Христо Фотев
И тоя ден за мен…

И тоя ден за мен е ден последен.

О, вторник, аз съм в стръмния ти скок.

И в твоя гребен, в твоя жест победен —

аз виждам как изграждаш своя кок.

Не гледаш ти към мен, но ти ме виждаш.

Ти се усмихваш — не, не искам аз,

но ти във своя поглед ме зазиждаш

до корена — от плач — на своя глас.

Не искам, а се вслушвам в твоя нисък

и глас, и тембър… Не разбирам как,

но в техния регистър съм — от писък

до шепот — удивителния знак.

Свободен (да съм кротък и полезен).

Но седем е, час нежен (аз съм прав).

Час утринен — на десния му глезен

съзирам твоя остър автограф…

И тръгвам. Пак съм в първия „Икарус“.

Към друг, по-мощен глас и в тоя глас

аз изведнъж се осезавам с ярост —

забравям те с възторг, — но жив съм аз,

и спомням изведнъж… Не обяснявам.

Но как бих обяснил, че съм готов?

Че съм ви равен?… Аз се появявам.

По-кратък от възможност за любов

се появявам аз… Сред вас — обречен

на своя глас, до ужас уязвим,

на тоя час (аз вярвам), той е вечен.

Един — дъждовен — и несъкрушим.

Но вярвям в туй, което обещавам,

и със възторг забравям аз след миг.

Аз падам — наранявам и прошавам, —

опитомявам своя дълъг вик.

И своя — срещу вас изправен — поглед…

(О, тоя час със блясък на Мискет.)

Но изведнъж — над мен с отвесен полет

съзирам твоя снежен силует.

 

И тоя ден за мен бе ден последен.

Бях верен аз на стръмния му скок.

Заввръщам се — ти казваш, че съм бледен.

Ах, ти взривяваш своя златен кок.