Ърл Стенли Гарднър
Ленивият любовник (14)

ГЛАВА XIV

— Тук ли е Дрейк? — попита Мейсън нощния пазач, който го отведе догоре с асансьора.

— Да, дойде преди петнайсет-двайсет минути. — Вие двамата май работите денонощно.

— Само гледаме да не се правят много пакости — пошегува се Мейсън.

Дрейк имаше телефонистки двайсет и четири часа в денонощието, затова Мейсън, като отвори вратата на бюрото, посочи с палец към вътрешния кабинет на Дрейк и повдигна въпросително вежди.

Момичето, което в момента вдигаше слушалката, кимна и махна с ръка.

Мейсън отключи вратата откъм тясната чакалня, тръгна по дългия коридор и влезе в кабинета на Дрейк.

Дрейк разговаряше по телефона. Направи знак на адвоката да седне и каза в слушалката:

— А да, разбрах. Дай ми още веднъж адреса. Благодаря. Не, останете на поста си. Просто се ослушвайте и се помъчи да откриеш нещо. Обади се незабавно, ако се добереш до нещо значително.

Остави слушалката и каза:

— Е, това е новина, но не знам доколко е важна.

— Каква е тя? — попита Мейсън.

— Позвъни моят човек от пресцентъра на полицията.

— Какво е разбрал?

— Според последните сведения Флийтуд все още се придържа към версията за амнезия.

— Това не е нещо ново. Искам да говоря с теб за това, Пол. Нещо друго?

— Престорил се е, че паметта му току-що се е възвърнала и се обадил на приятелката си.

— Узнал ли е твоят човек номера й?

— Името й, телефонният номер и адресът й.

— Как се казва?

— Бърнис Арчър.

— Досега никой не бе споменал това име. И какво?

— О, просто й е позвънил, за да й каже, че е получил амнезия, че е научил в полицията, че е бил във фермата на човек на име Овърбрук, че преди малко си е възвърнал паметта и че тя в никакъв случай не бива да обръща внимание на нито, което чуе за него, преди той лично да й обясни всичко.

— Труден ли е бил разговорът им? — позаинтересува се Мейсън.

— Какво искаш да кажеш?

— Дали момичето е било развълнувано?

— Не, явно не е имало нищо необичайно. Позвънил, разговарял с нея и после затворил.

Мейсън смръщи вежди:

— Не ми се струва нормално, Пол.

— Защо?

— Представи си, че си на мястото на момичето. Всичките ти приятели знаят, че този мъж е твоят приятел. Внезапно той изчезва. Говори се, че е избягал с омъжена жена. Изобщо не ти се обажда, после като гръм от ясно небе ти телефонира и заявява: „Виж какво, скъпа моя, не вярвай на нищо, което чуеш за мен. Изгубих паметта си. Ще дойда да те видя при първа възможност.“ Има нещо, което издиша.

— Смяташ, че момичето би трябвало да изпадне в истерия?

— При всички случаи поне да се разстрои, да плаче, да го укорява и накрая да го попита: „Обичаш ли ме? Кажи, обичаш ли ме? Кажи ми, че другата жена не е нищо за теб.“ Нали ти е ясно?

— Така би трябвало да бъде.

— Разбира се — каза Мейсън. — Имам си неприятности, Пол, и търся с какво да се заяда.

— Какво стана?

— Клиентката ми разказва една версия, която вероятно е о’кей. Кълне се, че говори истината. Може би тази версия ще издържи, но трябва да бъде подкрепена с необорими доказателства, в противен случай ще се разпадне на пух и прах.

— Е, добре?

— Този Флийтуд — продължи Мейсън — е загазил. Измисли тази история със загубата на паметта и аз успях да го предам в ръцете на полицията, преди да е имал възможност да измисли нещо друго. В момента той е обвиняем номер едно за убийството на Бъртрънд Олрид. Последен го е видял жив и не може да отрече, че го е убил, защото изобщо не помни какво се е случило. Очевидно човек толкова интелигентен като Флийтуд няма безропотно да приеме подобно положение. Единственото, което може да стори, е публично да признае, че не е имало никаква амнезия, че помни всичко.

