Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Хрониките на Амбър (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Sign of the Unicorn, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 99 гласа)

Информация

Допълнителна корекция
Диан Жон (2011)
Допълнителна корекция
moosehead (2014)

Издание:

Роджър Зелазни. Знакът на еднорога. Ръката на Оберон

ИК „Бард“, София, 1994

Серия Хрониките на Амбър, №3 и №4. Фантастични романи.

Превод: Вихра Манова

Редактор: Александър Жеков

Художествено оформление на корица: „Megachrom“ — Петър Христов

Компютърна обработка: ИК „Бард“ — ООД — Линче Шопова

Формат: 84/108/32. Печатни коли: 23

Страници: 368. Цена: 70.00 лв.

 

Roger Zelazny. Sign of the Unicorn

© 1985 by Roger Zelazny

Roger Zelazny. Hand of Oberon

© 1985 by Roger Zelazny

© Вихра Манова, превод, 1994

© „Megachrom“ — Петър Христов, оформление на корица, 1994

© ИК „Бард“, 1994

История

  1. — Добавяне на анотация
  2. — Добавяне
  3. — Корекция
  4. — Корекция на правописни грешки

Статия

По-долу е показана статията за Знакът на Еднорога от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Знакът на Еднорога
Sign of the Unicorn
АвторРоджър Зелазни
Създаване1974 г.
САЩ
Първо издание1975 г.
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанрфентъзи
Видроман
ПоредицаХрониките на Амбър
ПредходнаОръжията на Авалон
СледващаРъката на Оберон

„Знакът на еднорога“ (на английски: Sign of the Unicorn) е третата книга от поредицата фентъзи романи на Роджър ЗелазниХрониките на Амбър“.

Сюжет

Принц Коруин най-накрая се възкачва на трона на вечния Амбър. Още първите дни на управлението му обаче показват, че го очакват неспокойни времена. Той има тежката задача да защити града от злото на мистериозния черен път. Пътят към успех минава през спасяването на безследно изчезналия брат на Коруин Бранд. И точно когато, изглежда, между всички деца на Оберон най-накрая цари разбирателство, стари вражди излизат наяве. Коруин е объркан, изпуснал толкова много събития по време на престоя си на Сянката Земя, той трудно би могъл да заеме страна. Объркването му, а и не само неговото, става още по-голямо, след появата на легендарния еднорог- символът на Амбъритите...

Край на разкриващата сюжета част.
Предишна: Поредица:
Следваща:
Оръжията на Авалон Хрониките на Амбър Ръката на Оберон


IV

Рандъм и Флора чакаха в апартамента ми, когато се върнах. Погледът на Рандъм се спря първо на медальона, после потърси очите ми. Кимнах.

С лек поклон се обърнах към Флора.

— Сестрице, доста вода изтече, откакто не сме се виждали.

Тя изглеждаше леко уплашена, което за мен бе добре дошло. Все пак се усмихна и пое ръката ми.

— Братко — рече, — виждам, че си удържал думата си.

Косата й беше с цвят на светло злато. Флора я бе подстригала, но си бе оставила бретона. Не можех да реша дали ми харесва така или не. Тя имаше прекрасна коса. И красиви сини очи, плюс тонове суета, която я караше да вижда всичко в любимата си перспектива. Понякога Флора се държеше като пълна глупачка, но друг път ме караше да се замислям.

— Извинявай, че така те зяпам — казах аз, — но при последната ни среща нямах възможност да те погледам.

— Много се радвам, че обстоятелствата се промениха. Тогава аз… Нищо не можех да направя, както знаеш.

— Знам — съгласих се и си спомних звъна на смеха й от другия край на мрака при честването на годишнините от коронацията на Ерик. — Знам.

Приближих се до прозореца и го отворих, с пълното съзнание, че дъждът няма да навали вътре. Харесвах мириса на бурята.

— Рандъм, научи ли нещо интересно във връзка с евентуалния пощальон? — попитах.

