня се е прибрала в пансиона. Сигурно някъде към десет и половина, но за нещастие никоя от играещите бридж не си бе отбелязала точно часа. Мисис Переня бе заявила категорично, че е излязла само да види какво е времето. Но човек не се запъхтява само от гледане на времето. Явно й беше крайно неприятно, че мисис Спрот я е видяла. А колкото до четирите дами, можеше да бъде спокойна, защото те са били заети да играят бридж.

В колко часа е станало това?

Както се убеди Тапънс, никоя не беше наясно по този въпрос.

Ако часът съвпадаше, очевидно подозрението бе насочено главно към мисис Переня. Но имаше и други възможности. Трима от обитателите на „Сан Суси“ се намираха навън в момента, когато Томи се е прибирал.

Първо, майор Блечли. Той е бил на кино, но е ходил сам, а и настояването му да разправи надълго и нашироко целия филм би навело всеки подозрителен човек на мисълта, че нарочно си е подготвял алиби.

Второ, болнавият мистър Кейли, който обикалял градината. Ако мисис Кейли не беше се обезпокоила за съпруга си, никой изобщо не би узнал за тази разходка и всеки би помислил, че той си е стоял здраво увит в одеяла като мумия в своето кресло на терасата. (Ала нямаше да бъде в характера му да се излага толкова дълго на нощния въздух.)

И най-после, самата мисис О’Рърк, размахваща чука и усмихната…

IV

— Какво има, Деб? Изглеждаш угрижена, мила.

Дебъра Бирсфърд се сепна, после се засмя и се взря право в съчувствените кестеняви очи на Тони Марсдън. Тони й харесваше. Той беше умен, смятаха го за един от най-способните нови служители в шифровъчния отдел и му предричаха блестящо бъдеще.

Дебъра обичаше работата си, макар че я намираше твърде напрегната и уморителна, понеже изискваше прекомерно съсредоточаване. Но беше полезна и й вдъхваше приятното чувство, че върши нещо важно. Това значеше истинска работа, а не да се мотаеш в някоя болница и да се чудиш какво да правиш.

— О, нищо ми няма — отговори тя. — Просто семейни проблеми! Нали разбираш!

— Родителите са понякога трудно поносими. Как са твоите?

— Мисля за майка си. Право да ти кажа, малко се безпокоя за нея.

— Защо? Какво се е случило?

— Знаеш ли, замина за Корнуол при една моя стара леля, ужасно досадна жена. Седемдесет и осем годишна и съвсем изкуфяла.

— Никак не й е лесно на майка ти — изказа се съчувствено младият човек.

— Да, но е много благородно от страна на мама. Беше й много мъчно, че никому не е нужна в тази война. Как няма да и е мъчно, като през миналата война е била медицинска сестра и е вършила още сума други работи. Ho cera, е съвсем друго, не им трябват възрастни. Искат млади хора за фронта. Та, както казах, стана й мъчно, затова отиде в Корнуол при леля Грейси, да се позанимава с градината, да отгледа повечко зеленчуци и тъй нататък.

— Много разумно — съгласи се Томи.

— Да, старае се колкото може да бъде полезна. Знаеш ли, още е твърде работлива — каза Дебъра с нежност.

— Това е много похвално.

— Но не е там работата. Бях много спокойна за нея. Само преди два дни получих писмо, наглед много весело.

— Че какво лошо има тогава?

— Лошото е, че помолих Чарлз, който отиваше да се види със своите в тоя край, да се отбие и при нея. Е, отбил се. Но тя не била там.

— Не била там ли?

— Не. Изобщо не е ходила там! Явно не е ходила! Тони изглеждаше малко объркан.

— Много странно — промърмори той. — А къде е баща ти?

— Татко ли? О, той е някъде в Шотландия. В едно от ония ужасни министерства, където по цял ден завеждат документи, и то в по три екземпляра.

— Да не би майка ти да е отишла при него?

— Не може да бъде. Той е в район, където жени не се допускат.

— О… ъ-ъ… е, тогава може просто да е запрашила нанякъде.

Тони съвсем се обърка, особено като гледаше големите тревожни очи на Дебъра, вторачени умолително в него.

— Да, но защо? Много е странно. Във всичките си писма разправя за леля Грейси, за градината и какво ли не още.

— Естествено, естествено — побърза да вметне Тони. — Сигурно иска да мислиш… такова… в тия времена… Е, случва се от време на време да изчезват хора, ако ме разбираш какво искам да кажа…

Тъжният поглед на Дебъра изведнъж стана гневен.

— Ако смяташ, че мама е отишла просто да прекара уикенда с някого, много се лъжеш. Много. Мама и татко са верни един на друг — искрено верни. Предаността им е станала вече предмет на шеги в семейството. Мама никога не би…

— Разбира се, дума да не става — побърза да каже Тони. — Извинявам се! Съвсем нямах намерение…

Дебъра, успокоена, сбърчи чело.

— Но има нещо още по-странно: онзи ден ми казаха, че видели мама, представи си, в Лийхемптън. Разбира се, аз отговорих, че не може да е била тя, защото се намира в Корнуол, но сега се двоумя…

Тони, който поднасяше огънче към цигарата си, изведнъж се спря и клечката угасна.

— Лийхемптън ли? — попита той рязко.

— Да. Не мога да си представя майка си на такова място. Там просто няма какво да правиш и е пълно само с полковници в оставка и стари моми.

— Вярно, мястото не ми се вижда твърде подходящо — рече Тони.

Той запали цигарата си и запита небрежно:

— Какво е правила майка ти през миналата война? Дебъра отговори машинално:

— Била е за малко медицинска сестра и е шофирала на някакъв генерал, военна кола, разбира се, не автобус. Най-обикновени неща.

— Аха, аз пък мислех, че е била като теб — в разузнаването.

— Ами, мама няма глава за такава работа. Но мисля, че тя и татко са се занимавали с някаква детективска дейност. С тайни документи и големи шпиони — нещо от тоя род. Разбира се, те, милите, преувеличават много всичко, като че ли е било страшно важно. Откровено казано, ние не ги насърчаваме да говорят много за това защото, нали знаеш как е в семейство, където ти повтарят все една и съща история!

— Е, така е — каза Тони Марсдън весело. — Напълно съм съгласен с теб.

На другия ден, когато се прибра в квартирата си, на Дебъра й направи впечатление, че нещо в стаята й е ненормално.

Минаха няколко минути, докато разбере какво е. Тогава натисна звънеца и попита ядосано хазайката си какво е станало с голямата фотография, която стои винаги върху скрина.

Мисис Роули се обиди.

— Не знам — отговори тя възмутена. — Не съм я пипвала. Може Глейдис…

Но Глейдис също отрече да е бутала фотографията, Може да е бил човекът от газоснабдяването, подхвърли тя обнадеждаващо.

Ала на Дебъра й беше трудно да повярва, че служител от газоснабдяването ще хареса и ще задигне портрета на една възрастна жена.

Според нея много по-вероятно изглеждаше Глейдис да е счупила рамката на фотографията и набързо да е скрила всякакви следи от престъплението си в кофата за смет.

Дебъра не искаше да прави скандал. Е, някога ще накара майка си да й прати друга снимка.

Но същевременно си мислеше с растящо раздразнение:

„Какво ли крои милата старица? Би могла поне да ми каже. Разбира се, много глупаво е да се допусне, както смята Тони, че е заминала с някого, но все пак много странно…“