Роджър Зелазни
Знакът на еднорога (3)

III

Изучавах лицето на Рандъм, като не забравях колко добър играч на карти е той. Като го гледах, не можех да бъда по-сигурен дали лъже или скрива част от истината, отколкото ако се взирах в чертите, да речем, на вале каро. Историята звучеше убедително. В нея имаше достатъчно детайли, които я правеха правдоподобна.

— Както казват Едип, Хамлет, крал Лир и подобните им — обадих се аз: — „Жалко, че не знаех тези неща по-рано“.

— За първи път действително разполагам с възможност да ти ги кажа — оправда се Рандъм.

— Така е — съгласих се. — За съжаление, положението не само, че не се изясни, ами сякаш стана още по-объркано. Просто не мислех, че е възможно. Изправени сме пред този черен път, който стига до подножието на Колвир. Той минава през Сенките и чрез него разни същества нахлуват и безчинстват в Амбър. Ние не познаваме точната природа на силите, които стоят зад него, но те очевидно са зли и мощта им нараства. От известно време се чувствам виновен за тяхната поява, защото я свързвам с моето проклятие. Да, аз проклех семейството ни. Но проклятие или не, всичко в края на краищата се свежда до една реалност, с която можем да се борим. И точно това възнамеряваме да направим. Ала от цяла седмица се мъча да проумея каква е ролята на Дара в цялата история. Коя е тя всъщност? Какво е тя? Защо така изгаряше от нетърпение да мине през Лабиринта? Как успя да го направи? И онази нейна последна заплаха… „Амбър ще бъде унищожен!“ Едва ли е съвпадение, че това стана едновременно с нападението откъм черния път. Аз не разглеждам тези събития като отделни неща, а ги смятам по-скоро за части от едно цяло. Всичко това ми се вижда свързано и с факта, че някъде тук, в Амбър има предател — смъртта на Кейн, бележките… Някой тук или помага на външния враг, или сам стои зад целия заговор. Ако прибавиш и изчезването на Бранд, в комбинация с появата на този човек — побутнах леко с крак трупа, — излиза, че и смъртта или отсъствието на татко също са част от всичко това. В такъв случай си имаме работа с мащабно съзаклятие… чиито детайли са били внимателно натъкмявани в продължение на години.

Рандъм надникна в един шкаф в ъгъла и измъкна бутилка и два бокала. Напълни ги и ми донесе единия, после се върна в стола си. Вдигнахме мълчалив тост за безсилието.

— Заговорниченето е любимо занимание тук — рече той, — а, както знаеш, всички са разполагали с време в изобилие. Ние двамата сме твърде млади, за да помним братята си Озрик и Финдо, които са дали живота си за Амбър. Но от разговорите си с Бенедикт останах с впечатление…

— Да — намесих се аз, — че те са предприели нещо повече от това да мислят с копнеж за трона и се е наложило да умрат храбро за Амбър. И аз съм чувал тези приказки. Може и така да е било. Никога няма да разберем със сигурност. И все пак… Да, примерът беше подходящ, макар и почти ненужен. Не се съмнявам, че по-рано са правени такива опити. Почти всеки от нас е способен на подобно нещо. В случая, обаче, кой е? Трябва да действаме много внимателно, докато не открием. Всеки предприет открито удар, вероятно ще бъде насочен само към една от главите на звяра. Имаш ли някакви идеи?

— Коруин — въздъхна той, — честно казано, би могъл да бъде който и да е от нас — дори аз, при все че бях затворник и всичко останало. Всъщност, това дори би ми послужило за прикритие. Действително бих изпитал огромно удоволствие да изглеждам безпомощен, докато на практика дърпам конците, които карат всички останали да танцуват. Ала всеки би го направил. На никой от нас не му липсват нито мотиви, нито амбиции. И през годините всички сме имали времето и възможността да положим основите на какво ли не. Няма смисъл по този начин да търсим виновника. Всеки от нас попада в тази категория. По-добре нека решим с какво би могъл да се отличава този човек, като оставим настрана мотивите и възможностите. Предлагам ти да разгледаме използваните методи.

— Добре. Започни ти тогава.

