Джеймс Оливър Кърууд
Златотърсачи (3)

Глава трета
ПО ПЕТИТЕ НА УНГАСИТЕ

Беше наистина Мукоки. Криво-ляво успял да съживи кучетата, които бяха останали при него.

Старият ловец не бе много по-добре от Уаби. Напрегнатите му черти и тялото му говореха за крайна отпадналост.

Настаниха и него върху мечата кожа край огьня, а водачът на Род му свари супа.

— Уаби стигнал вас… — рече индианецът, като се мъчеше да се усмихне. — Това хубаво, много хубаво!

Но моментът не бе за дълги излияния.

— Всяка минута ни е скъпа! — извика Уаби. — Трябва веднага да тръгнем назад. Да спечелим или да изгубим ден в преследването на унгасите е от съдбоносно значение за нас.

— Вземете моите кучета — предложи водачът на Род. — Te са шест, всички добри, здрави и не особено изморени, защото ние не се пресилвахме много из пътя. Затова можахте да ни настигнете. Вземете три-четири от вашите най-добри кучета. Но не би било зле да си отпочинат животинките и да ги нахраните хубаво. В това време и вие ще се подкрепите и ще си отпочинете. Иначе едва ли бихте отишли далеч. Няма да ви стигнат силите.

Мукоки измърмори своето одобрение и се зае да събере набързо дърва, за да поддържа огьня.

Останаха временно на този стан. Водачът на Род извади провизиите си. Пристигналите от Уабинош Хаус кучета бяха ужасно изгладнели. Само като подушиха и видяха едрото парче месо, което човекът се зае да нареже, те изръмжаха стръвно, челюстите им затракаха, а самите кучета се сдавиха бясно. Техните другари, хората, едва ги укротиха. И когато врявата утихна, всяко куче получи по половин килограм месо. Други късове месо цвърчаха на огъня за четиримата мъже. Стопиха сняг за кафе.

Когато всички се нахраниха, пристъпиха към подбор на кучетата. Четири се прибавиха към шестте здрави кучета и десетте бяха разпределени по пет за шейните на Уаби и Мукоки. Човекът, който придружаваше Род, щеше да впрегне останалите кучета и да се върне в Уабинош Хаус.

Разделиха си храната и боеприпасите, по-голямата част от които взеха Муки и другите двама.

Бяха решили, като стигнат до Нипигонското езеро, да не се отбиват във фирмата. Te щяха да хванат по обиколен път своята предишна диря.

Запътиха се обратно през гори и планини и когато се показа ледената шир на Нипигонското езеро, слънцето залязваше зад пустинния хоризонт. Лъчите му вече не топлеха и от минута на минута се захлаждаше.

След по-малко от половин час слънцето щеше да се скрие изведнъж, както се случва в Нортланд, и нощта щеше да простре своите криле върху земята.

Северната нощ ви обвива с нещо, което може да се пипне и се движи като някаква завеса от тъмен плат.

Такава бе и нощта, когато тримата мъже стигнаха на брега на Нипигонското езеро, където се бе насочил с кучетата си Мукоки.

Старият индианец, възвърнал си енергията, тичаше покрай шейната, която проправяше пъртината. Уаби, още уморен, лежеше във втората шейна, след която най-бодрият от тримата, Род, търчеше като момче.

Тичайки, Родрик премисляше пак и пак всички неща, случили се през последните два дни. Милееше за любимата си майка, която напразно го чакаше в Детройт. Но най-много го занимаваше образът на Минетаки, която преди шест месеца за пръв път бе спасил и която сега беше пленена от хора извън законите.

Преди да я намери, ако, разбира се, е съдено това, може би Унга щеше да й е сторил вече нещо. Каква ли беше участта й в този момент?

Бързият, но отмерен ход продължаваше през Нипигонското езеро. Зад горите гаснеше последната светлина. Заприличала на огромен саван, бледата повърхност на снега и леда щеше да се изгуби в тъмната далечина.

