Джеймс Оливър Кърууд
Златотърсачи (16)

Глава шестнадесета
КОЙ Е ЛУДИЯТ?

— Да, да, идваме — отзова се Род. И се обърна към Уаби:

— Има четвърт унция!

Двамата все още изследваха коритцето на Уаби, когато и Мукоки дойде при тях.

Род подаде късчето на стария индианец:

— Виж! Виж и кажи добре ли поработихме. Аз предлагам да извикаме три пъти „ура“. Веднъж за брезовата карта, веднъж за Джон Бал и веднъж за това в коритцето!

Уаби тихичко извика своето „ура“:

— Тук ехото е много гласовито. Бих се обзаложил, че отеква на повече от километър. По-добре да не предизвикваме — знаете кого!

— Имаш право…

Мукоки уреди стана близо до старата колиба, под една плоска скала в кедровата горичка.

Златното късче бе сложено близо до огьня и започна да блещука от пламъка. Беше прекрасен възбудител на апетита.

Род нагъваше мечето месо и си мислеше:

— Това злато е върховният и всемогъщ закон на цивилизацията. Огънят, на който се греят всички народи и към който са устремени техните очи. От тази магия тук има в несметно количество. Природата е смятала, че крие богатството си, но ето че тайната е разкрита. Златото е по тая урва, навред около нас. Струва ти се, че е сън. За един месец Джон Бал и съдружниците му са добили двадесет и седем либри злато, почти седем хиляди долара по търговския курс. Цяло състояние!

Обедът не се проточи. Изпиха по едно кафе след кратката почивка и Род и Уаби нагазиха в потока с коритцата си. Тоя път и Мукоки тръгна подир тях, взел своето коритце.

Тримата се смълчаха над коритцата си. Кой ли пръв щеше да нададе вик при вида на златната находка?

Четвърт час, половин час, час. Пълно мълчание. Мукоки беше нагазил до пояс в потока, загребвайки пясък и чакъл, но и неговото търсене не бе по-успешно от това на Род и Уаби. Малко по малко разочарованието обземаше тримата, но никой не се издаваше.

Най-сетне на Мукоки му провървя, намери късче злато колкото иглена глава. Това посъживи вярата на златотърсачите. Род и Уаби се преместиха до стария индианец в потока.

Промивките им обаче не дадоха никакъв резултат и те отново се почувстваха обезсърчени.

Очевидно не можеше да се очаква да намерят наведнъж цялото златно съкровище. Налагаше се да се работи продължително и методично.

— Ще трябва да търсим и на други места — рече Уаби. — По-надалеч из дола, над водопада.

— Не зная какво да кажа по тоя въпрос — произнесе се Род. — Където се намери едно късче, следва да има и други. Може би не загребваме достатъчно дълбоко. Златото тук е от векове и поради тежестта си е слязло на няколко стъпки под коритото на потока.

— Вярваш ли? — недоумяваше Уаби.

— Уверен съм. Джон Бал и двамата французи са намерили двадесет и седем либри през месец юни, когато потокът е бил почти пресъхнал. Най-богатите открития на злато в Аляска, по долината на Юкон и на притоците й, са ставали лятно време и на дълбочина от три до дванадесет стъпки. И когато един търсач намира по повърхността на пясъка само някои следи от злато, той може да бъде уверен — под земята златото е в изобилие. Тук мястото е надеждно. Убеден съм в това. Нека проявим необходимото търпение. Уаби се съгласи с Род:

— Водите скоро ще спаднат. Стопени са вече и последните снегове по върховете, а и никакво езеро не се изтича в потока. Ако не се лъжа, спадането ще стане скоро. Най-много подир седмица.

Род кимна:

— Значи, всичко ще бъде наред! Ще почакаме дотогава, а междувременно продължаваме да търсим.

Денят преваляше. В долината сенките се удължаваха и ставаха по-плътни. Червените борове затуляха последните лъчи на слънцето. Тъмнината малко по малко се утаяваше между скалистите стени и в тоя мистичен кът на света около старата колиба нощта вече настъпваше.

Измокрени до пояс, изморени и без възторга на утринния си блян, тримата се прибраха в кедровата горичка.

Въпреки престорената си увереност в успеха Род се измъчваше. Дали старите златотърсачи не бяха открили онова, което се казва „златен джоб“, един изолиран залеж, който впрочем са изчерпали? Това беше напълно възможно. Но Род предпочиташе да заглуши опасенията си.

Мукоки сякаш изобщо не се вълнуваше. В неговите очи златото имаше само временна и изменчива стойност. Повече го привличаше загадката на откритието, отколкото цената му.

При светлината на пламъка Род отново разтвори хартията от желязната кутия.

Реликвата тихо прошумоля в ръката му. Сега тя бе единствената връзка между миналото и настоящето, единственият свидетел за трагедията, която се бе разиграла по тези места.