— Някой от нас знае повече от останалите за функциите на Сенките — за влизането и излизането от тях, защо там става нещо и как. Освен това той има съюзници, спечелени някъде много далеч оттук. Комбинацията от тези неща той използва като заплаха за Амбър. Е, няма как да погледнем някого и да решим дали притежава тези особени знания и умения. Но хайде да си помислим, откъде би могъл да ги придобие. Възможно е просто да е открил сам нещо някъде из Сенките. Или през цялото време да е учил тези работи тук, докато Дуоркин още беше жив и имаше желание да дава уроци.

Загледах се в дъното на чашата си. Дуоркин още можеше да е жив. Той ми бе осигурил средство за бягство от тъмниците на Амбър — преди колко време беше това? На никого не бях казал за него и нямах намерение да го правя и в бъдеще. От една страна Дуоркин беше напълно луд — заради което очевидно татко го бе затворил. От друга страна бе демонстрирал неразбираеми за мен умения, което ме бе убедило, че може да бъде много опасен. И все пак, той показа благосклонно отношение към мен, след съвсем малко ласкателства и припомняне. Ако все още беше наоколо, допусках, че с известно търпение бих могъл да се оправям с него. Така че пазех цялата история заключена единствено в моето съзнание, като възможно тайно оръжие. Не виждах никакъв повод да променям решението си на този етап.

— Бранд действително много се въртеше около него — признах накрая аз, като разбрах накъде бие Рандъм. — Той се интересуваше от подобни неща.

— Точно така — откликна Рандъм. — И явно знае повече от всички ни, щом успя да ми изпрати онова съобщение, без да разполага с Фигури.

— Смяташ, че е сключил сделка с външни сили, открил им е пътя, а после, когато вече не им е трябвал, те са се избавили от него?

— Не е задължително. Въпреки, че не изключвам и тази възможност. Според мен е станало по-скоро така — като не отричам, че съм пристрастен, защото го харесвам: смятам, че е научил достатъчно, за да разбира кога някой друг върши нещо, в което са замесени Фигурите, Лабиринта или онзи участък от Сенките, намиращ се в непосредствена близост до Амбър. И тогава е допуснал грешка. Може би е подценил злосторника и открито се е изправил срещу него, вместо да се обърне към татко или към Дуоркин. Какво се е случило? Виновникът се е оказал по-силен и го е затворил в онази кула. Като или е бил достатъчно загрижен за него, за да не иска да го убие, или не му се е налагало, или е имал наум да го използва по някакъв начин по-късно.

— И тази версия звучи правдоподобно — съгласих се аз и ми се прииска да добавя: „При това идеално пасва с твоята история“, докато отново се взирах в лицето му на покерджия, но една мисъл ме спря. Когато бях с Блийс, преди нападението ни над Амбър, разглеждайки Фигурите се бях свързал за миг с Бранд. Той беше измъчен и в плен, а след това връзката бе прекъснала. Историята на Рандъм действително отговаряше на истината, поне дотам. Затова казах само: — Ако той е в състояние да посочи виновника, трябва да го върнем и да му дадем възможност да го направи.

— Надявах се да кажеш това — отговори Рандъм. — Никак не обичам да оставям подобни неща несвършени.

Отидох да взема бутилката и напълних отново бокалите. Отпих. Запалих си нова цигара.

— Преди да се заемем с това, обаче — рекох, — трябва да реша кой е най-добрият начин да съобщя за смъртта на Кейн. Къде е Флора, между другото?

— Мисля, че слезе в града. Сутринта беше тук. Мога да я намеря, ако искаш. Сигурен съм.

— Направи го тогава. Тя е единственият друг човек, за когото знам, че е виждал онези хора, когато нахлуха в дома й в Уестчестър. Може да ни потрябва, за да потвърди що за мерзавци са те. А освен това искам да я питам и някои други неща.

Рандъм си допи чашата и стана.

— Добре. Отивам. Къде да я доведа?

— В моя апартамент. Ако ме няма там, почакайте ме.

Той кимна.

Изправих се и го придружих до коридора.

— Имаш ли ключ за тази стая? — попитах.

— Виси на една кукичка вътре.

— Най-добре го вземи и заключи. Не бихме искали някой да попадне на това преждевременно.

