Роджър Зелазни
Ръката на Оберон (3)

III

Седяхме мълчаливо. Рандъм бе спрял да говори и Бенедикт се взираше в небето над Гарнат. Лицето му не издаваше нищо. Отдавна се бях научил да уважавам мълчанието му.

Накрая рязко наведе глава и се извърна да погледне Рандъм.

— От доста време подозирам нещо такова — започна Бенедикт, — заради нещата, които татко и Дуоркин се изпуснаха да кажат преди години. Имах чувството, че съществува първичен Лабиринт, който те или са открили или са сътворили, поставяйки нашия Амбър само на крачка от него, така че да може да черпи от силите му. Никога не съм имал и най-малка представа как човек би могъл да се озове там. — Той се обърна назад към Гарнат и посочи с брада. — Значи твърдите, че това съответства на направеното върху онзи Лабиринт?

— Така изглежда — отвърна Рандъм.

— … и е причинено от проляната кръв на Мартин?

— Така мисля.

Бенедикт вдигна Фигурата, която Рандъм му бе подал по време на разказа. Досега не бе казал нищо по въпроса.

— Да, наистина е Мартин. Той дойде при мен, след като напуснал Ребма. Остана тук доста дълго.

— Защо е дошъл при теб? — попита Рандъм.

Бенедикт леко се усмихна.

— Трябвало е да отиде някъде, все пак — отвърна той. — Беше му дошло до гуша от положението му в Ребма, изпитваше противоречиви чувства към Амбър, млад, свободен и току-що сдобил се със силата си чрез Лабиринта. Искаше да се махне, да види нови неща, да пътува през Сенките — както и ние самите искахме. Бях го взел със себе си в Авалон веднъж, когато още беше малко момче, за да може да се поразходи върху твърда земя през лятото, да го науча да язди, да види жътвата. Когато изведнъж се оказал в състояние само за миг да отиде, където си пожелае, възможността му за избор е била все още доста ограничена, свеждала се до няколко места, които познавал. Вярно, би могъл да си представи за миг някакво място и да се озове там — сътворявайки го, като че ли винаги е съществувало. Но той все пак знаел, че все още има много неща да учи, за да осигури безопасността си в Сенките. Така че избрал да дойде при мен, да ме помоли да го науча. И аз го направих. Прекара по-голямата част от годината тук, при мен. Научих го да се бие, научих го как да използва Фигурите и Сенките, посветих го във всички онези неща, които един амбърит трябва да знае, за да оцелее.

— Защо си направил всичко това? — попита Рандъм.

— Някой все трябваше да го направи. Той дойде при мен, така че трябваше аз да го сторя — отвърна Бенедикт. — Не, че не бях силно привързан към момчето, напротив — добави той.

Рандъм наведе глава.

— Каза, че е прекарал с теб почти една година. Какво е станало с него после?

— Жаждата за пътешествия, която ти познаваш толкова добре, колкото и аз. Веднага, щом придоби известна увереност в способностите си, той пожела да ги изпробва. През времето, в което го обучавах, аз самият го бях водил на пътешествия в Сенките, бях го срещал с хора, които познавах на различните места. Но настъпи часът, когато Мартин пожела да поеме по свой собствен път. Един ден той се сбогува с мен и замина.

— Виждал ли си го оттогава? — попита Рандъм.

— Да. Връщаше се периодично и оставаше известно време при мен, за да ми разкаже приключенията си, откритията си. Винаги беше съвсем ясно, че това е просто визита. След време започваше да не го свърта на едно място и отново поемаше нанякъде.

— Кога за последен път го видя?

— Преди няколко години, авалонско време, при обичайните обстоятелства. Той се появи една сутрин, остана за около две седмици, разказа ми за нещата, които е видял и направил, разказа ми и за многото неща, които иска да направи. После отново замина.

— И оттогава изобщо не си чувал нищо за него?

— Напротив. Имаше съобщения, оставени при общи приятели, когато минавал покрай тях. От време на време дори се свързваше с мен посредством Фигурата ми…

— Имал е тесте с Фигури? — прекъснах го аз.

