Пол Дохърти
Пазителят на Портите (22)

ЕПИЛОГ

Правникът спря да говори. Избърса леко очите си и сведе глава над чашата с ейл.

— Ти ли си бил? — попита Батската невяста. — Ти ли си Никълъс Чърк?

Лицето на Правника остана скрито зад халбата, макар че наблюдаваше с ъгълчето на окото си своя приятел Иконома.

— Е — обади се Ханджията Хари, — ти ли си мастър Чърк? Правникът остави халбата и леко се усмихна на Игуменката. Тя го гледаше, а красивите й очите бяха забулени в сълзи. Той поклати неясно глава и погледна към Църковния пристав, който непохватно му намигна в отговор.

— Хайде, хайде — извика Кармелитът, — можеш да ни кажеш.

— Разказах ви моята история — отвърна Правникът.

— Ами тайната? — попита Кармелитът.

— Ако ви я кажа, тя няма вече да бъде тайна, нали? Хорово несъгласие посрещна думите му.

— Не може да постъпиш така! — възкликна Ханджията Хари.

— Мога, сър, и ще го направя!

Правникът отмести стола си и прекоси кръчмата. Игуменката се надигна, но той поклати глава и излезе в градината. Дъждът беше спрял. Въздухът беше натежал от аромата на билки и диви цветя. Той се отдалечи от кръчмата, докато стигна една пейка, отделена от жив плет от спътниците му поклонници. Отпусна се на нея, обхвана лицето си и захлипа.

— Скейтлок, Скейтлок — прошепна той. — Как бих искал да бъдеш тук. Стигнах до ръба, но не го преминах.

Погледна нагоре, стреснат от шума на стъпки. Тъй като гледаше срещу слънцето, отначало не разбра кой е. После разпозна облечената в кафяво расо фигура на Свещеника.

— Ще си тръгна, ако искаш — промърмори духовникът. — Но ти изглеждаше толкова нещастен, изпълнен с такова страдание, че трябваше да дойда.

Правникът се усмихна.

— Толкова ли си личи, отче?

— Да. — Свещеникът протегна крака и оправи мръсното си расо. — Скейтлок ти е харесвал, а от това, което ни разказа, и на мен ми хареса. Помислих си, че може да е евреин.

— Защо?

— Заради омразата му към бащата на Изабела, Филип Френски, който жестоко е преследвал сънародниците му.

— Ще изслушаш ли изповедта ми?

— Щом желаеш. Правникът се прекръсти.

— Тогава, прости ми, отче, защото съгреших. Минаха много-много години, откакто се изповядах за последен път. Казвам се Никълъс Чърк. Аз съм правник, влиятелен човек, уважаван в Уестминстър и сред колегите си, който има всичко, но може би е погубил живота си. Блудствал съм. Напивал съм се. Лъжесвидетелствал съм срещу ближния си. Почитах гордите и презирах слабите. Но най-големият ми грях е страхът. Имам една тайна.

Свещеникът вдигна ръка.

— Искаш ли да ми я кажеш?

— Затова тръгнах на поклонение в Кентърбъри — отвърна дрезгаво Правникът. — За да коленича пред гробницата на великомъченика Томас Бекет. Искам да притисна лице към мрамора и да му кажа всичките си тайни, за да намеря лек за душата си.

Свещеникът кимна.

— Тогава кажи ми.

Чърк кимна с глава към кръчмата.

— Там излъгах. Аз узнах тайната. Нямах копие, това беше измислица, с която да се предпазя. Когато разглеждах ръкописа, взет от мъртвата кралица-майка, забелязах препратката към архивите на Кралския съд. Когато отидох там, както споменах в разказа си, архивите бяха изрязани, но ръкописът, който намерих в криптата, запълваше липсващите данни.

— И какви бяха те? — попита Свещеникът.

— Не трябва да казваш на никого, отче. Бедният свещеник се усмихна.

— Не мога да наруша тайната на изповедта.

Чърк се изправи и огледа градината. Едва когато се убеди, че е пуста, седна и започна да шепне на ухото на Свещеника.

— Отче, чуй това: направих собствени проучвания по въпроса. Крал Едуард Трети беше могъщ и благороден крал, нали?

Свещеникът кимна.

— Обяви война на шотландците, плени краля им и, понеже майка му беше французойка, имаше претенции и към френския трон. Армиите му завзеха Франция от Кале до Пиренеите.

— Бог да го прости! — прекъсна го Свещеникът.

— Войната още продължава. Баща му — продължи дрезгаво Чърк — беше Едуард Втори, женен за Изабела, принцеса на Франция. Бракът им не бил щастлив. Едуард бил добре известен с любовта си към фаворитите и пренебрежението към кралските задължения. Удоволствията му били простонародни — обичал да прави сламени покриви, да оре, да копае канавки, не е чудно, че благородниците го наричали „селяндур“.

Правникът замълча, загледан в бялата пеперуда, която се носеше като парче воал над билковата градина.

— През 1316-а година един студент от университета в Оксфорд, Саймън Палмър, заявил, че той е законният син на Едуард Първи и че Едуард от Карнарвон^[1], съпругът на Изабела, е самозванец.

