Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Кентърбърийски загадки (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Tapestry of Murders, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 25 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
crecre (2008)
Сканиране и корекция (страници 113–120)
nqgolova (2008)

Издание:

Пол Дохърти. Пазителят на Портите

Издателство „Еднорог“, 2001

Превод: Мариана Димитрова, 2001

Художник: Христо Хаджитанев, 2001

ISBN 954-9745-30-9

История

  1. — Добавяне

ТРЕТА ГЛАВА

При завръщането си Чърк и Скейтлок откриха, че Джон вече беше прибрал сергиите, спуснал капаците и приключил с търговията за деня. Сега търговецът броеше приходите си и масата пред него беше покрита със свитъци пергамент и купчини монети. Когато минаваха, той весело им се усмихна и помаха. Близнаците бяха превърнали горещата кухня в игрище за крикет и закрещяха от удоволствие, когато Скейтлок се появи. Те го завлякоха до една пейка, като го умоляваха да довърши приказката, която беше започнал да им разказва рано сутринта. Никълъс откри Катрин в килера да приготвя сладко. Тя се усмихна, целуна брат си по бузата и набързо описа как е минал денят й. После попита:

— При теб всичко наред ли е?

— Имам работа — усмихна се той. — Оказана ми беше голяма чест.

Катрин изтри ръце в престилката си и плесна с ръце от радост. После избута брат си в кухнята и го накара да разказва отново и отново за условията, които му предлага сър Еймиъс Петри. Шумът в кухнята се засили, защото тя настояваше Скейтлок да потвърждава всичко казано от брат й. Никълъс предупреди с поглед прислужника си да не споменава нищо за задачата им. С порозовели от вълнение бузи, Катрин бързо поднесе на Никълъс и Скейтлок дълбоки чаши вино, после побърза да разкаже на Джон добрите новини. Прислужницата нареди масата за вечеря, дъските за хляб бяха остъргани, ножовете — излъскани, салфетките — сгънати, голямата сребърна солница сложена на масата и отхлупена. Джон се върна и нареди на двамата си сина да мируват, докато Никълъс още веднъж разказа за срещата си със сър Еймиъс Петри. После, на свой ред, той разказа на чираците и слугите за добрия късмет на Никълъс, докато те седяха край дългата маса и вечеряха. Никълъс прикри безпокойството си и просто стоеше там и се усмихваше любезно на комплиментите и добрите пожелания. Гледаше и как Скейтлок лакомо яде вечерята. Имаше готвено говеждо и телешко, и горещ пай с месо.

— О! — Катрин вдигна лицето си, зачервено от сервирането на топлите ястия. — Отец Томпкинс ти прати вест.

Настинал е и е в лошо настроение. Репетицията на хора се отлага с една седмица. — Тя видя разочарованието в очите на брат си. — Не се тревожи, може би другата седмица ще пеете, а освен това и в неделя.

Никълъс отвърна на усмивката й. Той с нетърпение очакваше пеенето. Музиката го успокояваше. Срещу него Скейтлок се усмихна и леко сви рамене. Джон Гоуди приключи с вечерята, доволен, че всички бяха яли и пили до насита. Близнаците четоха от Светото писание и уменията им бяха приветствани възторжено. Чърк намръщено гледаше измитите им лица, защото смяташе племенниците си за адски изчадия и тайно ги държеше под око. Бяха казани молитви, псалм 149, после по настояване на Джон, Скейтлок прочете от Книгата на Еклесиаст за достойнствата на тежкия труд. Никълъс слушаше с половин ухо. Молитвите свършиха, Джон подкара близнаците към стаята им на тавана. Катрин извика на прислужницата да й донесе сметките за подправки. Скейтлок промърмори, че има някаква среща и сложи наметката си.

— Ела, Хенри — каза Никълъс и грабна прислужника си за ръката. — Да пием още по едно.

Той взе наметалото си и преди Катрин да успее да се намеси, те изскочиха през вратата и бодро се отправиха по смрачените улици към „Свирката на шута“. Кръчмата беше гореща и претъпкана, все още пълна с търговци и всички, които не бяха достатъчно умни да се приберат у дома си. Никълъс и Хенри седнаха близо до големия огън и зачакаха кръчмарят да им поднесе големите запенени халби бира.

— Мислиш ли, че има някаква тайна? — попита Хенри внезапно.

— В кое?

— В смъртта на Берисфорд.

— Разбира се. Вече го казах. Но каква е, един Господ знае.

— Имам предвид — продължи Скейтлок, предупреден от яростния поглед на Никълъс, — че шерифът иска да ни използва като копои, подгонили скрита плячка в гората. Едва ли ще ни остави, докато не я открием.

— И ако не я открием? Скейтлок се усмихна.

— Тогава пак ще обикаляме из „Сейнт Пол’с“ и ще си търсим работа.

Никълъс въздъхна.

— Утре иди в къщите на сър Еймиъс, Хобдън и съветника. Разпитай внимателно прислугата.

— За какво?

— Разбери видели ли са нещо подозрително през последната седмица, особено в събота, когато Берисфорд е изчезнал, или в четвъртък, когато са открили трупа му.

