Роджър Зелазни
Знакът на еднорога (10)

X

Сал от лунни лъчи… призрачни факли, подобни на пламъците в черно-белите филми… звезди… няколко тънки нишки мъгла…

Облегнах се на парапета и отправих поглед към света… Абсолютна тишина владееше нощта, прогизналият от мечти град, цялата вселена, която се виждаше оттук. В далечината — морето, Амбър, Ардън, Гарнат, фара на Кабра, горичката на еднорога, гробницата ми на върха на Колвир… Смълчани, там отдолу, въпреки това очертани съвсем ясно, далечни… Гледка от божи поглед, бих казал, или пък от погледа на душа, освободила се от тялото и издигаща се все по-нависоко и по-нависоко… Среднощ…

Бях там, където призраците си играеха на призраци, където поличбите, знаменията, тайните знаци и оживелите желания се промъкваха през нощните улици и високите чертози на двореца в небесния Амбър. Тир-на Ногт^[1]… Царството на вечната младост.

Обръщайки се с гръб към парапета и знаците на мирския свят отдолу, аз се вгледах в улиците и тъмните тераси, в замъците на господарите и кварталите на простолюдието… Лунната светлина беше силна в Тир-на Ногт, сребърни нишки се преплитаха върху фасадите на всяко едно от местата, оживяло някога в нашето въображение… С тояга в ръка, аз продължих напред, странниците се движеха около мен, появяваха се по прозорците, по балконите, на пейките, на портите… Преминавах невидим, всъщност на това място аз самият бях призрак, независимо от какво точно се състои един призрак…

Тишина и сребърни нишки… Само почукването на тоягата ми, при това почти приглушено… Мъглата се спускаше все по-плътно към сърцевината на нещата… Дворецът се превърна в бял пламък от мъгла… Роса, подобна на капчици живак върху прекрасните жълто-червеникави цветчета и стъбълца в градините, покрай алеите… Изгряващата луна пробождаше очите подобно на слънцето по пладне, звездите засенчени, затъмнени от нея… Тишина и сребърни нишки… Блясъкът…

Нямах намерение да идвам, тъй като предсказанията му — ако действително съществуваха — бяха лъжовни, приликата между живота и местата долу — нарушена, въображаемите му представления — често объркващи. И все пак бях дошъл… Част от сделката ми с времето…

След като бях оставил Бранд да се възстановява под грижите на Жерар, осъзнах че аз самият се нуждая от допълнителна почивка и потърсих начин да си я осигуря, без да разкривам немощта си. Файона наистина бе избягала и нито тя, нито Джулиан можеха да бъдат достигнати чрез Фигурите. Ако бях казал на Бенедикт и Жерар, онова което Бранд ми бе разказал, сигурен бях, че щяха да настояват да положим всички усилия, за да открием следите й, да открием следите и на двамата. Също така, обаче, бях сигурен и че всички усилия щяха да се окажат напразни.

Бях пратил да повикат Рандъм и Ганелон и се бях оттеглил в покоите си, като дадох да се разбере, че възнамерявам да посветя деня си на уединение и тих размисъл в очакване на нощта, която щях да прекарам в Тир-на Ногт — съвсем логично поведение за всеки амбърит със сериозни проблеми. Не придавах голямо значение на обичайната практика, за разлика от повечето от останалите. Тъй като моментът беше особено подходящ за предприемането на подобно нещо, смятах, че това би направило оттеглянето ми през деня да изглежда съвсем правдоподобно. Естествено, то обаче ме и задължаваше през нощта да последвам обичая. Но това също от своя страна не беше никак зле. Даваше ми един ден, една нощ и част от следващия ден, през които щях да укрепна достатъчно, за да понасям раната си много по-леко. Чувствах, че времето ще бъде оползотворено добре.

