Джеймс Оливър Кърууд
Златотърсачи (11)

Глава единадесета
ВИК В НОЩТА

На другия ден тримата тръшаха още преди разсъмване. Бяха решили на всяка цена да стигнат до тайнствения дол и реката, която според картата на брезовата кора щеше да ги отведе от водопад на водопад до златната мина.

Понеже пътят дотук беше равен и не особено труден, решиха по-голямата част от багажа да поставят в лодката и тя заедно с товара да бъде носена от Мукоки и Уаби, като Род щеше да сменя Уаби, връчвайки му своя вързоп. Така щяха да спечелят време.

Наоколо цареше чудна пролет и нейната хубост ободряваше носачите и сякаш правеше товара им по-лек.

По пладне спряха за обяд. Род сложи ръката си на рамото на Уаби и му посочи в далечината две движещи се точки, раздалечени на около километър една от друга и идещи насам през откритата местност.

Бяха като две кучета.

— Вълци! — рече Род. След малко се поправи:

— Не… Лосове.

— Женски лосове и едно малко лосче — поясни Уаби.

— Как ги позна от такова разстояние?

— Нищо по-просто от това… Гледай в моята посока. Майката върви първа, стъпка по стъпка. Ако не е принуден, лосът никога не върви в тръс, нито тича като елена и сърната. Върви бавно, раван, и едновременно движи нозете си от едната страна. Малкото пък подскача около майка си. Това показва възрастта му. Старият лос не скача така.

Род като че ли се съмняваше в обясненията на приятеля си:

— Май са еднакви на ръст.

— Младият лос е на не повече от две години. И наистина е едър колкото майка си. Понеже и на такава възраст малките лосове продължават да следват майка си, тук обикновено ги наричат телета. Виждал съм лосове, които чак на три години напускат майките си.

— Te идват към нас — каза тихо Род.

— Трябва да се скрием.

Тримата се потулиха зад едни гъсти храсти.

— Тръгнали са да търсят тополови пъпки. Дано не ни издаде вятърът.

Уаби наслюнчи показалеца си и го вдигна над главата си. Това беше безпогрешцият метод на ловците да определят накъде духа вятърът. Колкото и да е слаб той, едната страна на пръста изсъхва веднага, а другата си остава влажна.

— Вятърът е насрещен — определи Уаби. — По отношение на тях, разбира се. Скоро ще ни подушат и ще се спрат.

Род вдигна пушката си:

— В такъв случай да си опитаме късмета? Малко са ни далечко, но са в обсега на куршума.

Уаби възпря Родрик:

— Не е трудно да ги улучим, но не е необходимо да ги убиваме, няма какво да правим с месото им.

Той още не беше довършил думите си, когато майката-лос се спря.

— Това се предвиждаше — констатира Уаби. — Лосът ни усети от четвърт километър. Гледай, Род, как наостри уши и как вири муцуна да души въздуха. Предусеща опасността.

Майката се обърна назад и като застана между опасността и малкото, затича обратно. Така то се оказа отпред, а майката — подире му.

— Аз обичам лосовете — каза Уаби. — Забелязал ли си, Родрик, че никога не съм стрелял по лос?

— Не съм забелязал. Но май, че е тъй. Защо?

— Защо ли? Ще ти кажа… Вие, цивилизованите, наричате лъва цар на животните, а за нас истинският цар е лосът. Ти сам видя как постъпи майката. Преди малко тя вървеше отпред, готова да посрещне опасността, а щом обстоятелствата се промениха, остана подир малкото и пак единствено заради неговата безопасност предпочете сама да се изложи на изстрела. Тая чудна майчина любов! Не е ли сродна с майчината любов при хората? А мъжкият лос! Той би излязъл срещу дванадесетина ловци, за да защити женската. Ако тя падне първа, той ще пази тялото й, ще тропа с предните си копита на едно място, ще се взира с пламнали предизвикателни очи, докато сам не бъде пронизан от куршума. Видях веднъж смъртно ранен женски лос да бяга, като куцаше и залиташе. Мъжкият не я изостави. Не я изостави и когато го раниха. Трябваше да бъде надупчен като решето, за да падне най-сетне до нея. В това самопожертвувание има нещо възвишено. Оттогава аз се заклех да не стрелям по лос, бил той мъжки или женски. И ще удържа на клетвата си, освен ако поради извънредни обстоятелства не бъда принуден да я наруша.

— Имаш пълно право — съгласи се Род. — Аз като новак все още зная твърде малко неща за живота в Уайлд. Но занапред и аз няма да посегна на лос, давам ти честна дума.

Обядваха с вкусно мечо месо, кафе и бисквити, препечени на горещ камък.

Уаби насочи разговора към нравите на уайлдските жители. Родрик каза, че предната вечер бил чул продължително жално виене и си помислил за някогашния техен вълк, който навярно ги е подушил и някой ден ще се появи.

— Чувал съм — продължи Род, — че понякога опитомени и пуснати на свобода вълци се връщали при старите си господари.

Уаби го изслуша снизходително:

— За дивите животни се разпространяват какви ли не басни, една от друга по-лъжливи. И аз съм чел в детройтската гимназия томове с подобни басни. Едва ли поне един на сто от техните автори е стъпвал тук. Много погрешни възгледи са били изказани и напечатани за характера и поведението на дивите животни.

— Искаш да кажеш, че вълкът…

— Ние уловихме вълка още съвсем малък и той остана при нас, защото не знаеше, че за вълците има и друг живот. Но ние с Мукоки често сме наблюдавали как наследственият нагон го караше да си показва зъбите. Пълната признателност е характерна само за хората, а животните, колкото и да ги опитомяваш, пак си остават животни.