Твърденията му били проучени от трибунал, който заседавал в трапезарията на колежа „Ню Хол“, и в него участвали упълномощени кралски съдии. Палмър твърдял, че е първороден син на краля и преди години, докато играел в двора на замъка на крал Едуард Първи в Уудсток, бил нападнат от една свиня, която отхапала ухото му. Старата бавачка, която гледала детето, била толкова наплашена от избухливия характер на краля, че го сменила с едно селянче. Правникът навлажни устните си. — Палмър представил доказателства, а дори кралските пълномощници твърдели, че забележително прилича на стария крал. Показал на трибунала белега на мястото, където лявото му ухо било отхапано от свинята. Историята му, разбира се, обяснявала защо кралят, който всъщност бил селянин, толкова обичал простонародните дейности. Правникът се загледа в облаците, които се превръщаха в тънки бели воали. — Според меморандума, който намерих в замъка Райзинг, Палмър представил и документи, но изслушването било прекратено и случаят прехвърлен на Кралския съд.

— Но когато си отишъл там, протоколите ги е нямало.

— Точно така — отвърна Правникът.

— Смятам, че Палмър е бил прав. По-късно той бил обесен. Повечето документи изчезнали, но може да е бил законният крал на Англия. Затова Мортимър наредил търсенето в университета, затова той и Изабела тайно посетили архива на Кралския съд в Уестминстър. — Правникът изброяваше на пръсти. — Това обяснява и защо думата „Палмър“ била спомената през нощта, когато Мортимър бил арестуван, защо бил закаран на юг, в Лондон, и по време на процеса не му било позволено да говори.

Правникът млъкна, защото чу отваряне и затваряне на врата. Той се изправи, но беше само Рицарят, който отиваше да провери конете в конюшнята. Правникът погледна към бледото лице на Свещеника.

— Затова старата кралица искала да избяга във Франция — продължи той. — Това било нейното отмъщение, не само срещу династията Плантагенет, но и срещу мъртвия й съпруг и сина, който убил любовника й и я затворил в студен, сив замък. — Правникът се изсмя горчиво. — И ако беше избягала, как само щеше да я разгласи! Великият Едуард Трети с претенции към френския и шотландския трон, който вкара цяла Европа в кървава война, а е нямал правото дори да носи собствената си корона, защото е син на селянин.

Свещеникът скри лице в ръцете си.

— Бог да ни пази! — прошепна той. — И те са те оставили жив, въпреки че знаеш това.

— О, да. Боят се, че съм скрил някакви документи. Може би копие от онзи, който взех от трупа на старата кралица. Обзалагам се, че дори сър Еймиъс Петри не е бил посветен в цялата тайна, но старият крал е знаел, както и синът му, Черният принц. Те се погрижиха за мен. Имам висок пост, много пари и имущество тук-там. — Той седна до Свещеника. — Но за какво му е на човек, отче, да спечели целия свят, ако погуби безсмъртната си душа? Крабтрий умря заради мен, а Скейтлок беше прогонен.

— А Катрин и Джон?

— Джон почина от треска. Катрин стана монахиня в Семпрингъм.

— Ами близнаците?

— Единият е голям търговец. Другият се учи за правник в Инс ъф Корт.

Никълъс Чърк примигна, за да преглътне сълзите си.

— Брат ми Робърт почина, преди да се помиря с него. Биатрис стана игуменка, така че да запази властта и богатството, на които беше привикнала. Но понякога — гласът му се снижи до шепот, — когато седя в някоя кръчма, притварям очи и виждам Скейтлок, който се закача и шегува с Крабтрий. — Той прехапа устната си. — Трябваше да кажа истината. О, те още ме наблюдават, дори на това поклонение. Правя го всяка година в памет на Крабтрий. Коленича пред гробницата на великомъченика и се моля за него, за Скейтлок, за брат ми Робърт, за Катрин и Джон.

— Кой те наблюдава? — попита Свещеникът.

— Моят приятел, Икономът. Има къща близо до моята, при Темпъл. Където и да отида, той винаги е там. Отначало мислех, че ме харесва, после започнах да се досещам. Той е шпионин.

— Какво стана после — попита Свещеникът — в замъка Райзинг?

— Върнах се там. Убийцата Нощната сянка, съучастницата й и старицата бяха погребани в гробището на замъка с обикновен дървен кръст над гробовете им, но тялото на Крабтрий върнах в Лондон.

— Ами старата кралица?

— Криптата беше запълнена. Отидох там отново преди три години, просто от любопитство. Мисля, че са оставили тялото й там. Някой е издълбал на един камък думите „Isabela Regina“^[2].

Може би тайната вече е известна. Старият крал не направи нищо, за да украси гроба на майка си при францисканците. И защо да го прави? В нея няма нищо. — Той се изправи. — Ето, отче, чу изповедта ми.

Свещеникът потупа мястото до себе си.

— Седни.

Правникът го послуша и той прошепна думите за опрощение.

— Какво е изкуплението, отче?

По изтощеното лице на Свещеника се разля усмивка.

— Забрави миналото — каза той. — Бъди щастлив. Прави добрини с богатството, което имаш. Моли се за онези, които са си отишли преди теб.

— Това ли е всичко, отче?

— Не, когато се върнеш в Лондон, иди в „Сейнт Пол’с“ и потърси вдовиците, бедняците и сираците, всички нуждаещи се. Заеми се с делата им и духовете на Крабтрий и Скейтлок ще бъдат с теб, както и Христос и неговите ангели.

Правникът се усмихна, а Свещеникът го смушка с лакът.

— Сега да продължим пътя си. Дочух, че Батската невяста ще ни разкаже интересна история.