Пол Дохърти
Пазителят на Портите (15)

ВТОРА ГЛАВА

Те напуснаха кръчмата и наеха кола, която пое по Флийт Стрийт. Денят беше студен, но улицата беше пълна с каруци, които се опитваха да излязат или да влязат в града. Амбулантни търговци с товарни коне и понита, скитащи свещеници и студенти се блъскаха около тях. Просяци-инвалиди, стиснали импровизирани колички, бързаха към града, за да заемат обичайните си места за деня. В затвора „Флийт“, точно до вонящата градска канавка, колата за екзекуция се подготвяше да откара осъдените през Фарингтън до Уест Смитфийлд. Затворниците бяха с вързани ръце и крака, а някои имаха на вратовете си табели, които описваха престъпленията им — жена, осъдена да бъде сварена, задето отровила съпруга си с изгорени паяци; разбойник, обвинен, че е откраднал сребърно разпятие от една черква в Кларкънуел; един речен пират и двама фалшификатори. Палачът с червената маска се опитваше да прогони минувачите и зяпачите с камшика си, подпомаган от хората на шерифа със заострените си тояги. Пиян гайдар трябваше да бъде вдигнат на крака с чужда помощ, за да може да съпровожда с музика колата на осъдените до мястото на екзекуцията. Най-накрая колата тръгна, следвана от тълпата, и Никълъс и неговите спътници успяха да преминат през портата на стария град и поеха по Бауърс Роу.

— Къде ни водиш, господарю? — попита Крабтрий.

— Почакай и ще видиш — отсече Никълъс.

Те тръгнаха по Патерностер Роу, покрай двореца на лондонския епископ и край тъмната маса на катедралата „Сейнт Пол’с“. Никълъс погледна към нея и се усмихна замислено.

Ако не беше получил сегашната си работа, щеше да се разхожда из централната част на катедралата в търсене на клиенти. Той се усмихна на собственото си самосъжаление.

— Но още щях да роптая — успокои се той, — че не мога да спечеля тлъст хонорар.

Насочиха се през една от вратите, която водеше към гробището до църквата. Никълъс спря и се озърна.

— Има ли много от приятелите ти тук, Крабтрий? Усмихнат, Крабтрий мина през вратата. Никълъс и Скейтлок го последваха. Те се взряха в малките колиби и набързо струпаните бараки край стената. Крабтрий веднага беше разпознат от някои от престъпниците, които се криеха тук от пазителите на закона, защитени от закона за убежище. Последва поток от добросърдечни обиди, на които Крабтрий отговори с цветист език. Внезапно един мъж с остри уши и белязано от шарка лице скочи напред. Беше облечен от глава до пети в кафява кожа, а на главата си имаше шапка на шут с пришити малки звънчета.

— Познавам те! — изкрещя мъжът, сочейки с мръсния си показалец към Скейтлок.

— Разкарай се! — изсъска прислужникът. — Ти не би познал и собствената си майка.

Ръката на скитника се плъзна към острия нож, пъхнат в парцаливия му пояс. Тесните му, сближени очи проблеснаха.

— Сигурен съм, че те познавам — повтори той и устата му се разтвори в хищна усмивка.

Никълъс примигна при вида на жълтите гнили зъби, които стърчаха от възпалените му венци. Той видя буквата „Ф“, жигосана на бузата му — знак, че е фалшификатор.

Но мъжът беше видял робата на Никълъс и разбрал, че е адвокат. Той отстъпи, направи неприличен жест с пръсти и изчезна в тълпата.

Скейтлок излезе през вратата на улицата. Крабтрий стоеше и се опиваше от гледката и звуците.

— Чудя се — каза му Никълъс — дали някой тук знае нещо за наскоро починалия, макар и не много оплакван Уормууд.

Веселата усмивка на Крабтрий се стопи.

— За Бога, господарю, никога не питай! В името на всичко свято, най-много да получиш нож в корема. И откъде знаеш, че няма да те излъжат! Знам къде живееше Уормууд. Да отидем там!