Скейтлок пресуши халбата си и се накани да стане.

— Трябва да вървя — промърмори той. Никълъс го сграбчи за китката.

— Къде, Хенри? Къде отиваш? Хайде, кажи ми! И откъде идваш? Кой е Кристофър Ратолиър? И какво правиш сам в стаята си? Защо това, което каза шерифът, те уплаши?

Скейтлок издърпа ръката си.

— Не ме стискай така — каза той. — Ти винаги задаваш въпроси. Може да съм ти слуга, но аз съм свободен човек. — Той почука слепоочието си. — Тук нямам господар. Тук съм ти равен, Никълъс Чърк.

— Така ли, Хенри? — Никълъс почувства, че се ядосва. — Наистина ли? Защо тогава не ми разкажеш всичко?

Скейтлок го погледна. Очите му горяха от гняв.

— Ако ти кажа — изсъска той, — може да не ти хареса. — Ако ти ми разкажеш за себе си, може да не хареса на мен. Помни това, господарю! — Последните думи той сякаш изплю. — Желая ти лека нощ.

Скейтлок изчезна сред мириса на застояла пот и Никълъс го проследи с празен поглед. Огледа се, вече по-спокоен и се усмихна. Може би прислужникът му беше прав — колкото повече знаеш за някого, толкова повече се разочароваш. Знаеше ли Скейтлок за тайните пороци на господаря си — чашата червен кларет, привлекателността на по-възрастните от него жени и най-вече тръпката от хазарта, дори когато знаеш, че противникът ти е по-умен, картите — подредени и късметът — срещу теб? Правникът отново се огледа, но тази вечер нямаше възможност да прегрешава — никой не играеше на карти. Оставаше му само утехата на виното. Той повика кръчмаря, поръча си нова чаша и жадно отпи. Чудеше се какво трябва да предприеме относно смъртта на Берисфорд. Какво щеше да открие? Той се прозя и осъзнавайки колко е уморен, остави чашата си недопита и отново излезе в студения нощен въздух. Група стражи преминаха край него с маршова стъпка, знамена и светилници в ръце. Тази нощ беше особено студена и нямаше изгледи времето да се промени. Намери къщата вече притихнала, Джон и Катрин се бяха прибрали в спалнята си, децата също си бяха легнали. Къщата беше почистена и пометена, огънят беше слаб и чираците по сламениците бяха също потънали в сън. Никълъс се отправи към стаята си. Катрин му беше оставила две нови свещи. Той ги запали и се огледа, наслаждавайки се на уюта на чисто преметената стая и затоплената сребърна грейка между завивките на леглото му.

Той седна на масата и разгърна доклада на съдебния следовател за смъртта на Берисфорд. Отначало имаше описание на Берисфорд — ерген, 55-годишен, с тъмни очи с тежки клепачи, голям клюнест нос и жълтеникав тен. Следваха докладите, за които сър Еймиъс беше споменал — за движението на Берисфорд в петъка, преди да изчезне и показанията на свидетелите, които го бяха видели близо до „Светият покров“ във Винтри. Никълъс забеляза съвпадението — това беше много близко до мястото, където живееше Фромлих. Забеляза също, че в канавката не е имало никакъв труп преди един часа на обед в четвъртък и все пак тялото е било намерено с почти сухи дрехи именно там, четири часа по-късно.

Беше озадачен от броя на хората — местни фермери, селяни, калайджии и амбулантен търговци, — които се кълняха, че не са виждали непознат човек или каруца в района. Тогава, чудеше се той, кога е бил преместен трупът на Берисфорд и положен в канавката така, че да имитира самоубийство?

Тук бяха и клетвените показания на един писар, Питър Кранфийлд, който бил в бръснарницата във вторник, преди да открият тялото на Берисфорд. Влязъл един човек и извикал: „Намерили са лорд Берисфорд!“ „Къде?“ — попитали бръснарят и Кранфийлд. „Самоубил се е на Примроуз Хил!“ — отвърнал човекът. Свещеникът на „Свети Дънстън“ в западната част на Лондон, Одо Лайтфут, свидетелствал, че е ходил с един приятел при продавач на пергаменти в двора на „Сейнт Пол’с“. Лайтфут останал пред магазина да чете, докато приятелят му бил вътре. Изведнъж един младеж с нахлупена шапка, потупал Лайтфут по рамото и попитал: „Чухте ли новините?“ „Какви новини?“ — попитал Лайтфут. „Намерили са лорд Берисфорд.“ „Къде?“ „В Лестър Фийлдс при Стената на мъртъвците, нанизан на собствената си сабя.“ След това мистериозният вестител изчезнал.

Никълъс обърна специално внимание на заключенията на лекаря, Джонатан Скилард, който беше прегледал трупа.

Първо, по облеклото на Берисфорд нямало следи от кръв. „Тогава — запита се Никълъс, — да не би да е бил съблечен, убит и чак тогава облечен?“ И ако беше така, защо?

Второ, под лявото ухо на Берисфорд имало ожулено място, където сякаш е бил вързан възел.

Трето, по лицето, гърдите и стомаха на Берисфорд имало синьо-черни белези, които сочели, че е бил съблечен и бит, преди да го убият.