— На практика, нищо — отвърна той. — Поразпитах насам-натам. Изглежда никой не е видян на нужното място в съответния момент.

— Ясно. Благодаря ти. Сигурно ще те потърся пак по-късно.

— Добре. Тогава няма да мърдам от апартамента си цяла вечер.

Кимнах, обърнах се, облегнах гръб на прозоречната рамка и загледах Флора. Рандъм тихо затвори вратата зад себе си. Около половин минута мълчаливо слушах как вали дъжда.

— Какво смяташ да правиш с мен? — най-после не издържа тя.

— Да правя ли?

— Сега разполагаш с възможност да поискаш разплата за старите дългове. Предполагам, че си решил да започнеш.

— Може би. Но почти всяко нещо зависи от друго. И в случая е така.

— Какво имаш предвид?

— Дай ми това, което искам и ще видим. Понякога се е случвало да бъда дори и добър.

— А ти какво искаш?

— Да ми разкажеш всичко, Флора. Нека така сложим началото. Опиши ми как стана моя пастирка на онази сянка, Земята. Със съответните детайли. Каква беше сделката? За какво се бяхте разбрали? Не пропускай нищо.

Флора въздъхна.

— Откъде да започна… Да… Бях в Париж, на един прием, у някой си мосю Фокол. Около три години преди Ужаса…

— Момент — прекъснах я аз. — Какво правеше там?

— Намирах се в тази област на Сенките от около пет местни години. Пътувах и се оглеждах за нещо ново, което да ми е по вкуса. Попаднах там по онова време, както всеки от нас се озовава някъде. Оставях желанията да ме водят и се доверявах на инстинктите си.

— Странно съвпадение.

— Не чак толкова, в светлината на цялото това време… и като се вземе предвид колко много пътуваме. Там беше, ако предпочиташ, моят Авалон, моят заместител на Амбър, моят дом далеч от дома. Както искаш го наречи, но аз бях там, на онзи прием, в онази октомврийска вечер, когато ти влезе, заедно с дребничкото червенокосо момиче… мисля, че се казваше Жаклин.

И тогава, от дълбините на паметта ми изплува един спомен, забравен толкова отдавна. Много по-ясно изникна образът на Жаклин, отколкото събитията от онзи прием, но действително бе имало такъв случай.

— Продължавай.

— Както вече ти казах, аз бях там. Ти пристигна по-късно. Естествено, веднага привлече вниманието ми. И все пак, когато човек живее така дълго и пътува толкова много, не е изключено да срещне хора, които силно да приличат на близките или познатите му. Тази беше първата ми мисъл, след като първоначалното вълнение премина. Реших, че сигурно виждам твой двойник. Толкова време бе минало без вест от теб. Но всеки от нас си има тайни, както и основателни причини да ги пази добре. Реших, че това може да е една от твоите тайни. Затова се погрижих да ни представят един на друг, след което дяволски се измъчих, докато те откъсна от онова червенокосо миньонче за повече от няколко минути. Ти продължи да настояваш, че името ти е Феневал, Кордел Феневал. Обзе ме несигурност. Не можех да реша дали говоря с твой двойник или ти си играеш с мен. Мина ми през ума и трета възможност — че се намираш в някоя съседна Сянка от достатъчно дълго време, за да си хвърлил свои сенки наоколо. Сигурно щях да си тръгна все още в недоумение, ако по-късно Жаклин не се бе похвалила пред мен с твоята сила. Обикновено жените не си разправят подобни неща, но по изражението й разбрах, че трябва силно да си я впечатлил с подвизите си. Предразположих я към откровеност и ми стана ясно, че си направил неща, на които само ти си способен. Версията за двойника отпадна. Това можеше да бъдеш само ти или твоя сянка. Което означаваше, че дори Кордел да не беше Коруин, то съществуването му поне доказваше твоето местопребиваване наоколо — първата истинска следа за това къде се намираш. Длъжна бях да не те изпусна. Оттогава започнах да те следя и да ровя в миналото ти. Колкото повече хора разпитвах, толкова по-загадъчно изглеждаше всичко. Всъщност, след няколко месеца още не бях готова да реша. Имаше достатъчно бели петна в биографията ти, за да е възможно да си ти. Нещата се изясниха едва през следващото лято, когато се върнах за малко в Амбър. Споменах за тази странна среща пред Ерик…

— Да?