Никълъс кимна в знак на одобрение. Те се присъединиха към Скейтлок и тръгнаха из Уестчийп. В кланицата цареше оживена работа. Мускулести касапи с кожени престилки режеха труповете на овце, говеда и прасета. Въздухът беше напоен с отблъскващи миризми, а паважът — хлъзгав от кръв. На стъпалата на колежа „Свети Мартин Велики“ двама продавачи на реликви и индулгенции крещяха към малка група развеселени зяпачи. Когато Никълъс премина край тях, те спряха да се карат и решиха да разрешат спора си с помощта на зарове. Пред Гилдията на златарите Крабтрий рязко спря и погледна през рамо. Загледа се по тясната улица, като изучаваше минувачите.

— Какво има? — попита Скейтлок. — Позна ли някого?

— Следят ни — каза Крабтрий. — Мисля, че са двама. Редуват се. Единият води, другият го следва. Ако имат нещо лошо наум, ще си проличи.

Пресякоха Сейнт Мартин’с Лейн и влязоха през Олдърсгейт. Едно хлапе, което продаваше изсушени котешки кожи, ги упъти към къщата на Уормууд, която представляваше тясно двуетажно жилище, сякаш притиснато от къщите от двете му страни. Дървото се ронеше, мазилката беше мръсна и небоядисвана от години. Тесните прозорци бяха със затворени капаци. Скейтлок опита вратата, но тя беше заключена. Крабтрий му каза да се отдръпне и извади от джоба си парче тел, извито в двата края.

— Уормууд може да не се е грижил за къщата си — каза той, като се навеждаше, — но съм сигурен, че е купил най-хубавата ключалка, а те са най-лесни за отваряне. — Пъхна телта в ключалката, докато Никълъс и Скейтлок стояха между него и минувачите, като се опитваха да скрият онова, което той правеше.

— Побързай! — промърмори Скейтлок.

— Правя всичко възможно — отвърна Крабтрий. — Което е повече, отколкото може да се каже за теб, Одран.

Никълъс погледна Скейтлок.

— За какво говори той? Прислужникът се изчерви и сведе поглед.

— Той знае за какво говоря — продължи Крабтрий. — Старият Крабтрий знае всичко. Аха…

Никълъс погледна — вратата беше отворена.

— Малко са нещата, които не знам за ключалките — изфука се мошеникът. — Всеки ден благодаря на милостивия Бог за мизерните години, които прекарах като помощник-ковач.

Те минаха по покрития с каменни плочи коридор. На долния етаж имаше три стаи — кухня, килер и малък салон. Изглеждаха необитавани от години. Стените бяха мръсни, рогозките — сухи и изгнили, а Никълъс забеляза миши изпражнения по овехтелите, мръсни мебели. Качиха се по стълбите, бърчейки носове от неприятната миризма, плашейки плъховете, които се криеха в многото дупки на стените. Горните стаи съдържаха разнебитени легла с мръсни чаршафи, очуканите мебели бяха покрити с лой от свещи. Крабтрий огледа онова, което явно е било стаята на Уормууд.

— Когато се разчуе за смъртта на Уормууд, това място, пълно с боклуци и мръсотия, ще бъде почистено — каза той. — Крадци ще вземат всичко, което могат да изнесат, и ще унищожат останалото. Какво очакваш да намериш тук, господарю?

Никълъс запуши носа си и се облегна на стената.

— Уормууд несъмнено е убил Берисфорд по нареждане на Пазителя на Портите. Берисфорд е бил видян близо до „Сейнт Пол’с“. Сигурен съм, че Уормууд го е убил тук. Би трябвало да има някакви следи от насилието. Берисфорд беше стар, но носеше сабя и не би предал живота си лесно. Да започнем отдолу. Едва ли са се качили тук.

Те слязоха по стълбите. Никълъс влезе в мръсната кухня. Огледа се и видя онова, което преди не беше забелязал — капак на пода в далечния ъгъл. Когато го отвори, откри дървени стълби, които водеха надолу в мрака. Нареди на Крабтрий да намери свещ и ги поведе по стъпалата. Най-долу спря и вдигна свещта. Избата беше малка и прашна. На стените имаше прикрепени факли и Скейтлок ги запали от свещта. Помещението се обля в светлина. Никълъс видя малко сгъваемо легло, стол, пукната кана, пълна с жабунясала вода, и чаша. По леглото имаше петна от кръв, а на мястото над главата в стената бяха вградени окови.