— В мига, в който направи това, той се излага на голяма опасност — прекъсна го Дрейк.

— Зная — съгласи се Мейсън — и точно на това разчитам, за да подкрепя с доказателства версията на мисис Олрид — разбира се, много зависи от това какво ще каже той, когато започне да говори истината.

Дрейк недоверчиво поклати глава:

— Ако е взел колата на мисис Олрид, той последен е видял съпруга й жив. Ако надрънка куп измислици за амнезията си в полицията и оттам узнаят журналистите, а после се отметне и заяви, че през цялото време си е давал ясна сметка какво става, това няма да промени много нещата. Според мен за него е най-добре да се придържа към версията за амнезията си, независимо, че няма да е леко.

— Прав си. Пол — отвърна Мейсън, — но ние не желаем той да направи онова, което е добре за него. Искаме да направи онова, което е от полза за клиентите ни. Ще го принудим да действа прибързано. Според мен той ще каже истината за амнезията и когато реши да го стори, ще е обмислил всичко превъзходно.

— Ще трябва добре да се потруди — вметна Дрейк.

— Може би е достатъчно умен за това. Бих искал да го пришпоря, Пол. Искам да го принудя да говори, преди да е напълно готов. Така да му припари под петите, че да се загърчи от болка.

— Какво ще предприемеш?

— Мисля да започна с приятелката му.

— Да отидем първо при нея утре сутринта и…

— Защо не сега?

Дрейк присви рамене.

— Къде живее? В апартамент ли, Пол?

— Аха.

— Флийтуд й се е обадил. Будна е, вероятно размишлява. Да, отидем и да поговорим с нея.

— Нямам нищо против — съгласи се Дрейк. — Преди малко изпих почти половин литър кафе и без друго няма да мигна цяла нощ. Сигурен бях, че ще ми изнамериш предостатъчно занимания.

— Великолепно — зарадва се Мейсън. — Ще отидем с твоята кола. Имаш ли адреса?

— Да.

— Да вървим.

Напуснаха офиса и се качиха в колата на Дрейк. Мейсън мигновено отпусна глава на облегалката и притвори очи.

— Капнал си — забеляза Дрейк.

— Просто мисля — отвърна Мейсън. — Това не е обикновен казус, когато не знаеш какво се е случило или как се е случило. Това е казус, в който прокурорът ще обвини един или двама души в убийство. Единият или другият от двамата неизбежно трябва да е виновен, съгласно известния досега фактически материал. Ако клиентката ми лъже, вероятно е виновна. Ако е така, ще я защитавам, доколкото мога, и друго няма да ме интересува, но ако Флийтуд е престъпникът, а иска да прехвърли обвинението върху моята клиентка, ще се помъча да го надхитря.

След петнайсетина минути Дрейк забави и спря пред един жилищен блок.

— Ето тук е. Като че ли ще трябва да пообиколим, за да паркираме. Задръстено е с автомобили.

— Защо не ей там, отсреща? Край пожарния кран.

— И?

— Гарираш, но все пак оставяш достъп до крана в случай на пожар.

— А, не се тревожи — пошегува се Дрейк. — В случай на пожар пожарникарите тъй или инак стигат до крана. Автомобилът ти ще пострада, но те ще си свършат работата. Веднъж видях кола, оставена заключена пред пожарен кран. Избухнал пожар и момчетата пробили по една дупка от двете страни на колата, прекарали маркуча и отишли да гасят. Когато собственикът се върнал, заварил колата си с издълбан в нея тунел, глоби за паркиране пред пожарен кран и просрочен паркинг.

— Навярно друг път няма да повтори грешката си — изсмя се Мейсън. — Онзи човек като че ли се кани да тръгва. Ето, отключва „Дожда“. Пол, да изчезваме, бързо!

Мейсън се смъкна долу на седалката.

— Какво ти става? — — шита Дрейк, като ускори.

— Този човек е Джордж Джеръм, партньорът на Олрид.

— Искаш ли да го проследим?

— По дяволите, не! — отвърна Мейсън. — Не е важно къде отива, важното е къде е бил.

