Пол Дохърти
Пазителят на Портите (7)

ПЪРВА ГЛАВА

Никълъс Чърк се събуди със стон.

— Прекалих с червеното вино! — промърмори той. Още усещаше в устата и гърлото си вкуса на кларета.

Той се изправи, олюлявайки се леко, и погледна към покривката на леглото, на която бяха изобразени негри, яхнали слонове. Животните сякаш бяха оживели. Никълъс съблече нощницата си и натопи лице в легена със студена вода, който стоеше на дървена поставка. После се подсуши с един парцал и отново се свлече върху леглото. Червеното вино, което все още се носеше из кръвта му, беше коварно. Той мръзнеше, затова навлече робата си от черна дамаска и нощната си шапчица, поръбена със златиста дантела, и двете подарък от сестра му. После скръсти ръце и огледа стаята, която наричаше „моя личен рай“.

— Ще получа отплатата си на небето — промърмори си той и тихо се засмя. Надяваше се, че ще бъде компенсиран за бедността си на земята. Никълъс смяташе, че е по-зле дори от онези бедни нещастници, които се разхождаха из църквата „Сейнт Пол’с“, натруфени, но с празни кесии. Той имаше по малко от всичко — два шкафа (само единият беше негов), три стола (единият — счупен), леген и кана за миене, два ката бельо, парче от вълнен килим и избелял гоблен, който изобразяваше как Давид преследва Вирсавия — подарък от благодарен клиент, който нямаше средства да му плати.

Чърк погледна към високия шкаф. В него имаше сребърен свещник и златни щипци за свещи, които би трябвало да продаде, защото имаше само една свещ и тя беше лоена. Отпусна се на леглото и се загледа в гипсовия таван. Беше ли нещастен? Не, сестра му и зет му Джон Гоуди бяха щедри до глупост. Той мразеше мисълта, че се храни на техен гръб, включително и на пиршеството, което Джон беше организирал предишната вечер. Беше за хората от гилдията на Джон, но Никълъс също беше поканен. Беше прекарал предишния ден в обиколки из „Сейнт Пол’с“, където се опитваше да си намери клиентела, унесен в мечти за тлъсти хонорари и интересни случаи, защита на църковни владения или писане на обяснения за quo warranto^[1].

Разбира се, не беше намерил работа и се беше върнал по усойните улици, изгладнял като вълк. Беше изял своя дял от щуката със сос, печените косове и яребици, обилно залети с червено вино от шишето, което Джон беше поднесъл. Никълъс затвори очи — ето го, завършил колежа „Тринити“ в Кембридж и член на адвокатската колегия на Инър Темпъл, правник на скромната възраст от двайсет и осем години, живеещ от щедростта на сестра си.

 

Чърк стана и преглътна самосъжалението. Днес нещата можеха да се променят. Сър Еймиъс Петри, член на Парламента и шериф на Лондон, си беше дал труд да помогне още веднъж на далечния си роднина. Именно неговото влияние беше извоювало на Чърк желаното място в Инър Темпъл, но когато Никълъс се опита да му благодари, сър Еймиъс не обърна внимание на писмото му. Сега от висотата на положението си, той беше поканил правника, „своя скъп родственик“, на среща в дома си близо до Чансъри Лейн. Никълъс въздъхна и стана. Срещата беше определена за обяд. Той хвърли поглед през прозореца, но вдигналата се от реката мъгла скриваше по-голямата част от кварталите Поултри и Уолбрук под леден покров. Никълъс чу камбаните на „Сейнт Мери ле Боу“ и „Сейнт Пол’с“ и реши, че трябва да е десет сутринта. Търка зъбите си със смес от мед и оцет, докато пръстите го заболяха и сложи най-хубавия си вехт жакет върху прокъсаната си батистена риза. Бричовете му бяха нови, подарък от Джон и Катрин за Дванайсета нощ^[2].

Никълъс си спомни вчерашния хапещ студ, затова обу три чифта вълнени чорапи, преди да напъха насила краката си в чифт тесни кожени ботуши. Среса катраненочерната си коса и прикри срама от бедното си облекло под тежката роба на правник.