Рандъм ме послуша и ми подаде ключа. Повървях с него до първото стълбище и го изгледах как се отдалечава. После се запътих към своя апартамент.

Извадих от сейфа си Рубина на справедливостта, медальонът, който бе давал възможност на татко и Ерик да контролират времето в околността на Амбър. Преди да умре, Ерик ми бе казал каква е процедурата, за да го настроя така, че да мога и аз да го използвам. Досега не бях намерил време да го направя, а не разполагах с нужното време и в момента. Но докато разговарях с Рандъм бях решил, че ще трябва да отделя време за това. Бях открил записките на Дуоркин под един камък близо до камината на Ерик. При последния ни разговор, той ми бе съобщил и за тях. Искаше ми се да знам, обаче, къде Ерик бе намерил записките първоначално, защото не бяха пълни. Измъкнах ги от дълбините на сейфа и отново ги прегледах. Те потвърждаваха обясненията на Ерик за начина, по който да бъде извършена настройката.

Но освен това споменаваха, че камъкът може да бъде използван и за други цели, че контролирането на метеорологичните явления е едва ли не случайна — макар и зрелищна — демонстрация на цял комплекс принципи, заложени и в Лабиринта, Фигурите и физическата същност на самия Амбър, да не говорим за Сенките. За съжаление, детайлите липсваха. И все пак, колкото повече претърсвах паметта си, толкова повече потвърждения за това намирах. Татко съвсем рядко изваждаше камъка; и макар да казваше, че той служи за промяна на времето, то невинаги бе ставало особено различно, когато носеше медальона. Освен това често го взимаше със себе си по време на своите малки пътувания. Затова бях готов да повярвам, че в него се съдържаше нещо повече. Ерик сигурно бе разсъждавал по същия начин, но и той не бе успял да открие другите му свойства. Просто се бе възползвал от предимствата на очевидната му сила, когато ние с Блийс атакувахме Амбър; както го бе използвал и миналата седмица, при нападението на съществата от черния път. И в двата случая камъкът му бе свършил добра работа, макар че не успя да му спаси живота. Така че най-добре и аз да овладея силите му. При това, реших, още сега. Всяко допълнително преимущество беше от значение. А не беше зле и да видят, че го нося. Особено сега.

Прибрах записките обратно в сейфа, а медальона пъхнах в джоба си. После излязох и тръгнах надолу по стълбите. Минавах през залите на двореца и отново, както винаги, се чувствах, като че ли никога не съм ги напускал. Тук беше моят дом, тук бе всичко, което исках. Сега аз бях защитникът на Амбър. Дори не носех короната, но проблемите му бяха станали мои. Каква ирония. Върнал се бях да предявя претенциите си към престола, да го отнема с бой от Ерик, да се покрия със слава и да властвам. А сега, изведнъж, всичко се разпадаше. Не ми бе отнело много време да осъзная, че Ерик бе постъпил непочтено. Ако действително той се бе разправил с татко, значи нямаше никакво право над короната. Ако ли не, излизаше че е действал прибързано. И в двата случая коронацията бе послужила само, за да раздуха и без това неимоверното му самочувствие. Колкото до мен, аз исках короната и знаех, че мога да я взема. Но това щеше да бъде не по-малко безотговорно, при струпаните ми в Амбър войски, предстоящите подозрения за убийството на Кейн, разкриването на първите признаци за замисления фантастичен заговор и неотпадналата вероятност татко да е още жив. Няколко пъти ми се бе струвало, че за кратко съм се свързал с него — и в единия от тези случаи, преди години, той ме бе одобрил за престолонаследник. Но в момента бяха пуснати в ход толкова лъжи и коварства, че вече не знаех на какво да вярвам. Той не бе абдикирал. Знаех, че съм преживял сериозно нараняване на главата и добре осъзнавах собствените си копнежи. Съзнанието е особено нещо. Напоследък не се доверявах на моето. Възможно ли бе всичко да е плод на въображението ми? Много работи се бяха случили през последните години. Предполагам, че цената да бъдеш амбърит, включва и недоверие към самия себе си. Питах се какво ли би казал Фройд. Макар и да не бе успял да излекува амнезията ми, той бе направил няколко страшно добри предположения за характера на баща ми и нашите взаимоотношения, въпреки че тогава не бях съзнавал това. Искаше ми се да можех отново да се срещна с него.

