Агата Кристи
Произшествие в „Сан Суси“ (14)

I

В главата на Тапънс рукна поток от най-невероятни догадки за ролята, която капитан Хейдок бе играл в изчезването на Томи, ала тя ги отхвърли решително. Сега трябваше да запази пълно самообладание.

Ще я познае ли капитанът или няма да я познае? Това беше важен въпрос.

Предварително се бе подготвила да се преструва, че не го познава и да не проявява никакво учудване и сега беше почти сигурна, че не показва неуместни за положението чувства.

Изправи се и застана в почтителна поза, както подобава на обикновена немкиня пред мъж.

— Значи пристигнахте — каза капитанът.

Той говореше на английски и нищо в държането му не бе се изменило.

— Да — отвърна Тапънс и добави, сякаш представяше акредитивните си писма: — Сестра Елтън.

Хейдок се усмихна като на някаква шега.

— Сестра Елтън, а! Чудесно!

Огледа я одобрително и рече учтиво:

— Изглеждате напълно безупречна.

Тапънс наведе глава, но не каза нищо. Предоставяше инициативата на него.

— Предполагам, че знаете каква е задачата ви? — продължи Хейдок. — Седнете, моля.

Тапънс седна покорно.

— Трябва да получа от вас подробни инструкции — отговори тя.

— Много правилно — каза Хейдок. В гласа му звучеше лека насмешка. — Знаете ли деня? — запита той.

— Четвърти!

Хейдок като че се изненада. Дълбоки бръчки набраздиха челото му.

— Значи, това ви е известно? — промърмори той.

Настъпи пауза.

— Ще ми кажете ли, моля, какво трябва да правя? — проговори Тапънс.

— Всяко нещо с времето си, скъпа — отвърна Хейдок.

Той помълча минута и после запита:

— Сигурно сте чували за „Сан Суси“?

— Не — отговори Тапънс.

— Не сте ли чували?

— Не — отсече Тапънс.

„Я да те видя как ще се оправиш сега“ — помисли си тя.

Върху лицето на капитана беше изписана странна усмивка.

— Значи не сте чували за „Сан Суси“? — повтори той. — Това ме учудва много, защото, знаете ли, бях с впечатление, че вие живеете там от един месец.

Настъпи мъртва тишина.

— Какво ще отговорите на това, мисис Бленкънсоп? — произнесе капитанът.

— Не ви разбирам, доктор Биниън. Аз слязох с парашут тази сутрин.

Хейдок пак се усмихна — явно неприятна усмивка.

— Няколко метра платно, напъхано в някой храст, създава чудесна илюзия — каза той. — Аз не съм доктор Биниън, уважаема госпожо. Доктор Биниън е официално моят зъболекар — той има добрината от време на време да ми предоставя кабинета си.

— Така ли? — учуди се Тапънс.

— Така е, мисис Бленкънсоп! Или може би предпочитате да ви наричам с истинското ви име — Бирсфърд?

Отново настъпи мъчителна тишина. Тапънс въздъхна дълбоко. Хейдок поклати глава.

— Както виждате, планът ви пропадна. „Вие влязохте в гостната ми“, казал паякът на мухата.

Нещо изщрака леко и в ръката му блесна синя стомана. Гласът му придоби зловеща нотка:

— Съветвам ви да не шумите и да не се опитвате да вдигате квартала в тревога! Преди да можете да извикате, ще бъдете мъртва. И дори да успеете да нададете писък, никой няма да му обърне внимание. Всеизвестно е, че пациентите на зъболекарите често викат.

Тапънс отвърна спокойно:

— Виждам, че всичко сте обмислили. Но минавало ли ви е през ума, че аз имам приятели, които знаят къде съм?

— Аха! Продължавате да разчитате на синеокия момък, по-право черноокия! Младия Антъни Марсдън. Съжалявам, мисис Бирсфърд, но младият Антъни е един от най-пламенните ни сподвижници в тази страна. Както казах преди малко, няколко метра платно създават чудесен ефект. Вие се хванахте много лесно на хитростта ни с парашута.

— Не виждам смисъла на цялата тази комедия!

— Не виждате ли? Разберете; ние не искаме вашите приятели да ви намерят толкова лесно. Ако все пак уловят дирята ви, тя ще ги заведе в Яроу, при човека с колата. Фактът, че някаква медицинска сестра, която по физиономия коренно се различава от вас, е пристигнала в Ледърбароу между един и два часа, едва ли ще бъде свързан с вашето изчезване.

— Много хитро изпипано — рече Тапънс.

— Трябва да призная, че се възхищавам от хладнокръвието ви — заяви Хейдок. — Искрено се възхищавам. Съжалявам, че ще си служа с принуда, но е много важно да разберем точно какво сте открили, в „Сан Суси“.

Тапънс не отговори. Хейдок произнесе спокойно:

— Съветвам ви да разкажете всичко. Иначе столът и инструментите на зъболекаря крият известни… възможности.

Тапънс му хвърли презрителен поглед.