— Изглежда съм прав — каза Никълъс. — Сигурен съм, че ако огледаме внимателно избата, ще намерим следи от нещастния Берисфорд. — Вдигна угарката от восъчната свещ и си припомни доклада на следователя. „Сбъркал съм за това — промърмори си той. — Мислех, че само богаташите използват восъчни свещи.“ — Той хвърли угарката на пода. — Очевидно Уормууд е използвал само най-доброто, когато е упражнявал занаята си на убиец.

Крабтрий се наведе и започна да рови между рогозките. След няколко мига извика със задоволство и вдигна окървавено шалче.

— Вижте! — каза той. — От хубав плат е. Никълъс внимателно го огледа.

— На Берисфорд е. Според доклада на следователя липсвало от трупа му. — Той се огледа и тихичко подсвирна. — За Бога, да се махаме оттук.

Излязоха от мазето. Крабтрий каза, че е забравил нещо на горния етаж, но Никълъс знаеше, че иска да претърси къщата още веднъж и да вземе всичко ценно, което намери. Събраха се на улицата. Леденият дъжд продължаваше да вали, затова те се върнаха на Сейнт Мартин’с Лейн и влязоха в една кръчма зад сградата на търговските гилдии. Известно време Никълъс седя мрачно. Крабтрий нервно промърмори, че още ги следят. Правникът му каза да млъкне, после се облегна и се загледа в гредите на покрива. Скейтлок се извини и преди Никълъс да успее да каже нещо, пресуши халбата си и се измъкна от кръчмата по някоя от своите тайнствени работи.

— Крабтрий, какво знаеш за Скейтлок? — попита Никълъс. Лукавият разбойник се почеса по носа.

— Не сега, мастър. Не мога да се бъркам в живота на другите хора. Скейтлок сигурно ще ти каже сам.

Никълъс потропа с пръсти по масата.

— Какво открихме, Крабтрий?

Кръчмарят се върна с мастилницата, перото и пергамента, които Никълъс беше поръчал.

— Е?

— Не знам, господарю. Освен че Уормууд е убил Берисфорд. Измъчвал го е в мазето, после изнесъл трупа и го хвърлил в канавката на Примроуз Хил.

— Но как и защо?

Крабтрий поклати печално глава.

— Господарю, ти си правникът.

Никълъс въздъхна, взе перото и започна да подрежда мислите си.

 

В една кръчма малко по-нагоре по улицата двама френски търговци също обсъждаха какво са открили. И двамата бяха с наметки и качулки, приведени близо един към друг на покритата с мазни петна маса.

— Мислиш ли — попита по-старият, който имаше сива брада, — че нашият правник ще открие нещо?

— Той е само пионка — отвърна другият. — Но кой знае? Може случайно да открие онова, което ни е нужно.

По-младият сви рамене философски.

— Не знаем дали изобщо е носел писмо. Сивата брада изтри уста с опакото на ръката си.

— Валанс е знаел някаква ужасна тайна. Но каква е била тя?

По-младият довърши виното си и се изправи.

— Стой тук — каза той. — Ще отида да почистя двора на кръчмата, като се изпикая на калдъръма.

Той мина с бързи крачки през коридора и излезе в двора на конюшнята. Разкопча панталоните си и се облекчи сред облак пара. Щом свърши, се обърна, закопча се и тръгна към помпата, за да си измие ръцете. Млада жена стоеше там с ведро в ръка. Тя се обърна, когато той наближи. Златни къдрици ограждаха ангелско лице и сърцето на мъжа подскочи при вида й. Той посочи ведрото.

— Мога ли да взема малко вода?

Младата жена се усмихна и му предложи ведрото. Мъжът й благодари с поглед и го взе. Жената го заобиколи. Той се обърна.

— Не, само малко…

Гласът му секна. Младата жена се приближи и все така усмихната, заби дългата кама, която криеше в ръката си, между ребрата му.