— Искаш да кажеш, че…

— Разбира се. Бил е при приятелката на Флийтуд. Как й беше името?

— Бърнис Арчър.

— Обиколи блока, после се върни. Може би ще успеем да заемем мястото на Джеръм.

— Какво огромно животно! — удиви се Дрейк.

— Аха.

— Такъв мъжага може да те сграбчи и да те умъртви с голи ръце. Не бих искал да го срещна в някоя уличка нощем!

— Може би точно това ще ни се случи, преди да свърши делото — подхвърли Мейсън. — Не ми харесва, че толкова си пъха носа.

— Какво иска?

— Казва, че са му необходими показанията на Флийтуд, но добре пресети, за да осигурят защитата му в друго съдебно дело.

Мейсън отново се настани удобно на седалката. Дрейк обиколи блока, видя, че мястото, оставено от колата на Джеръм, е все още свободно и ловко гарира.

Входната врата беше заключена в този час на нощта, но имаше осветено табло с домофон и звънци.

Дрейк прокара пръст по имената, докато откри името Бърнис Арчър, и натисна бутона.

— Ами ако използва домофона? — попита той. — Какво ще й кажем?

— Най вероятно да натисне бутона за вратата — невъзмутимо отвърна Мейсън. — Ще помисли, че Джеръм се връща.

Почакаха малко, след това Дрейк повторно натисна звънеца.

Чу се звън и Мейсън с ръка върху топката, разтвори вратата:

— Хайде, Пол, да вървим.

Тесният вход бе слабо осветен, но видяха коридор и светъл четириъгълник — указание, че там се намира асансьорът.

— Джеръм ни е оставил асансьора — подметна Мейсън.

Минаха по коридора, застлан с тънка пътека, влязоха в асансьора и Дрейк натисна копчето. Асансьорът бавно се понесе нагоре.

— Ти ли ще говориш или аз? — попита Дрейк.

— Започни ти — отвърна Мейсън. — Представи се за детектив. Не й казвай дали си от полицията или частен детектив, ако не те пита. Задавай й въпроси за Флийтуд, кога за последен път е разговаряла с него и неща от този род. Аз ще се намеся, ако ми се удаде случай. Не ме представяй, остави я да мисли, че също съм детектив.

Асансьорът спря. Вратата бавно се отвори. Като огледа номерата на апартаментите, Дрейк заяви:

— Ето тук е, Пери, вдясно.

Дрейк почука.

Отвори им около двайсет и петгодишна русокоса жена със сини очи и хубава кожа, която почти не се нуждаеше от грим. Коприненият халат разкриваше удивителна фигура.

Леглото, вградено в стената, беше разтворено, завивките измачкани, както и възглавницата. Вратата на гардероба беше разтворена и вътре висяха няколко рокли.

Дрейк каза с делови тон:

— Казвам се Пол Дрейк. Може би сте чувала за мен. Детектив съм.

— Мога ли да видя картата ви, ако обичате? — хладнокръвно попита тя.

Дрейк погледна въпросително Пери Мейсън, после извади портфейла си, разтвори го за миг и понечи да го прибере в джоба си.

— Почакайте, моля. — Тя спокойно взе портфейла, разгледа картата и заяви: — А, разбирам, това е разрешителното ви за частен детектив.

— Точно така.

— А джентълменът с вас? — попита тя.

— Казвам се Мейсън — усмихна се адвокатът.

— Детектив ли сте?

— Не.

— Мога ли да попитам какъв сте тогава?

— Адвокат.

— О-о — възкликна тя и след миг се досети: — Вие сте Пери Мейсън, нали?

— Да.

— В такъв случай сте адвокатът на мисис Олрид.

Мейсън явно се наслаждаваше на ситуацията:

— Отгатнахте.

— Моля, седнете, господа.

Тя посочи към столовете, а самата седна на края на леглото. Краят на халата се разтвори и разкри обут в копринен чорап крак. Тя беше с обувки.

— Доста късно, не мислите ли?

— Работата ни е специална — засмя се Мейсън.

— Предполагам.

— А и разбрахме, че вече са ви обезпокоили.

— Как, ако мога да попитам?