Четвърто, Берисфорд е бил мъртъв от дни. „Защото — пишеше в доклада на Скилард — е започнал да гние и плътта е толкова разложена, че се разпада под ножа ми.“ Тогава къде са държали трупа? И как са го пренесли до Примроуз Хил и са го оставили толкова внимателно в канавката, че никой не е забелязал?

Пето, вратът му бил счупен и така изкривен, че докторът можел да подпре брадичката на всяко от раменете му.

Шесто, имал две рани от сабя в гърдите. Едната стигала до реброто, а другата минавала през цялото тяло, сякаш убиецът е ударил два пъти, защото първият му удар е бил блокиран от костта. Още нещо, липсата на кръв показвала, че Берисфорд вече е бил мъртъв, когато са го пронизали със сабята.

Седмо, Берисфорд е бил удушен, защото лицето на трупа е било посиняло и кръвоносните съдове в очите му пълни до пръсване.

Осмо, връзката, която Берисфорд носел около врата си, липсвала.

Девето, с изключение на връзката, всички вещи на Берисфорд били у него, включително сребърни монети, следователно мотивът за убийството не е бил грабеж.

Никълъс остави доклада на съдебния лекар.

— Какво е уплашило Берисфорд толкова много? — запита се той. — Къде е бил трупът между събота и четвъртък, когато са го открили?

Загледа се в трепкащия пламък на свещта и изведнъж си спомни нещо. Разгърна отново доклада и намери описанието на черните чорапи на Берисфорд. Да, тук беше. Восък от свещ. Капки пчелен восък били намерени върху дрехите на мъртвеца. Никълъс поклати глава. „Човек като Фромлих — размишляваше той — едва ли би могъл да притежава такива скъпи свещи. Един щавач би се радвал и на лоени свещи.“ Той леко се усмихна — подобно наблюдение едва ли би спасило Фромлих от примката на палача.

Той почука с дългите си пръсти по масата и се замисли върху другите загадки, изложени в доклада на лекаря. Кои са били тези непознати, които са знаели толкова много за мястото, където е намерен Берисфорд? И двамата са казали, че той се е самоубил, но защо единият споменал правилното място, а другият е казал Лестър Фийлдс? И показанията на лекаря бяха объркващи. Какви бяха черните белези по гърдите и корема на Берисфорд. Защо е имал ожулено под лявото ухо? Удушен ли е бил или обесен?

Никълъс отново се върна към показанията на съдебния следовател, но това още повече обърка, вместо да изясни нещата, когато стигна до следващите точки, като например, състоянието на ботушите на Берисфорд. Били чисти и лъснати, което доказваше, че Берисфорд не е вървял из калните полета към Примроуз Хил. Значи трябва да е бил отнесен дотам с кон или каруца. Но някой трябва да го е видял. Умореният мозък на Никълъс се въртеше като пумпал. Ами убиецът? Чърк леко се усмихна. Списъкът на заподозрените, помисли си той, също като в Евангелието, беше легион. Съветник ли е бил? Или Синята кожа си е разчистил сметките? Или някой друг престъпник от клоаката на лондонския подземен свят? Или загадъчният Пазител на Портите?

— Защо спря дотук, Никълъс, момчето ми? — промърмори си той. — Ами онези, които имат власт? Наистина ли кралят е искал Берисфорд да разбере истината? Имаше ли шерифът пръст в цялата история? Или пък кметът? И защо беше толкова важно Фромлих да бъде обесен?

Никълъс затвори очи. Утре, помисли си той, трябваше да посети Фромлих в килията на смъртниците в Нюгейт. Внезапно отвори очи и огледа притъмнялата стая. Ами Изабела, мъртвата кралица-майка? Беше ли споделила някаква голяма тайна с Валанс, устно или писмено? Ако беше написана, къде можеше да бъде? Защо умиращият французин беше повикал Берисфорд? Какво е искал да каже с думите „Свети Дени“? Беше ли Берисфорд по някакъв неизвестен начин свързан с тайната на мъртвата кралица? И защо кралят толкова държеше да се добере до нея?

Известно време Никълъс се взираше в мрака.

— Първо — прошепна той, — Валанс не е искал да бъде заловен жив. Тайната е била съхранена в паметта му, затова се е съпротивлявал, уплашен да не го измъчват. Второ, кралят или по-скоро сър Еймиъс от негово име, се опитал да разкрие тайната, но не постигнал успех. Трето, запомнили са молбата на Валанс към Берисфорд, затова са му наредили да продължи търсенето им — или са се надявали да го сплашат? Четвърто, от какво е бил толкова уплашен Берисфорд? — Никълъс се почеса по главата. — Какво още? А, пето, кой е посетил Берисфорд вечерта преди да изчезне? Какво съобщение е носел? Шесто, Фромлих е жертвеното агне, но защо? Седмо, какво общо има престъпник като Пазителя на Портите с цялата работа?

Тръпка премина по гръбнака на Никълъс, имаше чувството, че навлиза в Долината на Смъртта.

