Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Хрониките на Амбър (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Hand of Oberon, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 97 гласа)

Информация

Допълнителна корекция
Диан Жон (2011)

Издание:

Роджър Зелазни. Знакът на еднорога. Ръката на Оберон

ИК „Бард“, София, 1994

Серия Хрониките на Амбър, №3 и №4. Фантастични романи.

Превод: Вихра Манова

Редактор: Александър Жеков

Художествено оформление на корица: „Megachrom“ — Петър Христов

Компютърна обработка: ИК „Бард“ — ООД — Линче Шопова

Формат: 84/108/32. Печатни коли: 23

Страници: 368. Цена: 70.00 лв.

 

Roger Zelazny. Sign of the Unicorn

© 1985 by Roger Zelazny

Roger Zelazny. Hand of Oberon

© 1985 by Roger Zelazny

© Вихра Манова, превод, 1994

© „Megachrom“ — Петър Христов, оформление на корица, 1994

© ИК „Бард“, 1994

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне на анотация (пратена от Аделина М.)
  3. — Добавяне
  4. — Корекция

Статия

По-долу е показана статията за Ръката на Оберон от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Ръката на Оберон
The Hand of Oberon
АвторРоджър Зелазни
Първо издание1976 г.
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанрфентъзи
Видроман
ПоредицаХрониките на Амбър
ПредходнаЗнакът на Еднорога
СледващаЦарството на Хаоса

„Ръката на Оберон“ (на английски: The Hand of Oberon) е четвъртата книга от поредицата фентъзи романи на Роджър ЗелазниХрониките на Амбър“.

Сюжет

Коруин и най-доверените му приятели откриват причината за злините, заливащи Амбър- тежка повреда в истинския, първичния Лабиринт. Виновникът е член на кралското семейство, който е сключил съюз с Царството на Хаоса. Кръгът на заподозрените бавно се стеснява, за да се открие истинският виновник. С цената на всичко принц Коруин трябва да спре предателя в намеренията му- а именно, да разруши Амбър, като така унищожи и всички Сенки, и след това сътвори света по нов, удобен за него начин. За целта Коруин трябва да овладее силите на Рубина на Справедливостта. Странните събития го карат да се замисли за баща си Оберон...

Край на разкриващата сюжета част.
Предишна: Поредица:
Следваща:
Знакът на Еднорога Хрониките на Амбър Царството на Хаоса


II

Застанал там, до повредения Лабиринт, вглеждайки се в портрета на мъжа, който можеше да е или да не е синът на Рандъм, който можеше да е умрял или да не е от раната, нанесена му с нож от някоя точка вътре в Лабиринта, аз се извърнах и закрачих с гигантски стъпки назад в паметта си, за да преповторя набързо събитията, които ме бяха довели до този миг на странно откровение. Съвсем наскоро бях научил толкова много неща, че случилото се през изминалите няколко години, сякаш съставляваше съвсем различна история от онази, която бе представлявало тогава, когато го бях изживявал. Сега тази нова вероятност и върволицата идеи, които тя загатваше, току-що отново изцяло бе променила картината.

Не знаех дори как се казвам, когато се събудих в „Гринуд“, в онази частна клиника в отдалечените предградия на Ню Йорк, където, непосредствено след катастрофата, бях прекарал двете, напълно изтрити от паметта ми, седмици. Съвсем наскоро ми бе казано, че самата катастрофа е била устроена от брат ми Блийс, незабавно след бягството ми от санаториума Портър в Олбъни. Научих това от брат ми Бранд, който преди това ме бил въдворил там чрез фалшива психиатрична диагноза. В Портър съм бил подложен на електрошокова терапия в продължение на няколко дни. Ефектът бил доста съмнителен, но по всяка вероятност бил свързан с възвръщането на част от паметта ми. Явно, точно това е уплашило Блийс и го е накарало да се опита да посегне на живота ми по време на моето бягство, продупчвайки гумите на колата ми точно на завоя над езерото. Това без съмнение щяло да причини смъртта ми, ако Бранд не се намирал само на една крачка зад Блийс и не се появил, за да защити „застраховката си“, т.е. мен. Той ми каза, че съобщил на ченгетата, извлякъл ме от езерото и ми оказал първа помощ, докато линейката пристигнала. Малко след това бил заловен от бившите си съюзници — Блийс и сестра ни Файона, — които го затворили в охранявана кула на отдалечено сред Сенките място.