— Да, подарих му една от резервните си колоди.

— Ти имаше ли Фигура за него?

Бенедикт поклати глава.

— Дори не знаех, че подобна Фигура съществува, докато не видях тази — отвърна той, като вдигна картата, вгледа се в нея и я върна обратно на Рандъм. — Не владея изкуството на приготвянето им. Рандъм, опитвал ли си да се свържеш с него чрез Фигурата му?

— Да, безброй пъти откакто я намерихме. Всъщност, опитах отново само преди няколко минути. Не се получава.

— Разбира се, това нищо не доказва. Ако всичко е станало така, както предполагаш и той наистина е оцелял, може да е решил да блокира всички по-нататъшни опити за контакт. Знае как да го направи.

— Дали е станало, както предполагам? Знаеш ли нещо повече за това?

— Сетих се нещо — отвърна Бенедикт. — Всъщност, преди няколко години той наистина се появил ранен у едни приятели там, в Сенките. Раната била причинена от наръгване с нож. Казаха ми, че дошъл при тях в много лошо състояние и не бил особено приказлив по отношение на случилото му се. Останал няколко дни, докато отново бил в състояние да пътува. Тръгнал си, без да се е възстановил напълно. Това е последното, което се чу за него. А също така и последното, което аз знам.

— Не си ли бил любопитен да разбереш какво се е случило? — попита Рандъм. — Не си ли го потърсил?

— Естествено, че бях любопитен. Все още съм. Но човек трябва да има право да води собствения си живот, без намесата на близки и роднини, независимо колко е добронамерена. Той преодолял кризата и не се опитал да се свърже с мен. Явно е знаел какво иска. Всъщност, беше ми оставил съобщение при семейство Тисайс, в което се казваше, че когато науча какво се е случило, не бива да се тревожа, че той знае какво трябва да направи.

— Семейство Тисайс ли? — попитах аз.

— Точно така. Мои приятели в Сенките.

Въздържах се да кажа онова, което бих могъл. Бях ги счел просто за част от историите на Дара, тъй като в други области тя доста бе извъртяла истината. Дара ми бе говорила за семейство Тисайс така, сякаш лично ги бе познавала, като че ли им е гостувала — и всичко това със знанието на Бенедикт. Моментът все пак не изглеждаше кой знае колко подходящ, за да му разкажа за снощните си видения в Тир-на Ногт и за нещата, които те загатваха по отношение на роднинските му връзки с момичето. Досега не бях разполагал с достатъчно време да премисля нещата, както и всичко онова, което те означаваха.

Рандъм стана и се отдалечи. Спря близо до терасата, с гръб към нас, сплел пръсти зад гърба си.

— Как можем да се свържем със семейство Тисайс? — попита той Бенедикт.

— Никак — отвърна той. — Освен да им отидем та гости.

Рандъм се обърна към мен.

— Коруин, имам нужда от кон. Казваш, че Звездин е минал през много пътувания из Сенките…

— Сутринта бе много изтощителна за него.

— Не беше чак толкова изморително. По-скоро се поуплаши, но вече изглежда добре. Ще ми го заемеш ли?

Преди да успея да му отговоря, той се извърна към Бенедикт.

— Ще ме заведеш, нали?

Бенедикт се поколеба за миг.

— Не знам какво повече би могло да се научи… — започна той.

— Каквото и да е! Всичко, което биха могли да си спомнят — нещо, изглеждало тогава съвсем маловажно, сега може да се окаже от огромно значение, като се има предвид онова, което вече знаем.

Бенедикт погледна към мен. Кимнах с глава.

— Може да язди Звездин, ако искаш да го заведеш дотам.

— Добре — отвърна Бенедикт и стана. — Ще взема коня си.

Той се извърна и се насочи към мястото, където бе вързан огромният жребец.

— Благодаря ти, Коруин — каза Рандъм.

— Ще ти позволя да ми направиш една услуга в отплата.

— Каква?

— Дай ми назаем Фигурата на Мартин.

— За какво ти е?

— Просто ми хрумна нещо. Прекалено сложно е, за да ти го обяснявам, щом искаш да тръгваш. Няма да има никаква вреда от него, все пак.

