Ърл Стенли Гарднър
Ленивият любовник (7)

ГЛАВА VII

Мейсън кръжеше около внушителната дванайсететажна сграда на хотел „Уестуик“ с широки самостоятелни балкони и покрити тераси за апартаментите от предната страна, съвременно красиво здание, напълно в съответствие със спокойната, аристократична атмосфера на Лас Олитас.

Мейсън караше, сбърчил чело в размисъл. Сви по „Осма“ улица, откри Сентръл гараж ънд машин уъркс и влезе.

Това бе голям гараж с повече от дванайсет механици, които работеха професионално и експедитивно.

Работник излъскваше калник на шмиргел и се сипеше водопад от искри. В по-далечния ъгъл един мъж пръскаше мъгла от боя с пистолет по вратата на един автомобил. Чукането не спираше нито за миг.

Мейсън откри шефа и му каза:

— Търся свидетел.

— Мнозина са тук. Аз ще получа ли нещо?

— Може би.

— Името?

— Говори ли ви нещо Джейн Смит?

— Трябва да погледна в книгата. Така внезапно не си спомням никаква Джейн Смит.

— Да сте извършили някаква услуга на Джейн Смит?

— Струва ми се, че не.

— Била е тук тази сутрин.

— Не я помня.

— А Морин Милфърд?

— Това вече е нещо друго.

— Оставила ли е кола тук?

— Наша клиентка е, нищо не мога да ви кажа за нея.

— Адресът й?

— Не, не мога.

— Мога ли да погледна колата? — попита Мейсън.

— А на мен ще ми покажете ли нещо?

— Мога да ви покажа една гравюра.

— На какво?

— На един от предишните ни президенти.

— Обичам гравюрите. Дори ги колекционирах.

Мейсън извади една банкнота от портфейла си. Шефът на гаража ценителски я гледаше.

Мейсън извади още една от портфейла си, постави я върху другата и му ги подаде:

— Изпипана работа.

— Ваши ли са? — попита монтьорът.

— Имам малка преса за отпечатване на гравюри. Голям поклонник на изкуството съм и особено ми е приятно да отпечатвам гравюри на бившите ни президенти.

— Чудесно! Ще хвърлите ли един поглед на колата?

Мейсън последва монтьора в друго помещение на работилницата. Човекът му посочи нов „Линкълн“.

— Тази ли е? — попита Мейсън.

— Точно тя.

— Какви са повредите?

— Не са големи. Счупен преден фар, ударен калник и няколко драскотини.

— Блъснала се е в нещо?

— А, не. Детето й е малък великан, на когото току-що са поникнали зъби. Оставила го в колата, за да се консултира с лекаря относно дневните му дажби. В това време малчуганът изпълзял от колата, сдъвкал калника, извил го, мъчейки се да се изправи и счупил фара.

— Това колата на Морин Милфърд ли е?

— Не съм казал такова нещо.

— Така ми се стори.

— Колата е на нейна приятелка — обясни монтьорът. — Била я взела за кратко време и се случило произшествието. Иска да я поправи и приятелката й да не разбере за инцидента. Затова е спешно. Тази вечер ще е готова и собственичката няма да разбере дори, че е била одраскана.

— Кой е собственикът?

— Аз съм ням — отвърна монтьорът. — Погледнете в колата. Струва ми се, че в нея има шофьорска книжка, а доколкото си спомням според закона на щата трябва да има и регистрационен талон. Връщам се в работилницата — ни чул, ни видял, имам си работа, Как беше името ви?

— Не съм ви го казал — отвърна Мейсън. — Гравьор съм.

— Е, винаги ми е приятно да поговоря с човек, който си пада по това изкуство. Отбийте се и друг път ако имате хубави картинки.

Мейсън изчака той да излезе, после отвори вратата на колата, седна зад кормилото и видя талона. Колата беше регистрирана на името на Патриша Факсън. Адресът бе 209 „Уест Мейуърд Авеню“.

Адвокатът размисляше в продължение на няколко секунди. След това се измъкна от колата и напусна гаража. Потегли право към хотел „Уестуик“.