След като провери дали е изгасил свещта, Чърк излезе в мразовития тесен коридор и се изкачи по стълбите под стряхата, до тавана, където спеше Скейтлок. Бутна вратата — малката стая беше празна, сламеникът беше застлан. Както винаги, стаята беше чиста и спретната, а вещите на прислужника му — подредени върху двете полици или прибрани в големите, обковани с желязо сандъци, които Скейтлок винаги държеше заключени. Чърк беше едновременно смутен и любопитен. Интересуваше се от него, защото беше любопитен, като всеки правник, а Скейтлок беше загадка. Чърк се облегна на рамката на вратата. Колко време се познаваха? Година? Да, почти година. Чърк пак чакаше клиенти в „Сейнт Пол’с“. Беше видял Скейтлок да се разхожда по централния пасаж. Той сякаш си говореше сам, затова Чърк се приближи и заключи, че или е луд, или мърмори някакво заклинание. На следващия ден, когато Никълъс, зачервен от удоволствие, че си е осигурил добре платена работа, спор за завещанието на един старец, излизаше от кръчмата „Главата на Епископа“, Скейтлок се обърна към него.

— Търсиш ли си слуга? — беше го попитал той. — Аз съм Хенри Скейтлок. Нямам препоръки, но съм почтен и способен. Мога да шия и да чета и съм пестелив.

— Можеш ли да започнеш веднага? — беше отвърнал Чърк — чашите кларет го бяха развеселили. Той внимателно беше огледал мъжа, забелязвайки чистите му кадифени дрехи, ясните сини очи и лицето, детинско на вид, въпреки добре подстриганите червена брада и мустаци.

— Да, трябва ми слуга — беше казал Никълъс в пристъп на пиянска щедрост.

Защо не? Зет му имаше нужда от помощ в къщата, а Чърк беше сигурен, че му е провървяло. Беше се оказал прав, поне донякъде. Скейтлок беше добър прислужник, беше икономичен във всичко, освен по отношение на апетита си. Но късметът на Чърк не се беше подобрил. Въпреки това той не можеше да отпрати мъжа. Джон и Катрин го харесаха. Скейтлок беше сръчен и се грижеше за близнаците им. Но той си оставаше загадка. Нямаше минало, приятели или семейство. „Дали се укрива от някого?“ — чудеше се Чърк. Гласът му беше плътен и културен, говореше френски и испански. Веднъж, когато и двамата бяха обърнали по доста чаши, той беше показал, че владее също така добре латински и италиански. Къде беше получил такова образование?

— Никълъс! — повика го сестра му отдолу.

Чърк се огледа още веднъж из стаята. Миришеше на чисто, носеше се дъх на сушени билки, восък за свещи и нещо по-ароматично. Благоухание? Да не би Скейтлок да беше поклонник на дявола? Чърк се усмихна. Съмняваше се. Хенри се беше присъединил към хора на отец Томкинс в „Сейнт Мери ле Боу“, където ниският му басов глас контрастираше с тенора на Чърк. Правникът сви рамене и слезе в застланата с каменни плочи кухня. В огнището гореше силен огън и въздухът ухаеше сладко на прясно опечен хляб. Шестгодишните близнаци, които си приличаха като грахови зърна, седяха с опулени очи като малки бухалчета от двете страни на Скейтлок, който им разказваше една от фантастичните си истории. Съсредоточен, притворил очи, прислужникът тържествено произнесе:

— В Етиопия съществуват дракони. Те не са като змиите в Амазония, където живеят хора без глави. Не. — Той млъкна и вдигна ръка, когато момчетата възбудено закрещяха. — Не, това е друга приказка. Те имат жълти очи и пурпурна кожа.

Скейтлок отвори очи и намигна на Никълъс, който му отвърна и любопитно загледа слугинята, която въртеше шиша с агнешки бут и го обливаше със сос, без видимо да се впечатлява от горещината на огнището.

— Добро утро, Никълъс.