Той прехапа устни.

— Добре. Но си я искам обратно, когато си върнем.

— Естествено.

— Това ще ти помогне ли да го откриеш?

— Може би.

Рандъм ми подаде картата.

— Обратно в двореца ли се връщаш? — попита той.

— Да.

— Ще кажеш ли на Вайъли какво се е случило и къде съм отишъл? Тя ще се тревожи за мен.

— Разбира се. Ще й кажа.

— Ще се грижа добре за Звездин.

— Знам. На добър час.

— Благодаря.

Яздех Огнедишащ змей. Ганелон вървеше пеша. Той бе настоял. Движехме се по същия път, по който бях тръгнал да преследвам Дара в деня на битката. Заедно с наскорошните разкрития, този факт по всяка вероятност ме накара отново да се замисля за нея. Извадих чувствата си от праха на забравата и ги разгледах внимателно. Осъзнах, че въпреки игричките, които си бе играла с мен, убийствата, за които без съмнение бе осведомена или дори замесена, както и явно изявените й намерения по отношение на царството, тя все още ме привличаше и изпитвах нещо повече от просто чисто любопитство. Всъщност, не бях истински изненадан да открия това. Нещата бяха изглеждали горе-долу по същия начин и последния път, когато бях направил внезапна проверка в казармата на чувствата си. Тогава се почудих каква ли доза истина можеше да има в моите последни видения от изтеклата нощ, в които възможността, произходът й да води началото си от Бенедикт, бе вече установена. Наистина съществуваше физическа прилика и аз бях почти убеден в думите й. В призрачния град, естествено, сянката на Бенедикт бе признала за вярно всичко това, вдигайки новата си странна ръка в нейна защита…

— Какво смешно има? — попита Ганелон, както си вървеше от лявата ми страна.

— Ръката — отвърнах, — която попадна у мен в Тир-на Ногт. Тревожех се, че може да има някакво скрито значение, някаква непредсказуема сила на провидението, след като премина по този начин в нашия свят от мястото на загадките и сънищата. Но тя не изтрая дори и един ден. От ръката не остана и помен, когато Лабиринта унищожи Яго. Всичките вечерни видения просто се изпариха.

Ганелон си прочисти гърлото.

— Е, явно не е точно така, както ти смяташ — заяви той.

— Какво искаш да кажеш?

— Тази причудлива ръка не беше в дисагите на Яго. Рандъм я натовари в твоите. В тези на Рандъм беше храната и след като се наядохме, той отново прибра съдовете в собствените си дисаги, но без ръката. Нямаше място.

— О — възкликнах аз. — Значи…

Ганелон кимна.

— Значи сега тя е при него — довърши мисълта ми той.

— Ръката, заедно с Бенедикт. По дяволите! Това никак не ми харесва. Тя се опита да ме убие. Никой досега не е бил нападан в Тир-на Ногт.

— Но Бенедикт… с Бенедикт всичко е наред. Той е на наша страна, дори и да имате някакви различия в момента. Не е ли така?

Не му отговорих.

Той протегна ръка и дръпна юздите на Огнедишащ змей. Конят спря. Ганелон се втренчи нагоре, изучавайки лицето ми.

— Коруин, какво се случи там горе, все пак? Какво научи?

Поколебах се. Всъщност, какво бях научил в небесния град? Никой не беше сигурен, когато ставаше въпрос за механизма, скрит зад виденията от Тир-на Ногт. Възможно бе, както понякога подозирахме, мястото просто да служеше за материализиране на нашите недоизречени страхове и желания, смесвайки ги вероятно с несъзнателните ни догадки. Да споделиш с някого заключенията си и основаващите се върху логиката предположения бе съвсем различно нещо. Но подозренията, породени от нещо неизвестно, сякаш е по-добре да задържиш за себе си, а не да ги разгласяваш. Въпреки че тази ръка беше достатъчно солидно доказателство…

— Казах ти вече, отсякох ръката от призрака на Бенедикт. Явно сме се били.

— Виждаш това като предзнаменование, че ти и Бенедикт евентуално ще се скарате?

