Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Маджипур (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Majipoor Chronicles, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 14 гласа)

Информация

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

ЗАМЪКЪТ НА ЛОРД ВАЛЪНТАЙН ІІІ: МАДЖИПУРСКИ ХРОНИКИ. 1993. Изд. Камея, София. Серия „Фантастика Камея“, No.3. Сборник свързани новели. Превод: Владимир ГЕРМАНОВ [Magipoor Chronicles, by Robert SILVERBERG ()]. Художник: Филип ДЕСЕВ. С карта. Печат: Полиграфски комбинат, София. Формат: 17 см. Страници: 336. Цена: 27.98 лв.

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне

1.

Майката на Иниана беше търговка във Велатис през целия си живот, нейната майка — също, това щеше да е съдбата и на Иниана. Нито майка и, нито нейната майка бяха имали нещо против този живот, но Иниана — на деветнадесет години и единствен собственик — чувстваше магазина като непосилен товар, като гърбица, като камък на шията. Често си мислеше да го продаде и да потърси щастието си другаде, в някой далечен град — Пилиплок, Пидруид или дори огромната столица Ни-моя далеч на север, за която се говореше, че е толкова чудесна, че никой, който не я виждал, не може да си я представи.

Но времената бяха лоши, търговията не вървеше и тя не виждаше кой би купил магазина и. Освен това той бе изхранвал семейството и поколения наред и не и беше лесно просто да го изостави, колкото и да го мразеше. Всяка сутрин тя ставаше, излизаше на каменната тераса и се потапяше в каменното корито, пълно с дъждовна вода, за да се изкъпе. След това се обличаше, закусваше сушена риба и вино и слизаше долу, за да отвори магазина. В него се продаваше почти всичко — топове плат и глинени гърнета от южното крайбрежие, бурета с подправки и консервирани плодове, вино и прибори за хранене от Нарабал, блокове скъпо, сушено месо от морски дракон, специалните фенери, които произвеждаха в Тил-омон и много други неща. Във Велатис имаше десетки подобни магазинчета и никое от тях не процъфтяваше. След смъртта на майка си Иниана сама водеше счетоводните книги и доставяше стоката, сама метеше пода и лъскаше щандовете, сама попълваше правителствените формуляри и разрешителни — всичко това и беше дошло до гуша. Но каква друга перспектива имаше в живота и? Тя беше най-обикновено момиче в този дъждовен планински град и нямаше никакви основания да очаква, че това положение ще се промени през следващите шестдесет или седемдесет години.

Малко от клиентите и бяха човеци. В тази част на града преобладаваха хджортите и лийманите, имаше и доста метаморфи, защото тяхната провинция Пиурифейн се намираше непосредствено зад планинската верига на север и много от тях бяха слезли във Велатис. Но посетителите не и правеха впечатление, дори и метаморфите, които караха повечето хора да се чувстват неловко. Единственото, за което съжаляваше бе, че сред тях няма много от нейния вид. Въпреки че беше стройна и привлекателна — висока, слаба, почти с момчешки вид, с вълниста рижа коса и изумителни, зелени очи, — рядко успяваше да си намери любовници и досега не бе срещнала някого, с когото би искала да живее. Ако не беше сама, работата и в магазина нямаше да е толкова тежка, но от друга страна това щеше да и отнеме част от свободата, включително и възможността да си мечтае за времето, когато няма да е собственик на магазин във Велатис.

Един ден, след обедния дъжд, при нея влязоха двама непознати — първите клиенти от часове. Единият беше нисък и набит, малко закръглено човече, а другият — блед и издължен, с кокалесто лице, ъгловат и възлест — напомняше някакъв хищен звяр от планините. Бяха облечени с тежки бели роби с ярки оранжеви орнаменти — дрехи, за които се говореше, че се носят в големите градове на север. Огледаха обстановката с неприкритото презрение на хора, свикнали с по-добри магазини.

Ниският попита:

— Вие ли сте Иниана Форлана?

— Аз съм.

Той погледна някакъв документ.

— Дъщеря на Форлана Хайорн, която е дъщеря на Хайорн Иниана?

— Да.

