Джеймс Оливър Кърууд
Златотърсачи (17)

Глава седемнадесета
ТАЙНАТА СЕ РАЗКРИВА

Мукоки притича до другарите си.

Но докато Род показваше на стария индианец златния къс, Уаби бе скочил отново във водата. Бе си спомнил за злочестия луд и бе решил да довърши огледа на дъното.

Остана под водата няколко минути. Като се показа, очите му изразяваха ужас. Род си помисли, че е намерил трупа на стареца.

Уаби отгатна мислите му и отрицателно поклати мократа си глава:

— Никакъв го няма във вира… Мукоки измърмори:

— Умрял?

— Нито умрял, нито жив! Няма го и туй то! — рече Уаби. Очите на Мукоки машинално се насочиха към отсрещния край на водопада, където водата не бе по-дълбока от човешки ръст.

— Той не ходил оттам…

— Разбира се, че не! — каза Уаби.

— Тогава… къде е? — попита Род.

— Голяма скала — каза Мукоки. — Тяло плъзнало по него в голяма дупка.

Уаби възбудено попита:

— Вярваш ли? В такъв случай започни отново, ако си се стоплил. Аз съм измръзнал до мозъка на костите си.

Старият ловец и без поканата бе решил да опита още веднъж и докато Уаби подскачаше и пляскаше ръце да се стопли, той отново се гмурна. След минута-две главата му се показа над повърхността.

— Отишъл! Побеснял човек не там!

На свой ред и индианецът бе стиснал в шепата си каквото бе успял да загребе от дъното на потока.

— Злато куршум! — ликуваха сдържано очите му. Бе извадил втори къс злато с големина на лешник.

— Аз нали ви казах — повтори и потрети Уаби, — че лудият е Джон Бал! Той се е върнал при съкровището си. Златото е във вира!

Но ако златото е във вира, къде можеше да бъде Джон Бал?

Жив или умрял, трябва да е някъде наблизо. Не можеше да се е изпарил.

Тримата мъже мълчаливо се спогледаха.

Трагичният край на лудия, живял половин век като див звяр в Уайлд, ги беше натъжил. Без да искат, те може би бяха причинили смъртта му и за да върнат живота му, биха пожертвали току-що откритото съкровище.

Уаби и Мукоки се преобличаха край огьня.

Уаби въздъхна:

— Умрял! Лесно е да се каже. Но нямаме доказателства за това. Ако Джон Бал е мъртъв, тялото му би било във вира. В името на Сейнт Джордж, това е мистерия и Мукоки е в правото си да е суеверен.

— Вие сигурно не сте претърсили внимателно дъното — заяви Род.

— Иди сам да провериш! — рече Уаби.

Мукоки привърза едно от коритцата в края на дълъг прът и се залови да опипва отново дълбочините на вира.

Род и Уаби последваха примера му. С първия опит Мукоки бе заграбил доста пясък и чакъл, които изсипа върху плоската скала. Двамата притичаха да разгледат и пречистят изваденото.

Не намериха нито едно късче злато.

— Обикновеното и чисто промиване е за предпочитане — констатира Род.

И той донесе и другите коритца.

Междувременно Мукоки вече изсипваше на скалата втора купчинка. Уаби заподскача в някакъв смешен танц. Род го попита изненадано:

— Какво има?

— Какво ли?! Ти как мислиш? — усмихна се Уаби, а на дланта му блестеше късче злато.

Род радостно извика:

— Великолепно! Тоя вир изглежда е пълен с такива жълтурчета.

Уаби продължи:

— Наистина така изглежда!

— Това не е всичко! — каза Род и разклати коритцето си, в което заблещукаха множество светулки. — Златен прах…

С няколко последователни изтребвания те извадиха много късчета с различна големина и още златен прах.

Когато денят превали и поради мрачината не бе възможно вече да се дълбае пясък от дъното, тримата се прибраха в стана си и Родрик извади от багажа си прецизните везнички, донесени от Уабинош Хаус. Дневният добив бе грижливо претеглен. Набраха се седем унции злато от късчетата и почти дванадесет унции от златния прах.

— Това прави деветнадесет унции и четвърт. По двадесет долара унция: закръглено — триста и осемдесет долара.

— Триста и осемдесет долара! — не можеше да повярва Уаби. — И то за половин ден работа. Умножено по тридесет, цифрата ще скочи на двадесет и две хиляди и осемстотин долара! Чувствам се смазан от размера на месечния ни доход.

Тримата продължиха няколко дни своята работа. Златото завързваха в торбички от еленова кожа. Торбичките ставаха все по-тежки.

Добивът достигна максимума си на седмия ден: Род намери в златния пясък седемнадесет късчета, всяко голямо колкото палеца му.

На деветия ден настъпи неочаквана промяна. Надвечер, както Мукоки гребеше от дъното, коритцето му зачегьрта голата скала.

Водното съкровище се бе изчерпало.

Поради затоплянето на времето запасите им от месо се бяха развалили и на другия ден Уаби и Мукоки решиха да се спуснат кьм равнината и да се снабдят с прясно месо.

Род щеше да пази стана.

Знаеше, че другарите му ще се приберат прегладнели, затова замеси тесто да приготви обичайните питки, които щеше да изпече между двата камъка в огнището.

Толкова се бе залисал в работата си, та не усети как между скалите кьм него пълзеше едно призрачно същество.

Не можеше да види и острия поглед, светнал в тъмното отсам водопада.

Той усети близостта на друг човек, едва когато дочу нещо като шепот. Род трескаво скочи. На двадесетина метра от него стоеше лудият и втренчено го гледаше с безумните си очи.

Родрик пристъпи крачка напред и видя в едната ръка на човека риба.

Пристъпи още една крачка. Призракът се хвърли на земята и се заприсвива като куче, което се бои да не го бият.

След още няколко крачки Родрик се спря.

Лудият сложи пред него рибата си. После заотстъпва назад, шепнейки в брадата си неразбираеми слова и с тих хленч побягна към вира.

Род тръгна подире му.

Чу се как лудият скача от скала на скала, как цамбурна във водата и после всичко утихна.

Капките на водопада пръскаха лицето на Род.

Но повторното хвърляне на лудия във водопада не го стресна като преди. Нито пък го изненада кой знае колко.

Може би нейде под водата старецът си имаше тайно скривалище.

Род напрегнато се взря към сребристата завеса на водопада.

Какво ли се таеше зад нея? Беше ли възможно в скалистата стена зад водопадната завеса да има място, където Джон Бал да се подслонява?

Род се върна при огьня и заразглежда рибата. Джон Бал беше пожелал да се сприятелят и това обясняваше причината за неговия дар.

Рибата излезе доста особена. Беше с тъмен цвят, с малки черни люспи и голяма колкото пъстърва, но не бе пъстърва. Главата й беше дебела и широка, като на щитоносец. И колко странно, главата нямаше очи!

Родрик държеше в ръцете си сляпа твар, същество от друг свят, скрит в недрата на земята.

Зад водопада навярно имаше пещера, пълна с тайни, обитавана от твари, които живееха там във вечна нощ.

И в тая пещера, изглежда, Джон Бал беше намерил и препитание, и подслон.