Мъжът изстена, залитна назад, изпусна ведрото и хвана дръжката на камата, която стърчеше от гърдите му. Жената не помръдна, само леко се усмихна, когато мъжът се запрепъва към нея, преди да рухне на калдъръма. После се обърна, промъкна се тихичко през двора и се върна в кръчмата.

В салона възрастният мъж довършваше питието си и потропваше с пръсти по масата. Огледа се и си спомни поговорката „Ловецът трябва да бъде предпазлив, за да не се превърне в плячка“. Заедно с приятеля си бяха следвали правника, откакто беше напуснал къщата си рано сутринта — по реката до Уестминстър и после обратно в града. Но през цялото време имаха чувството, че някой следи самите тях.

Французинът загледа одобрително златокосата млада жена, която премина през салона и се спря да поговори с кръчмаря. Тя излезе, а собственикът с мазна престилка дойде при него.

— Онази жена ме помоли да ти предам нещо, сър — каза той. — Скоро щяла да дойде при теб. Междувременно ти праща това.

Той остави чаша, препълнена с кларет, пред стария търговец, който одобрително я подуши. Вдигна я и бавно отпи от нея, без да предполага за отровата, която Нощната сянка беше сложила във виното.

* * *

Никълъс и Крабтрий още се мъчеха да разберат какво бяха открили в мазето на Уормууд. От време на време Никълъс записваше някое заключение, но после го зачеркваше.

— Няма смисъл — промърмори той. — Берисфорд изчезва. Уормууд го докарва в мазето, измъчва го, пребива го и накрая го убива. Но после по някакъв начин пренася тялото до Примроуз Хил. — Той вдигна очи, когато Скейтлок влезе в кръчмата.

— Добре дошъл отново! — пропя Крабтрий. — Ти си като мъглата, Скейтлок, ходиш където си искаш.

Слугата го погледна и седна. Бръкна в жакета си и сложи парче изцапано зелено платно на масата.

— Къде беше? — попита Никълъс.

— Върнах се обратно и влязох в къщата на Уормууд. Знам как е бил пренесен трупът на Берисфорд. Уормууд е бил щавач, нали? — Той вдигна парчето платно. — Отрязах това от едно руло, скрито в ъгъла на мазето. Когато го развих, замириса на костница. По него имаше кървави петна.

Скейтлок погледна нагоре и щракна с пръсти за бира. Изчака, докато прислужникът му я донесе и после продължи.

— Уормууд е увил тялото на Берисфорд в платнището, занесъл го на Примроуз Хил и го скрил в канавката. Платнището предпазвало трупа от стихиите и дивите животни. По някое време в четвъртък следобед Уормууд отишъл и махнал платнището. Така трябвало да създаде впечатление, че тялото е било току-що оставено там.

— Как е възможно? — попита Крабтрий. Скейтлок тържествуващо се усмихна.

— От другата страна на платнището има следи от кал, трева и къпини. Сигурен съм, че ако отидем на Примроуз Хил, ще открием, че канавката, в която е лежал трупът на Берисфорд, е доста дълбока.

— Но защо му е била тази хитрина? — попита Крабтрий.

— Аз ще ти кажа — намеси се Никълъс. — Виновниците за смъртта на Берисфорд искали да объркат всички като пуснали слухове из града, скрили трупа и обвинили бедния Фромлих. Укриването на тялото дало на Пазителя и повече време. Знаел, че властите ще са твърде заети да търсят Берисфорд, за да продължат разследването на тайните, които Валанс може да е носел.

Скейтлок посочи пергамента, върху който пишеше Никълъс.

— Това помага ли на умозаключенията ти, господарю? Никълъс се усмихна.

