Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Хрониките на Амбър (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Hand of Oberon, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 98 гласа)

Информация

Допълнителна корекция
Диан Жон (2011)

Издание:

Роджър Зелазни. Знакът на еднорога. Ръката на Оберон

ИК „Бард“, София, 1994

Серия Хрониките на Амбър, №3 и №4. Фантастични романи.

Превод: Вихра Манова

Редактор: Александър Жеков

Художествено оформление на корица: „Megachrom“ — Петър Христов

Компютърна обработка: ИК „Бард“ — ООД — Линче Шопова

Формат: 84/108/32. Печатни коли: 23

Страници: 368. Цена: 70.00 лв.

 

Roger Zelazny. Sign of the Unicorn

© 1985 by Roger Zelazny

Roger Zelazny. Hand of Oberon

© 1985 by Roger Zelazny

© Вихра Манова, превод, 1994

© „Megachrom“ — Петър Христов, оформление на корица, 1994

© ИК „Бард“, 1994

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне на анотация (пратена от Аделина М.)
  3. — Добавяне
  4. — Корекция

Статия

По-долу е показана статията за Ръката на Оберон от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Ръката на Оберон
The Hand of Oberon
АвторРоджър Зелазни
Първо издание1976 г.
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанрфентъзи
Видроман
ПоредицаХрониките на Амбър
ПредходнаЗнакът на Еднорога
СледващаЦарството на Хаоса

„Ръката на Оберон“ (на английски: The Hand of Oberon) е четвъртата книга от поредицата фентъзи романи на Роджър ЗелазниХрониките на Амбър“.

Сюжет

Коруин и най-доверените му приятели откриват причината за злините, заливащи Амбър – тежка повреда в истинския, първичния Лабиринт. Виновникът е член на кралското семейство, който е сключил съюз с Царството на Хаоса. Кръгът на заподозрените бавно се стеснява, за да се открие истинският виновник. С цената на всичко принц Коруин трябва да спре предателя в намеренията му – а именно, да разруши Амбър, като така унищожи и всички Сенки, и след това сътвори света по нов, удобен за него начин. За целта Коруин трябва да овладее силите на Рубина на Справедливостта. Странните събития го карат да се замисли за баща си Оберон...

Край на разкриващата сюжета част.
Предишна: Поредица:
Следваща:
Знакът на Еднорога Хрониките на Амбър Царството на Хаоса


XII

Късен следобед на планински склон: клонящото на запад слънце грееше с пълна сила върху скалите от лявата ми страна и изтръгваше дълги сенки от тези вдясно; то се просмукваше през гъстия листак около моята гробница и стопляше донякъде мразовитите ветрове на Колвир. Пуснах ръката на Рандъм и се обърнах да огледам мъжа, който седеше на пейката пред мавзолея.

Лицето му бе на младежа от пронизаната Фигура, сега с малко повече бръчки около устата, по-смръщено чело, с изписана обща умора в очите и стиснатите челюсти — неща, които бяха липсвали на картата.

Така че разбрах кой е, още преди Рандъм да каже:

— Това е синът ми Мартин.

Мартин се изправи, когато приближих до него, стисна ми ръката, измърмори: „Чичо Коруин“. Изражението му съвсем леко се промени, докато го казваше. Очите му ме изучаваха.

Той беше десетина сантиметра по-висок от Рандъм, но имаше същата лека конструкция. Брадичката и скулите му бяха изрязани по същия начин, косата му беше със същата структура.

Усмихнах се.

— Дълго време си отсъствал оттук. Както и аз.

Мартин кимна.

— Но аз никога не съм бил в Амбър — уточни той. — Израснах в Ребма… и на други места.

— Тогава позволи ми да те посрещна с добре дошъл, племеннико. В интересен момент идваш. Рандъм сигурно ти е разказал.

— Да — потвърди Мартин. — Затова и го помолих да се срещнем тук, а не там.

Погледнах към Рандъм.

— Последният чичо, който е срещал, е бил Бранд — поясни той. — При особено неприятни обстоятелства. Можеш ли да го виниш?

— Трудно. Аз самият налетях на него преди малко. Не бих казал, че срещата ни беше от най-удовлетворителните.