— И той… беше някак… подготвен.

Флора замълча и взе да попипва ръкавиците си, оставени до нея.

— Аха — обадих се аз. — И какво точно ти каза?

— Че може наистина да си ти. Заяви, че е станал… нещастен случай.

— Така ли?

— Е, не съвсем — призна тя. — Не точно нещастен случай. Спомена, че сте се сбили и той те е ранил. Помислил, че ще умреш и не искал да бъде обвинен за смъртта ти. Затова те отнесъл в онази Сянка и те оставил там. След доста време, решил, че трябва да си умрял и това слагало край на всичко между вас. Естествено, моята новина го разтревожи. Той ме накара да се закълна, че ще мълча и ме прати обратно там да те държа под око. Връщането ми не предизвика никакви подозрения, защото вече бях казала на всички колко много ми харесва при тях.

— Ти не си обещала да пазиш тайна даром, Флора. Какво ти даде той?

— Даде ми думата си, че ако някога вземе властта в Амбър, няма да ме забрави.

— Малко рисковано — заключих аз. — В края на краищата ти пак оставаш с коз в ръката — информацията къде се намира негов съперник в борбата за трона и за участието на Ерик в изпращането му там.

— Така е. Но от друга страна, ако започнех да приказвам, щеше да ми се наложи да призная и своето съучастие.

Кимнах.

— Не особено убедително, ала приемам, че е възможно. А ти смяташе ли, че той ще ме остави жив, в случай, че се добере до трона?

— Това не сме го обсъждали никога. Никога.

— И все пак трябва да ти е минавало през ума.

— Да, след време — призна тя — и реших, че по всяка вероятност няма да предприеме нищо. В края на краищата вече не изпитвахме никакви съмнения, че си загубил паметта си. Нямахме основания да ти правим нещо, след като не представляваше заплаха.

— И затова ти остана да ме наглеждаш. За да сте сигурни, че продължавам да съм безопасен?

— Да.

— Какво щеше да направиш, ако бях дал признаци, че започвам да си възвръщам паметта?

Тя вдигна очи към мен, после извърна поглед.

— Щях да съобщя за това на Ерик.

— И той какво щеше да направи тогава?

— Не знам.

Изсмях се презрително и тя се изчерви. Не можех да си спомня кога за последен път съм виждал Флора да се изчервява.

— Няма да задълбаваме в очевидното — рекох. — Добре, ти си останала там и си се заела да ме наблюдаваш. А после? Какво стана после?

— Нищо особено. Ти просто продължи да живееш своя живот, а аз продължих да те следя.

— Всички останали ли знаеха къде си?

— Да. Не съм крила местонахождението си. Всъщност, всеки от тях ми е идвал на гости по едно или друго време.

— Включително и Рандъм?

Тя сви подигравателно устни.

— Да, няколко пъти.

— Защо се подсмиваш?

— Късно е да започвам да се преструвам, че го харесвам — отвърна Флора. — Знаеш какво ми е отношението. Просто не обичам хората, с които общува — какви ли не престъпници и джаз музиканти… Налагаше се да проявявам гостоприемство, като към член на семейството, когато посещаваше сянката ми, но той страхотно ми лазеше по нервите с постоянното влачене на всички тези хора по всяко време — ту импровизирани концерти, ту покер по цяла нощ. После по цяла седмица къщата не можеше да се измирише. Винаги се радвах, щом си тръгнеше. Извинявай, знам, че го обичаш, но нали сам поиска да ти кажа истината.

