Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Хрониките на Амбър (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Hand of Oberon, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 97 гласа)

Информация

Допълнителна корекция
Диан Жон (2011)

Издание:

Роджър Зелазни. Знакът на еднорога. Ръката на Оберон

ИК „Бард“, София, 1994

Серия Хрониките на Амбър, №3 и №4. Фантастични романи.

Превод: Вихра Манова

Редактор: Александър Жеков

Художествено оформление на корица: „Megachrom“ — Петър Христов

Компютърна обработка: ИК „Бард“ — ООД — Линче Шопова

Формат: 84/108/32. Печатни коли: 23

Страници: 368. Цена: 70.00 лв.

 

Roger Zelazny. Sign of the Unicorn

© 1985 by Roger Zelazny

Roger Zelazny. Hand of Oberon

© 1985 by Roger Zelazny

© Вихра Манова, превод, 1994

© „Megachrom“ — Петър Христов, оформление на корица, 1994

© ИК „Бард“, 1994

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне на анотация (пратена от Аделина М.)
  3. — Добавяне
  4. — Корекция

Статия

По-долу е показана статията за Ръката на Оберон от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Ръката на Оберон
The Hand of Oberon
АвторРоджър Зелазни
Първо издание1976 г.
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанрфентъзи
Видроман
ПоредицаХрониките на Амбър
ПредходнаЗнакът на Еднорога
СледващаЦарството на Хаоса

„Ръката на Оберон“ (на английски: The Hand of Oberon) е четвъртата книга от поредицата фентъзи романи на Роджър ЗелазниХрониките на Амбър“.

Сюжет

Коруин и най-доверените му приятели откриват причината за злините, заливащи Амбър- тежка повреда в истинския, първичния Лабиринт. Виновникът е член на кралското семейство, който е сключил съюз с Царството на Хаоса. Кръгът на заподозрените бавно се стеснява, за да се открие истинският виновник. С цената на всичко принц Коруин трябва да спре предателя в намеренията му- а именно, да разруши Амбър, като така унищожи и всички Сенки, и след това сътвори света по нов, удобен за него начин. За целта Коруин трябва да овладее силите на Рубина на Справедливостта. Странните събития го карат да се замисли за баща си Оберон...

Край на разкриващата сюжета част.
Предишна: Поредица:
Следваща:
Знакът на Еднорога Хрониките на Амбър Царството на Хаоса


IX

Замахнах да отблъсна ръката му, но тя спря насред път. Като обърнах глава, видях, че друга ръка се е стоварила върху неговата, стиска я и я удържа назад.

Претърколих се встрани. Когато отново погледнах нагоре, разбрах, че Ганелон е този, който го държи. Жерар задърпа ръката си, но не успя да я освободи.

— Стой настрана от това, Ганелон — изръмжа Жерар.

— Тръгвай, Коруин! — извика Ганелон. — Върви да вземеш Рубина!

Още преди да е свършил, Жерар започна да се надига. Ганелон го удари с левия си юмрук по челюстта. Жерар падна в краката му. Ганелон замахна да го ритне в бъбрека, но Жерар го улови за крака и го събори назад. Аз с мъка се изправих до клекнало положение, като с една ръка се подпирах на земята.

Жерар стана и се хвърли към Ганелон, който тъкмо се изправяше на крака. Когато почти стигна до него, Ганелон го посрещна със силен удар в стомаха, което спря Жерар насред път. В същия миг юмруците на Ганелон го заблъскаха в корема като бутала. Няколко мига Жерар изглеждаше прекалено замаян, за да се защитава, а когато най-после се наведе и събра пред себе си ръце, Ганелон му заби един такъв десен в челюстта, че го накара с олюляване да отстъпи. Ганелон моментално се втурна напред, обви ръце около тялото на Жерар и дръпна десния му крак със своя. Жерар падна и Ганелон се стовари отгоре му. Притисна го към земята и го удари с десния си юмрук в челюстта. Когато главата на Жерар се отметна назад, повтори удара с левия си юмрук.

Изведнъж Бенедикт се втурна да се намеси, но Ганелон избра този момент, за да се изправи на крака. Жерар остана да лежи в безсъзнание, а от устата и носа му течеше кръв.

Аз също се изправих със залитане и започнах да си изтупвам дрехите.

Ганелон ми се ухили.

— Не се мотай тука. Не е ясно как ще се справя с мача-реванш. Върви да намериш заврънкулката.

Погледнах към Бенедикт и той кимна. Върнах се в шатрата за Грейсуондир. Когато излязох, Жерар още не бе помръднал, но Бенедикт застана пред мен.

— Не забравяй — поръча той, — ти разполагаш с моята Фигура, а аз — с твоята. Никакви крайни действия без съгласуване.