— Налетял си на него? — изненада се Рандъм. — Не те разбрах.

— Той е напуснал Амбър и Рубина на справедливостта е в него. Ако по-рано знаехме това, което знам сега, Бранд още щеше да се намира в кулата. Той е търсеният човек и е много опасен.

Рандъм кимна.

— Знам — каза той. — Мартин потвърди всичките ни подозрения за пробождането. Бранд е бил. Но каква е тази история с Рубина?

— Той стигна преди мен до мястото, където го бях оставил, на сянката Земя. Ала за да се настрои към него, трябва да мине през Лабиринта и да се прожектира през сърцевината на камъка. Току-що го спрях да не направи това върху първичния Лабиринт в истинския Амбър. Бранд избяга, обаче. Ей сега се видях с Жерар и той се зае да изпрати един отряд стражи там, при Файона, за да му попречи да се върне и да опита отново. Нашият Лабиринт и онзи в Ребма също са под стража, заради него.

— Защо толкова много иска да се настрои към камъка? За да вдигне няколко бури ли? Дявол да го вземе, нищо не му пречи да иде сред Сенките и да си направи каквото време му се прииска.

— Човек, настроен към Рубина, може да изтрие с него Лабиринта.

— Оо? И какво ще стане тогава?

— Светът, какъвто го познаваме, ще свърши.

— Оо — повтори Рандъм. После: — А ти пък откъде знаеш това?

— Дълго е за разправяне, сега нямам време. Знам го от Дуоркин и вярвам на тази част от приказките му.

— Той още ли е жив?

— По-късно — отсякох аз.

— Добре. Но Бранд трябва да е луд, за да направи подобно нещо.

Кимнах.

— Той смята, че би могъл след това да създаде нов Лабиринт и да пресътвори вселената така, че да бъде главният й управник.

— Възможно ли е да се постигне това?

— На теория, може би. Но дори Дуоркин изпитва известни съмнения, че всичко би могло да се повтори сега. Комбинацията от фактори е била необичайна… Да, убеден съм, че Бранд донякъде е луд. Като се връщам назад в годините и си спомням неговите промени, меланхоличните му пристъпи, струва ми се, че в поведението му винаги е имало шизоидна нотка. Не знам дали направената с врага сделка го е тласнала през ръба или не. На практика това не е от съществено значение. Иска ми се да не го бяхме измъквали от онази кула. Или Жерар да се бе оказал по-лош лекар.

— Знаеш ли кой го е пронизал?

— Файона. Тя ще ти разкаже подробностите.

Рандъм се облегна на епитафията ми и поклати глава.

— Бранд — измърмори той. — Проклет да е. Всеки от нас е бил на път да го убие поне по няколко пъти… едно време. Ала точно когато те изкарваше извън кожата, той се променяше. След малко човек започваше да мисли, че в края на краищата не е чак толкова лош. Жалко, че не е прекалил с лазенето по нервите на някой от семейството в неподходящ момент…

— Да разбирам ли в такъв случай, че сезонът за улавянето му е открит? — намеси се Мартин.

Погледнах го. Мускулите на челюстите му се бяха стегнали, а очите му бяха присвити. За миг лицата на всички ни пробягаха по чертите му, като разбъркване на семейните карти. Целият ни егоизъм, омраза, завист, гордост и обидчивост, сякаш бликнаха в него през този миг… а още дори не беше стъпвал в Амбър. Нещо в мен се прекърши и аз посегнах и го хванах за раменете.

— Твоите причини да го мразиш са основателни — рекох — и отговорът на въпроса ти е „да“. Ловният сезон е открит. Не виждам друг начин да се справим с Бранд, освен да го убием. Аз самият дълго го мразех, докато той оставаше за мен една абстракция. Но… сега… различно е. Да, Бранд трябва да бъде убит. Ала не позволявай в отношенията ти със семейството, да те ръководи омразата. Между нас е имало твърде много омраза. Гледам лицето ти и… не знам. Съжалявам, Мартин. Страшно важни неща стават в момента. Ти си млад. Аз съм видял повече работи в този живот. Някои от тях ме тревожат по друг начин… Това е всичко.