Но все пак все трябва да споделиш с някого. Казах на Рандъм и казах на Ганелон. Облегнат в леглото си, аз им описах плановете на Бранд, Файона, Блийс и кликата Ерик — Джулиан — Кейн. Разправих им онова, което Бранд бе споменал във връзка с моето завръщане и неговото собствено заточение от бившите му съконспиратори. Те разбраха защо оцелелите и от двете групировка — Файона и Джулиан — бяха избягали: едва ли с цел да прегрупират силите си, по-скоро за да ги изразходват един срещу друг. А може и да не беше така. Поне в началото. По-вероятно единият или другият щеше първо да се опита да завземе Амбър.

— Ще трябва да си вземат номерчета и да изчакат реда си, като всички останали — бе казал Рандъм.

— Не съвсем — спомням си, че му отвърнах. — Съюзниците на Файона и нещата, които се появяват по черния път са едно и също.

— А Кръга в Лорейн? — бе попитал Ганелон.

— И той. По този начин те се проявяват в Сенките. Идват от много далече.

— Вездесъщи копелета — бе възкликнал Рандъм.

Кимайки, се бях опитал да им обясня…

И така, дойдох до Тир-на Ногт. Когато луната изгря и призрачният лик на Амбър избледня в небесата — звездите прозираха под него, блед ореол обгръщаше кулите му, мънички отблясъци пробягваха върху стените му — аз чаках, чаках с Ганелон и Рандъм, чаках, изправен върху най-високата скала на Колвир — там, където грубо, от самия камък се бяха оформили трите стъпала…

Когато лунните лъчи ги докоснаха, очертанията на цялата стълба започнаха да придобиват форма. Простираше се над големия залив до онова място над морето, на което се издигаше призрачният град. Когато лунните лъчи я обляха изцяло със светлината си, стълбата стана толкова реална, сякаш винаги се бе намирала на това място и аз поставих крака си върху първото стъпало… Рандъм носеше пълен комплект Фигури, а моите бяха в жакета ми. Грейсуондир, изкован на лунни лъчи върху същия този камък, владееше особени сили в небесния град и аз го носех със себе си. Бях почивал цял ден, имах и тояга, на която да се подпирам. Разстоянието и времето мамеха… Стълбата през пренебрегващото Коруин небе започна някак си да се издига и веднъж започнало, движението нагоре не се извършваше по проста аритметична прогресия. Бях и тук, и там, бях изминал четвъртината път нагоре, преди от рамото ми да е изчезнало усещането за здраво стисналите го пръсти на Ганелон… Ако започнех прекалено съсредоточено да се взирам, в която и да е част от стълбата, тя изгубваше трептящата си непрозрачност и виждах океана някъде отдолу, наблюдаван сякаш през оптично стъкло… Изгубих представа за времето, въпреки че сякаш то бе спряло… Толкова дълбоко под вълните, колкото високо скоро щях да се озова над тях, отдясно в далечината, искрящи и сякаш сгушени в дълбините на морето се появиха очертанията на Ребма. Помислих си за Мойри, почудих се как ли е тя. Какво ли щеше да стане с нашия подводен двойник, ако Амбър някога паднеше? Дали образът щеше да остане непокътнат в огледалото на океана? Или сградите и останките щяха да бъдат превзети и разрушени по същия начин, проиграни на зарове в каньоните на подводното казино, над което се носеше нашата флотилия? Никакъв отговор от човекоудавящите, смущаващите Коруин вълни… макар че почувствах болка в хълбока си.

Достигнах до най-горната площадка на стълбата и влязох в призрачния град, така както някой щеше да влезе в Амбър, след като се изкачеше по голямото парадно стълбище, издигнато по обърнатата към морето страна на Колвир.

Облегнах се на перилата и отправих поглед към света.

Черният път водеше на юг. Не можех да го видя през нощта. Не че имаше някакво значение. Сега вече знаех на къде води. Или по-скоро накъде Бранд бе казал, че води. Тъй като той вече бе изчерпал всички жизненоважни причини, които можеха да го накарат да излъже, вярвах, че наистина знам накъде води пътя.

Както и да е.

