Джеймс Оливър Кърууд
Златотърсачи (9)

Глава девета
ЖЪЛТИЯТ КУРШУМ

От време на време лодката все пак се полюшваше и Род си представяше на каква опасност биха се изложили, ако се движеха по средата на реката. В неблагоприятен момент Мукоки и Уаби биха се видели в чудо. Уаби бе нащрек. Но засега нищо пе предвещаваше, че ги дебнат непредвидени опасности. Водата ту приличаше на маслена покривка, ту след минута-две се пукваше някой въздушен мехур, сякаш издишан от грамадна риба.

С изкусното боравене на веслата лодката избягваше опасностите, но въпреки това често залиташе и се накланяше.

После имаше и нещо друго. Реката влачеше дървета, храсталаци, пънове и какво ли не. Уаби непрекъснато предупреждаваше:

— Давай надясно! А след малко:

— Давай наляво! И пак обратно.

Род се бе изморил да изпълнява командите.

От време на време течението ставаше толкова буйно, че Мукоки насочваше лодката към брега, слизаха и мъкнеха по суша и лодката, и багажа.

Случваше се по пет пъти на ден да предприемат подобни придвижвания и с усилие преодоляваха по два километра на час.

Късно след пладне отседнаха на бивак. На другия ден Омбакина ставаше все по-тясна и необуздана, помъкнала застрашително надпреварващи се по течението клонаци, дънери, греди. Без зорката бдителност на Уаби, без умението на Мукоки и без бързите и точни реакции на Род — лодката наведнъж би отишла на дъното. Но тримата мъже действаха съгласувано като прецизна машина.

Когато коритото на Омбакина съвсем се стесни и реката се превърна в буен поток, който скачаше от праг на праг през скалите, Мукоки обяви поредното излизане от водата.

— Пренасяне! — каза. — Всичко носи пак гръб. Трябваше да се извърви пеша водоразделът, който с едната си страна клонеше към Нипигонското езеро, а с другата към глухата шир, където тримата другари се бяха установили на стан миналата зима, ловувайки за вълци. Там именно бе прочутата колиба на скелетите, изгорена сетне от унгасите.

Изнесоха багажа и лодката чак до върха.

Водопадът на Омбакина се спускаше през планинския прорез и се пенеше между купищата скали. Род познаваше страхотното му бучене.

Вечерта станът се установи на връх планината, под същата голяма скала, където тримата бяха нощували преди, и Уаби шеговито припомни на Род как през оная нощ беше убил един рис, вземайки го за унгас.

Слизането по склона на планината беше по-леко от изкачването и от гребането срещу течението на Омбакина. Но понеже пренасянето на багажа и лодката ги забавяше, златотърсачите стигнаха чак вечерта до малкото езеро сред падината, над която стърчеше колибата.

Не снежна покривка, а зелени ливади обкръжаваха сега напълно размразеното езерце. В бистрите му води се оглеждаха борове и кедри.

Докато Мукоки шеташе около бивака, Род и Уаби разровиха с крака почернелите въглени. Върху зелената трева въглените бяха едничките останки от колибата, открила им тайната на златото.

На петнадесетина крачки се белееха разпръснати кости. Кости на разбойниците, убити от Уаби и оглозгани от уайлдските хищници. Унгасите, нападнали тогава колибата, не се бяха върнали след поражението да погребат мъртвите.

Първата част на пътуването бе приключила.

След двадесет и четири часа тримата щяха да стигнат мечтания дол и походът им щеше да стане най-интересен.

— Едно нещо е безспорно — рече Род, като извади от чантата си брезовата кора със скицата, — и то е, че твърде отдавна преди нас други трима души са знаели за съществуването на златната мина и са начертали върху кората, попаднала в наши ръце, пътя към целта.

Тримата мъже съдружници са били англичанинът Джон Бал и французите Анри Ланглоа и Пиер Плант. Джон Бал е бил убит от Анри Ланглоа и Пиер Плант. Сетне и французите се самоликвидирали.

Това като че ли не подлежеше на съмнение.

— Би трябвало да се съгласим с теб, щом толкова настояваш — трепна усмивка в крайчеца на устните на Уаби. — Обаче нищо не ни доказва, че не сме си съчинили сами тази история.