Кимнах. Мислех да го попитам, защо беше готов да помогне на Жерар, но не и на мен. Ала размислих и реших да не развалям съвсем отскоро освеженото ни приятелство.

— Добре.

Запътих се към конете. Ганелон ме тупна по рамото, като отидох при него.

— Успех — пожела ми той. — Бих дошъл с теб, но съм необходим тук… особено, щом Бенедикт ще се пренася в Царството на хаоса.

— Приятно прекарване — казах. — При мен не би трябвало да има проблеми. Не се безпокой.

Продължих към конете. Скоро вече яздех напред. Ганелон ми махна за довиждане и аз му махнах в отговор. Бенедикт бе коленичил до Жерар.

Отправих се по най-близкия път към Ардън. Морето беше зад гърба ми, Гарнат и черният път — отляво, Колвир — вдясно. Трябваше доста да се отдалеча, преди да съм в състояние да работя със Сенките. Оставих Гарнат зад гърба си и продължих през последвалите склонове в ясния ден. Стигнах до пътеката и тя с широка дъга ме изведе до гората. Влажните сенки и далечните птичи песни ми напомниха за дългите периоди на мир и спокойствие, които бяхме преживели в коприненото и блестящо майчинско присъствие на еднорога.

Болките ми намаляха в ритъма на ездата и аз пак се замислих за току-що състоялия се сблъсък. Не беше трудно да се разбере настроението на Жерар, след като той вече ми бе казал за подозренията си и ме бе предупредил. И все пак, каквото и да се бе случило с Бранд, моментът беше толкова неподходящ, че неминуемо смятах това за нов опит да бъда забавен или направо да бъда спрян. Имах късмет, че Ганелон се бе намирал наблизо, в добра форма, и бе успял да положи юмруците си, където трябваше и когато трябваше. Зачудих се какво ли би направил Бенедикт, ако бяхме само тримата. Имах чувството, че той щеше да изчака и да се намеси едва в последния момент, за да попречи на Жерар да ме убие. Все още не се чувствах удовлетворен от спогодбата ни, макар че тя бе подобрение, в сравнение с досегашните ни отношения.

Всичко това ме накара отново да се запитам какво е станало с Бранд. Дали Файона и Блийс най-после го бяха докопали? Или той се бе опитал да извърши намислените убийства сам, но след нанасяне на противниковия удар, е бил пренесен с Фигурата на нарочената си жертва? Възможно ли бе бившите му съюзници от Царството на хаоса по някакъв начин да са се добрали до него? Или някой от неговите пазачи с шипове по ръцете е успял да го намери накрая? А може да е станало и както казах на Жерар — злополучно самонараняване в пристъп на ярост, последвано от разгневено напускане на Амбър, за да плете заговорите си на друго място.

Когато от едно-единствено събитие възникват толкова много въпроси, обикновено отговорът не може да бъде намерен по чисто логичен път. Но все пак трябваше да отсея възможностите, за да знам с какво разполагам, когато се появят някакви нови факти. Междувременно, внимателно обмислих всичко, което той ми бе казал, разгледах неговите твърдения в светлината на нещата, които вече знаех. В повечето факти изобщо не се съмнявах, с едно изключение. Цялата история беше изградена твърде умно, за да бъде току-така оборена… но той бе разполагал и с достатъчно време да премисли подробностите. Не, нещо в начина му на представяне на събитията ме караше да мисля, че укрива и изопачава някои работи. А неотдавнашното му предложение практически ме убеди в това.

Старата пътека лъкатушеше, разширяваше се, пак ставаше по-тясна, потъваше все по на север и надолу сред сгъстяващите се дървета. Гората почти не се бе променила. Сякаш яздех по същата пътека, която познавах от младежките си години преди векове, когато яздех тук просто за удоволствие, яздех, за да изследвам това огромно зелено царство, простряло се върху по-голямата част от континента. Хубаво щеше да бъде, ако и сега го правех единствено с тази цел.

След може би час вече бях навлязъл доста навътре в гората, там, където дърветата приличаха на високи, тъмни кули. От време на време зървах по някой слънчев лъч, хванат като гнездо на феникс сред високите им клони. Постоянно влажният, здрачен въздух омекотяваше очертанията на отчупените клони и стволовете, на пъновете и покритите с мъх скали. Един елен пресече пътя ми, като не се довери на отличното прикритие, осигурявано от гъсталака вдясно на пътеката. Наоколо звучаха птичи песни, но никога прекалено близо. Понякога пресичах следите на други ездачи. Някои от тях бяха съвсем пресни, ала не оставаха дълго на пътеката. Колвир не се виждаше никакъв, вече от доста време.