Катрин се втурна през кухненската врата усмихната, с развяна черна коса. Никълъс я стисна в прегръдките си, както когато бяха деца и си играеха на принцесата и великана. Катрин мечтаеше да бъде русокоса и синеока, а имаше кафяви очи и тъмна кожа, но въпреки всичко винаги беше весела като врабче.

— Никълъс! — извика тя, останала без дъх. Той я пусна бързо.

— Не си знам силата — промърмори извинително.

Тя направи гримаса, приглади зелената си рокля от тафта и зашета край масата, нареждайки приборите. Изведнъж Никълъс изруга и хукна обратно по стълбите, без да обръща внимание на вика на сестра си да не използва такъв език пред децата. Той не си правеше илюзии относно племенниците си — същински дяволчета, които го смятаха за своя естествена жертва. Намери кожения си колан, кесията и торбата, които не помнеше къде беше захвърлил предишната вечер, грабна ги и се върна обратно долу. Катрин беше подредила масата. Тя сложи две халби, чинии и бутилки немска бира със странна форма — новост за времето си. Върху всяка се виждаше мрачното, брадато лице на търговец от Ханзата^[3].

Сервирани бяха и димящи купи с гореща супа. Скейтлок, призоваван от протестиращите си слушатели, седна до Никълъс и грабна роговата си лъжица. Чърк погледна сестра си, вдигна очи към небето по повод неутолимия апетит на слугата си и го последва. Разчупи горещия хляб и започна да топи залъците в тлъстия месен бульон. После вдигна поглед нервно. Сестра му не беше помръднала и го гледаше втренчено. Сърцето на Чърк спря — той знаеше какво ще последва.

— Къде е Джон? — попита той.

Но не успя да отклони вниманието на сестра си. Катрин посочи с ръка към предната част от къщата, където Джон и чираците му търгуваха с изделия от плат и кожа. Чърк отново започна да яде, но Катрин продължи да стои до него.

— Имам писмо от Робърт — каза тя. Никълъс присви очи.

— Не искам да знам — промърмори той. — Изобщо не ме интересува.

Той хвърли поглед към озадаченото лице на Скейтлок и сведе глава. Катрин неспокойно се приближи към него, като разтревожена квачка. „Защо — чудеше се тя — Никълъс не може да се сдобри с брат си? Защо не се върне в старото имение край Норич и не излекува раните си?“ Но тя знаеше отговора. Вината беше на онази кучка Биатрис, с прекрасно лице и страстни слабини, която беше единствената любов на Никълъс до една ясна пролетна утрин, когато я беше заварил с брат си. Светът на Катрин беше рухнал сред ругатни и дрънчене на стомана, докато двамата мъже, които обичаше най-много след съпруга си, се биеха за една жена, която тя мразеше. Никълъс беше заминал преди шест години и оттогава не се беше връщал у дома. Сега той я погледна мрачно и непреклонно. Странните му очи — едното синьо, а другото зелено бяха присвити гневно. Устните му, обикновено винаги готови да се усмихнат, бяха стиснати здраво и бръчиците от смях край очите му бяха изчезнали. Катрин преглътна загрижеността и яда си и му се усмихна.

— Сигурна съм, че срещата със сър Еймиъс Петри ще ти донесе пари — каза тя. — Мама винаги казваше, че той ще ти помогне. — Бръсна леко черната брада и мустаци на брат си с кърпата, която държеше в ръка. — Но първо трябва да се обръснеш.

После се обърна и излетя от кухнята, преди Никълъс да види издайническите сълзи в очите й. Брат й сложи последното парче хляб в устата си и допи резливата бира.

— Трябва да вървим — измърмори той.

Извика на сестра си, че тръгват, но когато не чу отговор, сложи наметалото си и излезе. Скейтлок взе своята наметка, обеща на децата да довърши приказката, когато се върне и тихо последва господаря си. Джон Гоуди, зает с работа по сергията пред къщата, ги видя да тръгват, усмихна се и извика:

— Успех, Никълъс!