Хейдок се облегна на стола си и произнесе бавно:

— Да… трябва да призная, че не ви липсва твърдост. Това често се среща у жени като вас. Но какво ще кажете за другата страна на медала?

— Не ви разбирам.

— Става дума за Томас Бирсфърд, вашия съпруг, който живее напоследък в „Сан Суси“ под името мистър Медоуз и който в момента е много ловко овързан в избата на моята къща.

— Не ви вярвам — каза Тапънс рязко.

— Заради писмото на Пени Плейн ли? Не можете ли да разберете, че това беше просто една хитрост от страна на младия Антъни? Вие много сте го улеснили, като сте му издали паролата си.

Гласът на Тапънс затрепери:

— Значи Томи… значи Томи…

— Томи — каза капитан Хейдок — продължава да е на полагаемото се място, напълно в моята власт. Всичко зависи от вас. Ако отговаряте задоволително на въпросите ми, има известен шанс за него. Ако ли не, тогава ще влезе в сила първоначалният план. Ще го зашеметят удар в главата, ще то изведат в открито море и ще го хвърлят във водата.

Тапънс мълча една-две минути. Най-после, запита:

— Какво искате да знаете?

— Искам да зная за кого работите, как се свързвате с този човек или с тези хора, какво сте докладвали досега и какво точно ви е известно.

Тапънс повдигна рамене.

— Мога да ви кажа каквито лъжи ми дойдат наум — изтъкна тя.

— Не, защото аз ще проверя казаното от вас. — Той придърпа стола си малко по-наблизо. Сега в държането му се долавяше известна мекота. — Уважаема госпожо, разбирам точно какво чувствате, но повярвайте в искреността ми, когато заявявам, че се възхищавам много от вас и от вашия съпруг. И двамата притежавате смелост и твърдост. Именно от хора като вас ще се нуждае новата държава — държавата, която ще създадем а тази страна, когато рухне сегашното ви идиотско правителство. Ние искаме да направим някои от враговете си приятели. Поне тия, които заслужават това. Ако се наложи да дам нареждане за ликвидиране на съпруга ви, ще го дам. Това е мой дълг, но, откровено казано, ще ми бъде много неприятно да го сторя! Той е прекрасен човек — спокоен и умен. Позволете ми да ви изтъкна нещо, което, изглежда малко хора в тази страна разбират. Нашият фюрер не възнамерява да завладява страната ви така, както си мислите. Целта му е да създаде нова Англия — Англия силна сама по себе си и управлявана не от германци, а от англичани. И то най-добрите англичани — англичани с мозъци, възпитание и храброст. Прекрасен нов свят, както е казал Шекспир.

Той се наведе напред.

— Ние искаме да премахнем безредието и инертността. Подкупничеството и корупцията. Користолюбието и алчността. А в тази нова държава ви трябват хора като вас и вашия мъж — смели и находчиви, която са ни били врагове, но ще станат наши приятели. Ще се учудите, ако ви кажа колко много хора във вашата страна, а и в други, споделят нашите възгледи и вярват в нашите цели. Всички ние с общи устия ще създадем нова Европа — Европа на мира и напредъка. Постарайте се да разберете нашия идеал, защото, уверявам ви, именно този идеал…

Гласът му звучеше убедително, обаятелно. Наведен напред, той беше олицетворение на честен английски моряк.

Тапънс го гледаше и търсеше в главата си подходящи думи. Можа да изрови само нещо детинско и недодялано:

— Гъске, гъске миличка! — изтананика Тапънс…

II

Ефектът беше толкова магически, че просто я смая.

Хейдок скочи на крака, с поморавяло от гняв лице и за миг всяка прилика с добродушен английски моряк изчезна. Тапънс виждаше това, което Томи бе видял преди нея — разярен прусак.

Той я псуваше разюздано на немски. После, обръщайки на английски, закрещя:

— Жалка глупачка! Не разбирате ли, че с този отговор вие се осъждате безвъзвратно? Сега е свършено с вас — с вас и драгоценния ви съпруг.

Той извика високо:

— Ана!

В стаята влезе жената, която бе пуснала Тапънс. Хейдок пъхна пистолета си в ръката й.

— Не я изпускай от очи. Стреляй, ако стане нужда. И изхвръкна от стаята.

Тапънс гледаше умолително Ана, която стоеше пред нея с безстрастно лице.

— Наистина ли ще ме застреляте? — попита Тапънс.

Ана отговори спокойно:

— Излишно е да се опитвате да ме надхитрите. През миналата война убиха сина ми, Ото. Тогава аз бях на тридесет и осем години. Сега съм на шейсет и две, но не съм забравила.

Тапънс гледаше широкото, безстрастно лице. То й напомняше за полякинята, Ванда Полонска. Същата ужасяваща свирепост и решителност. Майчинство… неумолимо! Сигурно същото чувство изпитваха и много спокойни на вид жени из цяла Англия. Не може да се спори с „женска“ — с майка, лишена от рожбата си.