— Боб Флийтуд ви се обади.

— А, да.

— Говорихте ли с него?

— Да.

— И какво ви каза?

— Просто, че паметта му се е възвърнала. Радвам се, че е така.

— Знаехте ли, че е изгубил паметта си?

— Не.

— Но той ви каза по телефона, че е имал амнезия?

— Да.

— Откога познавате Боб Флийтуд, мис Арчър? — намеси се Дрейк.

— От около шест месеца.

— Добри приятели ли сте?

— Харесва ми.

— А той харесва ли ви?

— Мисля, че да.

— Чухте ли, че е избягал с омъжена жена?

— Разбрах, че е изчезнал.

— Чухте ли, че мисис Олрид е избягала с него?

— Не.

— Четете ли вестници?

— Да.

— Не прочетохте ли, че полицията разпитва мисис Олрид?

— Разбрах това.

— Не знаехте ли, че е изчезнала заедно с Боб Флийтуд?

— Не мислех, че е така. Не.

— Но знаехте, че във вестниците намекнаха за това?

— Да.

— Вие не вярвахте, че той е с нея?

— Не.

— Вярвате ли го сега?

— Не зная, Ще чакам, докато мога да говоря с Боб.

— Кога очаквате да го видите?

— Възможно най-скоро, ако мога. Когато ми разрешат. Узнах, че е задържан като главен свидетел.

— Знаехте ли, че Бъртрънд Олрид е убит?

— Чух го по радиото.

— Какво точно ви каза Боб, когато ви позвъни?

— Само че е задържан, че вероятно ще го задържат поне един ден и че е имал пристъп на амнезия, че в полицията му казали, че са го открили при човек на име Овърбрук, но паметта му се е възвърнала и сега се чувства нормално.

— Зарадвахте ли се, когато чухте всичко това?

— Естествено.

— Навярно много сте се изненадали?

— Не съвсем, Боб и друг път е имал пристъпи на амнезия.

— А, така ли?

— Да.

— Знаехте ли за тях?

— Той ми каза.

— Известно време преди последния пристъп ли?

— Да.

Дрейк погледна Мейсън и сви рамене.

— Имате ли кола? — рязко попита Мейсън. Тя се обърна и изгледа Мейсън предпазливо и преценяващо, както борец — противника си.

— Да — неохотно отвърна младата жена.

— Откога?

— От шест месеца.

Мейсън и Дрейк се спогледаха. Бърнис Арчър спокойно продължи:

— Купих я малко преди да срещна Боб Флийтуд, ако възнамерявате да съпоставяте фактите за този шестмесечен период от време, мистър Мейсън.

— Ни най-малко — възрази Мейсън. — Просто забелязах, че два пъти вече споменахте този интервал от шест месеца.

— Това е вярно.

— Снощи, в понеделник, вие излязохте е колата си, нали?

Тя го загледа продължително:

— Какво ви влиза в работата?

— Интересува ме.

— Не виждам защо.

— Зависи къде сте ходила.

— Отидох до апартамента на една приятелка, взех й с колата си и дойдохме тук. Тя пренощува тук.

— Защо направихте това?

— Какво имате предвид?

— Мислехте ли, че се нуждаете от алиби?

— Що за глупост! Щеше ми се да поговоря с някого. Взех приятелката си и я доведох вкъщи. Говорихме до среднощ, после заспахме.

— Боб Флийтуд постъпва наивно — подхвърли Мейсън.

— Така ли?

— Да.

— В какъв смисъл?

— Струва ми се, че версията за амнезия само ще му навреди.

— Какво искате да кажете?

— Искам да кажа, че можеше да измисли нещо по-добро.

— Боя се, че не ви разбирам, мистър Мейсън.

— Напоследък амнезията доста се използва от престъпниците. Много често, когато някой иска да избяга от отговорност, заявява, че е изгубил паметта си.

— Разговаряхте ли с Боб?

— Да.

— Не вярвате ли, че наистина страда от амнезия?

— Не.

— Защо му е притрябвало да се преструва?

— Това го спасява от твърде затруднено положение.

— Май нищо не разбирам.