Правникът му се усмихна в отговор. Със своето открито честно лице, набито тяло, непокорна червена коса и светлозелени очи, Джон Гоуди беше човек без претенции, който живееше за съпругата, децата и любимата си гилдия. Той викаше по чираците си, които тичаха напред-назад с топове платно, кожени пояси, кесии и кожени елеци, които трупаха върху сергията. Никълъс стисна ръка на Джон и промърмори, че може да е разстроил Катрин. Джон вдигна вежди и се усмихна. Той знаеше за редките, но яростни сблъсъци между брата и сестрата и отдавна беше решил да не взима ничия страна.

— Катрин забравя бързо — промърмори той, като наблюдаваше с едно око един чирак, който се беше натоварил прекалено. — Внимавай, Никълъс. Бъди предпазлив и късметът може да дойде при теб.

Щом Никълъс и Скейтлок завиха по улицата и се озоваха в Чийпсайд. Под заострените стрехи на къщите, почувстваха студения полъх на ледения вятър. Земята под тях, смесица от кал, киша и съдържанието на нощните гърнета, беше замръзнала като камък. Те се сгушиха в наметките си, докато преминаваха по уличките на щавачите и през стария еврейски квартал. Уличният шум се превърна в оглушителна врява. Из целия Чийпсайд се чуваха виковете и препирните на търговци и купувачи.

— Риба! Кой ще си купи риба?

— Оцет! Чист оцет!

Те продължиха покрай сергиите с гнили плодове и сгърчени наденички, покрай търговци, предлагащи скумрия и розмарин. Калайджия удари по гонга си:

— Имате ли медни съдове, тенджери, тигани за поправка? — ревна той.

Минаваха каруци, които се хлъзгаха и подскачаха върху неравната настилка. От близката черква прозвуча погребална камбана, почти заглушена от рога на касапина. Кръчмите и гостилниците бяха отворени и миризмата на силен ейл, прясно опечен хляб и престояла храна, овкусена със силни подправки се носеше във въздуха. Никълъс забеляза, че Скейтлок се стяга, както винаги, когато се намираха сред тълпа. Правникът спря и хвана за рамото прислужника си.

— Какво има, Хенри? Какво става? — попита той, както беше питал и друг път. Вгледа се в пребледнялото лице на Скейтлок. — Лошо ли ти е? Трябва ли ти лекар?

Скейтлок поклати глава.

Един пристав бързаше покрай тях, като влачеше след себе си жена, осъдена за проституция, за да я изгони извън крепостните врати. На врата й имаше желязна халка и мъжът я теглеше, сякаш беше куче. Никълъс отстъпи настрани. Скейтлок му обърна гръб и правникът беше сигурен, че той иска да скрие лицето си, макар че не забеляза страх в очите му. Никълъс въздъхна. Добре ли беше постъпил, като заведе този мъж в къщата на сестра си?

— Хенри — прошепна той, — от какво те е страх? Кой си ти?

— Ами ти, господарю? — изхриптя Хенри. — Какво ще кажеш за себе си? Кой е Робърт? Коя е Биатрис? Защо не се връщаш в Норич? Сестра ти говори за това всеки път, когато се напиеш или спиш.

Никълъс се усмихна горчиво.

— Някой ден ще ти кажа, Хенри.

— Добре, господарю. Някой ден. Нека и двамата запазим тайните си. Чака ни работа.

Никълъс го хвана за лакътя и те минаха покрай заплашителния силует на тъмницата Нюгейт и позорните стълбове, които вече бяха заети от престъпници — търговец, прислужник, заловен в прелюбодеяние, и двама джебчии. Никълъс мислеше за Скейтлок. Беше ли прелюбодеец? Беше ли избягал от съпругата и семейството си? Къде ходеше вечер? В бардаците и вертепите на Съдърк или Уайтфрайърс? Той се наведе към него.

— Отец Томкинс каза, че има нов френски мадригал, който ще ни позволи да изпълним на службата.