 

Никълъс Чърк се събуди на другата сутрин. Погледна през малкия двукрил прозорец и изстена. В полумрака отвън мъглата беше плътна като пара в баня. Запали свещ и бавно започна да се облича. Около него къщата още беше тиха. Отвори вратата и се ослуша, благодарейки на Бога, че близнаците още спят. Беше чул Скейтлок да се връща късно, затова реши да го остави да поспи и да се сдобри с него по-късно. Препаса широкия колан, увери се, че рапирата и камата лесно излизат от ножниците си и слезе долу. Огънят в кухнята още тлееше. Една сънена прислужница нареждаше масата. Никълъс грабна малко хляб и сушено месо от килера и бързо излезе. Улиците и алеите на Чийпсайд бяха тихи и в мразовитата утрин светилниците все още горяха, а от време на време някоя факла се мяркаше из мрака. Хората, които срещаше, приличаха на призраци, те се плъзваха безшумно край него, плътно загърнати в наметките си със спуснати качулки. Повечето от тях бяха градски или съдебни служители, срещаше се и по някоя проститутка, която се прибираше подобно на прилеп в гнездото си преди да се зазори. Каруци преминаваха с тропот край него и видът им беше още по-злокобен, защото ги караха тъмни, неясни фигури. Чърк вървеше внимателно по заледената улица към мястото, където Нюгейт заплашително се извисяваше в мъглата срещу черквата „Светият покров“.

Нюгейт беше мръсен и зловонен. Огромната порта с кулички, укрепена и ужасяваща, гледаше към Сноу Хил, откъдето вътрешностите, изпражненията и кръвта от касапниците се стичаха по пълните с боклук канали към Флийт Стрийт. Никълъс спря и се загледа в шумната вятърна мелница над портата, чиято перка се въртеше бавно, за да пропусне свеж въздух — Нюгейт беше толкова тесен, че нямаше място въздухът да циркулира. Дори посред бял ден коридорите му се осветяваха с лампи. Никълъс дръпна звънеца и след остра препирня с пазача, една странична врата се отвори. Той влезе в жилището на портиера, голяма, настлана с каменни плочи стая, мъждиво осветена и миришеща по-лошо от свинска кочина. Разпита го главният тъмничар, изпит мъж с жълтеникаво лице, облечен изцяло в черно, с мътни очи и лице, подобно на череп. Никълъс го разпозна по прякора „свещеника“. Гущеровите му очички едва потрепваха на безизразното лице, докато Никълъс обясняваше целта на посещението си. „Свещеникът“ прегледа пълномощните, които сър Еймиъс беше подписал, кимна, щракна с пръсти и поведе Никълъс по осветените с факли коридори. Пресякоха Двора на пресата, където престъпниците, които отказваха да се разкаят, бяха премазвали под огромна, обкована с метал врата. Никълъс я зърна и стомахът му се обърна при вида на тъмночервените петна, които покриваха долната страна на тежката дървена плоча.

Преминаха през общата част, където престъпниците, мъже и жени, очакваха процесите си. Ужасяващата воня беше смесица от немити тела, лоени свещи и най-ужасната от всички миризми — на гнева и ужаса пред неизбежната смърт. Най-накрая завиха по един коридор и пазачи с черни от мръсотия лица, с униформи, които представляваха разнородна колекция от ужасни парцали, отключиха тежка врата. „Свещеникът“ поведе Никълъс по един тъмен тунел покрай решетъчните врати на килиите. Спря пред една от тях, избра ключ от пояса си, отключи я и вкара Никълъс в помещение, което не беше нищо повече от пещера. Нямаше прозорци, а две кофи, пълни с човешки изпражнения, стояха точно до вратата. Един мъж с вериги на китките и глезените, с мъка се изправи на крака. В мъждивата светлина Никълъс долови блясъка на обградени с тъмни кръгове очи, рошава коса и брада и изпито, отчаяно лице.

— Кой си ти? — дрезгаво попита мъжът.

— Никълъс Чърк, правник. А ти?

— Себастиан Фромлих.

Чърк се обърна към „свещеника“.

— Както казах — обясни той, — аз съм тук по нареждане на хора, чиято власт се простира навсякъде. Искам да ми донесат свещи, най-хубавото вино и тези кофи да бъдат изнесени веднага!

Мъртвешкото лице на тъмничаря остана безизразно.

— Е, сър, чакам!

Мъжът го погледна студено.

Никълъс бръкна в кесията си и му подаде две монети. Подобие на усмивка премина по лицето на тъмничаря. Парите изчезнаха, чуха се заповеди и няколко мърляви прислужници почистиха килията. Бяха донесени кана вино и две чаши, заедно с дебели и тежки лоени свещи в месингови свещници. Никълъс обяви, че е доволен. После, сякаш току-що се беше сетил, добави:

— Ще ми трябва и стол.

Донесоха му го. Никълъс подозрително огледа пукнатите му крака и нацепена седалка. Не възрази, защото усещаше нарастващата нервност на Фромлих, и искаше да се отърве от тъмничаря. Най-сетне килията беше опразнена и тъмничарят превъртя ключа след себе си, макар че остана пред вратата. Правникът направи знак на Фромлих да пази тишина, докато приближи стола си толкова близо до него, че всеки страничен наблюдател би помислил, че е свещеник, който се подготвя да чуе последната изповед на обвиняемия.

