Радой Ралин
Време

Да жаля ли детството, не знам?

Отмина то безрадостно, разплакано.

Животът ни е глуха равнина,

годините са пътнически влакове.

 

Те идват и отиват все едни,

отнасят всички спомени и мигове,

перонът пак за тръгване звъни,

а нашият живот не тръгва никъде.

 

А вярвам, че на нас ни предстои

една задача трудна и велика:

на тягостния мрак да устоим

и никога със мрака да не свикнем.

 

Да тръгнем! На народа да дадем

възторга си и силите си млади.

Бащите помнят стария подем,

но не забравят сетнешните клади.

 

Излишно е разнежването тук!

В годините ни спотаени, борчески

сърцето ни да бъде свит юмрук,

готов за нападение и творчество.

 

Ще дойде и очакваният влак,

мечтаният от толкова години,

да ни откара не в спокоен бряг,

а там, на боя в първата му линия.

 

1940