Скейтлок кимна и разговорът се прехвърли върху предимствата от петгласния хор и достойнствата на грегорианското пеене. Никълъс и Скейтлок завиха по Холборн, а после по Чансъри Лейн, близо до Пазарния хан. Къщите станаха по-богати и заобиколени с градини, покрити с мразовитото одеяло на леда. Къщата на сър Еймиъс Петри беше най-голямата. Намираше се на собствена земя и беше изградена от черно дърво — дебели, широки дъбови греди, позлатени и украсени с причудливи елементи. Между тях гипсът проблясваше, чист като сняг. Всеки от четирите етажа се издаваше малко повече от предишния, а прозорците бяха от оловно стъкло. Никълъс хвана голямото медно чукало с формата на рицарски шлем и силно потропа.

Един слуга ги поведе по коридор с ламперия, с дебели вълнени килими и картини по стените, в които Никълъс забеляза влиянието на холандски и немски художници. Изкачиха се по дъбово стълбище и преминаха през дълга галерия, където беше толкова тъмно, че восъчните свещи, поставени в сребърни свещници вече бяха запалени. Прислужникът почука на една врата в края на галерията.

— Влезте! — обади се мек, изискан глас.

Стаята на шерифа беше облицована с дъб. Излъсканият под беше покрит с килимчета. Заради малките прозорци, стаята беше тъмна, но свещите обливаха мястото около бюрото с водопад от златиста светлина. Сър Еймиъс седеше зад писалището. Едната му ръка, обсипана с пръстени, тихо почукваше по повърхността му, а другата прелистваше документите. Той вдигна поглед и се усмихна. Смуглото му лице под плоската шапка беше изгубило част от суровостта си, макар че хлътналите му очи останаха твърди, докато изучаваше далечния си родственик. Той се загърна още по-плътно в робата си и се наведе над бюрото.

— Добър ден, Никълъс.

Покани го с жест да седне на стола с висока облегалка, който стоеше пред бюрото. На Скейтлок не обърна внимание, сякаш не съществуваше. Докато Никълъс се настаняваше удобно, шерифът се обърна към мъжа на средна възраст, който стоеше от дясната му страна.

— Мастър Чърк, мога ли да ти представя сър Роджър Хобдън, кмет на града?

Никълъс отвърна на усмивката му. На пръв поглед Хобдън изглеждаше приятен човек, макар сближените му очи да бяха присвити и потайни.

— Сър Роджър присъства тази сутрин само като свидетел — каза сър Еймиъс. — Искаш ли вино?

Никълъс кимна, шерифът отиде до малка масичка и се върна с висока венецианска чаша. На Скейтлок, който мълчаливо стоеше зад господаря си, не предложи нищо.

— Мастър Чърк — започна отново сър Еймиъс, — ти си добър правник с неясно бъдеще, нали?

Никълъс отпи от чашата си и погледна към него. Той знаеше правилото: „Съмняваш ли се, мълчи си“.

— Говори се, че си почтен.

— Кой говори?

— Де Гайсърс.

Никълъс се усмихна. Де Гайсърс беше беден чуждестранен търговец, който бе призован пред съда в Уестминстър, защото не спазвал законите на градската търговия. Никълъс беше негов защитник и се опита да използва вратичките в правото. Беше изгубил делото, но не му беше взел пари. Сега му се искаше да го беше направил. Отначало честността му беше възхвалявана из „Сейнт Пол’с“, но след като никой вече не го нае, похвалата бързо се превърна в присмех.

— Казаха ми, че не си се връщал в Норич — рязко каза сър Еймиъс. — Не си посещавал и училището към катедралата. Но го помниш, нали, Никълъс, онова близо до кулата „Бланш“?

Никълъс знаеше, че го дразнят. Той живо си спомняше училището при катедралата, където учителят Тимънс с дългия черен бастун разкриваше мистериите на латинския, гръцкия, граматиката и логиката. Както всички ученици, Чърк беше прекарал голяма част от времето си, загледан през прозореца, отворен дори посред най-люта зима, към големия родов замък на хълма над града. Той и Биатрис често се бяха разхождали из прекрасните му градини.

— Болезнени спомени, а? — попита лукаво шерифът. — Но сигурно с Кембридж не е така. Знам, че си учил и там. Медицина, при великия доктор Фабиан, лекарят, който реже трупове?

— Лекарят, който има разрешително да го прави — рязко отвърна Чърк.