От блясъка на Амбър и яркото и лъчисто великолепие на близкостоящите Сенки, нататък през постепенно смрачаващите се отрези на гледката, простиращи се надалече във всички посоки, все по-нататък и по-нататък през извиващия се пейзаж и още по-надалече, през места, които можеха да се видят само когато си пиян, упоен или сънуваш кошмари, и отново още по-нататък, прекосявайки местата, където аз спирам… Където аз спирам…

Как да обясниш простичко нещо, което съвсем не е просто…? Крайният субективизъм — предполагам, че именно оттук би трябвало да започнем — от твърдението, че не съществува нищо друго, освен собственото „аз“ или поне, че не можем истински да осъзнаем нищо друго, освен собственото си съществуване и преживявания. Мога да открия някъде там, в Сенките, всичко, което изобщо някога бих могъл да си представя. Всеки от нас е в състояние да го направи. Това, казано честно, не надвишава възможностите на егото. Може да бъде оспорвано и всъщност е, поне от повечето от нас, твърдението, че ние самите създаваме Сенките, които спохождаме от материята на нашето собствено съзнание, че в действителност съществуваме единствено ние самите, че Сенките, които прекосяваме, не са нищо друго освен външния израз на нашите собствени желания… Каквито и други достойнства да има подобно твърдение, то освен всичко обяснява до голяма степен доста добре отношението на семейството към хората, местата и нещата извън Амбър. А именно: ние сме тези, които правят играчките, а те — те са нашите играчки — със сигурност понякога доста опасно одухотворени, но това също е част от играта. Ние сме импресарии по дух, а това определя и отношенията помежду ни. Тъй като крайният субективизъм наистина има тенденцията да оставя човек леко объркан по въпросите за причинността, можем лесно да избегнем подобно объркване, като изобщо откажем да приемем състоятелността на тези въпроси. Повечето от нас в ръководенето на личните си дела, както често ми се е случвало да забележа, почти винаги отричат обективната истина и признават само практическите резултати като критерий за обясняване на нещата. Почти винаги…

При все това… при все това съществува един обезпокоителен елемент в цялата картина. Има едно място, където Сенките полудяват… Когато съзнателно се провираш, пласт след пласт през Сенките, предавайки — отново съзнателно — частица от своето познание с всяка измината крачка, накрая стигаш до едно побъркано място, отвъд което не можеш да продължиш. Защо правим всичко това? Надявайки се на просветление, бих казал, или пък на нова игра… Но когато се озовеш на това място, а всички ние сме го правили, осъзнаваш, че си достигнал до крайния предел на Сенките или до крайния предел на собственото си аз — еднозначни понятия, както винаги бяхме смятали. Въпреки че сега…

Сега знам, че не е така, докато стоя, чакам пред Царството на хаоса и ви разкривам как стояха нещата, вече знам, че не е така. Но знаех достатъчно и тогава, през нощта в Тир-на Ногт, бях го знаел и по-рано, когато се сражавах с човека-козел в Черния кръг в Лорейн, бях го знаел и през онзи ден във фара на Кабра, след бягството ми от тъмницата в Амбър, когато се взирах в опустошения Гарнат… Знаех, че това не беше всичко. Знаех го, защото бях наясно, че черният път продължава и отвъд онова място. Той минаваше през лудостта, спускаше се към хаоса и продължаваше нататък. Нещата, които пътуваха по него, идваха отнякъде, но не бяха мои неща. По някакъв начин аз самият бях спомогнал да им се разреши правото на преминаване, но те не бяха породени от моята представа за реалността. Те принадлежаха сами на себе си или на някой друг — това вече нямаше кой знае какво значение — и прояждаха дупки в тази малка метафизика, която бяхме изтъкали над времето. Бяха навлезли в нашата територия, не принадлежаха на това място, заплашваха го, заплашваха и нас. Файона и Бранд бяха достигнали отвъд всичко и бяха открили нещо там, където никой от нас останалите не бе вярвал, че изобщо съществува каквото и да било. Освободената опасност до известна степен бе оправдана от полученото доказателство: не бяхме сами, нито пък в действителност сенките бяха наши играчки. Независимо какви точно бяха взаимоотношенията ни със Сенките, не можех повече да гледам на тях в старата светлина…

И всичко това, само защото черният път водеше на юг и продължаваше отвъд края на света, където аз самият спирах.

