Николай Лилиев
Над езерото заника трепти…

Над езерото заника трепти,

вълните се люлеят като гриви,

и лекостъпни, волни и щастливи

те шепнат и зоват като мечти.

 

Мълвят талазни вретенили ниви,

че слънцето завеки не пламти,

че всеки миг в забравата лети,

и бягат пак като деца игриви.

 

Над тях безследно времето стопява

на вечното си лято сноповете

и златото на мигновена слава.

 

Като печал тъмнеят бреговете

и в своята невинност засиява

Офелия, среди вълните цвете.