— Дойдох да ти помогна — каза той и видя в очите на затворника да проблясва надежда. — А повярвай ми — добави той бързо — имаш нужда от цялата помощ, която можеш да получиш. Обвинен си в убийството на лорд Стивън Берисфорд.

Мъжът тревожно кимна.

— Невинен съм! — възкликна той.

Никълъс долови лека следа от чуждестранен акцент в гласа му.

— Заплашвал ли си лорд Берисфорд? — попита той, като се наведе така, че лицето му беше само на няколко инча от това на затворника. — Искам да знам истината. — Той прочисти гърлото си. — Ако ме излъжеш дори един път, излизам оттук и те оставям на палача.

— Заплашвах го — отговори намусено Фромлих. — Берисфорд може и да беше справедлив човек, но беше много суров.

— Заплаши ли, че ще го убиеш?

— Да.

— А уби ли го?

— Не, не съм.

— Знаеш ли нещо за човек на име Валанс?

Фромлих изглеждаше озадачен и поклати глава отрицателно. Никълъс го изучаваше внимателно. Усещаше, че човекът казва истината.

— Къде беше в събота вечер?

— Коя събота?

— Миналата събота.

Сега Фромлих отклони поглед.

— Не мога да ти кажа — измънка той.

— Защо? — рязко попита Никълъс.

— Не си спомням.

— Къде беше последния четвъртък, късно следобед? Мъжът отново поклати глава.

— Не знам. Не си спомням.

Никълъс се изправи.

— Тогава, мастър Фромлих, ще те обесят и нито ти, нито аз, нито родственицата ти или дори добрият Бог в небесата могат да те спасят.

— Чакай! Правникът се обърна.

— Ще ти кажа. Но родственицата ми не трябва да знае — помоли се Фромлих. — И през двата дни, в събота и в четвъртък бях в магазина си, но бях го затворил.

— Имаш ли свидетели за това?

— И да, и не.

— Какво значи това?

Фромлих скри лице в ръцете си и тихо изхлипа, преди да вдигне обляното си в сълзи лице.

— Обещай ми — помоли той, — че няма да кажеш на никого.

— За Бога, човече, какво толкова ужасно има?

— Спомням си добре и двата дни — започна Фромлих несигурно. — В събота бях в магазина, когато видях едно красиво момиче на улицата отвън. Мастър Чърк, лицето й беше като на ангел, качулката й беше полуотметната и зърнах златните й къдрици. Носеше зелена рокля, поръбена със снежнобял лен край шията. Беше крехка и с грациозни движения. — Фромлих облиза устни. — Личеше си, че не е проститутка. Отидох и я попитах какво търси. Тя ми отговори много мило, че иска да си купи кожа. На улицата беше студено и пусто, а макар че живея в малка къща в Бъдж Роу, имам жилище зад магазина. — Мъжът въздъхна. — Накратко казано, момичето, което каза, че името му е Луси, се забави и започна да флиртува. — Той сви рамене. — Вие познавате живота, мастър правник. Докосването доведе до целувка, а целувката до други неща. — Фромлих мрачно се загледа в тавана. — Никога не съм имал такава жена. Дрехите й, чорапите, жартиерите, всичко беше от чиста коприна.

Никълъс го погледна невярващо.

— Мастър Фромлих, и ти очакваш да повярвам, че някаква скъпа куртизанка се е появила в магазина ти и без да й плащаш в злато или сребро, те е забавлявала така добре?

— Има и още, мастър Чърк — отвърна кисело Фромлих. — Помолих момичето да се върне и то обеща, но ми каза, че това трябва да остане тайна, защото била държанка на стар търговец, който имал голяма къща в Западен Чийпсайд.

— И върна ли се? Фромлих кимна.

— В четвъртък около обяд се уверих, че чиракът ми е отишъл на пазара на улица Олдгейт.

Никълъс изстена, стана и срита стола.

— Господин Чърк — каза Фромлих, — момичето сигурно може да бъде открито.

Никълъс потърка лицето си отстрани, обърна се и се наведе над измъченото лице на затворника.

— За Бога, Фромлих, не разбираш ли? Накиснали са те. Няма да намерим Луси. Няма никакъв стар търговец в Чийпсайд. Момичето сигурно е било скъпа куртизанка. Ти казваш, че в деня, когато Берисфорд е изчезнал, си бил с хубаво момиче зад спуснатите капаци на магазина си. В четвъртък следобед, когато ще се докаже, че тялото му е било хвърлено в канавка на Примроуз Хил, ти пак си бил в магазина със същата загадъчна жена. За Бога, човече, кой ще ти повярва? Какво доказателство имаш? И — продължи Никълъс отчаяно — ако отречеш, че е имало момиче и кажеш, че си бил в магазина, обвинението ще намери свидетели и те със сигурност ще твърдят, че са те търсили в магазина, но там не е имало никого.

Фромлих падна на колене и сключи ръце.

— Мастър Чърк, моля те, помогни ми! Каквото и да съм правил, каквото и да съм казал, не съм убил съдията Берисфорд!

Никълъс седна отново на стола.

— Изправи се, Фромлих — нареди той. — За Бога, седни. Погледни ме.