Тишина и сребърни нишки… Отдалечавайки се от перилата, подпрян на тоягата си прониквам в тревожния град през изпредената от мъгла, изтъкана от омара, оцветена от лунна светлина призрачна тъкан… Призраци… Сенки на сенките… Живи образи на вероятността… Може би да-та и може би не-та… Изгубената вероятност… Спечелената отново вероятност…

Вървя през алеята… Силуети, лица, доста от тях познати… Какво се канеха да правят? Трудно беше да се каже… Някои устни се движеха, на някои лица се четеше оживление. Думите им не бяха предназначени за мен. Преминавам през тях съвсем незабелязано.

Ето… Още един такъв силует… Сам, но в очакване… Пръстите развързват минутите и ги запращат надалече… Лицето, обърнато настрани, искам да го видя… Знак, че аз или ще… или трябва… Тя седи на каменна пейка под едно чепато дърво… Втренчила поглед по посока на двореца… Очертанията й са ми доста познати… Приближавайки се, виждам, че това е Лорейн… Тя продължава да се взира в някаква точка през мен и не ме чува, когато й казвам, че съм отмъстил за смъртта й.

Но в моя власт бе да бъда чут тук… Той висеше в ножницата отстрани.

Изтеглям Грейсуондир, вдигам острието му над главата си, където лунната светлина превръща шарките му в жива вълна. Поставям го на земята между нас.

— Коруин!

Тя отмята глава назад, косата й хвърля огненочервени отблясъци под лунната светлина, очите й ме фокусират.

— Откъде идваш? Подранил си.

— Мен ли чакаш?

— Разбира се. Каза ми да…

— Как се озова на това място?

— На пейката ли…?

— Не, в този град.

— Амбър? Нищо не разбирам. Ти самият ме доведе. Аз…

— Щастлива ли си тук?

— Знаеш, че съм, стига да съм с теб.

Не бях забравил равните й зъби, едва забележимите лунички под прозрачния воал от светлина.

— Какво точно се случи? Много е важно. Престори се за миг, че не знам и ми разкажи всичко, което се случи с нас след битката в Черния кръг в Лорейн.

Намръщи се. Изправи се. Извърна се настрани.

— Тогава се скарахме — започна тя. — Ти ме последва, прогони Мелкин и разговаряхме. Разбрах, че съм сгрешила и дойдох с теб в Авалон. Там брат ти Бенедикт те убеди да говориш с Ерик. Не се сдобрихте, но ти се съгласи да сключиш примирие, заради нещо, което той ти каза. Ерик се закле да не ти вреди, а ти се закле да защитаваш Амбър. Бенедикт беше свидетел и на двете клетви. Останахме в Амбър, докато се сдоби с някакви химикали, след което отидохме на някакво друго място, откъдето ти купи странни оръжия. Спечелихме битката, но сега Ерик лежи ранен. — Тя се изправи и се обърна към мен. — Мислиш да сложиш край на примирието? Така ли е, Коруин?

Поклатих глава и въпреки че знаех много добре какво ще последва, протегнах ръце да я прегърна. Исках да я притисна в обятията си — въпреки факта, че единият от нас просто не съществуваше, не би могъл да съществува — и когато преодолея едва доловимото разстояние, което разделяше плътта ни, да й кажа, че каквото и да се беше случило или щеше да се случи…