Пуснах раменете му и отстъпих назад.

— Разкажи ми за себе си — помолих го аз.

— Дълго време се страхувах от Амбър — започна той — и предполагам, че още ме е страх. Откакто Бранд ме нападна, не съм спирал да си мисля, че би могъл да го направи отново. С години съм хвърлял поглед зад гърба си през рамо. Страхувах се от всички ви, предполагам. Повечето ви познавах като рисунки върху картите… към които се добавяше и лоша репутация. Казах на Рандъм… на татко… че не бих желал да се срещна с всички ви наведнъж и той предложи първо да се видя с теб. Тогава никой от нас не предполагаше, че ти може да се интересуваш от определени неща, които знам. След като ги споменах, обаче, татко заяви, че трябва се срещна с теб колкото е възможно по-скоро. Той ми разказа какво става… а и аз знам някои неща.

— Имах чувството, че е точно така. Откакто неотдавна стана дума за едни хора.

— За семейство Тисайс ли? — попита Рандъм.

— Същите.

— Трудно ми е да реша откъде да започна… — замисли се Мартин.

— Знам, че си израснал в Ребма, минал си през Лабиринта и тогава си използвал новопридобитата си сила над Сенките, за да отидеш при Бенедикт в Авалон — обясних му аз. — Бенедикт ти е разказал някои неща за Амбър и Сенките, научил те е да използваш Фигурите и да си служиш с оръжие. По-късно си тръгнал да пътуваш сред Сенките сам. Знам и какво ти е направил Бранд. С това се изчерпва изцяло моята информация.

Мартин кимна и се загледа на запад.

— След като напуснах Бенедикт, с години пътувах през Сенките — започна той. — Това беше най-щастливият период от живота ми. Приключения, вълнение, безброй нови неща… И някъде дълбоко в съзнанието си таях мисълта, че един ден, когато стана по-умен и по-силен — като понатрупам опит — ще отида в Амбър и ще се запозная с другите си роднини. После Бранд влезе във връзка с мен. Бях се разположил върху едно малко възвишение — просто си почивах от дългата езда и се готвех да обядвам, преди да продължа пътя си към моите приятели Тисайсови. И тогава Бранд установи контакт. Аз се бях свързвал с Бенедикт посредством неговата Фигура, когато ме учеше как да ги използвам, а и друг път, по време на пътуванията ми. Дори от време на време се бе случвало да ме пренесе някъде с нея, така че знаех какво е усещането, знаех за какво става дума. Този път чувствах същото нещо и за миг си помислих, че Бенедикт е намерил някакъв начин да ме повика. Оказа се, че не е така. Беше Бранд — познах го от рисунката върху картата. Стоеше в средата на нещо, което приличаше на Лабиринта. Обзе ме любопитство. Не разбирах как се е свързал с мен. Доколкото ми бе известно, аз нямах Фигура. Започна да ми говори — вече съм забравил какво каза — и когато всичко стана ясно и отчетливо, той… той ме прободе. Тогава го блъснах и се задърпах. Бранд успя някак си да запази връзката. Трудно ми беше да я прекъсна… и когато успях, той пак се опита да я възстанови. Но аз го блокирах. Бенедикт ме бе научил как да го правя. Бранд опита отново, няколко пъти, ала аз продължих да устоявам. Накрая той престана. Намирах се недалеч от Тисайсови. Покатерих се криво-ляво върху коня и се добрах до дома им. Мислех, че ще умра, защото никога преди не ме бяха ранявали толкова зле. Но след време започнах да се възстановявам. После пак ме завладя страх — уплаших се, че Бранд ще ме намери и ще довърши онова, което бе започнал.

— Защо не влезе във връзка с Бенедикт — попитах аз — и не му каза какво се е случило, защо не сподели с него страховете си?