Уаби беше напуснал кожената си постеля и тримата мъже се редуваха да тичат и да почиват по десет минути на шейната.

Нямаше какво да показва пътя на Мукоки, но той не спираше и нито за минута не се подвоуми. Небето скоро се покри със звезди. После и луната понесе към източните хоризонти светлия си лик. Беше неописуемо красиво, каквито най-често са чудните нощи на Великия север.

Докато луната се издигаше кьм зенита, кървавочервеният й образ придоби оттенъка на лос. После цветът й стана сребрист, а още по-късно тя заприлича на голям бледозлатист кръг, увиснал в пространството, откъдето разливаше върху снежната шир бляскавото си великолепие.

Никакъв звук не смущаваше дълбоката тишина освен тихото скърцане на шейните, лекият шум от кучешките нозе и малкото думи, които Род и другарите му си разменяха от време на време.

Часовникът на Род показваше двадесет часа и малко отгоре, когато Уаби, извърнал се към белия човек, извика, сочейки с ръка едно дълго тъмно очертание, което се виждаше над бялата повърхност на езерото:

— Ето гората! Преминаването се свърши…

Кучетата сякаш проумяха какво значат тия думи и придобиха нова сила. Предното куче подуши миризмата на бор и на балсамово дърво и заскимтя едновременно и жално, и весело.

Колкото по-напредваха шейните, толкова по-ясно се открояваха в лунната нощ острите върхове на дърветата. След пет минути двете шейни спряха на югозападния край на Нипигонското езеро. Запъхтените кучета безредно налягаха по земята. Следобед бяха изминали цели шестдесет километра.

— Ще преспим тук! — каза Уаби. — Краката не ме държат. Пък и само денем могат да се различат дирите.

Мукоки беше взел брадвата и сечеше по-ниските клони.

— Ти, Род, се заеми с огьня! Ние с Муки ще направим подслон.

За по-малко от половин час колибата от вършини на балсамови дървета беше готова и пред нея пращеше хубав огън, пръскайки искрите си наоколо. Добавиха му по-дебели клони и Мукоки и Уаби скоро започнаха да се унасят от аромата на горящата смола. Увиха се в кожите си и начаса заспаха.

Род, по-малко изморен от тях, остана да пази. Седна до огъня, като го поддържаше и гледаше как пламъците играят в тъмнината с причудливи форми. Кучетата се бяха слели със земята като мъртви.

От време на време откъм гората долиташе вълчи вой. Голям бял бухал взе да прелита над стана, надавайки своя глух и сякаш човешки вик: „Елло! Елло! Елло!“ Дърветата проскърцваха от студа.

Но нито вълчият вой, нито проскърцването на дърветата, нито глухият вик на бухала будеха заспалите в колибата.

Тъй измина един час. Род все така седеше до огьня с пушката си на коляно. Умът му непрекъснато работеше и образът на пленената Минетаки не го напускаше. Той имаше странното, но съвсем ясно чувство, че в същия този момент и тя бдеше и мислеше за своите избавители.

Изведнъж, благодарение на някаква необяснима телепатия, която понякога действа тъй властно над нас, той видя момичето не мислено, а съвсем на живо. Седеше като него край пламнал огън.

Хубавата й черна коса се озаряваше от пламъка, тежко висяха плитките й. Беше втренчила очи в разжареното огнище и сякаш бе готова да скочи в огьня, но да се спаси.

А близо зад нея — би го досегнала, ако протегнеше ръка — стоеше изправен мъж, чийто вид накара Родрик да потрепери. Беше самият Унга, червенокожият дявол, главатарят на разбойниците. Говореше непрекъснато на Минетаки и рязко замахна към нея…

Род несъзнателно изкрещя. Кучетата се стреснаха. Той се изправи. Сънуваше ли? Или онова, което видя, беше действителност?

Напразно се опитваше да се освободи от това ужасно видение. Хвърли още дърва в огьня и така го раздуха, че в нощта се издигна цял стълб от пламъци и искри, който освети близките дървета.