— Може би.

— Била ти е показана и причината, нали?

— Е, добре — отвърнах, а въздишката сама ме намери, без да съм я търсил. — Да. Показано ми беше, че Дара наистина е свързана с Бенедикт. Нещо, което може да се окаже вярно в крайна сметка. Също така напълно възможно е, ако е вярно, той просто да няма ни най-малка представа за нейното съществуване. Следователно, ще си мълчим, докато се уверим в това или пък се докаже противното. Разбираш ли?

— Естествено. Но как изобщо може да се получи подобно нещо?

— Точно, както тя самата твърди.

— Правнучка?

Кимнах.

— От кого?

— Амазонката, която познаваме само по думите на другите — Линтра, дамата, която му е струвала ръката.

— Но битката беше съвсем скоро.

— Времето тече различно в различните земи сред Сенките, Ганелон. В отвъдните пространства — това не би било невъзможно.

Той поклати глава и отпусна юздите.

— Коруин, действително смятам, че е най-добре Бенедикт да знае за това — каза той. — Ако е вярно, трябва да му дадеш възможност да се подготви, вместо да го оставиш просто случайно да го открие. Вашето семейство е толкова неплодовито, че бащинството изглежда ви засяга повече, отколкото засяга другите хора. Погледни Рандъм. В продължение на години не е признавал собствения си син, а сега имам чувството, че би рискувал живота си за него.

— И аз така смятам — отвърнах. — А сега просто забрави първата част на разсъжденията си и изведи втората малко по-далече, що се касае до Бенедикт.

— Смяташ, че би взел страната на Дара срещу Амбър?

— По-скоро бих избягнал да му предоставя възможността за избор, като не му позволя да разбере, че такава изобщо съществува… ако съществува.

— Смятам, че му правиш мечешка услуга. Той вече не е сантиментално хлапе. Свържи се с него чрез неговата Фигура и сподели подозренията си. По този начин поне ще може да обмисли нещата, вместо да го караш неподготвен да поема рисковете, произтичащи от внезапното сблъскване с истината.

— Бенедикт няма да ми повярва. Виждал си как реагира всеки път, когато спомена Дара.

— Това само по себе си означава нещо. Вероятно той подозира какво може да се е случило и го отхвърля толкова яростно, защото му се иска нещата да стоят по друг начин.

— Точно сега така само бих разширил пукнатината помежду ни, която в момента се опитвам да залича.

— Това, че сега си го скрил от него, може да послужи за окончателен разрив между вас, когато разбере истината.

— Не. Убеден съм, че познавам брат си по-добре от теб.

Ганелон пусна юздите.

— Чудесно — рече. — Надявам се да си прав.

Не му отвърнах нищо, просто подкарах отново Огнедишащ змей. Между нас съществуваше негласно споразумение, че Ганелон може да ме пита всичко, каквото пожелае и от това също така негласно следваше, че аз съм готов да изслушам всеки съвет, който пожелаеше да ми даде. Това отчасти беше така, защото положението му тук беше съвсем различно. Помежду ни нямаше роднински връзки. Той не беше амбърит. Борбите и проблемите на Амбър бяха негови само, защото той самият бе избрал да е така. Бяхме приятели после врагове, но това се бе случило много отдавна и накрая, неотдавна, отново бяхме станали приятели и съюзници в битките на неговата родна земя. Когато всичко бе свършило, той ме бе помолил да дойде с мен, за да ми помогне да се справя с моите проблеми и с тези на Амбър. Смятах, че той не ми дължи вече нищо, нито пък аз на него — ако човек изобщо отмята по списък подобни неща. Следователно, свързваше ни само приятелството и това беше нещо много по-силно от предишни дългове или правила на честта. С други думи това му даваше право да ми досажда и да ме дразни за подобни неща, когато — щом като вече веднъж завинаги съм взел решение, — дори и Рандъм бих пратил по дяволите. Съзнавах, че не би трябвало да се дразня, тъй като всичко, което казваше бе израз на неговата добронамереност и искреност. Вероятно изпитвах старите чувства на главнокомандващ, които водеха началото си от първите години на нашето познанство, като същевременно се добавяше и настоящото положение на нещата. Не ми харесваше да се оспорват моите решения и заповеди. Сигурно, реших аз, се дразнех и от факта, че той вече бе направил няколко изключително точни предположения, както и някои доста логични предложения, основани върху тях — неща, които чувствах, че трябваше сам да се досетя. Никой не обича да си признава, че го е яд на нещо подобно. Въпреки че… наистина ли това бе всичко? Просто проява на недоволство от няколкото случаи на собствена некомпетентност? Един стар военен рефлекс за неприкосновеността на моите решения? Или може би ме терзаеше нещо подсъзнателно, нещо което точно в този миг изплуваше на повърхността?