Ударът не беше силен, но ме накара да изгубя равновесие. Лежах върху Грейсуондир… Тоягата ми бе отхвръкнала на няколко крачки от мен и лежеше на тревата. Когато се надигнах на колене видях, че цветовете са се изпарили от лицето й, очите й, косата й. Устните й шепнеха призрачни думи, докато тя извръщаше глава с търсещ поглед. Прибрах Грейсуондир в ножницата, вдигнах тоягата и се изправих отново на крака. Погледът й преминаваше през мен, беше се взряла в нещо отзад. Лицето й постепенно се успокои, тя се усмихна и се затича напред. Отдръпнах се встрани и се обърнах, наблюдавах как тя се спуска към мъжа, който се приближаваше, видях я притисната в обятията му, вперила поглед в лицето му, докато той се навеждаше към нея. Щастлив призрак, сребърна роза на яката на дрехата му, целуваше я, никога нямаше да разбера кой беше този мъж, сребърни нишки се стелеха върху тишината и сребърни нишки…

Отдалечавам се… Без поглед назад… Пресичам алеята…

Гласът на Рандъм:

— Коруин, добре ли си?

— Да.

— Нещо интересно да става?

— После, Рандъм.

— Извинявай.

И внезапно искрящата стълба, водеща към градината на двореца… Нагоре по нея и после надясно… А сега бавно и спокойно през градината… Навсякъде около мен трептят върху стъблата си призрачни цветя, призрачни храсти изливат цветчетата си, подобно на пяна от противопожарен кран. Без цветове, всичко… Очертано е само най-главното, различната степен на яркост на луминисцентните отблясъци определят силата, с която отделните предмети привличат окото. Само най-главното. Не е ли Тир-на Ногт една по-особена област от Сенките в реалния свят, завладяна от инстинктивните импулси — един проектиран в небето психологически тест, може би дори терапевтичен метод? Въпреки сребърните нишки, бих казал аз, ако това действително е късче от душата, нощта е прекалено тъмна… И безмълвна…

Вървя… Покрай фонтаните, пейките, горичките, изкусяващите беседки, залутани в живия плет… Минавам през алеите, с обикновена крачка нагоре, по малките мостове… Покрай езерцата, между дърветата, покрай старинни скулптурни фигури, голям заоблен речен камък, слънчев часовник (може би лунен тук?), завой надясно, после право напред, завой, след известно време, северният край на двореца, сега завой наляво, през двора с надвиснали балкони, повече призраци тук-там по тях, зад тях, вътре…

Обиколка покрай задната част, просто за да видя оттам и градините отзад, отново, тъй като те наистина са прекрасни на нормална лунна светлина в истинския Амбър.

Още няколко силуета, говорят, прави са… Не се долавя никакво друго движение, освен моето собствено.

… Усетих, че нещо ме тегли надясно и тъй като човек никога не трябва да подценява неочакваните предчувствия, тръгвам.

… Към един гъсталак от висок жив плет, малко празно пространство в средата, ако вече не е обраснало и то… Много отдавна тука имаше…

Два силуета, които се прегръщат вътре. Разделят се, когато започвам да се отдалечавам… Не ми влиза в работата, но… Дирдри… Единият силует е на Дирдри. Знаех кой щеше да се окаже мъжът още преди той да се обърне. Това е една жестока шега от страна на силите, които управляваха сребърните нишки и тишината… Назад, назад, далече от живия плет… Завой, препъвам се, изправям се отново, вървя, далече, сега, бързо…

Гласът на Рандъм:

— Коруин? Добре ли си?

— По-късно! По дяволите! По-късно!

— Остава още малко до зазоряване, Коруин. Мисля, че е добре да ти припомня…

— Смятай, че вече си ми припомнил!

По-далече сега, бързо… В Тир-на Ногт времето също е сън. Малко успокоение, но все пак по-добре, отколкото никакво. Бързо сега, по-далече, върви, отново…

… Към двореца, прекрасна архитектура, сътворена от ума или духа, по-реално осезаема, отколкото всичко реално някога е било… Преценките на съвършеното са чисти празнословия, аз трябва да разбера същността… Това трябва да е незначителният финал, за който именно бях доведен дотук. Не спирам, за да вдигна тоягата си оттам, където бе паднала този път, сред блещукащите треви. Знам къде трябва да отида, какво трябва да направя. Явно трябва да го направя сега, въпреки че логиката в разсъжденията, които ме бяха обзели, съвсем не е на буден човек.