Без да се обади на портиера, той взе асансьора до осмия етаж, намери апартамент 802 и натисна звънеца.

Младо енергично момиче в добре ушит син костюм му отвори и спря върху него усмихнатите си черни очи.

Но устните му не бяха прекалено начервени. Бяха по-скоро бледи и само очите й изпъкваха.

— Мис Милфърд? — попита той.

— Да.

— Бих желал да говоря с вас.

— Имам необходимите застраховки — усмихна се тя, — апартаментът е мебелиран, имам купища книги и не се нуждая от нищо. Няма да остана толкова дълго тук, че да купувам радио. Нямам нужда от прахосмукачка, защото това е работа на камериерката и…

— Аз съм Джон Смит — изтърси Мейсън.

— Така ли!

— Да, по-големият брат на Джейн Смит.

— Боже мой! — възкликна тя и оживлението й мигом изчезна. Сега го наблюдаваше предпазливо и преценяващо. — Джейн Смит? Не я познавам.

— Нае кола от една агенция — продължи Мейсън, — и са я видели за последен път на път към Лас Олитас.

— Заповядайте — покани го момичето.

Мейсън влезе във всекидневната на апартамента.

— Както разбрах, очаквате леля ви да дойде.

— Да.

— А защо се представихте за Джейн Смит, когато наехте колата?

— По причини, които не мога да разкрия. Не исках там да знаят истинското ми име, нито къде възнамерявам да живея. Предполагам, че съм извършила нарушение и ако ми кажете колко ви дължа, ще ви платя и ще уредим въпроса.

— Не става въпрос за пари — възрази Мейсън, — бихме искали да се осведомим за моралния риск, който поемаме, особено когато колата се взема за дълго време.

— Е, добре, можете да разузнавате колкото си щете за моята почтеност. Разполагате с твърде голям депозит като гаранция. Ако желаете, мога да го удвоя или утроя.

— Парите нямат значение, когато налице е морален риск.

Тя се изсмя:

— Парите винаги взимат връх над етиката. Каква всъщност цел преследвате?

— Искам кратка анамнеза.

— Добре, да започнем от самото начало. Какво точно ви интересува?

— Първо, защо ви е необходим автомобил?

— Казах вече на вашите хора. Леля ми идва на гости. Никога досега не е била в Калифорния и искам да я разведа. Затова ми е необходима кола.

— От Изтока ли сте?

— Не съм казала такова нещо.

— Можете ли да ми кажете къде сте живяла, преди да дойдете тук?

— Мога, но не желая.

— Карала ли сте кола преди?

— Естествено.

— Имате ли шофьорска книжка?

— Разбира се.

— Мога ли да я видя?

— Не.

— Съгласно осигурителната ни политика компанията може да дава коли под наем само на лица с шофьорска книжка.

— Аз имам.

— Бих желал да я видя.

— Разбирам, но не виждам причина да ви я показвам.

— Имала ли сте някакви произшествия като шофьор? Катастрофирала ли сте през последните два месеца?

— Не.

— Тогава, как така сте оставила колата на мис Патриша Факсън за ремонт в Сентръл гараж ънд машин уъркс?

Тя пребледня и втренчи поглед в него.

— Отговорете — подкани я Мейсън.

— Кой сте вие? — попита тя.

— Отстъпвам на вас правото да отговорите първа. Коя сте вие?

— Казах ви, че съм Морин Милфърд.

— Съжалявам, но аз мисля, че сте Патриша Факсън и че лелята, която възнамерява да ви посети за един месец е майка ви, Лола Факсън Олрид. Името ми е Пери Мейсън и сега престанете моля ви се да увъртате и ми кажете какво искате вие и майка ви. Тогава може би ще съм в състояние да ви помогна.

Погледът й изразяваше крайно отчаяние.

— Вие… вие сте… Пери Мейсън?

— Това е самата истина.

— Как ме открихте?

— Просто ви проследих.

— Не е възможно, взех всички възможни мерки. Как… всеки път, когато излизах, гледах да съм сигурна, че не ме следят. Положих максимални усилия да не оставям следи и…

— Оставихте следа — прекъсна я Мейсън — и тръгнах по нея. Моите детективи я откриха. Полицията може да я открие.