— Той е засегнал деликатната ти чувствителност. Добре. Да се спрем сега на краткия период, в който ти гостувах аз. Рандъм се присъедини към нас съвсем изневиделица, преследван от шестима мерзавци, които ние изпратихме на оня свят в твоята всекидневна.

— Спомням си случката много живо.

— А помниш ли онези юначаги — съществата, с които трябваше да се справим?

— Да.

— Достатъчно добре, за да познаеш някое от техния вид, ако се случи да го срещнеш?

— Така мисля.

— Чудесно. Преди това беше ли виждала някога такива?

— Не.

— А оттогава?

— Не.

— А да си чувала някъде да се говори за тях?

— Не, доколкото си спомням. Защо?

Поклатих глава.

— Още е рано за въпроси. Сега ги задавам аз, недей забравя. От теб искам да си припомниш нещо, станало малко преди онази вечер. Да си припомниш събитието, изпратило ме в „Гринуд“. И предшестващия го период от време. Какво се случи и как ти узна за катастрофата? При какви обстоятелства е станала? Какво беше твоето участие?

— Да — въздъхна тя. — Знаех, че рано или късно ще ме попиташ. Аз разбрах за случилото се, когато на следващия ден Ерик ми се обади от Амбър, посредством моята Фигура. — Флора отново вдигна поглед към мен, очевидно за да проследи как възприемам думите й, да проучи реакциите ми. Изразът ми остана непроменен. — Той ми съобщи, че предишната вечер си претърпял тежка катастрофа и си бил откаран в болница. Поръча ми да те прехвърля в частна клиника, където аз да диктувам начина ти на лечение.

— С други думи, искал е да бъда превърнат в растение.

— Желанието му беше да те държат постоянно упоен.

— Ерик спомена ли нещо в смисъл, че той е отговорен за катастрофата?

— Не каза, че е пратил човек да ти простреля гумата, но знаеше, че точно това е станало. Откъде иначе би могъл го научи? Когато по-късно разбрах за плановете му да заеме престола, просто приех, че най-после е решил да се отърве окончателно от теб. Щом опитът му не бе успял, виждаше ми се логично да предприеме следващата най-ефикасна стъпка: да те държи настрана, докато мине коронацията.

— Не знаех, че гумата ми е била простреляна — подхвърлих аз.

По лицето на Флора пробяга сянка, но тя бързо се овладя.

— Ти сам каза, че не е било катастрофа… че някой се е опитал да те убие. Мислех, че си запознат и с подробностите.

За първи път от дълго време насам усетих, че отново съм на хлъзгава почва. Все още имах съвсем слаба амнезия и предполагах, че с нея ще си остана. Спомените ми от дните преди катастрофата бяха много неясни. Лабиринтът бе възстановил изгубените спомени от целия ми живот до онзи момент, но изглежда травмата бе предизвикала пълна забрава на някои от събитията непосредствено преди него. В това нямаше нищо необичайно. Вероятно имах повредени тъкани, а не само функционално объркване. Стигаше ми, че си бях възвърнал останалите спомени и не се бях загрижил особено за тези. Колкото до самата катастрофа и предположенията ми, че е била нещо повече, аз действително си спомнях изстрелите. Бяха два. Може дори да съм зърнал и фигурата с пушката — с периферното си зрение и при това твърде късно. Възможно бе и да си фантазирах. Струваше ми се, обаче, че съм видял някого. Нещо такова ми се бе въртяло в главата и когато се бях запътил към Уестчестър. Ала дори сега, когато властта в Амбър беше моя, не ми се искаше да призная този свой пропуск. Преди бях успял да заблудя Флора с много по-малко информация. Реших да се придържам към тази доказано успешна тактика.

— Не бях в състояние да изляза и да видя какво е било улучено — поясних аз. — Чух изстрелите. Загубих контрол над управлението. Допусках, че е гума, но досега не го знаех със сигурност. Повдигнах въпроса само защото ми беше интересно, откъде ти знаеш, че е било гума.