— Да, помага ми. Още едно парче от мозайката. През август кралица Изабела умира в замъка Райзинг. Валанс напуска крепостта и идва в Лондон, вероятно като придружител на тялото й. Но истинската му цел е била венецианската галера. Той е знаел някаква голяма тайна, до която властите искали да се доберат. Арестували го на кея, той се сбил с войниците, бил тежко ранен и откаран в болницата „Сейнт Бартолъмю“. Разпитали го шерифът и двамата съветници. Берисфорд присъствал. Умирайки, Валанс прошепнал нещо за свети Дени на Берисфорд, когото очевидно познал. Малко по-късно Берисфорд бил назначен да води разследването и прекарал следващите десет дни в доста тревожно състояние. В петъка, преди да изчезне, той имал загадъчен посетител и унинието му се задълбочило. Възкликнал, че трябва да бъде обесен или изгорен, но очевидно се съгласил да се срещне с някого в града. Знаем, че този някой бил Уормууд, който го убил, но държал тялото му скрито една седмица и предизвикал объркване в града, преди да остави трупа на Примроуз Хил.

Никълъс се потупа с перото по лицето.

— Кралят на лондонския подземен свят, Пазителят на Портите, е отговорен за смъртта на Берисфорд, както и за тази на наемния убиец Уормууд. Той разпространява слухове из града, обвинява горкия Фромлих и кара да го убият. — Никълъс прочисти гърлото си, преди да продължи. — Има и други убийства, свързани със случая. Синята кожа изчезва — изгубихме още време, докато го намерим. Родственицата на Фромлих е убита, за да бъде предпазена Нощната сянка, като предупреждение към мен или защото Фромлих може да и е казал нещо. — Никълъс погледна двамата си спътници. — Е, къде са пропуските?

— Първо — отвърна Скейтлок, — защо Валанс е дошъл в Лондон? Замъкът Райзинг е на брега на Норфък. Можеше да вземе кораб от Бишъпс Лин или някое от източните пристанища.

— Аз знам защо — каза Крабтрий. — Преди да умре, старата кралица вероятно е казала на Валанс да не действа прибързано, да не предизвиква подозрения. — Той се усмихна лукаво. — Сигурен съм, че ако прегледаме архивите за погребението на старата кучка, ще открием, че Валанс е присътвал. Щом погребалната литургия е свършила, проблемът бил само да се промъкне по страничните улички към дока Куинзхайт.

— Заради тайната на кралица Изабела — каза Никълъс. — Затова властите са го очаквали. Знаели са, че старата кралица е имала някаква тайна и сметнали, че щом погребението свърши, верният й васал ще се опита да се измъкне в чужбина.

— Съгласен съм — Крабтрий се облегна на масата. — Сигурен съм, че ще открием, че всички източни пристанища са били наблюдавани през последните дни на кралицата, както и известно време след смъртта й. Валанс се е надявал да се измъкне от Лондон.

Чърк потри очи.

— Какви други пропуски има? Защо Валанс е познал Берисфорд?

Двамата му спътници го гледаха въпросително. Чърк въздъхна.

— И най-важното, каква тайна е носел Валанс?

Той млъкна, защото извън кръчмата се чуха шум от тичащи крака и викове. Виковете „нещастие“ показваха, че се е случило нещо лошо. Крабтрий стана и отиде да разбере какво става. Върна се след няколко минути.

— Две убийства — възкликна той. — В една близка кръчма. Двама души. Единият е пронизан с нож, другият — отровен.

Никълъс потръпна и скръсти ръце.

— In media vitae sumus in morte — прошепна той. — „Смъртта ни покосява насред живота.“ Безмилостният косач ни причаква отвсякъде.

— Къде отиваме сега? — попита Крабтрий. — Какво можем да направим, мастър?

Никълъс се усмихна прикрито на начина, по който Крабтрий се беше промъкнал в компанията им и беше превърнал задачата на Чърк в своя. Хвърли перото на масата.

— Нямаме гаранции, че Пазителят на Портите вече не е разбрал какво е носел Валанс. — Той погледна към вратата, където шумът беше утихнал. — Какви нишки още можем да следваме? Фромлих е мъртъв. Берисфорд е мъртъв. Валанс гние в безименен гроб. Единственото доказателство, което имаме, е онова, което научихме от писаря на Берисфорд. Кой е Патриций? Защо е ужасявал Берисфорд? — Никълъс се изправи. — Сигурно има нещо, което Мозби е забравил. Той погледна към спътниците си. — Няма нужда да идвате, ако не искате, но аз се връщам в Уестминстър.