— Не бяхме предвидили вие да установявате връзка с мен — каза тя. — Аз трябваше да ви се обадя.

— Когато започнах издирването, не знаех, че сте Патриша Факсън. В противен случай може би щях да действам различно, но за нещастие пропуснахте да ме уведомите, че ще вземете чуждо име. Предполагам, че сега ще ми кажете защо.

— А ако не ви кажа?

— Ваша работа — Мейсън повдигна рамене.

— Не виждам необходимост, мистър Мейсън. Откровено ви заявявам, че… е, добре, ако се случи нещо, ще ви се обадя, а ако ли не, няма и това е всичко.

— По пощата получих чек за 2500 долара, подписан от Лола Факсън Олрид.

— Зная.

— А вие отидохте в банката в Лае Олитас и изтеглихте 5000 долара с чек, подписан от Лола Факсън Олрид.

— И какво от това?

— Полученият от мен чек бе подправен — отвърна Мейсън.

Очите й се разшириха.

— Подправен ли, мистър Мейсън?

— Точно така.

— Не е възможно. Зная за този чек. Майка ми го подписа. Видях я как го подписа.

— Чек за Първа национална банка в Лас Олитас?

— Не, за Фармърс, Мърчънтс ънд Меканикс банк.

— Това е другият чек.

— Искате да кажете, че сте получил два чека ли, мистър Мейсън?

— Това е самата истина.

— Два чека, всеки по 2500 долара?

— Да.

— Но това е невероятно!

— Казах ви, че единият е фалшифициран.

— Бихте ли… бихте ли седнал, мистър Мейсън?

Мейсън се настани удобно в едно от големите кресла.

— Красиво жилище имате — учтиво забеляза той.

— Да, имах късмет. Кажете ми още нещо за подправения чек.

— Мога да ви кажа само, че истинският подпис, който е бил откопиран, е подписът от писмото, което майка ви е дала за касиера на Първа национална банка в Лае Олитас.

— Писмото, което беше у мен? — недоверчиво попита тя.

— Да, писмото на Морин Милфърд.

— Как тъй, не мога да повярвам.

— И тъй като майка ви е избягала с приятеля ви… — продължи Мейсън, — помислих, че…

— Моля? Какво казахте, мистър Мейсън?

— Майка ви е избягала с вашия приятел.

— Полудял ли сте или ми поставяте клопка?

— Нима майка ви не е избягала с Робърт Грег Флийтуд?

— Какво означава „избягала“ с него?

— Изоставила съпруга си и изчезнала. Не са ли избягали заедно и…?

— Разбира се, че не! — избухна тя. — Какво целите? Дали просто не целите да измъкнете още пари от мен?

— Опитвам се да пазя интересите на майка ви, Патриша, и вашите също, ако се забъркате в някаква история. Ако майка ви не е заминала с Флийтуд, дайте ми точните факти, и то бързо.

— Но този чек, мистър Мейсън, не разбирам как изобщо някой…

— Забравете за този чек за миг — настоя Мейсън. — Кажете ми точно какво се случи с Флийтуд.

— Какво разбирате под „какво се случи с него“?

Мейсън се вгледа в нея:

— Блъснахте ли го с колата си, Патриша?

В първия миг тя отметна предизвикателно глава. После под втренчения поглед на адвоката, сведе очи.

— Така ли е? — попита Мейсън.

— Да — отвърна тя.

— И затова поправяте колата си? И сте измислила лицето Морин Милфърд, за да прикриете факта, че сте ударила някого с левия преден калник на колата си?

— Това е дълга история, мистър Мейсън.

— Колкото по-бързо ми я разкажете, толкова по-скоро ще стигнем до споразумение.

— Бил ли сте някога в дома ни? — попита тя.

Мейсън поклати отрицателно глава.

— Това е къща с две крила и вътрешен двор. Всъщност са две къщи. Мистър Олрид е превърнал южното крило в свои канцеларии. В северното крило са стаите за живеене, а между двете, свързвайки ги, са гаражите и помещенията за прислугата. Две къщи, разделени от вътрешния двор, с гаражите в дъното.