— Според тебе…

— Да, вълкът е отишъл при някоя глутница и никога вече няма да го видим сред нас. Нали, Мукоки?

— Вълк опитомен… Вълк укротил се… Сега пак станало див. Великият дух желаел това и така добре, много добре.

Хубаво отпочинали, тримата другари тръгнаха отново и скоро съзряха сред тревата поточето, по което щяха да се насочат.

По-нататък потокът ставаше все по-голям, защото в него се вливаха нови и нови вадички разтопен сняг. Скоро заприлича на река. А като започна да се наклонява теренът, той се превърна в буен порой, устремен към заветния дол.

Откъм фантастичния скалист дол, който трябваше да отведе тримата романтици при златото, долиташе оглушителен гръм, сякаш отекваха топовни салюти, а ехото на пещерите уголемяваше дивия шум.

Като повлече Род подире си, Уаби накара и него да се надвесят над пропастта. Гледката внушаваше повече очарование, отколкото страх.

Кипящите води, които се спускаха между двете отвесни стени на долината, се сливаха с ярост и разпръскваха вълна от пяна. Настръхналите скални грамади напомняха глави на водни чудовища.

Тримата тръгнаха с товара си покрай пропастта. Te забелязаха със задоволство, че реката между стръмните скали малко по малко се укротяваше и ставаше като че ли плавателна въпреки буйността си.

Тая вечер стигнаха до мястото, което познаваха и което им бе дало възможност да проникнат до вътрешността на дола. Тук отново отседнаха на бивак.

Както и предишните нощи, тази също беше приятна и ясна. Род и сега остана най-дълго време буден. Луната изгря късно и освети върховете, оставяйки в сянка тъмните дълбочини на бездните.

Род седеше край гаснещата жарава с пушката си, когато зад близката скала се разнесе ужасен вик. Младият човек потрепера.

Изправи се, опита се на свой ред да извика, но не успя.

След миг той видя пред себе си дълга и гъвкава фигура, сиво-сребриста на лунната светлина.

Беше рис. Род се прицели, но преди да натисне спусъка, чу още по-страшен вик, нещо като предсмъртно изхъркване, което смрази кръвта му.

Гръмна и притича по скалата. Нямаше никакъв рис. Помисли, че животното е избягало. Всъщност, животно ли бе това?

Изстрелът събуди Уаби и Мукоки.

— Какво има? — недоумяваше Уаби.

— Има нещо… Трябва да съм сънувал буден. Чух два страшни вика и ми се стори, че видях рис… Гръмнах, но не улучих.

Мукоки заклати глава. Уаби се изсмя:

— Пак история с рис! Миналата зима ти взе една уайлдска котка за унгас. Отново ли имаш привидения? Изглежда уайлдските нощи не ти понасят. Да беше си легнал заедно с нас.

— Не, не беше привидение! — прекъсна го Родрик.

— Отначало помислих, че сънувам. Но сега съм уверен — чух да се вика. Рис ли беше? Човек ли?

При такава убеденост на приятеля им Уаби и Мукоки не знаеха какво да си помислят. Решиха да дежурят на смени до сутринта.

Не се случи нищо особено.

Но нито зората, нито дневната светлина можеха да успокоят напълно Родрик. В ушите му още кънтяха страшните викове. Не, не беше сънувал. Да не би Духът на дола да е искал да попречи на достъпа им до съкровището? Не им ли казваха виковете:

— Не ходете по-нататък!

Род не издаде мрачните си мисли. Лодката бе свалена на самото дъно на дола и те се настаниха в нея. Уаби, както винаги отпред, Мукоки — на кормилото, Родрик — между тях. Течението пое лодката и спускането към златото започна.

През деня не стана нищо необикновено. Лодката се носеше бързо, тласкана ту по-слабо, ту по-силно от веслата. Коритото на реката бе тясно. Над повърхността на водата не се подаваха никакви подводни скали.

Te изминаваха километър след километър между стръмните каменни брегове и Род скоро позна мястото, където беше убил сребърната лисица.

На свечеряване спряха в малък залив, откъдето лесно измъкнаха лодката си на сушата.

На това място долината се разширяваше и една от стените й отрязваше от небето дълбока дъгообразна част.

Трошливата скала се беше напукала през вековете и в грапавините й се бяха вкопчили храсталаци, треви и хилави дървета.

Щом излязоха на сушата, за да си стоплят краката, Род и Уаби тръгнаха по стръмнината и бързо се намериха най-отгоре. Олекна им, като се видяха освободени за няколко минути от капана на дола. Височината ги развесели и те радостно подвикнаха на Мукоки.

Старият индианец приготвяше вечерята и им отвърна с размахване на ръце.

Двамата побързаха да се върнат. На върха продължаваше денят, а при залива вече тъмнееше. Мукоки изглеждаше угрижен. Бронзовото му лице издаваше вълнение. Смрачаването го караше да се тревожи от виковете, които Род беше чул предишната нощ. Мислеше и за вълка, техния стар и верен другар, чиито братя бяха разкъсали жена му и детето му и които той ненавиждаше до смърт.

Вълкът-помощник не беше тук, за да подмами жертвите на Мукоки. Не беше тук. Но знае ли човек? Може би Род, противно на Уаби, имаше право да твърди, че вълкът не беше ги забравил. Ако е тъй, сега той сигурно се луташе наоколо.