Пътеката отново се заизкачва и знаех, че скоро ще стигне до върха на малко възвишение, ще мине покрай групичка скали и пак ще тръгне надолу. Дърветата започнаха да пооредяват, докато яздех нагоре и накрая пред погледа ми се откри частица от небето. Тя ставаше все по-голяма и когато се озовах на върха, чух далечния крясък на хищна птица.

Погледнах нагоре и видях големия тъмен силует, който кръжеше високо над главата ми. Ускорих ход край скалите и пляснах с юздите, за да мина по-бързо през открития участък. Втурнах се в галоп надолу, отново към прикритието на големите дървета.

Птицата изкряска, когато го направих, но аз се добрах до сенките и до сумрака без инциденти. После забавих ход и се заслушах, но не долових никакви необичайни звуци. Тази част от гората беше почти същата като онази, през която бях минал преди оголеното възвишение, като се изключи малкото поточе, покрай което яздих известно време и накрая пресякох при един плитък брод. Оттам пътят се разширяваше и малко повече светлина проникваше през клоните на дърветата. Като че ли разстоянието вече беше достатъчно, за да започна някои дребни размествания на Сенките, които щяха да ме изведат до пътя за сянката Земя, мястото на бившето ми изгнание. И все пак оттук още щеше да ми е трудно, по-нататък беше по-лесно. Реших да спестя малко усилия на себе си и на коня, като изчакам по-добро начало. Всъщност, нищо не ни заплашваше. Птицата сигурно бе тръгнала на лов за горски животни, вероятно така беше.

Само че, докато яздех, не спираше да ме гложди една мисъл.

Джулиан…

Ардън беше неговият район, тук патрулираха неговите отряди, неговите войници лагеруваха сред тези дървета по всяко време — пазеха Амбър както от външни набези, така и от всякакви неща, които можеха да се появят от Сенките.

Къде бе отишъл Джулиан, след внезапното си напускане на двореца в нощта, когато беше пронизан Бранд? Ако е искал просто да се скрие, не му бе нужно да отива по-далеч оттук. Тук той беше силен, обграден от верните си хора, сред местност, която познаваше по-добре от всички нас. Не беше изключено точно в този момент да се намираше някъде наблизо. А той обичаше да ловува. Разполагаше с Ураганните си хрътки, с хищните си птици…

Един километър, два…

И тогава чух звука, от който най-много се опасявах. Пронизвайки зеленината и сянката, долетя изсвирването на ловджийски рог. Идваше от далечината зад мен и, както ми се струваше, от лявата страна на пътеката.

Подкарах коня си в галоп и дърветата отстрани се превърнаха в замъглена ивица. Пътеката беше равна и права. Възползвах се от това предимство.

Тогава някъде отзад чух рев — нещо като дълбока кашлица, която завърши с ръмжащ звук, излизащ от обширно белодробно пространство. Не знаех какво го издаде, но не беше куче. Дори Ураганните хрътки не звучаха така. Хвърлих поглед назад, ала не видях нищо зад себе си. Така че продължих напред и заговорих на Барабан, за да го успокоя.

Не след дълго чух от дясната ми страна в гората чупене на клони, но този път не прозвуча никакъв рев. Отново погледнах, няколко пъти, ала не успях да разбера какво беше това. Малко по-късно пак чух изсвирването на рога, много по-близо и сега му отговори кучешки лай, който не можех да сбъркам. Ураганните хрътки идваха — бързи, силни и злобни зверове, намерени от Джулиан на някоя Сянка и обучени от него да ходят на лов.

Време е, реших, да започна промените. Амбър все още бе силен около мен, но аз се протегнах мислено колкото можех по-далеч към Сенките и започнах движението.

Пътеката взе да извива наляво и докато препусках по нея, дърветата от двете й страни намаляваха размерите си и оредяваха. Още един завой и излязох на поляна, широка към двеста метра. Тогава вдигнах поглед и видях, че онази проклета птица все още кръжи отгоре, вече много по-близо, достатъчно близо, за да бъде повлечена с мен през Сенките.

Ставаше по-сложно, отколкото си бях мислел. Исках да съм на открито, за да мога да обръщам коня и да размахвам меча свободно, ако се стигнеше дотам. Наличието на такова място, обаче, ме излагаше съвсем ясно под погледа на птицата, от която се оказа, че не е толкова лесно да се отърва.

Добре. Стигнах до едно малко хълмче, изкачих го и тръгнах надолу покрай самотно, ударено от гръмотевица дърво. Върху най-ниския му клон беше кацнал ястреб, оцветен в сиво, сребърно и черно. Свирнах му, като минавах и той се стрелна в небето, с яростен боен вик.