Имало две клики, стремящи се към трона, едната — заговорничела, а другата се опитвала да осуети заговора чрез друг заговор. Следвали се един друг по петите, дишали си във вратовете и си причинявали всичко, което можело да се измисли, предвид конкретните обстоятелства. Нашият брат Ерик, подкрепен от братята ни Джулиан и Кейн, се подготвяли да завземат трона, останал задълго празен, поради необяснимото отсъствие на баща ни Оберон. Необяснимо за Ерик, Джулиан и Кейн. За другата групировка, съставена от Блийс, Файона, а до скоро и от Бранд, не било необяснимо, защото сами били отговорни за него. Те били подредили нещата по този начин, за да разчистят на Блийс пътя към трона. Но Бранд извършил тактическа грешка, като се опитал да привлече Кейн към тяхната игра за трона, при което Кейн решил, че му се предлага по-добра възможност, ако поддържа страната на Ерик. Това поставило Бранд в положение близко до критичното, от което не следвало веднага, че ще разкрие самоличността на съучастниците си. Горе-долу по същото време, Блийс и Файона решили да използват скритите си съюзници против Ерик. Бранд не се съгласил с това, страхувайки се от мощта на тези сили и в резултат бил отхвърлен от Блийс и Файона. Когато всички хукнали по петите му, той потърсил начин да разруши изцяло равновесието на силите, като се пренесъл на сянката Земя, където Ерик ме бил оставил да умра преди много векове. По-късно Ерик научил, че не съм умрял, но имам пълна амнезия, което било горе-долу равносилно. Все пак оставил сестра ни Флора да ме следи в моето изгнаничество и решил, че с това нещата се приключват. Бранд ми каза, че той ме е въдворил в Портър в отчаяния си опит да възстанови паметта ми — необходимо предварително условие, преди завръщането ми в Амбър.

Докато Файона и Блийс се оправяли с Бранд, Ерик се свързал с Флора. Тя уредила преместването ми в „Гринуд“ от клиниката, в която полицията ме била закарала, като инструктирала да ме държат упоен. В същото време Ерик започнал да се подготвя за коронацията си в Амбър. Малко след това идиличното съществувание на нашия брат Рандъм в Тексорами било нарушено. Бранд успял да му изпрати съобщение извън нормалните семейни канали — тоест, Фигурите, — с молба да го освободи. Докато Рандъм, който за щастие не поддържал нито едната, нито другата страна в борбата за власт, се занимавал с това, аз успях да избягам от „Гринуд“, въпреки че все още не бях възвърнал изцяло паметта си. След като се сдобих с адреса на Флора от изплашения директор, аз се отправих към къщата й в Уестчестър. Започнах да блъфирам и се нанесох вътре в ролята на пансионер. Рандъм, междувременно, не успял да постигне кой знае какъв успех в опитите си да освободи Бранд. След като убил змиеподобния часовой на кулата, трябвало да избяга от пазачите й, за което използвал една от странните движещи се скали в тази местност. Пазачите, смела шайка от не твърде човекоподобни момчета, успяла да го последва през Сенките, подвиг обикновено непостижим за неамбърити. Тогава Рандъм избягал на сянката Земя, където аз насочвах Флора по погрешни пътеки, докато в същото време се опитвах да намеря истинския път към просветлението по отношение на моето собствено положение. Пресичайки континента в отговор на уверенията ми, че ще бъде под моя закрила, Рандъм бе дошъл при мен, убеден, че преследвачите му са мое творение. Когато му помогнах да ги унищожи, той останал твърде озадачен, но нямал желание да повдига този въпрос, тъй като по всичко изглеждало, че съм въвлечен в някакви собствени маневри по отношение на трона. Всъщност, много лесно бе изигран да ме отведе обратно в Амбър през Сенките.