— Двадесет и седем либри — повтори Род. — И един такъв резултат само за месец работа!

— Почти по либра на ден! — пресметна Уаби. Род въпросително погледна към него:

— Питам се, защо делът на Джон Бал е бил два пъти по-голям от дяловете на съдружниците му? Според мен, защото именно той е открил мината.

— Вероятно. И това трябва да е причина за неговата смърт. Французите са се почувствали ощетени, та са му видели сметката и са присвоили златото му.

— Хиляда осемстотин петдесет и девета — продължаваше да тълкува написаното на хартията Род. — Изминали са, значи, четиридесет и девет години! Не е чак толкова отдавна. Но тук това време ни се вижда безкрайно далечно.

Двамата си легнаха, а Мукоки остана дълго време буден.

Седеше край огъня с пушка на колената си, навел глава и неподвижен като статуя — поза, характерна за индианците.

Изглежда беше погълнат от току-що припомненото минало, което съвпадаше с младостта му.

Още не бе се срещнал с хубавата малка индианка, за която по-късно щеше да се ожени и да преживее ужасната драма, когато тя и детето им бяха разкъсани от вълците.

По онова време той имаше куче. Беше му по-скъпо от всичко. Една зимна лунна нощ го поведе към ловните области на Севера. Из пътя изгуби верния си другар и остана с безутешния си спомен.

Обичта на индианеца дори към животно е уникална със своето постоянство. Нищо не може да заличи тази обич. Мукоки страшно се измъчваше от загубата, но един ден Хуолдай, кучето му, все пак се завърна. То най-сетне бе намерило пътя към господаря си. Лаеше от радост и скачаше на трите си крака. Липсващият крак убеждаваше Мукоки, че кучето е било нападнато от рис или от вълк и след такава тежка рана в битката не бе смогнало да се прибере при стопанина си.

Две години не са малко за възрастта на едно куче. В козината на Хуолдай рано се появиха сивите кичури. И кучето като човека не остарява преждевременно от добро.

Мисълта на Мукоки се пренесе от кучето към лудия ловец, който бе побеснял от страдание, ревеше като рис и стреляше със златни куршуми по хората. Какво ли бе миналото на тоя човек? Да не би… Да, но ако е…

С тези мисли Мукоки се прибра в колибата и заспа.

На другия ден Род и Уаби бяха възстановили доброто си настроение. Уаби се пошегува:

— Нека си го признаем, вчера ние бързахме толкова, като че бог знае каква по-важна работа ни чака. Пролетта и лятото са пред нас. И ако не открием нищо до есента, догодина ще дойдем пак и ще започнем отново.

— Златни думи! — откликна Родрик. — И тогава ще вземем с нас и Минетаки. Бога ми, много бих се радвал.

Той подскочи и тракна петите си.

Смеейки се, двамата приятели се сборичкаха. Метиската пъргавина на Уаби доброволно отстъпи на младия бял човек.

След като се бе позабавлявал да гледа веселото боричкане на приятелите си, Мукоки нарами пушката и каза, че слиза из дола с надеждата да убие пресен дивеч за обяд.

През това време Род и Уаби щяха да проучат дъното на потока. Решиха да действат успоредно по двата бряга, продължавайки да загребват пясък и чакъл.

На пладне Мукоки си дойде с две-три яребици. Род бе промил злато за не повече от един долар. А Уаби не бе намерил нищо.

Родрик сподели тайното си опасение, че може би е имало един залеж и че той е изчерпан от Джон Бал и двамата му съдружници.

— Това е невъзможно! — възрази Уаби. — Защото лудият не би имало как да си набавя куршуми. Тук някьде непременно има злато. И за разлика от нас лудият знае къде е.

Мукоки потвърди логиката на Уаби:

— Луд знае къде злато. Той дойде скоро, ние пазим него и намерим злато.

Мукоки млъкна и наостри уши. Беше свикнал от малък да усеща и най-незначителния шум. Вдигна ръка по посоката на шума:

— Слушайте!…

Шумът бързо се приближаваше откъм долината преди водопада и ту се усилваше и гърмеше, ту съвсем притихваше, за да се повтори по-високо.

Беше викът на лудия.

Мукоки цял се превърна в слух и зрение. В очите му играеха мрачни пламъчета. Род и Уаби не бяха по-малко разтревожени. Пак ги обзе предишният неизразим ужас.

Тъмнокожото лице на Уаби бе побледняло. Нервите му бяха изопнати до скъсване. Искаше да говори, а думите засядаха на гърлото му:

— Род… Чуй го… Джон Бал се завръща при златото си! Разбира се, това едва ли би било възможно, но тази мисъл го мъчеше още от вчера и сега изби от само себе си.