— Коруин — каза Ганелон, — мислих доста…

Въздъхнах.

— Да?

— … за сина на Рандъм. Ако съдя от начина, по който вашето семейство се възстановява, предполагам, че е напълно възможно да е оцелял и вече да е съвсем здрав.

— Иска ми се да вярвам в това.

— Не бързай чак толкова.

— Какво имаш предвид?

— Доколкото разбрах, след като е израснал в Ребма по този начин, Мартин не е имал почти никакви контакти с Амбър и останалите от семейството.

— И аз така мисля.

— Всъщност, освен Бенедикт и Луела в Ребма, единственият друг човек, с когото явно се е свързал би трябвало да е същият, който го е и намушкал — Блийс, Бранд или Файона. Струва ми се вероятно да има доста изкривена представа за семейството.

— Сигурно — отвърнах. — И то не без основания, ако правилно разбирам накъде биеш.

— Явно разбираш. Изглежда твърде вероятно не само да се страхува от семейството, но също така и да има зъб на повечето от вас.

— Напълно възможно е — съгласих се.

— Смяташ ли, че той би могъл да се съюзи с врага?

Поклатих глава.

— Не, ако знае, че той е оръдие в ръцете на шайката, която се опита да го убие.

— Но дали наистина е така? Кой знае… Казваш, че Бранд се е изплашил от каквото там споразумение са имали със сбирщината от черния път и се е опитал да се измъкне. Ако наистина са толкова силни, чудя се дали Файона и Блийс не са се превърнали в техни оръдия? В такъв случай е логично Мартин да се стреми към нещо, което да му даде власт над тях.

— Прекалено много предположения, струпани едно върху друго.

— Врагът явно знае доста за вас.

— Така е, защото разполага с няколко изменника, които му дават уроци.

— Възможно ли е те да са разказали всичко онова, което каза, че е знаела Дара?

— Добро попадение — отвърнах, — но е много трудно да се прецени. — Освен за историята със семейство Тисайс, която ми хрумна веднага. Реших засега да запазя това за себе си, за да разбера накъде точно биеше той, вместо сам да го отдалечавам по допирателната. Така че, продължих: — Мартин едва ли е в състояние да им каже кой знае какво за Амбър.

Ганелон замълча за миг. После отвърна:

— Имаше ли възможност да провериш онова, което те попитах тогава на гроба ти?

— Кое?

— Дали Фигурите могат да бъдат подслушвани. Сега, когато знаем, че Мартин е имал своя колода…

Този път беше мой ред да замълча, докато от лявата ми страна едно малобройно семейство от мигове пресичаше пътя ми, в колона по един и ми се плезеше подигравателно.

— Не — отвърнах най-после. — Нямах възможност.

Изминахме доста голямо разстояние, преди той да продължи:

— Коруин, нощта, когато върна обратно Бранд…?

— Да?

— Каза, че след това си обмислил действията на всеки един поотделно, опитвайки се да разбереш кой точно те е наръгал и че едва ли някой от тях е имал възможност за подобен акробатичен номер при времето, с което са разполагали.

— О! — възкликнах аз. — О!

Той кимна.

— Сега можеш да включиш още един роднина в сметките. Може да му липсва семейния финес, но то е само, защото е още млад и неопитен.

Седнал там, в собственото си съзнание, аз махнах на мълчаливия парад от мигове, който преминаваше между Амбър и тогава.