Тази авантюра в някои отношения се бе оказала ползотворна, докато в други не чак толкова задоволителна. Когато най-накрая разкрих истинското си състояние, Рандъм и нашата сестра Дирдри, която бяхме срещнали по пътя, ме заведоха до огледалния на Амбър град в дълбините на морето — Ребма. Там преминах през отражението на Лабиринта и в резултат възстанових по-голямата част от спомените си — във връзка с това възникна и въпросът дали аз съм истинският Коруин или просто една от неговите сенки. От Ребма се отправих към Амбър, използвайки силата на Лабиринта, за да се пренеса мигновено у дома. След като се бих на дуел с Ерик, дуел, който нищо не реши, аз избягах чрез Фигурите във владенията на скъпия си брат и евентуален бъдещ убиец — Блийс.

С Блийс се съюзихме, за да атакуваме Амбър — зле ръководена битка, която изгубихме. Блийс изчезна по време на решителната схватка, при обстоятелства, които изглеждаха фатални. Колкото повече неща обаче научавах, и колкото повече се замислях върху случилото се, толкова по-вероятно ми се струваше да не са се оказали чак толкова фатални. Това нападение стана причина да се превърна в пленник на Ерик и, макар против волята си до известна степен, в съучастник на неговата коронация. После той ме ослепи и захвърли в тъмница. Няколкото години, прекарани в подземните килии на Амбър бяха станали свидетел на възстановяването на зрението ми, в права пропорционалност обаче с влошаването на умствените ми възможности. Само внезапното появяване на стария съветник на татко Дуоркин, в много по-лошо умствено състояние от мен, бе разкрило пътя към бягството.

След това се заех да си възстановя силите и реших да бъда по-предпазлив следващия път, когато тръгна да търся Ерик. Стигнах през Сенките до Авалон, древната земя, която някога бях управлявал, с намерението да се сдобия с едно вещество, уникално със свойствата си да предизвиква взривове в Амбър. От всички амбърити за съществуването на подобно вещество знаех единствено аз. По пътя минах през земите на Лорейн, където срещнах моя стар авалонски пълководец Ганелон или пък някой, който много приличаше на него. Останах там заради един ранен рицар, едно момиче и една местна заплаха, странно наподобяваща нещо, което се появяваше в покрайнините и на самия Амбър — постоянно нарастващ черен кръг, свързан по някакъв начин с черния път, по който се движеха нашите врагове — факт, за който отчасти държах отговорен и себе си, заради клетвата, която бях изрекъл по време на моята слепота. Спечелих битката, изгубих момичето и продължих по пътя си към Авалон, заедно с Ганелон.

Когато стигнахме до Авалон, бързо научихме, че градът се намира под закрилата на моя брат Бенедикт, който имал проблеми, поради ситуация, сходна на заплахата от черния кръг\черния път. Бенедикт изгубил дясната си ръка в решителната схватка, но спечелил победа в битката си със зловещите амазонки. Той първо ме предупреди да запазя намеренията си към Ерик и Амбър само на теория и чак след това ни предложи гостоприемството на едно от именията си, докато той самият остана в продължение на още няколко дни на бойното поле. И точно в неговото имение срещнах Дара.

Дара ми каза, че е правнучка на Бенедикт и нейното съществуване се пази в тайна от Амбър. Тя измъкна каквото можа от мен за Амбър, за Лабиринта, за Фигурите и за нашата способност да преминаваме при Сенките. Освен това изумително добре владееше шпагата. Двамата се любихме при моето завръщане от пътуването ми през Сенките до едно място, откъдето се бях сдобил с достатъчно количество необработени диаманти, за да се разплатя за нещата, от които щях да се нуждая за атаката ми срещу Амбър. На следващия ден ние с Ганелон взехме необходимите ни запаси от химикали и се отправихме към сянката Земя, където бях прекарал заточението си, за да се сдобием с огнестрелни оръжия и амуниции, произведени според инструкциите ми.