— В противен случай ще трябва да каже какво знае за смъртта на Бъртрънд Олрид.

— Той не знае нищо по този въпрос.

— Откъде сте толкова сигурна?

— Напълно сигурна съм, че не знае нищо.

— Какъв курс по телепатия посещавате? — подигравателно попита Мейсън.

— Не ми е нужно да изучавам телепатия, за да зная какво е станало. Съвсем очевидно е, че мисис Олрид е убила мъжа си.

— Защо сте толкова сигурна?

— Не съм глупава, мистър Мейсън, Идвате и ми казвате какво трябва да направи Боб, а аз зная, че сте адвокат на мисис Олрид. Следователно, вие искате Боб да направи онова, което е най-изгодно за мисис Олрид, а не за него самия.

— Съвсем не. Мъча се да защитя интересите на клиентката си, но независимо от това считам, че Боб трябва да се откаже от тази версия. Всъщност рано или късно, ще бъде принуден да го стори.

— И идвате тук с надеждата, че ще ми внушите тази мисъл и след това аз на свой ред да я внуша на Боб, Така ли?

— Само отчасти.

— Господи, каква изключителна загриженост към човек, когото почти не познавате, мистър Мейсън. Да се разкарвате в три часа посред нощ, вие, толкова скъпоплатен адвокат, да ме будите, за да ми нареждате какво трябва да прави Боб. Наистина трогателно от ваша страна!

— Постъпете, както искате — отвърна Мейсън.

— Така и възнамерявам. А сега нека ви кажа нещо.

— Какво?

— Отървете се от мисис Олрид като клиентка. Прехвърлете другиму защитата й.

— Защо?

— Защото нямате никакъв шанс, никакъв шанс да спечелите.

— Мислите, че тя е убила мъжа си?

— Зная, че е убила мъжа си!

— Един шофьор може да й осигури съвършено алиби. Качила се е на автостоп в колата му.

— Преди или след смъртта на мъжа си?

— Преди.

— Откъде знаете?

— Зная.

Тя се изсмя:

— Защото така ви е казала. Това е единственият начин да узнаете каквото и да било. А това не е достатъчно, мистър Мейсън. Бих желала да можех да ви кажа каквото зная, но не бива. И хората, които водят следствието, няма да са доволни, ако ви кажа, но мога да ви посъветвам само едно: не се залавяйте със защитата на тази жена. А сега, ако ме извините, бих искала да си легна и да спя.

— Вие сте си била легнала, нали?

— Точно така.

— Винаги ли обувате чорапи и обувки, когато се обаждате по телефона? — попита Мейсън.

Тя втренчи поглед в Мейсън, без да отговори.

— Имала сте друг посетител?

— Посетител ли, мистър Мейсън?

— Да.

— Съжалявам, мистър Мейсън, но не съм свикнала да приемам гости в този час на нощта.

— Дори не и Джордж Джеръм?

Тя го изгледа хладно с присвити очи:

— Наредил сте да наблюдават апартамента ми?

— Преди да ви отговоря, кажете ми дали сте разговаряла с Джордж Джеръм — каза Мейсън.

Вместо отговор тя се доближи до телефона, вдигна слушалката, набра номера на телефонистката и каза:

— Свържете ме, моля, с полицията. Спешно е. — Миг след това продължи: — Искам да говоря със следователя, натоварен с убийството на Бъртрънд К. Олрид.

— Капитан Трег — подсказа й Мейсън. — Това е човекът, когото търсите.

— Благодаря ви, мистър Мейсън — каза тя и после в слушалката: — Свържете ме с лейтенант Трег, моля.

Почака един миг, след това продължи:

— Ало, лейтенант Трег ли е на телефона? Тук е Бърнис Арчър, да, момичето, на което Боб Флийтуд телефонира преди малко. Струва ми се, че съм свидетел по делото. Мога да дам сведения, които вероятно ще бъдат важни. Адвокат на име мистър Мейсън и някой си мистър Дрейк, детектив — да, точно така. Пери Мейсън и… Пол Дрейк, нали така? Да, те са в апартамента ми. Мистър Мейсън настоятелно иска да му кажа какво зная и… много ви благодаря, лейтенанте, просто исках да бъда сигурна. Струваше ми се, че точно това бихте искал да сторя.