— Вътрешният двор всъщност е достъпен за външни посетители, така ли? — попита Мейсън.

— Това е важното. Когато мистър Олрид купи къщата, той засади жив плет покрай алеята. Сега той е много гъст и напълно прикрива сградите с изключение на една пролука, където алеята към гаражите минава край северното крило.

— Какво общо има всичко това със случилото се с Робърт Флийтуд?

— Ще разберете. Живият плет е близо до алеята. С годините той се разрастна и, въпреки че го подрязваха, се разпростря към алеята и сега трудно се минава с кола.

— Вие така искате, нали?

— Да, но… спомняте си, че в събота вечер валя.

Мейсън кимна.

— Майка ми и аз се връщахме от коктейл. Не искам да ви заблуждавам, че сме били пияни, защото не бяхме. Но всяка бе изпила по три-четири коктейла.

— Кой караше?

— Аз.

— И блъснахте Флийтуд?

— Не точно… не беше точно така.

— Как стана?

— Тръгнахме си доста късно и карах бързо. Валеше проливно и имаше лоша видимост. Светлината на фаровете се губеше в мокрия паваж. Когато стигнахме, свих зад ъгъла и се канех да тръгна по алеята, когато видях колата на мистър Олрид паркирана така, че задната й броня стърчеше на пътя ми. Вероятно можех да спра, да дам заден ход, да се насоча по права линия към гаража. Но онази нощ просто прегазих крайчеца на плета. Стори ми се, че е по-гъст и по-жилав, отпреди. Последния път, когато прекарах колата си през плета, тя все пак мина, а този път… се удари в нещо.

— Флийтуд? — попита Мейсън.

— В онзи миг си помислих, че е просто дебел клон.

— Флийтуд мъртъв ли е?

— Не, не, не ме разбирайте погрешно. Беше ударен в главата и страда от амнезия. Не помни нищо.

— А като се изключи това?

— Иначе е здрав.

— Кога узнахте, че сте блъснала Флийтуд?

— Там е работата, мистър Мейсън. Не знаех за нещастие. Ето къде е бедата.

— Продължавайте.

— Усетих, че съм се ударила в нещо твърдо и споделих с майка си, че плетът се е разрастнал и вероятно калникът е смачкан… и двете се засмяхме. Забавно ни беше в този момент. Бяхме в добро настроение.

— А след това?

— После вкарахме колата в един от гаражите, втурнахме се в къщата, взехме по един душ и се облякохме за вечеря. Мистър Олрид ни каза, че двамата с Флийтуд са работили до късно и че поканил Боб на вечеря, но Боб искал да отскочи до апартамента си и да се поосвежи първо, което нямало да му отнеме повече от петнайсет-двайсет минути.

— Апартаментът на Флийтуд близо ли е до вас?

— Да, през два-три блока. Разбирате ли, с мистър Олрид работят по всяко време на деня и нощта, затова си взе апартамент наблизо.

— Интимен приятел ли ви е? — попита Мейсън.

— Ни най-малко.

— Стреми ли се към това?

— Мисля, че да, по някакъв вълчи начин.

— А има ли успех?

— Не.

— Значи не роните горчиви сълзи?

— Заради какво?

— Заради станалото.

— Ужасно се разстроих, че… съм го блъснала.

— Ударила сте го, когато сте прегазила плета, нали?

— Да.

— Кога разбрахте?

— Чак след вечеря. Почти половин час чакахме Боб, след това мама нареди да сервират. По време на вечерята споменахме пред мистър Олрид, че живият плет трябва да бъде подкастрен и му разправихме какво се случи. Той ни заля с извиненията си. Каза, че паркирал до бордюра, защото възнамерявал да — остави колата си там само за няколко минути. Не си дал сметка, че задръства пътя, щял веднага да я премести. Все още ръмеше и се бе стъмнило. Мистър Олрид излезе, за да премести колата си и тогава… точно когато връщаше назад, за да потегли по алеята, фаровете осветиха… някакъв предмет.

— Флийтуд?

— Да.

— Казахте, че не е убит?

