Христо Фотев
…Но е ужасно да не те загубя…

На Уляна

…Но е ужасно да не те загубя.

И аз те губя — губя те по улици

и влакове със някакво неистово,

прекрасно разточителство. По влакове

и улици… Сеячът аз на твойте

сълзи съм… Ще умра от изумление.

Какво да съхраня?

Несъхранимото?

Косите ти, ръцете ти и погледа

(със сребърните ключове на дъното?)

Как да убия светлото движение

на нежността си, сестро моя… Въздуха

се утаява и звездите — твоите

лунички — са високо над дърветата.

Да тръгнеме по вечерните улици.

И нека да им посветиме своето

мълчание… О, ти си като спомена —

озона — след дъжда… Но ти си хубава.

Хвани ме за ръката, тук, сред хората.

Сред хората вечерни и отстъпващи.

Сред думите, приведени под бремето

на оскърбената ти красота…

Да тръгваме.