Някъде дълбоко в душата на Тапънс нещо се пробуди, някакъв натрапчив спомен, нещо, което знаеше още отначало, но не бе успяло досега да изплува ясно в съзнанието й. Соломон! Тук имаше нещо свързано със Соломон…

Вратата се отвори. В стаята влезе отново капитан Хейдок.

Побеснял от яд, той изрева:

— Къде е? Къде сте я скрили?

Тапънс го гледаше смаяна. Не можеше да разбере смисъла на думите му.

Тя не бе взела нищо и не бе скрила нищо. Хейдок се обърна към Ана:

— Излез.

Жената му върна пистолета и напусна бързо стаята. Хейдок се тръшна на едно кресло и явно полагаше големи усилия да се овладее.

— Трябва да разберете, че не можете да се измъкнете така — заговори той. — Вие сте в ръцете ми! А аз имам средства да накарам хората да говорят, неприятни средства. Накрая ще се принудите да ми кажете истината. И тъй, какво направихте с нея?

Тапънс бързо схвана, че поне тук имаше възможност да се пазари. Само че трябваше да разбере какво според Хейдок задържа у себе си.

Тя запита предпазливо:

— Отде знаете, че е у мен?

— От това, което казахте, глупачка такава! Тя не е у вас. Знаем, понеже сте се преоблекли изцяло.

— Ами ако съм я пратила по пощата на някого? — подхвърли Тапънс.

— Не говорете глупости. Всичко, което сте пратили по пощата от вчера насам, е проверено. Не сте я пратили. Не, само едно нещо бихте могли да направите. Скрили сте я в „Сан Суси“, преди да излезете тази сутрин. Давам ви само три минути да ми кажете къде е това скривалище.

Той сложи часовника си на масата.

— Три минути, мисис Томас Бирсфърд.

Часовникът на камината тиктакаше.

Тапънс седеше скована, с непроницаемо, безстрастно лице.

То не издаваше с нищо мислите, които бушуваха в главата й.

Под блясъка на някаква замайваща светлина тя видя всичко — виждаше цялата работа с ослепителна яснота и най-после разбираше кой е центърът и двигателят на цялата организация.

Стресна я гласът на Хейдок:

— Още десет секунди!

Тя го гледаше като насън, виждаше как ръката с пистолета се вдига, чуваше го да брои:

— Едно, две, три, четири, пет…

Бе стигнал до осем, когато екна гърмеж и той се строполи ничком на креслото си с изражение на смайване върху широкото си червендалесто лице. Толкова бе погълнат в наблюдаване на жертвата си, че не бе усетил как вратата зад гърба му се открехна бавно.

За миг Тапънс скочи на крака. Промъкна се между униформените полицаи в антрето и сграбчи една облечена в туид ръка.

— Мистър Грант!

— Да, да, мила моя, всичко е наред. Вие бяхте чудесна!

Тапънс не обръщаше внимание на тези уверения.

— Бързо! Няма време за губене. Имате ли тук кола?

— Да. — Той я гледаше учудено.

— Бърза ли е? Трябва да отидем в „Сан Суси“ веднага. Трябва да бъдем там, преди да успеят да се обадят по телефона тук и да разберат, че никой не отговаря.

След две минути бяха вече в колата, която се запровира през уличките на Ледърбароу. Когато излязоха в открито поле, стрелката на скоростомера отскочи.

Мистър Грант не задаваше въпроси. Седеше си спокойно, докато Тапънс следеше с трепет скоростта. Шофьорът, получил съответните нареждания, караше с максимална скорост, каквато можеше да развие колата.

Тапънс проговори само веднъж:

— Как е Томи?

— Жив и здрав. Освободихме го преди половин час.

Тя кимна.

Най-после наближиха Лийхемптън. Профучаха през града и залъкатушиха нагоре по хълма.

Тапънс скочи от автомобила и се втурна с мистър Грант по автомобилната алея. Както винаги вратата на вестибюла беше отворена. Никой не се виждаше. Тапънс затича пъргаво по стълбата.

Тичешком само надзърна в стаята си и забеляза безредието: отворените чекмеджета, разхвърляното легло. Кимна, продължи по коридора и влезе в стаята, заемана от мистър и мисис Кейли.

Стаята беше пуста. Тя имаше спокоен вид и миришеше леко на лекарства.

Тапънс притича до леглото и дръпна завивките.

Те паднаха на земята. Тапънс пъхна ръка под дюшека. Обърна се тържествуващо към мистър Грант с оръфана детска картинна книжка в ръка.

— Ето я. Всичко е тук!

— Но, дявол да го вземе…

Обърнаха се. На прага стоеше мисис Спрот и ги гледаше втренчено.

— А сега — произнесе Тапънс, — позволете ми да ви представя М! Да. Мисис Спрот! Трябваше отдавна да се сетя.

Атмосферата се поразведри, когато след малко на вратата застана мисис Кейли.

— О, боже мой! — възкликна мисис Кейли, гледайки с ужас разхвърляното легло на своя съпруг. — Какво ли ще каже мистър Кейли?