— Помислих си за това — отговори Мартин, — но си помислих също и за възможността Бранд да е решил, че опитът му е успешен и аз наистина съм мъртъв. Не знаех каква борба за власт се води в Амбър, ала сметнах, че покушението върху живота ми сигурно е част от нещо такова. Бенедикт ми бе разказал достатъчно за семейството, така че това беше първото, което ми дойде наум. И ми се видя по-разумно да си остана мъртъв. Тръгнах си от Тисайсови още преди да съм се възстановил напълно и се запътих към Сенките, за да се загубя сред тях.

Тогава се натъкнах на нещо странно — продължи той, — нещо, каквото никога преди не бях срещал, ала то изглежда вече присъстваше навсякъде: в почти всички Сенки, през които минавах, имаше странен черен път под една или друга форма. Не разбирах естеството му, но тъй като беше единственото нещо, преминаващо през различните Сенки, любопитството ми бе възбудено. Реших да го следвам известно време и да науча повече за него. Той беше опасен. Много скоро проумях, че не бива да стъпвам на него. Нощем виждах да бродят странни сенки. Дивите животни, които се озоваваха в обсега му, се разболяваха и умираха. Така че аз внимавах. Не се приближавах повече, отколкото бе необходимо, за да го държа под око. Следвах го през много земи. Не след дълго разбрах, че където и да минеше, сееше смърт, опустошение и неприятности. Не знаех какво да си мисля.

Все още бях слаб след раняването си — не спираше Мартин, — когато направих грешката прекалено силно да се напрегна или да яздя твърде дълго за един ден. Същата вечер вдигнах температура и цялата нощ, плюс част от другия ден лежах трескав, увит в одеалото си. От време на време изгубвах съзнание, така че не знам със сигурност кога се е появила. Дълго я мислих за част от съня ми. Младо момиче. Хубаво. Тя остана да се грижи за мен, докато се оправих. Името й беше Дара. Не можехме да се наприказваме. Беше много приятно. Да си поговориш с някого така… Трябва да съм й разказал целия си живот. После и тя ми разказа някои неща за себе си. Не беше от местното население. Обясни ми, че е дошла през Сенките. Не умеела още да минава хубаво като нас, но чувствала, че може да се научи, тъй като имала кръвна връзка с Амбър чрез Бенедикт. Всъщност, тя страхотно искаше да се научи как да го прави. Тогава средството й за придвижване беше самият черен път. Дара имаше имунитет срещу вредното му въздействие, защото, както ми обясни, по майчина линия произхождала от обитателите на другия му край, Царството на хаоса. Тя искаше, обаче, да усвои нашите методи и аз се постарах да й покажа нещата, които сам умеех. Разказах й и за Лабиринта, дори й го нарисувах. Показах й Фигурите си — Бенедикт ми бе дал една колода, — за да види как изглеждат другите й роднини. Най-много я заинтригува твоята карта.

— Започвам да разбирам — кимнах аз. — Продължавай.

— Дара ми обясни, че Амбър бил в разгара на своето разложение и по този начин нарушавал съществуващото метафизическо равновесие, което съществувало между него и Царството на хаоса. Сега нейният народ имал задачата да оправи работата, като унищожи Амбър. Тяхната страна не била сянка на Амбър, а стабилна реалност със свои собствени закони. В същото време всички междинни Сенки страдали от черния път. При моите познания за Амбър, аз можех само да я слушам. Първоначално приемах с доверие всичко, казано от нея. Според мен Бранд определено отговаряше на нейното описание за злото в Амбър. Ала когато го споменах, тя не се съгласи. Той бил нещо като герой там, в нейната страна. Дара не беше наясно с подробностите, но това изобщо не я безпокоеше. Тогава осъзнах, че е прекалено убедена в някои неща, че в начина й на говорене има нещо фанатично. Почти пряко волята си, започнах да правя опити да защитя Амбър. Мислех си за Луела и за Бенедикт… и за Жерар, когото бях срещал няколко пъти. Открих, че Дара живо се интересуваше от Бенедикт. Той беше слабото място в бронята й. По този въпрос можех да говоря с известни познания, а и тя бе готова да повярва на добрите неща, които трябваше да кажа. Така че не знам какъв беше общият резултат от целия този разговор, освен дето тя изглеждаше не чак толкова сигурна в себе си някъде към края…

— Към края ли? — обадих се аз. — Какво искаш да кажеш? Колко време стоя тя при теб?