Забързах напред. Вече съвсем ясно чувах лая на отделните кучета и тропота на конските копита. С тези звуци се смесваше нещо друго, по-скоро някаква вибрация, потреперване на земята. Отново погледнах назад, но все още никой от преследвачите не бе превалил хълма. Насочих мислите си към пътя напред и облаци засенчиха слънцето. Покрай пътеката се появиха странни цветя — зелени, жълти и пурпурни, — дочу се далечен тътен на гръмотевица. Поляната се разшири и удължи. Стана съвършено равна.

Още веднъж чух изсвирването на рога. Обърнах се да хвърля нов поглед.

Тогава животното се появи и в същия миг разбрах, че не аз съм обект на лова, че ездачите, кучетата, птицата преследваха онова, което гонеше мен. Разбира се, това беше чисто академично разделение, тъй като на практика бях най-отпред и по всяка вероятност представлявах обект на неговия лов. Приведох се напред, извиках на Барабан и забих пети в хълбоците му, като едновременно осъзнах, че то се движи по-бързо от нас. Реакцията ми бе резултат от завладяващата ме паника.

Преследваше ме мантикора.

За последен път бях виждал подобен звяр в деня преди битката, в която загина Ерик. Докато водех войниците си по задните склонове на Колвир, мантикората бе изскочила и разкъсала надве един мъж на име Рол. Тогава я бяхме убили с огнестрелните си оръжия. Животното се оказа четири метра дълго и, както и това, имаше човешко лице на лъвските си глава и рамене; освен това притежаваше чифт орелоподобни криле, прибрани към гърба и дълга заострена опашка на скорпион, която се извиваше във въздуха над него. Неизвестно как, няколко звяра се бяха промъкнали от Сенките и затрудняваха пътя ни, докато се придвижвахме напред за битката. Нямах основания да вярвам, че сме ги изтребили всичките, само защото никой не ги бе виждал оттогава и не се бяха появявали никакви доказателства за съществуването им в границите на Амбър. Очевидно тази мантикора се бе укрила в Ардън и живееше в гората още от онова време.

Един последен поглед ми показа, че след миг може да бъда свален от седлото, ако не започна да се отбранявам. Той ми показа и една тъмна лавина от кучета, която се спускаше по хълма.

Не познавах интелигентността или психологията на мантикората. Повечето бягащи зверове не спират, за да нападнат нещо, което не ги закача. Самосъхранението при тях обикновено е на преден план. От друга страна не бях сигурен дали мантикората изобщо съзнава, че е преследвана. Тя може да е тръгнала по моите следи и едва по-късно кучетата да са се втурнали след нея. Нищо чудно да мислеше само за своята плячка. Едва ли сега беше моментът да спирам и да обмислям всички вероятности.

Измъкнах Грейсуондир и завъртях коня си наляво, като веднага щом свърши завъртането, дръпнах рязко юздите.

Барабан изцвили и се вдигна високо на задните си крака. Усетих, че се плъзгам назад, затова се смъкнах на земята и отскочих встрани.

Ала бях забравил, за момента, колко са бързи Ураганните хрътки, бях забравил и колко лесно ни бяха настигнали едно време с Рандъм в мерцедеса на Флора, бях забравил и, че за разлика от обикновените кучета, които преследват коли, те бяха започнали да разкъсват автомобила на части.

Изведнъж всичките се озоваха върху мантикората, десетина, петнайсет кучета, които се хвърляха и хапеха. Звярът отметна глава и отново изрева. Той замахна със страховитата си опашка към тях, запрати едно куче във въздуха и парализира или уби други две. После се изправи на задни крака и се обърна, като размаха предните, докато се издигаше.

Ала едно куче веднага се вкопчи в левия му преден крак, други две увиснаха на задните, а едно се метна върху гърба на звяра и заби зъби във врата му. Останалите вече кръжаха наоколо. В мига, в който подгонеше някое, другите стремително налитаха и хапеха.

Най-накрая чудовището успя да улучи онова върху гърба си със скорпионското жило и откачи другото, увиснало за предния му крак. Ала дотогава имаше десетина рани, от които течеше кръв. Скоро стана явно, че раната на предния крак му създава проблеми, тъй като не можеше нито да замахва с него, нито да го използва като опора. Междувременно друго куче се бе покатерило на гърба му и го захапа за врата. Този път изглежда на звяра му беше по-трудно да се справи. Отдясно се хвърли друго куче и се вкопчи в ухото му. Още две го хапеха по задните лапи и когато животното отново се изправи на тях, трето куче се хвърли и разкъса корема му. Лаят и ръмженето сякаш също го смущаваха донякъде и чудовището започна слепешката да нанася удари на всички страни по постоянно движещите се сиви сенки.