Щавачът се надигна и правникът видя сълзи да се стичат по измъченото му лице.

— Имаш ли каруца? — попита Никълъс уморено.

— Да, разбира се.

Сърцето на Никълъс подскочи и той се загледа в черния каменен таван. Фромлих, заключи той, имаше и мотив, и възможност да пренесе трупа на Берисфорд. Глупакът беше обявил намеренията си и не можеше да представи доказателства къде се е намирал нито през деня, когато Берисфорд беше изчезнал, нито за следобеда, когато беше открит трупът му.

— Можеш ли да ми помогнеш? — изхленчи Фромлих.

— Да, да — излъга Никълъс и го потупа по рамото. — Ще се върна. — Той му се усмихна. — Трябва да направя някои проучвания.

Правникът почука по вратата. „Свещеникът“ го пусна и мълчаливо го поведе по отвратителните тунели обратно през страничната врата, която затръшна зад гърба му.

— Ти ли си правникът Чърк?

Никълъс се облегна на тухлената стена. Жената, която го заговори, беше дребничка, с бяла като сняг кожа и нежни, влажни очи. Щом тя приближи, той забрави грижите си, потапяйки се в аромата на тежкия й мускусен парфюм. Наметката я обвиваше от шията чак до ръба на лъснатите й кафяви ботушки. Той забеляза златната роза от вътрешната страна на ботушките и снежнобелия лен на фустите й.

— Коя си ти? — попита той.

— Хелън Фромлих.

Тя огледа смутено тълпата пред Нюгейт — апаши, мошеници и друга измет, както и семействата на разорените и онези, които се опитваха да отидат на свиждане при любимите си хора.

— Искам да поговоря с теб за моя роднина — прошепна тя. — Но не тук.

Чърк се огледа. Разбираше неудобството на жената и разбра, че то не се дължи изцяло на неприятните хора край тях. Беше сигурен, че ги наблюдават. Погледна през улицата.

— Ето там — кимна той към мръсната кръчма „Дяволският казан“, която се намираше на ъгъла срещу черквата „Светият покров“.

Той я поведе внимателно по разкаляната улица, като избягваше каруците и конете с възлести крака, които отиваха към Смитфийд. Пред кръчмата един амбулантен търговец седеше на малък каменен парапет и предлагаше лекове за мазоли, стъклени очи за слепите и зъби от слонова кост за разбити челюсти. Група младежи, облечени в ярки цветове, с навити ръкави на жакетите, го наобиколиха, крещейки обиди към нещастника. Късите им наметки висяха небрежно през едното рамо. Когато Никълъс се опита да премине през тях, се чу шепот, подвиквания и одобрителни подсвирквания при вида на мистрес[1] Фромлих.

Един от младите благородници се обърна и раздруса предизвикателно издутата предна част на панталона си. Други й пращаха целувки с начервените си в карминено устни. Ръката на Никълъс посегна към дръжката на сабята, но между него и групата се плъзна една сводница. Червената й коса беше събрана на тила, а на рамото й седеше малка маймунка с шапка със звънчета, която цапаше свлечения й корсаж. Сега младите мъже насочиха вниманието си към нея. Никълъс въздъхна с облекчение и влезе в горещата мрачна зала. Мистрес Фромлих пристъпваше зад него, затаила дъх. Седнаха на празна маса в най-отдалечения ъгъл. Жената си поръча чаша горещ ликьор, но Никълъс предпочете вино, защото стомахът му още се бунтуваше след посещението в Нюгейт.

— Ти ли си родственицата на Фромлих? Тя кимна.

— Защо искаш да ме видиш?

Той внимателно изучаваше жената, когато тя отметна качулката си и разкри буйни червени къдрици. С елегантната си дреха и внимателно гримираш лице, тя беше много апетитна. Той почувства тръпка на възбуда в слабините си само като я гледаше и се зачуди дали по-късно да не посети приятелката си, вдовицата Сачет, в уютната й малка къщичка близо до Ийстчийп.

— Зяпаш ме, сър.

Чърк извинително се усмихна.

— Зададох ти въпрос. Нужна ли ти е помощта ми?

— Да, за да докажа невинноста на моя роднина.

— Какво те кара да мислиш, че е невинен?

— Знам, че е така.

— Откъде знаеш, че съм бил при родственика ти в Нюгейт?

Тя се усмихна леко.

— Един от тъмничарите ми каза.

— И защо мислиш, че аз мога да ти помогна?

— Никой друг няма да го направи.

— Кого друг помоли за това?

— Главен съдия Попъм.

Чърк изстена. Мистрес Фромлих се беше поддала на все по-популярната практика, неодобрявана от властите, да помоли някой от кралските правници да я приеме с надеждата да му повлияе. Но Попъм, който щеше да съди Фромлих, беше червендалест грубиян, който неимоверно мразеше жените. Той издаваше смъртни присъди със същото удоволствие, с което свещеникът дава опрощение.

— И какво каза съдия Попъм? — попита Никълъс. Жената се изчерви.

— Бях в личните му покои. Предложи да ми помогне, ако… — тя млъкна.

— Ако какво?