Бързо, катеря се, нагоре към задния портал… Разкъсващата болка се връща отново… През прага, в…

В отсъствието на звезден блясък и лунна светлина. Осветлението е разсеяно, сякаш се рее и събира безцелно. В местата, до които не достига, цари абсолютен мрак, тайнствени, огромни части от стая, зала, килер и стълби.

Между тях, през тях, почти тичайки вече… Едноцветието на дома ми… Обзема ме мрачно предчувствие… Сега черните места изглеждат като дупки в този отрязък от действителността… Страх ме е да преминавам прекалено близо. Ако падна вътре и изчезна…

Завой… Пресичам… Най-накрая… Влизам… Тронната зала… Мракът се спуска на огромни талази там, където очите ми би трябвало да долавят очертанията на самия трон…

Там, обаче, нещо се движи…

Течение отдясно, докато напредвам.

Мракът се повдига от течението.

Пред погледа ми изникват стъпала в ботуши, после целите крака, приличащи на пресовано отпред, близо до основата, I.

Грейсуондир се озовава в ръката ми, попадайки в един отрязък от светлина, той възобновява измамливата за окото способност да променя формата си и се удължава, придобивайки свой собствен блясък…

Поставям левия си крак върху стъпалото, слагам лявата ръка върху коляното си. Разконцентриращо, но поносимо е пулсирането на заздравяващата ми рана. Чакам мрака, празнотата да се отдръпне, подобно на завеса пред театралното представление, с което бях натоварен тази нощ.

И тя се плъзга настрани, разкривайки длан, ръка, рамо, Ръката представлява блестящо метално нещо, плоскостите й приличат на стени на шлифован диамант, китката и лакътят удивително изтъкани от сребърни жици, прикрепени с искрици от пламък, самата ръка, стилизирана, само скелета, швейцарска играчка, едно механично насекомо, безгрешно, безпощадно и красиво по свой начин…

Ръката се отмества встрани и разкрива останалото от мъжа…

Бенедикт стои невъзмутим до трона, лявата му, човешка ръка е поставена леко върху него. Той се навежда към трона. Устните му се движат.

Тронът се плъзга встрани и разкрива човека в него…

— Дара!

Извърната надясно, тя се усмихва, кимва на Бенедикт, устните й се движат. Приближавам и протягам Грейсуондир, докато острието му не се опира леко във вдлъбнатината под гръдната й кост…

Бавно, много бавно, тя извръща глава и среща погледа ми. Придобива цвят и живот. Устните й отново се движат, но този път думите й достигат до мен.

— Какво си ти?

— Не. Това е моят въпрос. Ти отговори на него. Сега.

— Аз съм Дара. Дара Амбърска. Кралица Дара. Този трон ме принадлежи по наследство и по силата на оръжията. А ти кой си?

— Коруин. Също Амбърски. Не мърдай! Не те попитах коя си…

— Коруин е мъртъв от векове. Видях гроба му.

— Празен.

— Не е вярно. Тялото му лежи вътре.

— От какво потекло си?

Погледа й се премества вдясно, където все още стои сянката на Бенедикт. В новата му ръка се е появил меч, който изглежда почти като нейно естествено продължение, но той го държи свободно, небрежно. Лявата му ръка сега почива върху нейната. Очите му ме търсят отзад, зад дръжката на Грейсуондир. След като не успяват да ме открият, те се преместват отново върху онова, което е видимо — Грейсуондир — разпознават формата му…

— Аз съм правнучка на Бенедикт и амазонката Линтра, която той някога обичал, а после убил — Бенедикт потреперва на това, но тя продължава: — Никога не съм я виждала. Моята майка и майката на моята майка били родени в страна, където времето не тече така, както в Амбър. Аз съм първата по линия на майка ми, която носи всичките белези на човешкия род. А ти, принц Коруин, не си нищо друго освен призрак от далечното мъртво минало, при все това една опасна сянка. Как си дошъл тук, не знам. Но не е трябвало да го правиш. Върни се в гроба си. Недей да безпокоиш живите.