По пътя имахме някои трудности по протежение на черния път, който сякаш бе разширил обсега си на влияние и сред световете на Сенките. Успяхме да се справим с проблемите, които ни създаваше, но аз едва не загинах в един дуел с Бенедикт, който ни бе проследил, лудешки минавайки през Сенките. Прекалено вбесен, за да обяснява каквото и да било, той започна да се бие с мен сред малка горичка — все още бе по-добър от мен, владееше отлично оръжието, дори и с лявата си ръка. Успях да го победя само, защото използвах номер, свързан с едно свойство на черния път, за което той нищо не знаеше. Бях сигурен, че иска да ме убие, заради аферата с Дара. Но не. С няколкото думи, които си разменихме, той отрече изобщо да знае за съществуването на подобна жена. Тръгнал след нас убеден, че съм убил слугите му. Всъщност, Ганелон наистина бе открил няколко скорошни трупа в гората около имението на Бенедикт, но се бяхме разбрали да забравим за тях, тъй като нито знаехме кои са, нито пък имахме желание да усложняваме още повече съществуването си.

След като оставих Бенедикт под грижите на брат ни Жерар, когото чрез Фигурата му бях призовал от Амбър, ние с Ганелон продължихме към сянката Земя. Въоръжихме се, вербувахме ударна сила от Сенките и се отправихме към Амбър, за да го атакуваме. Но при пристигането си открихме, че Амбър вече е нападнат от същества, които бяха дошли по черния път. Моите нови оръжия бързо обърнаха битката в полза на Амбър. Брат ми Ерик загина по време на боя, оставяйки на мен проблемите си, враждебността си и Рубина на справедливостта — управляващо времето оръжие, което бе използвал срещу мен, когато с Блийс атакувахме Амбър.

Точно в този миг се появи Дара, префуча край нас, влезе в Амбър, откри Лабиринта и успя да премине през него — убедително на пръв поглед доказателство, че наистина имаме някаква роднинска връзка. По времето на това изпитание тя демонстрира странно физическо преобразяване. В края на Лабиринта Дара заяви, че Амбър ще бъде унищожен. После изчезна.

Седмица по-късно брат ни Кейн бе убит, при обстоятелства, нагласени така, че да изкарат мен виновен. Фактът, че бях убил убиеца му, едва ли бе достатъчно доказателство за моята невинност, тъй като последният, естествено, не беше в състояние да го потвърди. Осъзнах някак си, че бях виждал подобни нему и преди, в лицето на онези създания, които бяха преследвали Рандъм до къщата на Флора. Най-накрая намерих време да седна заедно с Рандъм и да изслушам цялата история за неговия неуспешен опит да спаси Бранд от кулата му.

Самият Рандъм, след като го оставих в Ребма — преди години, когато се отправих към Амбър, за да се бия на дуел с Ерик — бе принуден от кралицата на Ребма, Мойри, да се ожени за една дама от нейния двор: Вайъли, красиво, сляпо момиче. Това отчасти се явяваше като наказание за Рандъм, който преди години бе изоставил покойната дъщеря на Мойри бременна с Мартин, вероятният човек от повредената Фигура, която Рандъм сега държеше в ръцете си. Неочаквано за Рандъм, той явно се бе влюбил във Вайъли и сега живееше заедно с нея в Амбър.

След като си тръгнах от Рандъм, аз взех Рубина на справедливостта и го свалих долу в залата с Лабиринта. Там, последвах откъслечните напътствия, които бях получил и го настроих подходящо, така че да мога да го използвам. Изпитах някои необичайни усещания по време на опитите си, но успях да придобия власт над неговото най-явно свойство: способността му да управлява метереологичните явления. После разпитах Флора за всичко, свързано с моето изгнаничество. Версията й изглеждаше достоверна и отговаряше на фактите, с които аз самият разполагах, макар да имах чувството, че скрива нещо във връзка със събитията по времето на моята катастрофа. Тя потвърди, че убиецът на Кейн е от същия вид като онези същества, които Рандъм и аз бяхме победили в дома й в Уестчестър. Увери ме в поддръжката си във всичко, с което понастоящем бих могъл да се заема.