— Ако първо му позволя… — Очите й се напълниха със сълзи. — Бях принудена да се съглася.

Чърк се раздвижи на пейката. Попъм беше кавгаджия, проницателен, но жесток и отмъстителен съдия. Веднъж беше прекъснал някакъв беден правник, защото му се сторило, че обръщението му е твърде дълго и го осъдил да бъде развеждан около Уестминстър Хол с документи, окачени на врата.

— Попъм — забеляза Никълъс — обича да унижава хората. Моят съвет е да стоиш далеч от него. Смятам, че родственикът ти е невинен. — Забеляза с радост, че на лицето на жената се изписа облекчение. — Все пак — продължи той бързо, — има и други обстоятелства и доказването на невинността му е нещо съвсем друго. Роднината ти трябва да разкаже какво е правил миналите събота и четвъртък. Но той не може да го направи, поне не в съда.

— Кажи ми — трепнаха ресниците на жената, — какво се крие зад всичко това?

Никълъс отмести чашата си и се приведе над масата.

— Лорд Берисфорд изчезна миналата събота. Тялото му беше изоставено на Примроуз Хил следващия четвъртък. И за двата дни твоят роднина няма нито един свидетел, който да потвърди показанията му.

Той долови тревогата в изражението на събеседницата си.

— Има и нещо по-лошо. Всички знаят, че родственикът ти е заплашвал Берисфорд. Много хора ще свидетелстват.

— Те лъжат! — възкликна жената.

— Можеш ли да го докажеш?

— Не — прошепна тя. — Какво друго очаква моя близък?

— Бог знае — отвърна Никълъс с престорено веселие. — Но има няколко интересни въпроса, които той може да зададе, за да разколебае съдиите. Първо, съществуват сведения, които ни навеждат на мисълта, че в града се е знаело за смъртта на Берисфорд. Второ, как е могъл роднината ти да превози тялото на съдията до Примроуз Хил, без да го видят? Трето, ако мастър Фромлих, подчертавам „ако“, е убил лорд Берисфорд, защо просто не е изхвърлил трупа в реката? И накрая, ако твоят роднина е планирал смъртта на Берисфорд, неговата липса на подготвена защита може да се окаже спасителна.

— Но все пак мислиш, че ще го обесят? Никълъс внимателно се вгледа в красивото й лице.

— Да — прошепна той. — Ако не намерим други доказателства, а аз се съмнявам, че ще намерим, родственикът ти ще бъде обесен.

Жената въздъхна дълбоко и се изправи.

— Мастър Чърк, направи каквото можеш. Ще имаш моята вечна благодарност. Никога няма да те забравя.

Никълъс преглътна с мъка. Хелън Фромлих стисна ръката му и като подхвана полите си, грациозно заобиколи масата и излезе.

Правникът остана загледан в нея. После поиска свещ, защото кръчмата беше тъмна, извади вече зацапания доклад на кралския следовател и отново се зарови в него. Още беше озадачен от сложните методи, които някой беше използвал, за да отвлече Берисфорд, да го измъчва, да го убие и да остави трупа на толкова необичайно място. Изглежда убиецът се беше опитал да изкопчи някаква информация от Берисфорд, а после беше уредил да обвинят Фромлих. Никълъс не се съмняваше, че убиецът на Берисфорд е платил на куртизанката, изпратена да забавлява Фромлих в магазина му. Но кой би могъл да си позволи услугите й? Някой много богат и хитър човек? Някой лорд? Или Пазителят на Портите?

Никълъс се облегна на пейката. Чудеше се дали Скейтлок е свършил нещата, които му беше възложил. Той съжаляваше за спора им предишната вечер и мълчаливо си обеща да се реваншира за безбройните въпроси на своя слуга. А и постоянните безмълвни молби на Катрин. Никълъс притвори очи. Трябваше ли да прости на брат си Робърт, задето беше спечелил сърцето на Биатрис, голямата любов на Никълъс? Трябваше ли да се върне в Норич и да се сдобри с цялото си семейство? Може би и да се установи там? След големия скандал Никълъс се беше отпуснал и остави обстоятелствата да диктуват хода на живота му. А сега и тази работа. Той не се съмняваше, че сър Еймиъс го използва. Щеше ли това да му докара повишение? Или безчестие? Или нещо по-лошо?

Никълъс се изтръгна от унеса си. Сър Еймиъс беше споменал Синята кожа и може би беше време да поразпита дали мародерът има пръст в убийството на Берисфорд. Стресна се от ръка, която стисна неговата.

— Мастър правник, помниш ли ме?

Чърк погледна надолу към дребосъка, висок не повече от метър и двайсет, чиято къдрава коса обграждаше съсухрено лице, покрито със силен грим. Мъжът беше облечен в евтини ярки дрехи — жакетът и панталонът му бяха от разноцветна тафта, а предната част на панталона му беше невероятно издута. Пръстите му бяха отрупани с множество евтини пръстени. Никълъс се загледа в усмихнатото лице и огромната халба, която човечето носеше в дясната си ръка.

— Разбира се, Богбийн! — Той въздъхна. — Как бих могъл да те забравя! — Кимна към халбата. — Какво правиш, пиеш ли или се къпеш?