— Вече ти казах, че Ерик го спомена пред мен.

— Смути ме начинът, по който го каза. Прозвуча, сякаш си знаела всички подробности още преди неговото обаждане.

Тя поклати отрицателно глава.

— Извини ме тогава, че съм се изразила неправилно. Това се случва понякога, когато човек се връща към вече отминали събития. Налага ми се да отрека нещата, за които намекваш. Аз нямам нищо общо с покушението и не разполагах с никаква предварителна информация за него.

— След като Ерик вече не е тук, за да потвърди или отхвърли каквото и да било, ще трябва просто да оставим всичко така… засега. — Казах го, за да я накарам да се съсредоточи още повече върху своята защита и да отклоня вниманието й от всяко евентуално изпускане, независимо дали с дума или с изражение, от което би могла да заподозре за мъничката празнина, намираща се все още в моите спомени. — А по-късно успя ли да научиш кой е бил човекът с пушката?

— Не — отвърна Флора. — Сигурно някой наемен убиец. Не знам.

— Имаш ли някаква представа колко дълго съм бил в безсъзнание, преди да ме открият и да ме откарат в болница?

Тя отново поклати отрицателно глава.

Нещо ме безпокоеше и не можех точно да установя какво.

— Ерик каза ли ти кога са ме закарали в болницата?

— Не.

— Когато дойдох при теб, защо се опита да стигнеш пеша до Амбър, а не използва Фигурата на Ерик?

— Не можах да установя контакт.

— Защо не помоли някой друг да те прехвърли в Амбър? — настоях аз. — Флора, имам чувството, че ме лъжеш.

Всъщност, просто си правех експеримент, за да видя как ще реагира. Защо не?

— За кое? — попита тя. — Не успях да вляза във връзка с никого. Всички бяха заети с други неща. Това ли имаш предвид?

Флора внимателно изучаваше лицето ми.

Вдигнах ръка и насочих пръст към нея, а зад гърба ми блясна светкавица, сякаш зад самото стъкло на прозореца. Усетих леко погъделичкване, слабо наелектризиране. Гръмотевицата също беше впечатляваща.

— Вината ти е, че премълчаваш нещо — пробвах аз.

Тя покри лицето си с ръце и захлипа.

— Не разбирам какво искаш от мен! Отговорих на всичките ти въпроси! Какво още да направя? Не знам къде си отивал, кой е стрелял по теб и кога е станало това! Известни са ми единствено фактите, които вече ти описах, дявол да го вземе!

Реших, че или е искрена, или не може да бъде пречупена по този начин. Какъвто и да беше случаят, само си губех времето. Така нямаше да измъкна нищо повече. Освен това, най-добре беше да отклоня разговора от темата за катастрофата, преди да е решила, че тя е твърде важна за мен. Ако имаше нещо, което бях пропуснал, исках аз да го открия първи.

— Ела с мен — казах.

— Къде отиваме?

— Искам да видиш нещо. После ще ти обясня защо.

Флора стана и ме последва. Отведох я горе, където лежеше тялото, след което й разказах за Кейн. Тя огледа съвсем безстрастно трупа и кимна.

— Да. — После добави: — Дори да не знаех за тях, с радост бих потвърдила, че съм ги виждала, заради теб.

Измърморих нещо неопределено. Лоялността в семейството винаги ме бе трогвала. Не можех да преценя дали ми бе повярвала за Кейн. Но при дадените обстоятелства това изглежда нямаше значение. Не й казах нищо за Бранд и тя като че ли не разполагаше с никаква нова информация за него. Единственият й друг коментар, когато всичко, което имах да кажа беше казано, бе:

— Рубинът ти отива. А какво става с короната?

— Много е рано да се говори за тези неща — смъмрих я аз.

— Колкото и малко да струва подкрепата ми…

— Знам — казах, — знам.