По времето, когато бях изслушал историята на Рандъм, аз все още не знаех нищо за двете групировки и техните машинации. Затова реших, че ако Бранд все още е жив, неговото спасяване е от първостепенно значение. Ако не за друго, то поради факта, че той явно притежаваше сведения, които някой не искаше да бъдат разпространени. Хрумна ми и конкретен начин за постигането на това, но изпълнението му бе отложено за известно време — толкова, колкото ни бе необходимо на двамата с Жерар, за да върнем тялото на Кейн обратно в Амбър. Жерар използва част от това време, за да ме пребие до безсъзнание, просто в случай, че съм забравил, че е способен на подобна героична постъпка, а и за да придаде допълнителна тежест на думите си, когато ми съобщи, че той собственоръчно ще ме убие, ако се окажа инициатора на настоящите злочестини на Амбър. Беше побой пред затворен кръг от подбрана публика — наблюдаван бе от цялото семейство, посредством Фигурата на Жерар. Това било начин да се презастрахова, ако аз действително съм бил виновника и ми хрумнело, заради отправената ми заплахата, да премахна името му от списъка на живите. После двамата продължихме към Горичката на еднорога и изкопахме тялото на Кейн. И именно тогава наистина успяхме да зърнем за миг легендарния еднорог на Амбър.

Същата вечер се събрахме в библиотеката на двореца в Амбър — бяхме Рандъм, Жерар, Бенедикт, Джулиан, Дирдри, Файона, Флора, Луела и аз самият. Именно тук изпробвахме идеята ми за намирането на Бранд. Тя се състоеше в това и деветимата едновременно да опитаме да се свържем с него посредством Фигурата му. Успяхме.

Свързахме се и можахме да го пренесем обратно в Амбър. В разгара на вълнението — както всички се бяхме скупчили наоколо, — докато Жерар го пренасяше, някой заби кинжал в хълбока на Бранд. Жерар незабавно се самоназначи за лекуващ лекар и опразни стаята.

Останалите се преместихме във всекидневната на долния етаж, за да обсъдим случилото се. Тогава именно Файона ме уведоми, че Рубина на справедливостта може да причинява и вреда, когато се носи продължително време, като подхвърли евентуалната възможност именно той, а не раните, да е причинил смъртта на Ерик. Един от първите признаци, смяташе тя, е изкривяването на усещането за време — явно забавяне на събитията във времето, представляващо всъщност ускоряване на психологичните процеси. Реших да бъда по-предпазлив. Тя бе много по-осведомена за тези неща от нас, останалите, тъй като някога беше добра ученичка на Дуоркин.

И сигурно е била права. Може би имаше подобно въздействие върху хода на събитията онази вечер, когато се бях оттеглил в собствените си покои. Или поне изглеждаше така, като че ли онзи, който се бе опитал да ме убие, се бе движил малко по-бавно, отколкото аз самият бих го правил при подобни обстоятелства. Именно поради това, ударът бе почти успешен. Острието ме бе засегнало отстрани и светът бе изчезнал.

Докато животът бавно се процеждаше през мен, аз се събудих в моето старо легло, в моя стар дом на сянката Земя, която бях обитавал толкова дълго като Карл Кори. Нямах ни най-малка представа как съм бил върнат. Изпълзях навън в снежната виелица. Като с мъка се удържах в съзнание, успях да скрия Рубина на справедливостта в моята стара купчина тор, защото светът около мен сякаш наистина бе започнал да намалява хода си. После се отправих към шосето, с намерението да спра някой минаващ автомобил.

Човекът, който ме откри и ме откара в най-близката болница, се оказа моя приятел и бивш съсед — Бил Рот. В болницата бях лекуван от същия лекар, който се бе погрижил за мен преди години, по време на автомобилната ми катастрофа. Той заподозря, че може да се окажа психично болен, тъй като в регистрите им нещата бяха отразени по стария фалшифициран начин.

Бил се появи малко по-късно и ми помогна да разбера доста неща. Адвокат по професия, той бил обзет от любопитство по време на моето изчезване и проучил туй-онуй. Научил за подправеното удостоверение и успешните ми бягства. Дори притежаваше подробности за тези неща и за самата катастрофа. Бил бе усетил, че в мен има нещо странно, но това изобщо не го бе притеснило.