— Почти една седмица — отвърна Мартин. — Беше казала, че ще остане, докато оздравея и го направи. На практика дори остана няколко дни повече. Твърдеше, че просто искала да е сигурна, но според мен желаеше да продължим с разговора. Накрая, обаче, заяви, че трябва да тръгва. Помолих я да остане с мен, но тя отказа. Тогава й предложих аз да тръгна с нея, ала не се съгласи и на това. Сигурно е заподозряла, че ще я последвам, защото се измъкна през нощта. Аз не можех да яздя по черния път и не знаех през коя Сянка ще мине по пътя си към Амбър. Когато се събудих на сутринта и видях, че я няма, сериозно се замислих дали да не тръгна и аз самият към Амбър. Но все още ме беше страх. Може би някои от нещата, които бе казала Дара, бяха подсилили страховете ми. Както и да е, реших да остана сред Сенките. Продължих да пътувам, да се сблъсквам с нови неща, да уча каквото мога… докато Рандъм ме откри и каза, че иска да се върна у дома. Ала първо ме доведе тук, да се срещна с теб, защото искаше ти да чуеш разказа ми преди всички останали. Спомена, че познаваш Дара и имаш желание да научиш повече за нея. Дано съм ти бил от полза.

— Да. Благодаря ти.

— Разбирам, че най-после е минала през Лабиринта.

— Да, успя да го направи.

— И след това се е обявила за враг на Амбър.

— И това е вярно.

— Надявам се — продължи Мартин, — да не пострада заради всичко това. Тя беше добра с мен.

— Дара изглежда е напълно способна да се грижи сама за себе си — отбелязах. — Но… ти си прав, тя е мило момиче. Не мога да ти обещая нищо по отношение на нейната безопасност, тъй като все още знам твърде малко за нея и нейното участие във всичко това. Но твоят разказ ми беше от полза. Доколкото ми е във възможностите, ще се постарая да й помогна, ако тя има нужда и не е във вреда на Амбър.

Мартин се усмихна.

— Радвам се да го чуя.

Вдигнах рамене.

— Какво смяташ да правиш сега? — попитах.

— Ще го заведа да се запознае с Вайъли — обясни Рандъм, — а после и с останалите, в зависимост от времето, с което ще разполагаме. Освен, разбира се, ако не се е случило нещо ново и нямаш нужда от мен в момента.

— Случиха се нови неща — отвърнах аз, — но в момента действително не си ми необходим. Все пак най-добре да си в течение. Имам още някоя и друга минута.

Разказах на Рандъм събитията, последвали неговото заминаване и мислите ми пак се върнаха на Мартин. Той засега беше неясна величина, поне според мен. Историята му можеше и да е самата истина. Всъщност, убеден бях, че е така. От друга страна имах чувството, че не е пълна, че преднамерено изпуска нещо. Може би нещо безобидно. Или напротив? Той нямаше никакво основание да ни обича. Точно обратното. Ами ако Рандъм вкарваше в Амбър нещо като троянски кон? Сигурно нямаше нищо такова. Просто аз не се доверявах на никого, ако имаше някаква алтернатива.

Пък и в разказа ми за Рандъм нямаше нищо, което да се използва срещу нас на практика. Не вярвах Мартин да е способен да ни нанесе особена вреда, ако такива му бяха намеренията. Не, по всяка вероятност той беше също така предпазлив като всички нас по същите причини: страх и самосъхранение. Обзет от внезапно вдъхновение, го попитах:

— По-късно случвало ли ти се е пак да се сблъскаш с Дара?

Мартин се изчерви.

— Не — отрече той, доста припряно. — Само тогава. Това беше всичко.

— Аха — кимнах аз, а и Рандъм беше прекалено добър играч на покер, за да не е забелязал. Така че просто бях осигурил една малка застраховка на ниска цена и бях накарал един баща да бъде нащрек по отношение на отдавна изгубения си син.

Бързо отново изместих темата към Бранд. Докато си обменяхме познанията по психология, усетих лекото гъделичкане и чувството за чуждо присъствие, което съпровожда установяването на контакт с Фигура. Вдигнах ръка и се обърнах настрани.