 

 

Моята гробница е тихо място. Тя се издига самотна върху скалистия склон на около три километра от върха на Колвир, защитена от три страни срещу стихиите. На докараната за целта почва растат две ниски дръвчета, какви ли не храсти и треволяци, а огромните пипала на планинския бръшлян са се проточили чак от билото. Сградата е дълга и ниска, с две пейки отпред, и е покрита почти изцяло от бръшляна, който милостиво скрива повечето от надутите изявления, издълбани под моето име върху фасадата. Гробницата, съвсем разбираемо, през по-голямата част от времето е празна.

Тази вечер, обаче, Ганелон и аз сме дошли тук, добре запасени с вино, хляб и студено месо.

— Значи не е било майтап! — възкликна той, след като бе слязъл от коня, разтворил бръшляна и прочел на лунната светлина думите, написани отдолу.

— Разбира се, че не — скочих от седлото и поведох конете. — Наистина е моята.

Привързах юздите към близкия храст, свалих торбите с провизиите и ги отнесох до едната пейка. Ганелон се присъедини към мен, докато отварях първата бутилка и наливах щедро на двама ни от тъмната течност.

— И все пак, не мога да разбера — поклати глава той и взе своята чаша.

— Какво толкова има за разбиране? Аз съм мъртъв и съм погребан тук. Това е моят кенотаф — гробница, която се изгражда, когато тялото не е в наличност. И аз самият научих неотдавна за нея. Издигната била преди няколко века, когато решили, че няма да се върна.

— Тогава какво има вътре?

— Нищо. Макар че предвидливо са оставили ниша и място за ковчег, в случай че останките ми се появят отнякъде. Така са се осигурили срещу всякакви изненади.

Ганелон си направи сандвич.

— Чия е била идеята? — попита той.

— Рандъм смята, че е била предложена от Бранд или Ерик. Никой не си спомня със сигурност. Изглежда по онова време на всички им се е виждала съвсем уместна.

Той се изсмя — една зловеща усмивка, която идеално подхождаше на покритото му с бръчки, белези и червена брада лице.

— А какво ще стане с гробницата сега?

Вдигнах рамене.

— Предполагам, че някои от тях си мислят какъв срам е да стои така неизползвана и биха искали да ме видят вътре. Преди това да е станало, обаче, мястото е приятно да дойде човек и да се напие. Аз все още не съм му засвидетелствал уважението си.

Приготвих си два сандвича и ги изядох и двата. Това беше първото ми истинско отпускане, откакто се бях върнал и може би щеше да ми е последното, за доста време напред. Невъзможно бе да се предвиди. Но през изминалата седмица не бях имал възможност да си поговоря на спокойствие с Ганелон, а той беше един от малцината, на които вярвах. Исках да му разкажа всичко. Трябваше да го направя. Налагаше се да поговоря с някой, който да не е част от цялата история така, както бяхме ние. Затова, заразказвах.

Луната измина дълъг път по небето, а гробницата ми се сдоби и с парченца счупено стъкло.

— Другите как възприеха новината? — попита накрая той.

— Както можеше да се очаква — отвърнах. — Убеден съм, че Джулиан не повярва и на една моя дума, макар да заяви обратното. Той знае какви чувства изпитвам към него и в момента няма желание да ме предизвиква. Мисля, че и Бенедикт не ми повярва, но при него е много по-трудно да се прецени. Той изчаква и се надявам, че като няма доказателства за вината ми, е склонен и да се съмнява в нея. Колкото до Жерар, имам чувството, че това беше решаващата капка и той загуби последните остатъци от вярата си в мен. Все пак, утре рано сутринта ще се върне в Амбър, за да ме придружи до горичката, откъдето ще вземем тялото на Кейн. Нямам намерение да обръщам тази работа на екскурзия, но действително ми се иска някой от членовете на семейството да присъства. Дирдри — тя изглеждаше направо щастлива. Изобщо не ми повярва, сигурен съм. Но това няма значение. Винаги е била на моя страна и никога не е обичала Кейн. Струва ми се, че е доволна от това укрепване на позициите ми. Не мога да кажа дали Луела ми повярва или не. Според мен, тя пет пари не дава какви номера си въртим един на друг. Колкото до Файона, цялата история изглежда просто я забавлява. Но пък тя от край време си го има този маниер, да гледа на всичко отвисоко. Човек не може да бъде сигурен, какво мисли всъщност.