По-късно Рандъм се свърза с мен посредством Фигурата ми и ме уведоми, че Бранд бе дошъл в съзнание и иска да ме види. С помощта на Рандъм се върнах в Амбър. Отидох да видя Бранд. Именно тогава научих за естеството на борбата за надмощие, която се бе водила около мен и за самоличността на участниците. Неговата история, заедно с онова, което Бил ми бе казал на сянката Земя, най-накрая внесе някаква логика и последователност в събитията през последните няколко години. Той също така ми разказа повече и относно характера на опасността, с която понастоящем се бяхме сблъскали.

През следващия ден не правих нищо, привидно за да се подготвя за посещението си в Тир-на Ногт, а всъщност за да си подсигуря допълнително време, през което да се възстановя от раната си. Но все пак трябваше да спазя обичая. И така, онази нощ наистина се отправих към небесния град. Горе се натъкнах на объркваща сбирка от знаци и предзнаменования, които по всяка вероятност не означаваха нищо, а от призрака на моя брат Бенедикт се сдобих и с една странна механична ръка.

Когато се завърнах от това пътешествие в небето, преди отново да поемем през Колвир към къщи, с Рандъм и Ганелон закусихме. Бавно, напълно озадачаващо, местността около нас започна да се променя. Сякаш вървяхме през Сенките, нещо почти невъзможно, толкова близо до Амбър. Когато стигнахме до това заключение, се опитахме да променим пътя си, но нито аз, нито Рандъм бяхме в състояние да въздействаме върху променящата се гледка. Точно тогава пред погледите ни се появи еднорогът. Изглежда искаше да го последваме. Така и направихме.

Той ни преведе през калейдоскопна поредица от промени, докато накрая не се озовахме на това място, където вече ни бе изоставил сами да си блъскаме главите. Сега, когато събитията в своята последователност се бяха претърколили през главата ми, в периферията си умът ми се раздвижи, проби си път нататък и се върна към онова, което Рандъм току-що бе казал. Усетих, че отново съм крачка пред него. Не знаех за колко дълго щеше да се запази това състояние на нещата, но осъзнах къде бях виждал произведения на същата ръка, която бе пресъздала прободената Фигура.

Бранд често рисуваше, когато изпаднеше в някой от неговите меланхолични периоди и аз се сетих за предпочитаната от него техника, докато си спомнях платно след платно всичко, което бе потъмнявал или изсветлявал. Към това можеше да се прибави и кампанията му от преди години да събира спомени и описания на Мартин от всеки, който го бе познавал. Тъй като Рандъм още не бе разпознал стила му, запитах се колко ли време щеше да мине, преди да се досети, както аз самият току-що бях направил, за евентуалния краен резултат от събираната от Бранд информация. Дори и неговата ръка да не бе забила кинжала, Бранд бе замесен в това чрез създаване на средството за покушение. Познавах Рандъм достатъчно добре, за да съм наясно, че наистина щеше да направи онова, което бе казал. Щеше да се опита да убие Бранд, веднага щом видеше връзката. Ставаше повече от неприятно.

Това нямаше нищо общо с факта, че Бранд по всяка вероятност ми бе спасил живота. Смятах, че съм си уредил сметките с него, като го измъкнах от онази проклета кула. Не. Онова, което ме накара да потърся начин да заблудя Рандъм или поне да го забавя, не беше нито признателност, нито проява на някакви братски чувства. Подтикна ме просто голият, безпристрастен факт, че имах нужда от Бранд. Той самият знаеше това. Моята причина да го спася бе не по-малко подчинена на общото благо, отколкото неговата, когато ме е изтеглил от езерото. Бранд притежаваше нещо, от което сега имах нужда: познания. Той веднага бе осъзнал това и ги бе разпределил на малки дажби — като се надяваше така да откупи живота си.

— Наистина виждам приликата — отвърнах на Рандъм, — и може би наистина си прав за онова, което се е случило.

— Естествено, че съм прав.

— Всъщност, картата е била промушена — добавих аз.

— Явно. Не…

— Значи не е бил пренесен тук чрез Фигурата. Онзи, който го е извършил, е установил контакт, но не е успял да го убеди да премине.