— Значи вас търсим. Може ли да попитам…

— Най-накрая! — възкликна високият. — Ако знаете от колко време ви издирваме! Какъв дълъг и труден път извървяхме! Нагоре по реката до Кхинтор, после до Дюлорн, след това през тези проклети планини… Никога ли не престава да вали в този край? От къща на къща, от магазин на магазин, през целия Велатис питаме този, онзи…

— И търсите мен?

— Да. Можете ли да докажете произхода си?

Иниана сви рамене.

— Имам документи. Но защо ме търсите?

— Трябва да се представим — каза ниският. — Аз съм Везан Ормус, а моят колега се казва Стейг. Ние сме служители на негово величество понтифекс Тиеверас, бюро „Наследства“ в Ни-моя. — От богато украсената си кожена чанта той извади пачка документи, погледна ги многозначително и продължи. — Сестрата на майката на вашата майка се е казвала Салийн Иниана и през двадесет и третата година на понтифекс Киникен, когато лорд Осиър е бил коронал, се е установила да живее в Ни-моя, като се е омъжила за някой си Хелмиот Гавун, трети братовчед на херцога.

Иниана го гледаше с неразбиращ поглед.

— За първи път чувам за тези хора.

— Не сме изненадани — каза Стейг. — Всичко това е станало доста отдавна. Без съмнение, между двата клона на семейството не е имало контакти, като се вземе предвид разликата в материалното положение…

— Баба ми никога не е споменавала, че има роднини в Ни-моя — каза Иниана.

Везан Ормус се прокашля и затърси из документите.

— Както и да е. Хелмиот Гавун и Салийн Иниана са имали три деца. Най-голямата дъщеря е наследила фамилното имение, но за нещастие е умряла млада при злополука по време на лов, завещавайки го на единствения си син Гавун Дилимейн. Той не е имал деца и е умрял през третата година на понтифекс Тиеверас, тоест преди девет години. Оттогава имението стои празно, но ние не сме прекратявали опитите да открием законни наследници. Преди три години беше решено…

— Че аз съм наследничката?

— Точно така — отговори Стейг и се усмихна широко.

Иниана, която бе усетила накъде бият от доста време, въпреки всичко беше стъписана. Краката и започнаха да треперят, устните и гърлото и пресъхнаха и в притеснението си без да иска бутна с лакът една скъпа ваза от алханроелска глина. Смутена, тя положи усилия да се овладее и попита:

— И какво съм наследила в такъв случай?

— Голямата резиденция, известна под името „Нисиморн Проспект“, на северния бряг на Зимър в Ни-моя и земи, разположени на три места в долината на река Стейче, които са отдадени под аренда и носят приходи.

— Поздравявам ви — каза Везан Ормус.

— Аз също — отговори Иниана. — За остроумието на шегата ви и за това, че ме позабавлявахте. А сега ви моля да ме оставите да се занимавам със счетоводството си, освен ако не желаете да купите нещо, разбира се. Скоро ще трябва да се плащат данъците и…

— Виждам, че не вярвате — каза Везан Ормус. — Но ви разбирам. Госпожице, ние сме от Ни-моя. Бихме ли изминали хиляди мили, за да се пошегуваме с една собственичка на магазин? Ето, вижте сама… — Той разгъна като ветрило документите в ръцете си и и ги подаде. Иниана ги пое с треперещи ръце и ги разгледа. Имаше изглед на къщата — ослепителна, — удостоверения за наследство и родословно дърво, документ с нейното име, с печата на потифекса…

Тя вдигна поглед изумена и стъписана.

— И какво трябва да направя сега? — попита със слаб, сподавен глас.

— Процедурата е до голяма степен формална — отговори Стейг. — Трябва да подпишете клетвена декларация, че вие сте Иниана Форлана, както и документ, че ще платите данъците върху собствеността и приходите след като влезете във владение, таксата за прехвърлянето и така нататък. Ние ще уредим всичко.

— И колко ще ми струва това?

— Въпрос на няколко рояла.

Очите и се разшириха.

— И мога да ги платя с приходите от имението?

— За жалост не — каза Везан Ормус. — Парите трябва да бъдат платени преди да влезете във владение, а дотогава естествено, нямате право на достъп до средствата. Така че…

— Досадна формалност — намеси се Стейг, — но е дреболия, ако погледнем нещата в перспектива, дори и в най-близко бъдеще.