Петри се усмихна, сякаш беше спечелил точка, и Чърк се напрегна. Шерифът го дразнеше с миналото му, както добрият правник оставя жертвата си да говори, уплашена от злокобните паузи между простите, но резки въпроси. Разбира се, че Чърк си спомняше варосаните стени и просмуканите с кръв маси на Кембридж, където д-р Фабиан разрязваше и изследваше труповете на обесени мъже и жени; спомняше си замърсената бяла плът, увисналата кожа, вонята на сребристосините им вътрешности, струпани върху мръсните подноси. Не можа да го понесе и затова реши да учи право. Сър Еймиъс Петри, доволно захилен, добре знаеше това.

— След Кембридж също като теб, сър Еймиъс, аз отидох в Инър Темпъл — каза Чърк. — Учих в Кръглата Църква, рових се из гробниците на тамплиерите, беснеех с останалите студенти по „Флийт Стрийт“, купувах си учебниците по право на Ричард Попъл. Направих го под твое влияние. Изпратих ти благодарствено писмо, но се съмнявам, че си го получил, защото нямах отговор.

Сър Еймиъс се изсмя и щракна с пръсти. Пред Чърк се появи нова чаша вино, но той беше пил достатъчно и я остави недокосната. Петри трябваше да спре да си играе с него и да мине на въпроса. Вместо това сър Еймиъс попита:

— Как е майка ти, родственико?

Никълъс се замисли за нея, слаба и дребничка, с лице, сбръчкано от грижи. Само да не беше взела страната на Робин.

— Майка ми е добре. — Никълъс бутна стола си, сякаш се канеше да стане. Идеше му да се сопне на шерифа и се опита да сдържи гнева си. — Сър Еймиъс, защо съм тук?

Шерифът стисна устни и кимна.

— Премият въпрос изисква прям отговор. Искам да ти предложа служба.

Никълъс остана безмълвен.

— Изглеждаш недоволен. Да не би да имаш по-добро предположение?

— Не, сър Еймиъс, но дори глупак не би купил зачулен кон. Сър Еймиъс се усмихна насила.

— Бих искал да станеш член на моето домакинство. Никълъс отвърна на погледа му.

— Като какъв? Като прислужник ли?

— Не. — Доброто настроение на Петри се стопи. — Като един от най-приближените ми служители — следовател.

— С други думи да преследвам крадците?

— Не! — отвърна Петри. — Не ми трябват биячи или други такива глупости. Имам нужда от някого, който да познава закона така добре, както и тъмните дебри на човешката душа; някой, който да ми помага справедливостта да възтържествува и злото да бъде наказвано.

Никълъс си помисли, че това, което беше видял при правораздаването, няма много общо със справедливостта, но едва ли сега беше моментът да го сподели.

— Следовател — човек, който издирва фактите, истината. Правник, който привидно — шерифът наблегна на думата — ще ми помага да подготвям делата си и ще събира доказателствата, необходими за пред съда. Пет шилинга на седмица, правото да се храни веднъж на ден на масата ми или да си взима храна от моите запаси. Нови дрехи на Коледа и Еньовден и покриване на разходите, стига списъкът да е точен и приемлив за иконома ми.

Никълъс се облегна и погледна към рисувания таван. Трябваше ли да приеме това съблазнително предложение? Вече нямаше да бъде самостоятелен, а момче за всичко на шерифа. Чирак в по-хубави дрехи.

— Какво ще правиш — обади се Петри, сякаш четеше мислите му, — когато нямам нужда от теб, си е твоя работа.

Никълъс си помисли за щедростта на Катрин и Джон, как сестра му се тревожи какво ще стане с него, как би се радвала да пише в Норич, че Никълъс работи не за друг, а за градския шериф.

— Ами слугата ми? — попита той.

— Слугата ти — рязко отсече сър Еймиъс — няма нищо общо с мен.

Никълъс погледна през прозореца над главата на шерифа и забеляза, че е започнало да вали. Сър Еймиъс се завъртя в стола си и за пръв път си даде труда да погледне Скейтлок с израз на дълбоко отвращение. Хенри седеше напрегнат, с приведени рамене. Никълъс беше сигурен, че шерифът се кани да каже нещо.