— Е, и? Контактът е бил усилен до точката на достатъчна плътност и близост, така че въпреки всичко е бил в състояние да го намушка. По всяка вероятност дори го е блокирал със силата на волята си и го е задържал на мястото, където се е проляла кръвта. Момчето вероятно не е имало кой знае какъв опит с Фигурите.

— Може и да си прав, а може и да не си — отвърнах аз. — Луела или Мойри сигурно ще могат да ни разкажат какво точно е знаел за Фигурите. Но аз предполагам, че има вероятност контактът да е бил разрушен, преди да е настъпила смъртта. Ако е наследил твоите възстановителни способности, трябва да е оцелял.

— Трябва! Не са ми нужни празни догадки! Искам отговори!

Опитах се мислено да претегля нещата. Бях убеден, че знам нещо, което той не знае, но източникът ми не беше най-надеждният. Освен това предпочитах да премълча евентуалната възможност, тъй като не бях имал шанс да я обсъдя с Бенедикт. От друга страна, Мартин беше син на Рандъм, а аз исках да отвлека вниманието му от Бранд.

— Рандъм, май ми хрумна нещо — казах аз.

— Какво?

— Точно след като Бранд бе намушкан — започнах аз, — когато всички се събрахме във всекидневната, спомняш ли си, че разговорът се обърна към Мартин?

— Да. Нищо ново не излезе наяве.

— Разполагах с нещо, което можех да добавя тогава, но се въздържах, защото всички бяхме там. А също така и защото исках да го обсъдя на четири очи със засегнатата страна.

— Кой?

— Бенедикт.

— Бенедикт? Какво общо има той с Мартин?

— Не знам. Затова и предпочетох да го запазя в тайна, докато бъда наясно. Освен всичко друго, източникът ми на информация щеше да го накара да избухне.

— Продължавай.

— Дара. Бенедикт винаги ужасно се вбесява, щом спомена името й, но въпреки това доста от нещата, които ми бе казала, се оказаха верни — например, пътуването на Джулиан и Жерар по черния път, раняването им, престоят им в Авалон. Бенедикт призна че всичко това се е случило наистина.

— Какво ти е казала за Мартин?

Да, какво всъщност. Как точно да му го кажа, без да издам работата с Бранд…? Дара бе споменала, че преди доста години Бранд многократно посещавал Бенедикт в Авалон. Разликата във времето между Амбър и Авалон е такава, че бе твърде вероятно, като се замислих за това сега, визитите да съвпадат с периода, когато Бранд толкова активно е търсел сведения за Мартин. Чудех се, какво ли е продължило да го привлича там, след като той и Бенедикт никога не са били особено близки.

— Само, че Бенедикт е имал гост на име Мартин и тя мислела, че той е от Амбър — излъгах аз.

— Кога?

— Преди известно време. Не съм съвсем сигурен.

— Защо не си ми казал това по-рано.

— Не е кой знае какво и освен това ти не даваше признаци да си много загрижен за Мартин.

Рандъм измести погледа си към грифона, свит и гукащ от дясната ми страна, после кимна.

— Вече съм загрижен — отвърна той. — Нещата се промениха. Ако все още е жив, бих искал да се запозная с него. Ако ли пък не…

— Добре — отвърнах аз. — Най-добрият начин да разберем едното или другото, е като измислим как да се приберем у дома. Вярвам, че видяхме онова, което трябваше да видим и бих желал да се махна оттук.

— Помислих за това — отвърна той — и ми хрумна, че по всяка вероятност бихме могли да използваме Лабиринта за тази цел. Просто се насочваме към центъра и се прехвърляме обратно.

— Да минем през петното? — попитах аз.

— Защо не? Ганелон вече опита и нищо не му стана.

— Секунда само — намеси се Ганелон. — Не съм казвал, че беше лесно и съм сигурен, че няма да можете да принудите конете да минат оттам.

— Какво искаш да кажеш? — попитах аз.

— Спомняш ли си мястото, на което пресякохме черния път тогава, когато бягахме от Авалон?

— Разбира се.