След миг връзката беше добра и двамата с Ганелон се гледахме в очите.

— Коруин — започна той, — реших, че е дошло време да проверя. Какво е положението — Рубина е в теб, в Бранд или и двамата още търсите?

— Рубина е в Бранд — отговорих.

— Много жалко. Разкажи ми подробностите.

Направих го.

— Значи Жерар правилно е разбрал този път — заключи Ганелон.

— Той вече ти е разказал всичко това?

— Е, не с такива детайли, пък и аз исках да съм сигурен, че не греши нещо. Досега говорих с него. — Той вдигна поглед нагоре. — Струва ми се, че в такъв случай ще е най-добре да тръгваш, ако спомените ми за изгрева на луната са верни.

Кимнах в знак на съгласие.

— Да, ей сега ще се отправя към Стълбата. Оттук не е много далеч.

— Чудесно. Слушай сега какво трябва да направиш…

— Знам какво трябва да направя — прекъснах го аз. — Трябва да се изкача до Тир-на Ногт преди Бранд и да му препреча пътя към Лабиринта. Ако не успея, ще трябва пак да го преследвам по завоите му.

— Не е това начина, по който трябва да подходиш — заяви Ганелон.

— Някаква по-добра идея ли имаш?

— Да. Фигурите ти в теб ли са?

— Да.

— Добре. Първо, няма да успееш да се качиш там навреме, за да му препречиш пътя към Лабиринта.

— Защо?

— Трябва да се изкачиш по Стълбата, после да минеш през двореца и да се спуснеш до Лабиринта. Това отнема време, дори в Тир-на Ногт… особено в Тир-на Ногт, където времето и без това е склонно да прави номера. Не е изключено и да имаш в подсъзнанието си скрито желание да умреш, което може да те забави. Нищо не се знае. Във всички случаи, Бранд вече ще се намира в Лабиринта, докато пристигнеш. А този път може да се окаже прекалено навътре, за да го догониш.

— Той сигурно ще е уморен. Това би трябвало да го позабави.

— Няма. Постави се на негово място. Ако ти беше Бранд, нямаше ли да се запътиш към някоя Сянка, където времето тече различно? Вместо един следобед, той може да си е почивал няколко дни, за да се подготви за изпитанието тази вечер. По-безопасно е да приемем, че ще бъде в добра форма.

— Прав си — признах аз. — Не бива да разчитам на това. Добре. Другата възможност, за която съм мислил, но не ми се искаше да използвам, ако не е крайно наложително, е да го застрелям от разстояние. Ще взема арбалет или някоя от пушките и просто ще го застрелям насред Лабиринта. Безпокои ме само въздействието на нашата кръв върху него. Може би само първичния Лабиринт се поврежда от нея, но знае ли човек.

— Точно така. Нищо не се знае — рече Ганелон. — Освен това не ти препоръчвам да разчиташ на обикновените оръжия там, горе. Мястото е особено. Ти сам каза, че е като някакво странно парче от Сенките, което се носи в небето. Макар че намери начин да използваш огнестрелни оръжия в Амбър, там може да не важат същите закони.

— Има риск — съгласих се.

— А колкото до арбалета… я си представи, че всеки път, като понечиш да стреляш, внезапен порив на вятъра отклонява стрелата.

— Опасявам се, че не те разбрах.

— Рубина. Той е минал с него донякъде през първичния Лабиринт, а и оттогава е имал време да си направи някой и друг експеримент. Смяташ ли, че е възможно вече да е частично настроен към него?

— Не знам. Не съм чак толкова наясно какъв е целият процес.

— Исках само да ти изтъкна, че ако действа по този начин, Бранд може да е в състояние да го използва в своя защита. Рубина може да има и още някакви свойства, за които ти да не знаеш. Затова ти предлагам да не разчиташ, че ще успееш да го убиеш от разстояние. А ми се иска да не разчиташ и на стария номер ти да използваш Рубина… в случай, че той е придобил някакъв контрол над него.

— Ти действително караш всичко да изглежда по-мрачно, отколкото си го представях.