— Не, беше в безсъзнание. Мистър Олрид смяташе, че е мъртъв, но аз мога да оказвам първа помощ и напипах пулса му.

— И какво стана?

— Внесохме го в къщата. Понечих да телефонирам за лекар, но мистър Олрид предложи да го откара в болницата, щели сме да спечелим време, вместо да чакаме лекаря или линейката. През това време Боб дойде на себе си. Отвори очи и промърмори нещо неразбираемо, после отново ги затвори и след миг искаше да знае кой е той и къде се намира. Естествено тогава мислехме, че просто е замаян. Явно си бе ударил главата в бордюра, когато съм го блъснала с калника.

— Има ли пътека за пешеходци откъм вътрешната страна на плета?

— Да. Има тротоар откъм улицата и пътечка от плочи в тревата откъм вътрешната страна, но също и циментов бордюр, един вид подпорна стена по цялото протежение на плочника, като нивото на моравата е около осемнайсет инча по-високо от пътеката.

— Ясно — каза Мейсън. — Какво се случи по-нататък?

— Ясно бе, че ударът в главата е причина за амнезията на Боб. Не знаеше нито кой е, нито къде е, нито какво става наоколо.

— И после?

— Не зная всички подробности. Зная само, че мистър Олрид и майка ми шепнешком разговаряха, а след това отидоха да се съвещават в съседната стая. Нали разбирате, Боб Флийтуд е дясната ръка на мистър Олрид. Знае много за бизнеса му, а точно сега предстоят да се решат важни въпроси.

— Какви например? — попита Мейсън.

— Ами например мистър Джеръм и мистър Олрид са в обтегнати отношения. Мисля, че идва краят на съдружничеството им. Касае се кой да плати и кой какво да вземе. Според мен Флийтуд има какво да каже в случая. Освен това съдебният процес с Диксън Кийт. Смятам, че Флийтуд е главният свидетел там и ако се разчуе, че Флийтуд е загубил паметта си… дори да си я възвърне, знаете какви са адвокатите. Ще накарат Боб да даде показания, ще го попитат какъв е бил случаят и ако Флийтуд отговори с „не“, адвокатът на противната страна ще го запита дали е вярно, че за известно време е страдал от амнезия и откъде знае, че се е възстановил напълно. Хубавичко ще затрудни Боб.

— И така?

— И така, мистър Олрид реши майка ми да каже на Флийтуд, че е омъжената му сестра, че Бъртрънд Олрид е зет му, а аз — племенницата. И това бе всичко, мистър Мейсън. Майка ми и вторият ми баща отведоха Боб Флийтуд…

— Почакайте — прекъсна я Мейсън. — Вторият ви баща отиде с тях, така ли?

— Разбира се.

— Къде отидоха?

— Възнамеряваха да отидат в някое отдалечено предградие, където никому не би хрумнало да дири Боб. Да наемат някаква стая, където той да бъде много спокоен, съвсем спокоен. Знаеха, че лекарят би пред писал спокойствие, за да се предотвратят последиците от мозъчното сътресение.

— Не ви ли е известно къде са отишли?

— Не.

— И сте сигурна, че Бъртрънд Олрид е отишъл е тях? — попита Мейсън.

— Да.

Мейсън стана и се заразхожда из стаята, пъхнал ръце в джобовете си, с леко издадена напред глава.

— Какво има, мистър Мейсън?

— Значи майка ви не е имала никакво романтично увлечение с Флийтуд?

— Разбира се, че не. Положително не.

— Просто го е откарала в някой мотел или къмпинг, за да бъде на спокойствие известно време?

— Да.

— И Бъртрънд Олрид знаеше това?

— Именно той го предложи. Замина с тях.

Мейсън поклати глава:

— Невъзможно! Почакайте, да, възможно е.

— Какво имате предвид?

Мейсън погледна часовника си и попита:

— Къде е сега майка ви?

— Не зная.

— Можем ли да я открием?

— Тя ще се свърже с мен.

— Каква е целта на този сценарий? — Мейсън посочи апартамента.

— Чувствам се като престъпница заради всичко това, мистър Мейсън, но идеята беше на майка ми. Смяташе, че ако… ако нещо се случи и има усложнения…

— Да?