— Разказа ли им вече какво знаеш за Бранд?

— Не. Само им съобщих за Кейн и поръчах утре вечер всички да се съберат в Амбър. Тогава ще повдигна и въпроса за Бранд. Имам една идея, която искам да изпробвам.

— Посредством Фигурите ли се свърза с всички?

— Да.

— Мислех да те питам нещо в тази връзка. На онази сянка Земята, където ходихме да вземем оръжията, има телефони…

— Да?

— Докато бяхме там, научих, че имало начини да се подслушват. Допускаш ли, че същото нещо е възможно и с Фигурите?

Избухнах в смях, после смисълът на казаното проникна по-дълбоко и отново станах сериозен.

— Всъщност, не знам — признах накрая. — Много от функциите на дуоркиновите творения продължават да са загадка за нас. Просто това никога не ми е хрумвало. Аз самият не съм се опитвал. Кой знае, все пак…

— Известно ли ти е колко са комплектите?

— Ами, всеки от семейството разполага с една, две колоди, а в библиотеката се намират десетина резервни. На практика не знам дали няма и други.

— Струва ми се, че много неща могат да се научат, само с подслушване.

— Прав си. Колодата на татко, на Бранд, моята първа колода, онази, която Рандъм е загубил… Дявол да го вземе! Май се събраха доста в пълна неизвестност. Изглежда трябва да предприема нещо. Да започна разследване или да направя някои опити, предполагам. Благодаря ти, че ми обърна внимание.

Ганелон кимна и известно време двамата отпивахме от чашите в мълчание. После той попита:

— Какво смяташ да правиш, Коруин?

— С кое?

— С всичко. Кого ще нападнем сега и в какъв ред?

— Първоначалните ми намерения бяха веднага щом обстановката тук, в Амбър се успокои, да проследя черния път до самия му край. Ала сега други неща ще получат предимство. Искам да върнем Бранд колкото е възможно по-скоро, в случай, че още е жив. Ако не, трябва да разберем какво е станало с него.

— Но дали врагът ще ти даде време да си поемеш въздух? Може точно в този миг вече да се подготвя нова офанзива.

— Да, разбира се. Взел съм предвид и това. Все пак имам чувството, че разполагаме с известно време, след като толкова скоро сме ги надвили. Те ще трябва отново да стъпят на крака, да съберат нова армия, да преразгледат положението в светлината на новите ни оръжия. Мисля, че за момента ще е достатъчно да поставим няколко наблюдателни поста покрай пътя, които да ни предупреждават предварително за всякакви нови придвижвания от тяхна страна. Бенедикт вече се съгласи да поеме под свое ръководство операцията.

— Чудя се с колко ли време разполагаме? — Напълних му отново чашата, сякаш това беше единственият отговор, който можех да измисля в момента. — Обстановката никога не е била чак толкова сложна в Авалон… имам предвид нашия Авалон.

— Така е — съгласих се аз. — Ти не си единственият, който си спомня с носталгия за онези времена. Най-малкото, всичко изглеждаше много по-просто.

Той кимна. Предложих му цигара, но ми отказа в полза на лулата си. В светлината на нейното огънче, Ганелон се зае да изучава Рубина на справедливостта, който продължаваше да виси на врата ми.

— И викаш, че наистина можеш да управляваш времето с помощта на това чудо? — попита той.

— Да — потвърдих аз.

— Откъде знаеш?