Минах през мраморната трапезария и тръгнах по тъмния, тесен коридор. Кимнах на стража и продължих към вратата. Излязох на платформата, пресякох я и започнах да се спускам надолу по безкрайната спирална стълба, която водеше към недрата на Колвир. Стъпала. Тук-там светят лампи. Зад тях — мрак.

Някъде по пътя сякаш всичко се промени: вече не действах по своя воля, а някой ме управляваше, принуждаваше ме да се движа, да се подчинявам. Насочваше ме. Всеки ход водеше към следващия. Кога бе започнало всичко това? Може би продължаваше от години, а аз едва сега го бях осъзнал? Дали до един не бяхме жертви, по начин и до степен, които никой от нас не бе проумял? Пълноценна храна за болен разум. Зигмунд, къде си? Аз копнеех да стана крал — и още го желая — повече от всичко друго. И все пак, колкото повече научавах и колкото повече разсъждавах върху онова, което бях научил, толкова повече ми се струваше, че съм само една пешка в шахматната партия Амбър. Осъзнах, че това чувство е било в мен от известно време, укрепвало е, и тази мисъл никак не ми хареса. Но на никой от живите не му се е разминавало без да допуска грешки, утеших се аз. Ако усещанията ми отразяваха действителността, то значи личният ми Павлов се доближаваше все повече до зъбите ми, с всяко прозвучаване на звънеца. Скоро, съвсем скоро — чувствах, че ще бъде скоро — щях да се погрижа той да се приближи съвсем. И тогава щях да се постарая да не успее нито да се измъкне, нито някога да се върне отново.

Завой след завой, в кръг и надолу, лампа тук, лампа там, тези мои мисли като нишки на вретено, навиват се или се развиват, не знаех със сигурност. Някъде под мен еква звън на ударил се в камък метал. Ножница на страж, стражът се изправя. Бликва светлина от вдигнат фенер.

— Принц Коруин…

— Джейми.

Стъпвам на пода, взимам един фенер от полицата. Запалвам го, обръщам се и тръгвам към тунела, разпръсвам мрака пред себе си, по малко с всяка стъпка.

Стигам тунела, влизам в него, броя разклоненията. Трябва ми седмото. Ехо и сенки. Плесен и прах.

Най-после съм там. Завивам. Съвсем малко остана.

В дъното виждам огромната, черна, обкована с метал врата. Отключвам и силно я бутам. Тя изскърцва, съпротивлява се, накрая потъва навътре.

Оставям фенера на пода, леко вдясно, от вътрешната страна. Той вече не ми е необходим, тъй като самият Лабиринт излъчва достатъчно светлина за онова, което трябва да направя.

За миг съзерцавам Лабиринта — блестяща плетеница от криволичещи линии, които подлъгват погледа, ако се опита да ги проследи, — вдълбан върху лъскавата чернота на пода, огромен. Той ми бе дал власт над Сенките и бе възстановил по-голямата част от паметта ми. Но той може и за миг да ме унищожи, ако не мина през него както трябва. Затова изпитвах към Лабиринта благодарност, примесена с известна доза страх. Той беше древна и тайнствена семейна реликва, чието място беше точно тук, в подземието.

Запътих се към ъгъла, в който започваше плетеницата. Там съсредоточих мислите си, отпуснах тялото си и положих левия си крак върху Лабиринта. После без да спирам тръгнах напред и усетих как започват теченията. Сини искри очертаха ботушите ми. Още една стъпка. Този път долових осезаемо изпукване и почувствах съпротивлението. Изминах първата крива, като се стараех да бързам, исках да стигна колкото може по-скоро до Първия воал. Когато се озовах там, косата ми бе настръхнала, а искрите бяха по-ярки и по-големи.

Съпротивлението нарасна. Всяка крачка изискваше повече усилия от предишната. Пукането стана по-силно, теченията — по-плътни. Косата ми се изправи и от нея изскачаха искри. Не изпусках от поглед огнената линия и продължавах да се стремя напред.