— Мислеше, че… ако нещо се случи, по-добре ще е да представя версията, че в събота вечерта съм заела колата си на приятелка. Така измислихме Морин Милфърд и тази история. Решихме, че тя ще живее тук в Лас Олитас, ще вземе колата на Патриша Факсън и ще я остави в сервиза, ще каже, че я е блъснала в нещо и ще се опита да запази всичко това в тайна…

— И при едно разследване всеки детектив би заключил, че външното ви описание съвпада с това на Патриша Факсън и щеше да разнищи без много труд скалъпената ви история.

— Нямаше да е така лесно, мистър Мейсън. Не мислех, че хората ще открият самоличността ми. Но нямаше да имат такава възможност, освен най-общо описание. Винаги, когато се представях за Морин Милфърд, си слагах специален грим, който променяше формата на устата ми и всичко изобщо. При повърхностно описание двата персонажа щяха да бъдат еднакви — но не мисля, че това можеше да докаже каквото и да било. В известни граници ние, днешните момичета, си приличаме, с изключение на подробностите.

— В известни граници, да — съгласи се Мейсън.

— Зная, че не биваше да правя това.

— Изключително глупава постъпка.

— Но тогава не знаехме… да, не знаехме дали няма да се окаже, че Боб е сериозно наранен. Разбира се, ако беше, майка ми щеше да извика лекар, но при тези обстоятелства мистър Олрид реши, че за тях е по-добре просто… да отидат в мотел, където ще бъдат на спокойствие. Щяха да кажат, че пътешестват.

— А къде беше Олрид през цялото време?

— Заедно с тях в мотела.

— Сигурна ли сте?

— Естествено.

— Значи Олрид е прекарал онази нощ с майка ви и Боб Флийтуд?

— Аз така зная.

— А миналата нощ?

Тя кимна утвърдително.

— Къде е днес?

— В кабинета си, занимава се със сделките си. Не иска никой да заподозре, че Флийтуд не е…

— Пат, мисля, че ние с вас трябва да намерим майка ви, без да губим нито минута — извика Мейсън.

— Защо?

— Защото именно Бъртрънд Олрид ми каза, че майка ви е избягала с Боб Флийтуд.

Тя потъна в размисъл почти една минута, после отиде до гардероба, взе си палтото и шапката и каза:

— Искате ли да ви придружа?

— След известно време — отвърна Мейсън. — Безсмислено е да се втурваме презглава точно сега. Наредил съм на група детективи да претърсят мотелите и къмпингите и да ги открият.

— Мислите ли, че майка ми е в опасност?

— Ето как виждам нещата: не смятам, че вие с вашата кола сте блъснала Боб Флийтуд. Мисля, че всичко е било нагласено така, че да закачите живия плет. Според мен лицето, което действително е наранило Флийтуд, е било сигурно, че той е мъртъв и е оставило тялото, за да хвърли на вас вината. Прибавете към всичко това и факта, че Бъртрънд ми каза, че майка ви е избягала с Флийтуд. Ясна ли ви е картината?

Тя го гледаше изумена с широко разтворени очи.

— Искате да кажете… дали искате да кажете същото, което аз мисля?

Мейсън кимна.

— Видях да взема пистолет от чекмеджето на бюрото си. О, мистър Мейсън, трябва да направим нещо.

— Седнете, Патриша. Ние вече го правим — успокои я адвокатът.

— Означава ли това, че не можем да сторим друго, освен да чакаме?

— Точно така. Моите хора обхождат щата.

Тя седна.

— Не мога да повярвам, че Бъртрънд Олрид би… би извършил подобно нещо.

— Засега това е само предположение от моя страна — каза Мейсън.

— Не, истина е. Куп неща сочат натам. Сега всичко ми се изяснява.

— Ето телефонния ми номер вкъщи. Качете се на колата си. Върнете се у дома. Наблюдавайте мистър Олрид. Запалете лампата на терасата. Ако се запъти към гаража за колата си, угасете лампата на терасата. Това е всичко. След това детективите ще поемат нещата в свои ръце.