Обилната светлина го успокои. Той пак седна край огьня и се опита да подремне.

Но отново образът на Минетаки се изправи пред него. До нея все така стърчеше Унга с отвратителното си лице и застрашителен вид.

Род скочи повторно. Разтърка очи. Изби го студена пот. Той се отказа от дрямката. Според часовника, който измъкна и погледна на светлината на пламъка, минаваше полунощ. След час трябваше да събуди другарите си.

Зае се да приготви закуската и да нахрани кучетата. Точно в един и половина влезе в колибата и бутна по рамото Уаби:

— Ставай! Време е да тръгваме.

Младият мъж стана, протегна се, а след малко заедно с Мукоки седнаха до огьня при Род.

Род не издаде неспокойствието си. Не спомена нищо за видението, явило му се на два пъти. Положението само по себе си беше достатъчно тъжно. Но доколкото можа, накара другарите си да побързат и сам изяде пръв закуската си.

Мукоки се зае да търси предишната диря, която те бяха оставили, когато миналата седмица се връщаха в Уабинош Хаус от големия си поход на Север.

Дирята вървеше най-напред по една дълга долина, издълбана в гората от поток, който зиме замръзваше и по който можеше да се стигне до коритото. Тръгнаха под светлината на луната, която бе започнала да се спуска по стръмнината на небето и да удължава сенките по земята. После луната изчезна зад дърветата и останаха да светят само звездите.

Двете шейни се движеха бавно по неравния път успоредно на потока. Най-сетне след четиричасов уморителен ход гората се проясни и понеже тримата мъже бяха стигнали върха на един стръмен гребен, Мукоки заповяда:

— Стой!

На другия планински скат се простираха едва забележими през нощта грамадни скали и разкривени дървета, а след тях — гори, долини, урви. Трябваше да разсъмне, за да може да се продължи по-нататък.

Накладоха огън, около който се разположиха. Измина доста време, което се стори още по-безкрайно на тримата нетърпеливи мъже, докато звездите избледняха от светлината на зазоряването.

По-нататък старата диря се губеше, но опитният ловец Мукоки успя да се ориентира из дребните храсти и с доволен глас обяви, че са на прав път.

През целия ден пътуваха непрекъснато, ако не се смяташе краткият престой, когато спряха да обядват. Род и Уаби се възхищаваха от сигурността, с която старият индианец караше шейните. Очите му винаги бяха нащрек. От време на време спираше кучетата и се отбиваше надясно или наляво. Не говореше, а и Род и Уаби не отронваха дума. Оставяха Мукоки да върши каквото знае. Тъй ловците не пречат на кучето да души и открива следите.

От време на време и те разпознаваха някои дървета, край които са минавали преди, някоя особена скала или някой дол.

Случваше се да попаднат на свои стари дири из усойни места с неразмразен сняг и това беше сигурен знак, че не са се отклонили. Но как Мукоки умееше да се оправя без никакви белези, доверявайки се само на паметта и зрението си? Това учудваше дори Уаби.

А Род с растящо безпокойство се питаше как ще се оправя, когато сам поведе групата напред. Единствено мисълта за Минетаки, която го зовеше от неизвестността и протягаше към него ръце, за да я избави, му вдъхваше смелост.

По залез спряха за нощувка. Както и предишната вечер струпаха набързо колиба и накладоха огън. Докато се разсъмна, тримата се редуваха да дежурят под звездното небе и луната.

След пладне на втория ден Мукоки, който винаги вървеше отпред, като разглеждаше местата до най-малки подробности, радостно нададе вик:

— Колиба! Гледайте!

Лицето му ликуваше.

Това беше старият стан, непокътнатата още колиба от борови и балсамови клони, където на връщане в Уабинош Хаус се бяха подслонили тримата мъже.

Уаби сложи разтрепераната си ръка върху рамото на Род, не по-малко развълнуван от него.

— Твоят час, Родрик, дойде…