Род подскочи:

— Съчинили! А златните късчета, които намерихме в торбичката от еленова кожа? Ти сам призна, че всичките ми досегашни предчувствия и изводи се сбъднаха. Да не мислиш, че тоя път…

— О, аз нищо лошо не мисля! — засмя се Уаби на неговата увереност. — Казвам само, че имаш буйно въображение. Най-сетне и нищо да не намерим, фантастичната история ще си остане главният подбудител да предприемем тази чудесна пролетна разходка из неописуемо живописните места.

И той си засвирука безгрижно.

Род бе леко раздразнен, но Мукоки дойде навреме да го успокои:

— Първо идеш дол. После видим.

Род грабна пушката си и се запиля нанякъде, оставяйки Уаби и Мукоки да приготвят вечерята. Преди да тръгне, все пак обясни:

— Ще отскоча на лов, дано убия нещо, та да имаме по-хубаво ядене.

— На добър ти път! — сподири го гласът на Уаби. — Пък ако видиш из пътя златни късчета, не пропускай да ги събереш…

Род се изгуби из планинските гънки.

Вървя цял километър, без да зърне никакъв дивеч. Като излизаше от една борова горичка, едвам му остана време да гръмне срещу грамадна мечка, появила се внезапно насреща му.

— Не улучих! — прошепна разочаровано, като видя как звярът изчезна зад канарите.

А мечката наистина бе от най-грамадните, които беше срещал някога.

Без да се двоуми, Род се спусна да я проследи.

По дирите през откритата местност не бе трудно да съзре чудовището на около четиристотин метра пред себе си: бягаше бързо по склона на баира.

Въпреки голямото разстояние той се прицели и даде два поредни изстрела.

Мечката сигурно беше улучена, защото падна. Но почти веднага стана и още по-бързо продължи нагоре. Скоро изчезна отвъд билото.

Род нито за миг не помисли да се откаже от преследването. Ускори крачките си. От билото с неудоволствие видя, че мечката беше се отдалечила вече на седем-осемстотин метра пред него.

Забеляза обаче, че звярът отслабваше поради загубата на кръв.

Род се затича с пълна сила. Мечката поспираше, сякаш да си поеме дъх. Разстоянието се скъсяваше. Ако се отскубнеше, звярът щеше да се завре в някой гъсталак, където и господ-бог не би го открил.

Проехтя още един изстрел.

Тоя път попадението бе точно в главата, мечката се завъртя и се строполи на земята.

След като се увери във великолепната си победа, младият ловец побърза да се върне да обади на другарите си, защото бе невъзможно сам да пренесе страхотния дивеч до стана.

— Голяма мечка! — възкликна Мукоки пред плосконогото животно.

Възхищението на индианеца накара Род да се изчерви.

— Поздравления и от мен! — протегна ръка Уаби. — Трябва да тежи най-малко двеста и петдесет килограма. Виж, има четири стъпки между рамената. Страхотно мечище.

— Чуден постеля! — поглади рунтавата кожа Мукоки.

— Постеля осем на шест метра — определи на око размерите й Уаби. — Ако не намерим златната мина, поне…

Мукоки заразглежда по-внимателно мечката:

— Куршумът! Ударил под десно ухо. Това добре, много добре.

Той откри в гъсто го руно още две рани от първите изстрели на Род. После изведнъж се учуди:

— Има и стара рана. Мечка стреляна отдавна. Куршум по кожа…

Заопипва отново с пръсти отпуснатата кожа на една от задните лапи. Ясно личеше заздравял белег. Ръцете на Род и Уаби, насочвани от Мукоки, опипаха куршума между плътта и кожата.

За един ловец из нортландските необятни пустини е винаги голямо вълнение да намери върху убито от него животно стара рана, причинена от друг човек. Ще не ще, ловецът не може да не си помисли: „Кой ли ще е бил тоя човек? Откъде е идвал и накъде е отивал? Как ли е изглеждал непознатият брат?“

Мукоки изчовърка с ножа си куршума от старата рана и издаде ръмжене, означаващо крайна изненада.

Куршумът беше мек на пипане и сплескан по особен начин.

— Чудноват куршум — измърмори Мукоки. — Никога не виждал такъв. Не оловно.

Леко одраска с върха на ножа си метала: от него се отдели частица. Постави отрязъчето на дланта си и протегна ръка на слънцето.

Куршуменото късче блесна с топла жълта светлинка.

— Златен куршум! Олово не жълто така. От злато куршум. От чисто злато!