Скейтлок и Крабтрий простенаха.

— Какво друго можем да направим? Къде можем да отидем?

— Аз си имам друга работа — обяви Скейтлок.

— Аз мога да дойда — каза Крабтрий.

Когато излизаха, трябваше да изчакат пред вратата преминаването на катафалката. В нея имаше два трупа, покрити с груб конски чул. Чърк видя ботушите на мъртъвците да стърчат и се зачуди какво ли е станало.

— Смъртта настига всекиго — промърмори Крабтрий. — Никой не знае дали това не е последният му ден на този грешен свят.

Никълъс му каза да не бъде толкова мрачен и те тръгнаха по улицата през Олд Фиш Стрийт и Винтри и наеха лодкар, който да ги откара до Уестминстър, където дворецът гъмжеше от правници с раирани роби, съдии в алено, разсилни, ищци и подсъдими. Множество разбойници и търговци се блъскаха наоколо, като се надяваха да припечелят нещо от работата на върховния, гражданския, извънредния или финансовия съд. Никълъс и Крабтрий продължиха, докато стигнаха къщата на Берисфорд. Никълъс почука силно на вратата.

— Да не би Мозби да си е тръгнал — чудеше се Крабтрий.

— Слугите със сигурност вече са си отишли — каза Чърк. Извади камата от пояса си и още веднъж почука по вратата с дръжката й. Никакъв отговор.

— Има заден вход — забеляза Крабтрий.

Минаха по една тясна уличка и откриха разнебитената порта в края й леко открехната. Бутнаха я и влязоха в продълговата градина, обградена от висока каменна стена. Зад цветните лехи проблясваше вода. Никълъс се качи на по-високо, за да види.

— Какво има? — попита Крабтрий. Никълъс присви очи.

— Басейн с рибки.

Тогава забеляза цветното петно, което плуваше в езерцето, скочи долу и затича с всички сили по тясната, извита пътека. Езерцето беше широко, водата — леденостудена, а в средата, между лилиите, плаваше по лице Мозби. Следван от Крабтрий, Никълъс нагази във водата и заедно извадиха трупа, натежал от подгизналите си дрехи. Оставиха го на ръба на езерцето и се вгледаха в синкавото лице, изскочилите очи и отворената уста. Въженцето още беше около врата на стареца, впито в кожата на гърлото. Крабтрий погледна подутия език, чийто връх се подаваше между пожълтелите зъби и се обърна, за да повърне в замръзналата трева.

— По дяволите! — възкликна той.

Никълъс също се чувстваше замаян. Той издърпа трупа от ръба на езерото и започна да оглежда градината. Не виждаше нищо нередно, никакъв знак от борба или насилие. И градината, и къщата бяха злокобно тихи. Той коленичи и обърна лицето на мъртвия Мозби към себе си. Кожата беше ледена, имаше чувството, че пипа мъртва риба. Взря се в слабите, изцапани с мастило пръсти на писаря.

— Откога е мъртъв?

— Бог знае. — Никълъс се загледа в панталона над ботушите си. — Водата замръзва. — Той потри крачолите си. — Нищо не можем да направим.

Върнаха се през градината и задния вход на къщата. Недопита чаша с греяно вино стоеше на кухненската маса. Беше топла на пипане. Огънят все още весело искреше. Следван от Крабтрий, Никълъс тръгна из стаите. Не намери следи от насилие — нито един от шкафовете или скриновете не беше пипан. В малкия кабинет късове пергамент, изтънели от възрастта, бяха затрупали масата, на която имаше и мастилница, и нож за острене на пера. Никълъс вдигна ножа и внимателно го огледа. Каза на Крабтрий да запали свещ, после вдигна парчетата пергамент срещу огъня.

— Какво има, господарю?

Никълъс присви очи, като си мечтаеше светлината да е по-силна. На всяко от парчетата имаше по една дума, вероятно написана от Мозби.

— Патриций — прочете на глас Никълъс и взе друго парче. — Тук е променено на Патрокъл. — Той хвърли листчетата. — Да се убедим, че няма нищо друго.