Ръката ми потреперва. Грейсуондир се отклонява на не повече от сантиметър. Но за съжаление и това се оказва достатъчно.

Ударът на Бенедикт е под моя праг на възприятие. Новата му ръка насочва новата му длан, държаща меча, който нанася удар върху Грейсуондир, докато старата му ръка изтегля старата му длан, която е хванала Дара, назад, през едната от облегалките за ръцете на трона… Това подсъзнателно впечатление ме спохожда няколко мига по-късно, когато падам назад прорязвайки въздуха, изправям се и инстинктивно заемам позиция за нападение… Нелепо е два призрака да се бият. Ето, неравностойно е. Той дори не може да ме достигне, докато Грейсуондир…

Но не! Мечът преминава в другата му ръка, докато той пуска Дара и се обръща, събрал заедно двете ръце, старата и новата. Лявата му китка се върти, докато той я плъзга напред и надолу, заставаме в позиция, която би трябвало да се нарече corps a corps, ако телата ни бяха тела на смъртни. За миг остриетата ни се заклещват. И този миг се оказва достатъчен…

Онази проблясваща метална ръка се пресяга напред, нещото изтъкано от лунна светлина и огън, мрак и гладкост, само ъгълчета, без извивки, пръстите леко сгънати, гравираната със сребро длан на полупознати фигури излиза напред, излиза напред и ме сграбчва за гърлото…

Пръстите не улучват и се впиват в рамото ми, а палецът се захваща навътре като кука или за ключицата, или за ларинкса, не знам. Нанасям удар с лявата си ръка, към пояса му, но там няма нищо…

Гласът на Рандъм:

— Коруин! Слънцето всеки момент ще изгрее! Трябва веднага да се спуснеш долу!

Не мога дори да отговоря. След миг или два ръката щеше да разкъса каквото там бе хванала. Тази ръка… Грейсуондир и тази ръка, която странно прилича на него, са единствените две неща, които сякаш съществуват едновременно в моя свят и в призрачния град…

— Виждам те, Коруин! Отскубни се и се протегни към мен! Фигурата…

Освобождавам Грейсуондир и го завъртам около себе си и надолу в дълга, разсичаща дъга…

Само един призрак би могъл да победи Бенедикт или неговия призрак с подобна хватка. Стоим прекалено близо, за да може да отбие меча ми, но ответния му удар, перфектно изпълнен, би трябвало да отсече ръката ми, ако там имаше ръка, която да го посрещне…

Но тъй като няма, аз довършвам замаха си и стоварвам меча с цялата сила на дясната си ръка върху смъртоносното приспособление от лунна светлина и огън, мрак и гладкост, близо до мястото, на което бе прикачено.

Причинявайки ми страхотна разкъсваща болка в рамото, ръката се отделя от Бенедикт и остава неподвижна… И двамата падаме.

— Стани! В името на еднорога, Коруин, стани! Слънцето изгрява! Градът около теб ще се разпадне!

Подът под краката ми се разлюлява и се превръща в мъглива прозрачност. Зървам лекия прилив на вода. Скачам на крака, главно за да попреча на спусналия се стремително напред призрак да сграбчи ръката, която бе изгубил. Тя прилича на мъртъв паразит и хълбокът отново ме заболява…

Внезапно натежавам, а призрачният океан не избледнява. Започвам да потъвам през пода. Цветовете се завръщат в света около мен, трепкащи розови райета. Отблъскващият Коруин под се разделя и под него се разкрива искащия да убие Коруин залив…

Пропадам…

— Насам, Коруин! Сега!

Рандъм стои на върха на планината и се опитва да ме достигне. Протягам ръка…