— Проверих. Действа.

— Какво направи?

— Онази буря днес следобед. Аз я предизвиках.

— Питам се…

— Какво?

— Питам се, какво бих направил аз с подобна сила. За какво бих я използвал.

— Първото, което ми мина през ума — обадих се аз, като потупах стената на моята гробница — беше да унищожа това тук с гръмотевици. Да го удрям, докато стане на малки парченца. Така че никой да не изпитва съмнения по отношение на чувствата ми и на силата, която притежавам.

— Защо не го направи?

— После се позамислих и реших… Дявол да го вземе! Та не е изключено съвсем скоро гробницата да потрябва, ако не се окажа достатъчно умен, достатъчно твърд или късметът ми изневери. В такъв случай се замислих къде бих искал да положат костите ми. И тогава осъзнах, че тук наистина мястото е чудесно — високо, чисто, сред дивата природа. Обградено само от скали и небе. Звезди, облаци, слънце, луна, вятър, дъжд… много по-добра компания, отколкото цяла тумба покойници. Не виждам защо да лягам след смъртта до хора, с които сега не желая да имам нищо общо, а такива се намират доста.

— Взе да ставаш много мрачен, Коруин. Или да се напиваш. Или и двете. Започваш и да злобееш. Не ти отива.

— Кой си ти пък, дявол да го вземе, че ще ми разправяш какво не ми отива?

Усетих го как се стегна, после се успокои.

— Не знам — рече накрая. — Просто ти казвам какво виждам.

— Как се оправят войниците?

— Мисля, че са съвсем объркани, Коруин. Дойдоха да се бият в една свещена война в полите на рая. Смятат, че цялата тази стрелба миналата седмица беше точно затова. И се радват, че ние победихме. Но това чакане сега, в самия град… Нещо не им се връзва. Някои от онези, които смятаха за врагове, сега са им приятели. Много са объркани. Знаят, че трябва да поддържат бойна готовност, но си нямат понятие срещу кого и кога ще се бият. Все още ги държат в казармите и не ги пускат навън, така че засега не съзнават до каква степен ги мразят редовните войски и мирното население. Ала сигурно съвсем скоро ще научат. Очаквах удобен момент, за да повдигна този въпрос, но ти беше толкова зает напоследък…

Поседях известно време и пуших мълчаливо.

— Предполагам, че ще е най-добре да поговоря с тях — заключих накрая. — Само че утре няма да имам възможност, а явно скоро трябва нещо да се направи. Май ще се наложи да ги преместим — ще ги разположим на лагер в Гората на Ардън. Да, още утре. Щом се приберем, ще ти покажа мястото на картата. Кажи им, че ги разполагаме по-близо до черния път, тъй като всеки момент отново можем да бъдем нападнати оттам… което си е самата истина. Карай ги да се упражняват, поддържай бойния им дух. При първа възможност ще дойда и аз, за да им поговоря.

— Така ще останеш без своя войска в Амбър.

— Вярно е. Рискът, обаче, може да си струва — от една страна като демонстрация на самоувереност, а от друга — като жест на внимание. Да, мисля, че това ще се окаже добър ход. Ако ли не… — вдигнах рамене.

Долях си чашата и хвърлих още една празна бутилка в моята гробница.

— Между другото — добавих небрежно, — извинявай.

— За какво?

— Току-що забелязах, че наистина съм много мрачен, пиян и злобен. Това не ми отива.

Ганелон се усмихна и чукна чаша в моята.

— Знам — измърмори той, — знам.

Останахме там, докато залезе луната и последната бутилка беше погребана сред приятелките си. Поговорихме и за отминалите дни. Накрая се умълчахме и погледът ми се зарея сред звездите над Амбър. Хубаво бе, че се качихме тук, горе, но градът вече ме викаше обратно. Досетил се за мислите ми, Ганелон стана и се протегна, след което се запъти към конете. Аз се облекчих до гробницата си и го последвах.