Претърсиха къщата, прегледаха документите, като търсеха тайни скривалища. Мръкна се и запалиха повече свещи, но след малко Никълъс призна, че няма да намерят нищо и каза, че трябва да тръгват. Угасиха свещите, заключиха добре вратата и се върнаха пеша в града. Никълъс спря в общината, за да съобщи за смъртта на Мозби, после се прибра.

В къщата цареше оживление. Близнаците пищяха и се гонеха с дървени мечове. Джон и Катрин бяха потънали в задълбочен разговор, седнали един до друг, със сплетени ръце и сведени една до друга глави. Никълъс изпита пристъп на нервност. Беше измръзнал, гладен и самотен и започваше да съжалява, че изобщо е приел поканата на сър Еймиъс Петри. Крабтрий също беше се наситил на „обикалянето из града“, както го нарече той, и изчезна през вратата, насочвайки се като стрела към най-близката кръчма.

* * *

— Виждала ли си Скейтлок? — попита Никълъс сестра си. Катрин се усмихна и поклати глава.

— Искаш ли да ядеш?

Никълъс си спомни замръзналото синьо-бяло лице на Мозби и поклати глава.

— Ще изпия само чаша вино.

Той отиде до бюфета, напълни чашата си до ръба и забърза нагоре по стълбите, без да обръща внимание на замислените погледи на Джон, нито на съвета на Катрин да си смени дрехите и да хапне нещо топло.

Щом се прибра в стаята си, той глътна виното, събу ботушите си и легна на леглото, втренчил поглед в тавана. Завивките отдолу бяха топли. Никълъс се наслаждаваше на топлината от грейката, която Катрин предвидливо беше пъхнала между чаршафите в края на леглото — съд, пълен с тлеещи въглени. Чуваше шумове отдолу — крясъците на децата, гласовете на Катрин и Джон, които се опитваха да ги успокоят. Умът му скачаше от мисъл на мисъл, докато се опитваше да обмисли случките от деня. Очите му се затваряха и той потъна в сън, накъсан от кошмари. Стоеше на дивите пусти поля край Норфък, но тревата беше покрита с фин бял пясък, а над него небето беше кървавочервено. В центъра на тази пустош се намираше огромна, черна къща, сякаш построена от стомана. Прозорците й бяха без стъкла. Отвъд пълния с тиня ров, където плъхове и мишки скачаха и плуваха между стъблата на черните лилии, огромната врата се отваряше и затваряше.

В съня си Никълъс премина през рова и вратата, тръгна по тъмни коридори и се озова в широка стая. Помисли си, че стените са покрити с кадифе, но когато погледна по-отблизо, видя, че са тела на плъхове. Приседна край една маса, толкова дълга, че сякаш краят й изчезваше в безкрайността. В средата й имаше огромна стъклена кана, пълна с вода, достатъчно голяма да побере мъжки труп. Мозби плуваше в нея, с лице, притиснато към стъклото, отворени очи, а кичурите коса плаваха край него като някакъв овехтял ореол. Устните на мъртвия писар — тънки и безкръвни — се отваряха и затваряха като на шаран. Той викаше нещо, но Никълъс не можеше да го чуе. Опита се да го освободи, но откри, че не може да помръдне. Ръцете на Мозби сега удряха по стъклото, а лицето му стана на петна. Никълъс имаше чувството, че всяко вдишване на давещия се човек е негово. Събуди се и се изправи, облян в пот. Беше открил какво е пропуснал.

— Греяното вино! — каза той на глас. — Греяното вино!

Седна на ръба на леглото с кръстосани ръце. Дали Мозби е пиел виното, когато убиецът е дошъл? Или го е приготвил за убиеца си? Никълъс затвори очи и се опита да си представи сцената. Мозби е драскал по онези парченца пергамент. На вратата се е почукало. Мозби е отворил и е пуснал убиеца си. Предложил на посетителя чаша греяно вино. Но защо са отишли в градината? Може би посетителят е искал да покаже нещо на Мозби? Или да обсъди нещо там, където никой не би могъл да ги подслуша? Каквато и да беше причината, Мозби е излязъл навън, убиецът след него, извадил въжето и Мозби бил убит.