Изведнъж натискът върху мен изчезна. Олюлях се, но продължих да вървя. Минал бях през Първия воал и усетих прилив на облекчение. Спомних си последното ми минаване по този път, в Ребма, градът на морското дъно. Маневрата, която току-що бях завършил, тогава бе отприщила притока на спомените ми. Да. Продължавах напред и искрите отново станаха по-ярки, теченията — по-силни, а по цялото си тяло започнах да усещам иглички.

Вторият воал… Завоите… Тук изглежда винаги се налагаше човек да напрегне силите си докрай, да почувства, че цялото му същество се е превърнало в чиста Воля. Усещането беше разтърсващо, безмилостно. В момента преодоляването на Лабиринта беше единственото нещо в света, което имаше значение за мен. Аз винаги се бях намирал там, устремен напред, никога не го бях напускал, винаги щях да бъда там, във вечен двубой — моята воля срещу силата на Лабиринта. Времето бе изчезнало. Съществуваше само напрежението.

Искрите стигаха до кръста ми. Навлязох в Голямата крива и поведох борба по нея. На всяка стъпка бях унищожаван и отново се раждах, изпепеляван от огъня на сътворението, смразяван от студа на завършващата ентропия.

Навън и напред по дъгата. Още три криви, права линия, няколко арки. Световъртеж, усещане, че изчезвам и отново се появявам, вибрирам между небитието и реалността. Завой след завой, завой след завой… Ниска, островърха арка… Правата, която води до Последния воал… Сигурно вече се задъхвам, плувам в пот. После никога не си спомням със сигурност. С мъка премествам краката си. Искрите стигат до раменете ми. Започват да ми влизат в очите и между мигванията не виждам дори самия Лабиринт. Крачка, още една… ето го. Протягам десния си крак напред, като разбирам как трябва да се е чувствал Бенедикт, впримчен сред черната трева. Точно преди да го ударя по врата. И аз се чувствах, като че ли по цялото тяло ме биеха с тояги. Левия крак, напред… Толкова бавно, че не съм сигурен дали изобщо го мърдам. Ръцете ми са сини пламъци, краката ми — колони от огън. Нова крачка. Още една. И още една.

Чувствам се като бавно съживявана статуя, топящ се снежен човек, измятаща се греда… Още две… три… Движа се като покрит с лед, но аз съм този, който контролира тялото ми. Разполагам с цяла вечност, волята ми е несломима.

Минах през Воала. Следва ниска арка. Три стъпки и съм отвъд, сред мрак и спокойствие. Те бяха най-трудните.

Почивка за Сизиф! Това беше първата ми мисъл, щом напуснах Лабиринта. И този път успях! беше втората. И Никога вече! беше третата.

Позволих си лукса няколко пъти да въздъхна дълбоко и да потръпна. После измъкнах от джоба си скъпоценния камък и го вдигнах за верижката. Задържах го пред очите си.

Отвътре е червен, разбира се — дълбоко вишнево червено, тъмно, искрящо. Струваше ми се, че е придобил допълнителен блясък и светлина по време на минаването ми през Лабиринта. Продължих да се взирам, като си повтарях наум инструкциите и ги сравнявах с нещата, които вече знаех.

Щом минеш през Лабиринта и стигнеш дотук, можеш да се прехвърлиш на всяко място, което успееш да си представиш. Необходими са само желание и усилие на волята. И след като случаят беше такъв, не отричам, че изпитах моментен страх. Ако този ефект се проявеше както обикновено, имаше опасност да се напъхам в особен вид капан. Но Ерик бе успял. Той не се бе оказал затворен в сърцето на скъпоценен камък някъде из Сенките. Дуоркин, който бе написал онези записки, беше велик човек и аз му вярвах.

Настроих се мислено и съсредоточих вниманието си върху вътрешността на камъка.