Богбийн се засмя с плътен гърлен смях, изненадващ за такъв дребен човек.

— Наблюдавах те — каза той. — Изглеждаш угрижен.

— Ти си много проницателен, Богбийн.

— И се досещам защо.

— Така ли?

— Един човек те наблюдаваше. Сега не е тук, но те чака отвън.

— Знаеш ли кой е?

Богбийн поклати глава. Никълъс побутна към него една монета.

— Заповядай, Богбийн. Ето ти нещо за труда. Когато си тръгна, погрижи се загадъчният преследвач да не ме последва.

Джуджето се усмихна и се отдалечи. Никълъс стана и излезе от кръчмата. Студеният въздух навън го прониза, той потрепери и тръгна към Холбърн. Усмихна се, когато чу удар и вик. Погледна бързо назад — Богбийн яростно танцуваше около една загърната в наметка фигура, просната пред вратата на кръчмата. Дребосъкът пищеше и виеше, редуваше въпросите си с цветисти ругатни и мръсни думи, докато обясняваше на падналия нещастник, че трябва да внимава повече къде стъпва.

Никълъс забърза и зави по мрачната уличка, която водеше до Уличката на бояджиите. Беше уморен и измръзнал. Спря и се зачуди дали да не се върне при Катрин и да я успокои за Робърт. Наведе се да почеше крака си, убеден, че е хванал бълхи в мръсната кръчма, и изведнъж усети полъх над дясното си ухо. Една кама с широко острие се заби дълбоко в дървената стена на къщата до него. Ужасът за миг измести умората му и той се заоглежда с широко разтворени очи.

— Когато се съмняваш — прошепна си Никълъс, — бягай! И като се уви плътно с наметката си, той хукна по улицата, като разблъскваше просяците. Тича, докато достигна Уличката на бояджиите, после бързо премина по Боуърс Роу и Флийт Стрийт, където си нае каруца. Не се успокои, докато не стигна пред една висока стара къща на Ролс Пасидж, близо до сградите на съда. Чудеше се дали нападателят му е обикновен разбойник или опитът за убийство беше свързан с престъплението, което разследваше. Кой го преследваше — шпионин на съда или някой слуга на Пазителя? Всъщност не го интересуваше. Беше му студено и беше уморен. Искаше да се скрие и да спи. Утре щеше да мисли и планира.

Той лекичко почука на вратата на къщата и когато чу стъпки по сводестия каменен коридор зад нея, тихичко измъкна камата си. Жената, която отвори, беше висока, с черна коса, в която се прокрадваха предателски сребърни нишки. Големи тъмни очи гледаха спокойно от гладкото сърцевидно лице, полуразтворените чувствени устни разкриваха бели равни зъби. Роклята й беше от тъмна тафта, с поръбени с лен маншети. Над тъмните й обувки с дебели подметки се мяркаше бяла фуста.

— Какво искаш, сър? — попита тя с широко разтворени от ужас очи.

Никълъс блъсна вратата и влезе вътре, като държеше камата до пищната гръд на жената. Тя отстъпи.

— Какво искаш? Имам само малко сребро.

— Искам теб.

— О, сър, моля те! Никълъс приближи камата.

— Нямаш друг избор.

Жената отстъпи и притисна ръка до устните си.

— Ти си ме наблюдавал — прошепна тя. — Прислужницата ми я няма. Прислужникът е за покупки.

Никълъс чу звук от стаята в края на коридора, усмихна се и поклати глава.

— Мисля, че лъжеш. Затова тръгвай по стълбите и по-тихо.

Като протестираше тихо, жената въведе Никълъс в просторна спалня, за чийто уют допринасяха плътните разноцветни гоблени по стените. Малки килимчета покриваха дървения под, а дъбовите мебели блестяха от отражението на огъня, който весело гореше в камината. Никълъс побутна жената към голямото легло с балдахин, поръбени със златно възглавници и тежката зелена кувертюра.

— Какво правиш, сър? — извика тя.

Никълъс седна на леглото, без да изпуска камата.

— Съблечи се! — нареди той.

— Не, сър, няма да го направя!

— Съблечи се! — изръмжа той.

Жената бавно разкопча колана и копчетата на роклята си и я свлече.

— Всичко! — нареди Никълъс и остана доволен, едва когато пищното тяло на жената, сякаш издялано от мрамор, блесна в кръга от тъмна тафта.

— Ела тук — каза правникът с надебелял глас.

Тя бавно отиде при него, като прикриваше гърдите си с ръце.

— Пусни си косата!

Ръцете на жената се вдигнаха и издърпаха сребърния гребен, така че тъмните й кичури паднаха като воал върху раменете й. Никълъс се изправи и я прегърна, притискайки мекото й тяло.

— Мистрес Сачет — промърмори той през парфюмираните й къдрици. — Много ми липсваше.

Ръцете на жената обгърнаха врата му и тя се усмихна палаво.

— Никълъс — прошепна тя, — и ти ми липсваше! Последния път се беше напил и пееше любовни песни отвън. — Жената се разсмя. — А сега какво?

Бележки

[1] Архаична форма на обръщение към омъжена или неомъжена жена — (Б. р.)