— Приемам — каза той по-високо, отколкото възнамеряваше.

— Добре. — Сър Еймиъс въздъхна и се облегна назад. — Имаме готов договор за теб — Той се приведе над бюрото и се усмихна, — имаме и задача. Това е истинската причина за тази среща. Работата е важна и може да се окаже опасна.

Сър Еймиъс прочисти гърлото си и плесна с ръце. Облегна се на стола и се загледа в тавана.

Никълъс бързо погледна към Хобдън, който стоеше неподвижно като статуя, и изведнъж осъзна, че той присъства тук като свидетел, за да гарантира, че шерифът по-късно няма да бъде обвинен в измяна.

Стомахът му се сви. „За какво ли става дума?“ — чудеше се той. Какви страшни тайни трябваше да разкрие? Сър Еймиъс нямаше нужда от него като помощник, а за някаква специална задача, която не може да бъде поверена на никой друг.

— Сега, родственико, чуй ме добре — започна Петри. — На двайсет и втори август миналата година Изабела, майката на нашия благороден господар Едуард Трети, почина от тежка болест в замъка Райзинг в Норфък. — Той бързо погледна към Чърк изпод тежките си клепачи. — Животът на старата кралица е добре известен. Тя се опълчи срещу съпруга си, крал Едуард Втори. — Петри направи пауза. — После избяга от кралството и се присъедини към Роджър Мортимър във Франция. И двамата се обявиха за изгнаници от английския двор, прогонени от гибелното влияние на Хю де Спенсър, фаворитът на Едуард Втори.

Чърк знаеше, че шерифът много внимателно подбира думите си, защото говореше за много сериозни и деликатни събития. Сър Еймиъс се изкашля, за да прочисти гърлото си, преди да продължи.

— Бракът на Едуард и Изабела предостави на всички кралски дворове в Европа безброй пикантни скандали. Въпреки това човек трябва да внимава, когато говори за родителите на сегашния ни крал, който още води кървава война срещу Франция. — Петри се усмихна, сякаш доловил мислите на Чърк. — Кратък урок по история, а, родственико?

Сър Еймиъс рязко се приведе през масата. Гласът му се превърна в дрезгав шепот и Чърк се зачуди дали дори Скейтлок, който стоеше по-назад, може да чуе какво се говори.

— Крал Едуард Втори — продължи Петри — бил човек, който ценял най-хубавото и от двата пола. — Той облиза устните си. — На това се дължало гибелното влияние на де Спенсър. През септември 1326-а кралицата и Мортимър слезли на брега в Есекс и кралството се обединило зад тях. Едуард и фаворитът му Хю де Спенсър били заловени в Южен Уелс.

Де Спенсър понесъл цялата тежест на закона и бил екзекутиран като предател. Кралят бил изпратен в замъка Бъркли, където по-късно починал. Сегашният крал, едва на Четиринайсет години, бил коронясан, но истинската власт принадлежала на кралица Изабела и привърженика й Мортимър. Е, поне до зимата на 1330, когато сегашният ни крал утвърдил властта си. Той арестувал Мортимър и го изпратил на бесилката. Любимата си майка пък прогонил от двора и й наредил да отиде в замъка Райзинг. — Петри леко наклони глава и погледна Чърк с престорена невинност. — Схващаш ли за какво ти говоря, родственико?

Никълъс откри, че е трудно да запази спокойствие. Всички знаеха, че Едуард е бил убит в Бъркли от убийци, пратени от Изабела, които бяха пронизали вътрешностите му с нажежен ръжен. Беше общоизвестно и това, че Мортимър беше арестуван в личната спалня на кралицата в замъка Нотингам. Никълъс отмести поглед и се загледа в огъня.

— Нямаш ли въпроси, родственико?

Никълъс се усмихна. Сър Еймиъс въздъхна с облекчение.

— Много добре — каза той. — По-добре е да не се разчува в чужбина за делата на могъщите и високопоставените.

— Но какво ме засяга това? — попита правникът.

— Ще ти кажа. Но първо — договорът.