Аз бях хванал юздите на Барабан и се опитвах да го успокоя достатъчно, за да мога пак да се кача на седлото и да се махна по-скоро оттук. Конят продължаваше да се дърпа и да се изправя на задни крака и ми бяха необходими немалки усилия, дори само за да го удържам на място.

През това време мантикората издаде пронизителен, протяжен вой. Беше замахнала ядосано по кучето върху гърба си и жилото се бе забило в собственото й рамо. Кучетата се възползваха от това недоглеждане и се хвърлиха с нови сили към всяко незащитено място, до което можеха да се доберат със зъбите и ноктите си.

Сигурен съм, че кучетата щяха да я довършат, но в този момент хълма превалиха и ездачите, които започнаха да се спускат към нас. Бяха петима, Джулиан — най-отпред. Облечен бе в белите си люспести доспехи, а ловджийският рог висеше на врата му. Яздеше гигантския си жребец Моргенщерн, животното, което винаги ме бе мразило. Джулиан вдигна дългата пика, която носеше и я размаха за поздрав към мен. После я отпусна и нареди нещо на кучетата. Те с ръмжене пуснаха плячката. Дори кучето върху гърба на мантикората разхлаби хватката си и скочи на земята. Всичките се отдръпнаха назад, когато Джулиан насочи пиката и пришпори Моргенщерн.

Звярът се обърна към него, нададе последен предизвикателен рев и скочи напред с оголени зъби. Двамата се сблъскаха и за миг гледката ми бе закрита от рамото на Моргенщерн. След още миг, обаче, от поведението на коня разбрах, че ударът е бил точен.

Завъртане и видях звяра проснат, а по гърдите му обилно течеше кръв, бликаща от основата на тъмната пика.

Джулиан слезе от седлото. Извика на другите ездачи нещо, което не успях да доловя и те останаха на конете. Той хвърли поглед на още потръпващата мантикора, после вдигна очи към мен и се усмихна. Приближи се, настъпи животното с крак, хвана с една ръка пиката и я измъкна от гърдите му. След това я заби в земята и завърза Моргенщерн за дръжката й. Посегна нагоре, потупа коня по плешката, пак погледна към мен, обърна се и тръгна в моята посока.

Когато се приближи, каза:

— Иска ми се да не беше убивал Бела.

— Бела ли? — не го разбрах аз.

Джулиан погледна към небето. Проследих погледа му. Нито една от птиците не се виждаше.

— Той беше един от любимците ми.

— Съжалявам — извиних се. — Погрешно възприех последните събития.

Той кимна.

— Добре. Направих нещо за теб. Сега можеш да ми разкажеш какво стана, след като напуснах двореца. Бранд оправи ли се?

— Да — отвърнах аз, — и никой вече не те обвинява. Той заяви, че Файона го е пронизала. А тя също не беше наоколо, за да я разпитаме. Изчезнала бе през нощта, като теб. Чудно просто как не сте се сблъскали в бързината.

Джулиан се усмихна.

— Значи е точно както си мислех.

— Защо избяга така подозрително? — попитах. — Всички се усъмнихме в теб.

Той вдигна рамене.

— Нямаше да ми е първият път, когато съм бил подозиран и обвиняван несправедливо. Пък и в случая, ако се вземат предвид намеренията, аз съм не по-малко виновен от нашата сестричка. Щях да го направя, ако можех. Всъщност, онази вечер, когато го върнахме, кинжалът ми беше готов. Само че, бях избутан встрани.

— Но защо? — учудих се аз.

Джулиан се разсмя.

— Защо ли? Защото се страхувам от това копеле, затова. Дълго време го смятах за мъртъв и се надявах наистина да е — унищожен най-после от тъмните сили, с които си имаше работа. Какво знаеш ти за него, Коруин?

— Разговаряхме надълго и нашироко.

— И…?

— Той призна, че заедно с Блийс и Файона са имали план да превземат трона. Смятали Блийс да носи короната, но всеки от тях да има дял в реалната власт. Използвали силите, които ти спомена, за да си осигурят отсъствието на татко. Бранд каза, че се опитал да спечели Кейн за тяхната кауза, но вместо това той дошъл при теб и Ерик. Вие тримата сте образували подобна група, която се е стремяла да вземе властта преди тях и да постави Ерик на трона.

Той кимна.