В него имаше изкривено отражение на Лабиринта, обградено с премигващи точици светлина, мънички пламъчета и проблясвания, различни криви и пътечки. Взех решение, фокусирах волята си…

Червенина и бавно движение. Като потъване в океан от гъста течност. Съвсем бавно отначало. Носене сред тъмнината, всички красиви светлини плуват далече напред. Постепенно скоростта ми видимо се увеличи. Късчета светлина, малки, хаотични. Нося се като че ли още по-бързо. Нямам база за сравнение. Станал съм точка съзнание с неизвестни размери. Знам, че се движа, известна ми е фигурата, към която напредвам, сега направо бързо. Червенината почти е изчезнала, както и усещането за всякакво обкръжение. Няма съпротивление. Набирам скорост. Всичко сякаш става само в един миг и този миг още продължава. Усещането е странно, безвременно. Нося се към това, което изглежда е моята цел, с огромна скорост. Мъничкият, изкривен лабиринт нараства, превръща се в триизмерен вариант на истинския. Изпъстрен с искрици цветна светлина, той расте пред мен, подобен на фантастична галактика, полуразпростряла се сред вечната нощ, с ореол от бледо осветен прах и протуберанси от безброй блестящи точици. И този лабиринт се разширява или свива, приближава към мен или аз се приближавам, и ние идваме близо един до друг, той вече запълва цялото пространство, от горе до долу, от тук до там, а скоростта ми сякаш продължава да нараства. Сиянието ме залива, почти ме зашеметява и виждам ярък протуберанс, за който знам, че е входа. Вече съм прекалено близо — всъщност, загубвам се, — за да възприема общата му форма, но изкривяванията, проблясванията, полюляването на всичко онова, което виждам навсякъде около мен, ме кара да се питам дали трите измерения са достатъчни за объркващата сетивата сложност, изправила се пред мен. Вместо към галактичната ми аналогия, нещо в ума ми се насочи към другата крайност и предложи сравнение с Хилбертовите пространства, с техните безбройни измерения. Но това беше метафора, предизвикана от отчаянието. Аз чисто и просто нищо не разбирах. Изпитвах само усилващо се чувство — под влияние на Лабиринта? Инстинктивно? — че трябва да мина и през тази плетеница, за да се сдобия със силата, която исках.

Не грешах. Без да намаля ни най-малко скоростта си, влетях вътре. Минах като вихрушка през блестящите пътеки, като се гмурвах сред безплътни облаци от сияние. Никъде не усещах съпротивление, както в истинския Лабиринт — изглежда първоначалният ми импулс беше достатъчен, за да ме преведе. Шеметна разходка из Млечния път? Давещ се, понесен сред каньони от корали? Страдащо от безсъние врабче, полетяло над увеселителен парк вечерта на 4 юли? Такива мисли ми се въртят из главата, когато си припомням това минаване през видоизменената форма.

… И ето, излизам, преминал съм, край, приключвам, облян от тъмночервена светлина и наблюдавам самия себе си, вдигнал медальона в края на Лабиринта, после се вглеждам в рубина, Лабиринта в него, и аз, всичко е в мен и аз съм в него, червеното избледнява, помръква, изчезва. Оставаме само аз, медальона, Лабиринта. Връзките между обект и субект са възстановени… просто с една октава по-високо — това ми се вижда най-добрият начин да го изразя. Тъй като сега определено съществуваше някаква хармония. Сякаш бях придобил допълнително сетиво, нов изразен способ. Усещането беше особено и ми носеше удовлетворение.

Нетърпелив да го изпробвам, отново се съсредоточих и наредих на Лабиринта да ме пренесе другаде.

Озовах се в кръглата зала на върха в най-високата кула на Амбър. Пресякох я и излязох на съвсем малкото балконче. Контрастът с току-що завършилото свръхсетивно пътешествие беше разтърсващ. Няколко дълги мига просто останах там, загледан пред себе си.

Морето преливаше в различни оттенъци, небето частично бе покрито с облаци и постепенно се смрачаваше. Самите облаци бяха изпъстрени с нежна светлина и груби сенки. Вятърът си проправяше път към морето и временно соления аромат ми бе отнет. Въздухът беше на точки от черни птици, които кръжаха и се стрелкаха над водата в далечината. Под мен градините на двореца и терасите на града се простираха с вечното си изящество до самите поли на Колвир. По улиците шаваха мънички хора, действията им бяха неразличими. Почувствах се ужасно самотен.

Тогава докоснах медальона и призовах бурята.