Тя затвори и се обърна към Мейсън с усмивка:

— Лейтенант Трег ме предупреди да не казвам абсолютно нищо никому, преди срещата си е него, че трябва да отида в полицията веднага и ако продължавате да стоите тук и да ми пречите, ще изпрати охрана. А сега, господа, бъдете така добри да си тръгнете, за да се облека.

— Хайде, Пол, да вървим.

— Мистър Мейсън, моля ви се, постъпете, както ви посъветвах. Отървете се от тази жена.

— Защо?

— Защото е виновна и дори вие не можете да я спасите.

Мейсън се ухили:

— Бяхте саркастична по повод загрижеността ми за Боб Флийтуд. Дирехте подбудите ми. Сега ролите ни са разменени. Вашата загриженост да изоставя клиентката си — за мое добро, естествено — наистина е трогателна. Не означава ли това, че искате да поднесете хубав подарък на приятеля си?

Тя прекоси стаята и застана до вратата:

— Все пак ви предупредих.

— Благодаря ви.

— Лека нощ — каза тя мило, като им отвори вратата.

Излязоха в коридора. Едва в асансьора Мейсън мрачно заключи:

— Тя е по-умната от двамата.

— Ти ли ще ми го кажеш! — възхити се Дрейк. — Ей Богу, Пери. Жена с такава външност и плюс това ум!

— Не се заблуждавай нито за миг, тя е динамит! — съгласи се Мейсън. — Сигурна е, че обвинението ще падне или върху приятеля й, или върху мисис Олрид и се е съюзила с приятеля си.

— Джеръм я е посетил. Джеръм е замесен в случая, но все още не явно. Всички тези хора изгарят от нетърпение да влязат във връзка с Флийтуд. Навярно Джеръм я е информирал за всичко, което полицията знае досега.

— При условие, че самият той е в течение — усъмни се Дрейк.

— Струва ми се, че е — отвърна Мейсън. — Тъй или иначе, отвори ти се работа, Пол. Свържи се с телефонната компания, внуши им, че е изключително важно. Трябва да получиш достъп до записите им и да провериш дали някой се е обаждал на номера на Бърнис Арчър от Спрингфийлд в понеделник по някое време или от някоя бензиностанция по планинския път.

— Смяташ, че Флийтуд е установил връзка с нея?

— Сигурно. Опитай с телефонната компания, разпитай в мотела, където бяха отседнали. Провери в бензиностанциите по пътя. Бас държа, че Флийтуд не й се е обадил за пръв път от затвора, откакто е заминал. А ако й се е обадил преди това, обзалагам си главата, че е забъркана в тази история и то чак до витите си вежди.

— Знаех си, че ще ми натресеш такова чудо на главата! — недоволно изсумтя Дрейк.

Мейсън се усмихна:

— Не искам да разочаровам клиентите си. Това ще бъде един вид разгряване. Малко по-късно се надявам да ти възложа истинска работа.

— Тъй ли?

— Аха, искам да възстановиш по часове какво е правила Бърнис Арчър от събота на обед. Всъщност искам да зная къде е била всеки миг, какво е правила и с кого. Откри ли нещо за Овърбрук?

— Само от съседите. Тон е добряк, муден, честен и беден. Ипотекирал имота си преди около година, когато направил неизгодна инвестиция, но е трудолюбив и неуморен и сега изплаща ипотеката. Междувременно не харчи нищо, освен за кучето си. Купува храна за кучето. Стиска си кесията, рядко напуска ранчото и пести всеки цент, дори купува престоял хляб.

— Съществува ли вероятност да е познавал Флийтуд?

— Едно на милион, Пери.

— Добре, Пол, действай.

— С Овърбрук ли да се занимавам?

— Не, картината с него е ясна. Започни да издирваш кой се е обаждал на Бърнис Арчър. Обзалагам се, че Флийтуд й е позвънил.

Дрейк широко се прозина.

— Знаех си, че няма да ми остане време за сън — подхвърли той.