— Фактите са точни, но не и подбудите. Ние не желаехме трона, поне не така изведнъж и не толкова скоро. Формирахме нашата група, за да пречи на тяхната и да защитава трона. Отначало най-многото, на което успяхме да убедим Ерик, беше да се съгласи да стане регент. Той се опасяваше, че много скоро ще се окаже мъртъв, ако бъде коронясан при тези условия. Тогава се появи ти, с твоите съвсем законни претенции. Не можехме да ти позволим да ги предявиш в този момент, защото кликата на Бранд ни заплашваше съвсем открито с война. Убедени бяхме, че ще са по-малко склонни да предприемат такива действия, ако тронът вече е зает. Не можехме да поставим теб, защото нямаше да приемеш да си марионетка, роля, която щеше да е необходимо да играеш, след като играта бе толкова напреднала, а ти бе в неведение за прекалено много неща. Затова убедихме Ерик да поеме риска и да го коронясаме. Така стана всичко.

— Значи, когато аз действително пристигнах, той ми извади очите и ме хвърли в тъмница просто на шега.

Джулиан се извърна и погледна назад към мъртвата мантикора.

— Ти си глупак — заяви накрая. — От самото начало беше инструмент. Те те използваха, за да ни принудят да действаме и във всички случаи щеше да загубиш. Ако онова малоумно нападение на Блийс, поради някакво стечение на обстоятелствата, бе довело до успех, ти нямаше да живееш достатъчно дълго дори, за да си поемеш дълбоко въздух. В случай на неуспех, както стана, Блийс трябваше да изчезне, както и постъпи, и да те остави да плащаш с живота си за узурпаторския опит. Ти изпълни предназначението си и бе оставен да умреш. Не ни предложиха голям избор в това отношение. Редно беше да те убием… и ти го знаеш.

Прехапах устни. Можех да кажа много неща. Но ако макар и приблизително се доближаваше до истината, той имаше право. Пък и исках да чуя още.

— Ерик допускаше, че зрението ти може постепенно да се възвърне — като знаеше как умеем да се регенерираме, — ако му бъде дадено време. Положението беше много деликатно. Ако татко се върнеше, Ерик можеше да слезе от престола и да оправдае по някакъв начин всичките си действия… освен ако те убиеше. Подобен ход щеше да бъде прекалено явно престъпление, за да се чувства и самият той осигурен за по-дълго на трона. Да ти кажа честно, Ерик просто искаше да те затвори и да те забрави.

— Тогава чия идея беше ослепяването ми?

Джулиан задълго се умълча. Накрая заговори съвсем тихо, почти шепнешком:

— Изслушай ме, моля те. Идеята беше моя и тя може би ти спаси живота. Всяко действие, предприето срещу теб трябваше да е равносилно на смърт, иначе тяхната фракция щеше да те убие наистина. Ти вече не можеше да им послужиш за нищо, ала ако останеше жив и налице, съществуваше възможност да се превърнеш в опасност по някое време в бъдеще. Нищо не им пречеше да използват Фигурите, за да влязат във връзка с теб и да те убият или да те освободят, за да те пожертват в още някой ход срещу Ерик. Ослепен, обаче, нямаше смисъл да те убиват и ти ставаше негоден за каквито и да било други техни цели. Това спаси теб, като те извади от играта за известно време, а на нас ни спести необходимостта да предприемаме действия, които по-късно щяха да се окажат в наша вреда. Смятахме, че нямаме избор. Това беше единственото, което можехме да направим. Изключено бе и да покажем милосърдие, защото щяха да ни заподозрат, че те използваме за свои цели. В момента, в който се допуснеше, че имаш някаква стойност за нас, щеше да бъдеш труп. Най-многото, което можехме да направим, бе да гледаме на другата страна, когато лорд Рейн отиваше да те разтуши. Нищо повече не ни бе във възможностите.

— Разбирам — кимнах.

— Но ти прогледна твърде рано — продължи Джулиан. — Никой не очакваше толкова бързо да си възстановиш зрението, нито да съумееш веднага да избягаш. Как успя да го направиш?

— По-тихо върви, по-далече ще стигнеш.

— Моля?

— Казах… няма значение. Какво знаеш за затворничеството на Бранд в такъв случай?

Той ме изгледа замислено.

— Всичко, което знам е, че имаше срив в неговата групировка. Не съм запознат с подробностите. По някакви причини, Блийс и Файона се страхуваха и да го убият, и да го оставят на свобода. Когато го измъкнахме от техния компромис — затвора, — Файона очевидно е решила, че оставянето му на свобода е по-опасно.

— А ти каза, че сам си се страхувал от него достатъчно, за да си готов да го убиеш. Защо сега, след цялото това време, когато всичко станало вече е история и властта отново е в други ръце? Той е слаб и практически безпомощен. Каква вреда може да нанесе сега?

Джулиан въздъхна.