— Е, онова което усетих, когато взимах обратно картата и кинжала, беше подобно на безпокойството, което ни обзе тогава. Това бе една от причините, поради които тичах като луд. Бих предпочел да опитаме отново Фигурите, имайки предвид теорията си, че това място съответства на Амбър.

Кимнах.

— Добре. Все пак можем да опитаме да улесним възможно най-много прехвърлянето си. Нека първо да приберем конете.

Направихме го и докато го правехме, разбрахме точната дължина на каишката на грифона. Звярът бе принуден да спре на около трийсетина метра от отвора на пещерата и незабавно започна да кряска жаловито. Това не ни улесни в опитите ни да укротим конете, но ми хрумна нещо странно, което обаче реших да запазя за себе си.

Веднага щом успяхме да овладеем нещата, Рандъм намери Фигурите си, а и аз извадих моите.

— Да опитаме с Бенедикт — предложи той.

— Добре. Вече можем.

Забелязах веднага, че картите отново са станали студени, добър знак. Изрових тази на Бенедикт и започнах да се подготвям. До мен Рандъм направи същото.

Връзката бе осъществена почти незабавно.

— Какво става? — попита Бенедикт, погледът му премина първо през Ганелон, после през Рандъм и конете и най-накрая срещна моя.

— Ще ни пренесеш ли? — попитах аз.

— И конете ли?

— И тях.

— Хайде, идвайте.

Той протегна ръка и аз я докоснах. Всички се насочихме към него. Няколко мига по-късно стояхме заедно с Бенедикт на високо, каменисто място. Мразовит вятър развяваше дрехите ни. Слънцето на Амбър бе преминало зенита сред едно изпълнено с облаци небе.

Бенедикт бе облечен в пристегнат кожен жакет, носеше кожени гамаши. Ризата му беше бледо жълта. Оранжева пелерина прикриваше онова, което бе останало от дясната му ръка. Той стисна продълговатата си челюст и се втренчи надолу към мен.

— Интересно бе мястото, от което така се бяхте разбързали — каза той. — Зърнах нещо от пейзажа.

Кимнах.

— И от тази височина гледката е интересна — отвърнах аз, забелязвайки малкия далекоглед на колана му, като едновременно с това осъзнах, че се намираме на широката скална тераса, от която Ерик бе командвал битката в деня на своята смърт и моето завръщане. Приближих се, за да огледам тъмната ивица през Гарнат, ниско долу, простираща се чак до хоризонта.

— Да — каза той. — По всичко личи, че черният път е затвърдил границите си на повечето места. Въпреки че някъде все още се разширява. Почти като че ли се доближава до пълното съответствие с нещо като — лабиринт… А сега, кажете ми откъде точно дойдохте?

— Прекарах нощта в Тир-на Ногт — казах аз, — и сутринта се залутахме, докато пресичахме Колвир.

— Това никак не е лесно. Да се загубиш в собствената си планина. Трябва просто да вървиш на изток. Посоката, от която, както е известно, изгрява слънцето.

Почувствах как лицето ми пламна.

— Имаше един неприятен инцидент — отвърнах и обърнах поглед настрани. — Изгубихме един кон.

— Какъв инцидент?

— Сериозен — за коня.

— Бенедикт — намеси се Рандъм, като внезапно вдигна глава от, както миг по-късно осъзнах, промушената Фигура, — какво можеш да ми кажеш за моя син Мартин?

Преди да заговори, в продължение на няколко мига Бенедикт се вглежда втренчено в него. После попита:

— Откъде такъв внезапен интерес?

— Имам основание да вярвам, че може да е мъртъв — отвърна той. — Ако е така, искам да отмъстя. Ако не е така… е, добре, мисълта, че може да е мъртъв, ме разстрои доста. Ако все още е жив, бих искал да го видя и да поговоря с него.

— Какво те кара да мислиш, че може да е мъртъв?

Рандъм ме погледна. Аз кимнах.

— Започни от закуската — предложих.

— Докато той прави това, аз ще намеря нещо за обяд — подхвърли Ганелон и взе да рови в една от чантите.

— Еднорогът ни водеше… — започна Рандъм.