— Но определено по-реалистично.

— Да допуснем. Продължавай. Каза, че имаш план.

— Точно така. Аз смятам, че Бранд изобщо не бива да припарва до Лабиринта, защото стъпи ли върху него, опасността от катастрофа нараства неимоверно.

— И не мислиш, че бих могъл да стигна навреме там, за да му попреча?

— Да, ако той наистина може да се прехвърля от място на място почти мигновено, а ти трябва дълго да вървиш дотам. Обзалагам се, че само чака луната да изгрее и веднага щом градът придобие форма, той ще се озове вътре, направо пред Лабиринта.

— Разбирам доводите ти, но не виждам разрешението.

— Разрешението е тази вечер да не стъпваш в Тир-на Ногт.

— Чакай, чакай!

— Няма да чакам! Като си си довел висш стратег, по-добре го изслушай какво има да ти каже.

— Добре, слушам те.

— Ти се съгласи, че по всяка вероятност няма да успееш да стигнеш там преди него. Но някой друг би могъл.

— Кой и как?

— Ами, вече се свързах с Бенедикт. Той е тук. В този момент се намира в двореца, в залата на Лабиринта. Досега би трябвало да е минал през него и да чака в центъра. Ти иди до подножието на Стълбата към небесния град. Застани там и започни да следиш за изгрева на луната. В мига, в който Тир-на Ногт придобие форма, влез във връзка с Бенедикт посредством Фигурата му. Кажи му, че всичко е готово и да използва силата на нашия Лабиринт, за да се прехвърли при Лабиринта в Тир-на Ногт. Колкото и бързо да се придвижва Бранд, няма да успее да го изпревари.

— Да, предимствата са ясни — одобрих аз. — Това е най-бързият начин да се качи там човек, а Бенедикт със сигурност е най-подходящият. Той би могъл без проблеми да се справи с Бранд.

— Наистина ли мислиш, че Бранд няма да вземе никакви предпазни мерки? — поинтересува се Ганелон. — От всичко, което съм чувал за него, съдя, че е умен, макар и мръднал. Той може да е предвидил подобен ход.

— Прав си. Някакви предложения какво да правим?

Ганелон силно замахна, плясна се по врата и се усмихна.

— Комар! — поясни. — Извинявай. Отвратителни гадинки.

— Все още ли мислиш…

— Мисля, че е най-добре да останеш във връзка с Бенедикт през цялото време, докато е горе. Ако Бранд вземе надмощие, нищо чудно да се наложи светкавично да дръпнеш Бенедикт, за да му спасиш живота.

— Разбира се. Но тогава…

— Тогава ще сме загубили рунда. Признавам. Ала не и играта. Дори да успее докрай да се настрои към Рубина, Бранд ще трябва да се добере до първичния Лабиринт, за да нанесе истинската вреда с него. А ти си поставил там надеждна стража.

— Така е — казах аз. — Изглежда всичко си обмислил. Изненада ме, с тези бързи действия.

— Напоследък разполагам с много време, което щеше да е лошо, ако не го използвах за мислене. Така че, използвах го. А сега си мисля, че е най-добре да побързаш. Денят няма да стане по-дълъг.

— Съгласен съм. Благодаря ти за добрите съвети.

— Спести си благодарностите, докато видим какво ще излезе от тях — поръча ми той и прекъсна връзката.

— Май разговорът беше важен — изкоментира Рандъм. — Какво се готви?

— Уместен въпрос — отвърнах, — но точно сега нямам никакво време. Ще трябва да почакаш до утре за цялата история.

— Мога ли да помогна с нещо?

— Всъщност, можеш, ако двамата се върнете в Амбър на един кон или използвате Фигура. Необходим ми е Звездин.

— Разбира се — рече Рандъм. — Лесна работа. Това ли е всичко?

— Да. Бързината е всичко.

Тръгнахме към конете.

Потупах Звездин по врата, след което го яхнах.

— Ще се видим в Амбър — заяви Рандъм. — Успех.

— В Амбър — повторих аз. — Благодаря.

Обърнах се и поех към Стълбата, като прегазих удължаващата се на изток сянка на моята гробница.