— Аз не разбирам силите, които той владее, но те са невероятно големи. Знам, че може да пътува през Сенките само със съзнанието си — способен е както си седи в стола да се протегне мислено към Сенките, да намери там каквото търси и да го вземе, като използва единствено волята си, без да се помръдне от мястото си. А умее и физически да се придвижва през Сенките по подобен начин. Настройва съзнанието си на мястото, където иска да отиде, образува нещо като мислена врата и просто минава през нея. Ако е за въпрос, смятам, че понякога Бранд може да каже и какво си мислят хората. Той самият се е превърнал, според мен, в жива Фигура. Знам тези неща, защото съм го виждал да ги прави. Малко преди да го затворят, когато ние го бяхме поставили под наблюдение в двореца, той веднъж ни се изплъзна по този начин. Тогава е отишъл до сянката Земя и те е оставил в Портър. След като отново го заловихме, един от нас стоеше с него през цялото време. Още не знаехме, че умее да докарва разни неща от Сенките, обаче. Когато Бранд научи, че си избягал, довлече някакво ужасно чудовище да нападне пазещия го в момента Кейн и пак отиде при теб. Явно малко по-късно Блийс и Файона са го пипнали и аз не го бях виждал изобщо до вечерта в библиотеката, когато го върнахме обратно. Страхувам се от него, защото притежава смъртоносни сили, които не разбирам.

— В такъв случай, интересно как изобщо са успели да го затворят.

— Файона притежава подобни умения, а мисля, че същото важи и за Блийс. Двамата заедно явно са успели да неутрализират по-голямата част от силите на Бранд, докато създадат място, където те не биха могли да оперират.

— Не съвсем — възразих аз. — Той е изпратил съобщение на Рандъм. А веднъж се свърза и с мен, много слабо.

— Значи наистина не са успели докрай. И все пак, затворът вършеше работа. Докато не проникнахме заедно през защитата.

— Какво знаеш за всичките им игри около мен — затваряния, опити за убийство, спасявания.

— Направо не ги разбирам. Знам само, че ти беше част от борбата за надмощие в тяхната групировка. Помежду им имаше разцепление и ти можеше да бъдеш от полза и за двете страни. Затова, естествено, едната страна се опитваше да те убие, докато другата се стараеше да запази живота ти. В края на краищата най-умело се възползва от теб Блийс, в онова нападение, което беше подготвил.

— Но точно той се е опитал да ме убие, още там, на сянката Земя — рекох. — Стрелял е по гумите на колата ми.

— Така ли?

— Ами, поне така ми каза Бранд, пък и съвпада с всички останали факти.

Джулиан вдигна рамене.

— По този въпрос нищо не мога да кажа. Не знам какво е ставало между тях по онова време.

— И все пак ти поддържаш Файона в Амбър — отбелязах аз. — Не може да се отрече, че си изключително сърдечен с нея, когато е наоколо.

— Разбира се — усмихна се той. — Винаги съм бил силно привързан към Файона. Тя със сигурност е най-прекрасната и най-цивилизованата сред нас. Жалко, че татко е така категорично против женитбите между братя и сестри, както ти е добре известно. Дразнех се, че толкова дълго трябваше да бъдем противници. След смъртта на Блийс, твоето затваряне и коронацията на Ерик, обаче, всичко тръгна почти по старому. Тя прие с достойнство поражението им и на историята беше сложен край. Явно се е изплашила от перспективата за връщането на Бранд не по-малко от мен.

— Бранд вижда нещата по друг начин — подхвърлих аз, — но това е естествено. Той, например, твърди, че Блийс е още жив — открил го е с Фигурата му и знае, че е някъде сред Сенките и обучава армия за нов удар срещу Амбър.

— Предполагам, че е възможно — рече Джулиан, — но ние сме напълно подготвени да го посрещнем, нали?

— Освен това Бранд твърди, че ударът ще бъде само за отвличане на вниманието, а истинското нападение ще дойде право от Царството на хаоса, по черния път. Той заяви, че Файона и в този момент е там и се занимава с подготовката.

Джулиан се намръщи.

— Надявам се, че просто лъже. Никак не ми се ще да видя групичката им възобновена и насочена пак срещу нас, този път с помощта на тъмните сили. И ще ми е ужасно неприятно, ако Файона е замесена във всичко това.

— Бранд твърди, че той самият не участва и е осъзнал грешките си… изобщо шумно се разкайва.

— Ха! По-скоро бих повярвал на този звяр, който току-що убих, отколкото на Бранд. Надявам се, че си проявил достатъчно здрав разум да го поставиш под сигурна охрана… макар че това може да не е от кой знае каква полза, ако все още притежава старите си умения.

— Но каква ли е играта му сега?

— Или е възстановил стария триумвират, мисъл, която никак не ми допада, или има нов план, изцяло негов. Но можеш да ми вярваш, той разполага с план. Никога не се е задоволявал само с ролята на зрител, в каквото и да било. Непрекъснато заговорничи. Бих могъл да се закълна, че плете интриги дори и насън.