Щом изрече тия думи, лицето му почервеня. Казваше нещо безумно и все пак, и все пак…

За разлика от Уаби Род побледня:

— Джон Бал… Джон Бал… И добави:

— Несъмнено, Уаби… И кой би могъл да бъде освен Джон Бал. Нарочно се връща да ни разкаже и за трагедията си, и за мястото на златото.

А ужасяващият рев се приближаваше.

— Скрием себе, скрием друго всичко! — извика уплашено Мукоки и посочи пръснатите наоколо предмети.

Род и Уаби разбраха. Като дойдеше до водопада, лудият не трябваше да открие веднага присъствието на хора в заливчето. За една минута целият багаж се намери в кедровата горичка. Лодката бе изтеглена и скрита зад старата колиба, а подслонът от клони — разтурен.

Когато всичко необходимо бе свършено и тримата се притулиха сред кедрите, викът се чу на разстояние един изстрел от водопада. Това не беше вече буен и пронизителен вик. По-скоро беше плач и хленч, без нищо ужасяващо и противно, но изпълващ сърцето с жалост.

Род бе обхванат от непреодолимото желание да се втурне към лудия и да му протегне приятелски ръце. Но неговите другари го възпираха. Предпазливостта във всяко отношение беше повече от необходима.

Когато стигна до водопада с дяволския мост, лудият се спря.

Беше едър и сух старец, изправен като младо дърво. Лицето му беше покрито със сива брада, а в ръката си стискаше пушка, навярно същата, с която изстрелваше златните куршуми. Макар и отдалеч, тримата разпознаха образеца на пушката — беше с пружина като онези две пушки, които видяха при двата скелета.

Златотърсачите го наблюдаваха и изчакваха, без да се помръднат.

Старецът дойде съвсем близо до водопада и се подвоуми дали да мине по гладкото стебло на моста. Протягаше ръце и плачеше, сякаш се надяваше да дойде някой и да му помогне.

Тоя път Род не можа да се удържи. Стори му се, че тая изгубена душа зовеше неговата.

Той тръгна бавно пред очите на другарите си и излезе от укритието.

Когато се приближи достатъчно, Род вдигна към стареца побледнялото си лице, хвърли шапката си нависоко в знак на приятелство, сетне продължи напред с протегнати ръце, като викаше тихо, много тихо:

— Джон Бал!… Джон Бал!… Джон Бал!…

Лудият ловец се наведе над водопада, за да види по-добре оня, който идеше при него и му говореше, после се изправи, сякаш да избяга.

Род продължи да го вика:

— Джон Бал!…

Гласът му потрепваше от искрено и дълбоко вълнение. Лудият се разплака и падна на колене. Ридаеше сърцераздирателно. Трескав смут се четеше в блуждаещите му очи.

Родрик му правеше знак да слезе по дървото при него, но старецът не се решаваше.

Род забеляза, че лицето на лудия изведнъж се промени, чертите му станаха сурови, в очите му проблесна див пламък.

Старецът беше зърнал зад гърба на Род другите двама мъже, излезли пред колибата.

Лудият се засили като тласнат от пружина и полетя в бездната на водопада.

Видяха го за малко да се бори с водната стихия, сетне се изгуби от погледа им.

Векове водата беше дълбала това корито. То не беше по-широко от тридесетина стъпки, но беше дълбоко.

При неочаквания и отчаян скок на лудия Род се ужаси. Мукоки и Уаби дотичаха при него.

— Той ще се удави, ако не му помогнем! — извика Уаби.

Тримата мъже пристъпиха, готови да поемат ръката, която би им протегнал старецът. Ако се наложеше, щяха да се хвърлят и във водата, за да го спасят.

Уви, нищо не се показваше.

Уаби съблече палтото си от карибудова кожа:

— Ще го търся!

И скочи в дълбокия вир.

Мукоки също се съблече.

От водата се подаде главата на Уаби:

— Нищо не намирам!

— Добре, аз дойде…

И старият индианец се хвърли при него.

Род остана сам на брега, обзет от страх. Внимателно следеше всяко ново раздвижване на водата, където другарите му се мъчеха да открият стареца. Когато Уаби се показа да си поеме дъх, последван и от Мукоки, на Род му се стори, че е изтекъл цял век.

Никой нищо не бе открил под водата. Джон Бал навярно се беше удавил и лежеше някъде на дъното.

Мукоки излезе от вира и тичешком отиде при огьня да се суши.

Уаби трепереше на брега от студ, стиснал в двете си шепи пясък и чакъл. Отвори шепите си и ахна от изумление. Род подскочи.

Уаби показа дясната ръка на приятеля си. Между камъчетата блестеше къс чисто злато, едро и великолепно. За миг Род забрави всичко на света, дори и Джон Бал.