— Сигурно си прав — съгласих се аз. — Виждаш ли, има ново развитие на нещата, още не мога да кажа дали за добро или зло. Току-що се бих с Жерар. Той смята, че съм направил нещо на Бранд. Случаят не е такъв, но нямаше как да докажа невинността си. Аз съм последният, който е виждал Бранд днес. Преди известно време Жерар отишъл в покоите му и намерил неговата стая разхвърляна, навсякъде имало петна кръв, а самият Бранд го нямало никакъв. Просто не знам какво да мисля.

— И аз. Но се надявам този път някой да си е свършил работата както трябва.

— Господи, колко е объркано всичко. Жалко, че не знаех тези работи по-рано.

— Моментът все не беше подходящ, за да ти ги кажа. Не вървеше да говоря с теб, докато още беше затворник и те биха могли да те достигнат, а после дълго време те нямаше. Когато се върна с войска и нови оръжия, не бях сигурен какви може да са окончателните ти намерения. След това събитията се развиха много бързо и Бранд отново се оказа сред нас. Вече беше твърде късно. Трябваше да бягам и да си спасявам кожата. Аз съм силен тук, в Ардън. Тук мога да посрещна всичко, което би хвърлил срещу мен. Поддържах отрядите си в пълна бойна готовност и чаках съобщение за смъртта на Бранд. Искаше ми се да попитам някой от вас, дали още е жив. Но не можех да реша кого, като знаех, че ще бъда под подозрение, ако е умрял. Ала научех ли, че е още жив, възнамерявах сам да се опитам да го довърша. А сега… при това положение на нещата… Ти какво смяташ да предприемеш, Коруин?

— Тръгнал съм да взема Рубина на справедливостта от едно място сред Сенките, където го скрих. Има начин да бъде използван за разрушаването на черния път. Смятам да се опитам да го направя.

— Как може да стане това?

— Историята е много дълга, а току-що ми хрумна нещо ужасно.

— Какво?

— Бранд иска Рубина. Той ме пита за него и сега… щом притежава такава сила, да намира разни неща сред Сенките и да ги взима… Много ли го бива в това?

Джулиан се замисли.

— Не бих казал, че е блестящ, ако това имаш предвид. Човек може да намери каквото си поиска сред Сенките и по обикновения начин, който използваме ние — като пътува дотам. Според Файона, той просто съкращава ходенето. Може да донесе случаен предмет, а не конкретна вещ. А пък Рубина е доста странно нещо, ако съдя по всичко, което Ерик ми е разказвал за него. Мисля, че Бранд ще трябва да иде за него лично, открие ли веднъж къде се намира.

— Значи трябва да продължа пътуването си през Сенките. Длъжен съм да го изпреваря.

— Виждам, че яздиш Барабан — забеляза Джулиан. — Той е хубав кон, издържливо животно. Минал е през много Сенки.

— Радвам се да го чуя. А ти какво ще правиш сега?

— Ще вляза във връзка с някого в Амбър и ще попълня информацията си за всичко, за което не успяхме да поговорим с теб. Вероятно ще се обърна към Бенедикт.

— Няма да го намериш — обясних аз. — Сигурно ще се намира извън обсега ти. Той тръгна към Царството на хаоса. Опитай с Жерар, тъкмо би могъл да му обясниш междувременно, че съм почтен човек.

— Червенокосите са единствените магьосници в това семейство, но ще опитам все пак… Наистина ли каза Царството на хаоса?

— Да, но времето вече ми е твърде скъпо.

— Разбира се. Потегляй. Ще се наприказваме друг път… надявам се.

Той се протегна и ми стисна ръката. Погледнах към мантикората и наобиколилите я кучета.

— Благодаря ти, Джулиан. Мм… трудно е човек да те разбере.

— Не е така. Мисля, че онзи Коруин, когото мразех, трябва да е умрял преди векове. Тръгвай сега! Ако Бранд ми се мерне наоколо, ще прикова кожата му към някое дърво!

Джулиан изкомандва нещо кучетата си, докато се качвах на коня и те се нахвърлиха върху трупа на мантикората, като пръскаха наоколо кръвта й и късаха огромни парчета и ивици от плътта й. Когато минах покрай странното, едро, човекоподобно лице, видях че очите са още отворени, макар и замъглени. Те бяха сини и смъртта не бе успяла да ги лиши от известна свръхестествена невинност. Или са били винаги такива, или този израз бе последният дар на смъртта — безсмислен начин за иронизиране, ако беше така.

Отведох Барабан отново до пътеката и започнах пътуването си през Сенките.