Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Маджипур (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Majipoor Chronicles, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 14 гласа)

Информация

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

ЗАМЪКЪТ НА ЛОРД ВАЛЪНТАЙН ІІІ: МАДЖИПУРСКИ ХРОНИКИ. 1993. Изд. Камея, София. Серия „Фантастика Камея“, No.3. Сборник свързани новели. Превод: Владимир ГЕРМАНОВ [Magipoor Chronicles, by Robert SILVERBERG ()]. Художник: Филип ДЕСЕВ. С карта. Печат: Полиграфски комбинат, София. Формат: 17 см. Страници: 336. Цена: 27.98 лв.

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне

5.

Петиден беше след три дни. Декерет не съжаляваше за забавянето, защото можеше да прекара още три нощи с Голатор Лазгия — поне така си мислеше, — но не се получи. Вечерта, след срещата му с Барджазид не я намери в канцеларията и на пристанището, нито пък подчинените и пожелаха да и предадат, че я търси. Тръгна из мрачния град и скита доста време в тъмнината, без да има с кого да размени и дума. След това се върна в странноприемницата и изяде някаква отвратителна вечеря, без да престава да се надява, че тя ще дойде и ще го измъкне навън, но уви. Той спа неспокойно и на пресекулки, а мисълта за гладките и хълбоци, малките, твърди гърди и агресивните и, жадни устни не можеше да излезе от ума му. Призори му се присъни — смътно и почти неразбираемо, — че тя, Барджазид, няколко хджорти и вруни танцуват сложен ритуален танц сред някакви засипани с пясък каменни развалини, останали без покрив. После заспа и се събуди едва на обяд в морскиден. Стори му се, че целият град се е скрил, но когато захладня, отново отиде в канцеларията на Голатор Лазгия. Не я намери и прекара вечерта по същия празен и безцелен начин както и предишната. Когато се отдаде на съня, той започна да се моли горещо на Господарката на острова да изпрати при него Голатор Лазгия, но не беше нейна работа да прави такива неща. До него достигна спокоен и жизнерадостен сън, може би подарък от благословената Господарка — той живееше в колиба някъде на брега на Голямото море край Тил-омон и гризеше някакви червеникави плодове, чийто сок цапаше бузите му. Когато се събуди, пред вратата завари един от хджортите на архиреджиманд Голатор Лазгия, който го заведе при нея.

Същата вечер те вечеряха заедно, отново отидоха в къщата и и прекараха любовна нощ, в сравнение с която първата изглеждаше като цял месец целомъдрие. Декерет не попита защо не е искала да го види през миналите два дни, но когато закусваха — странно свежи и жизнени след безсънната нощ — тя каза:

— Щеше ми се да прекарам повече време с теб, но поне успяхме да сме заедно през последната ти нощ в града. Сега ще отидеш в Пустинята на откраднатите сънища с моя вкус на устните. Накарах ли те да забравиш всички други жени?

— Знаеш отговора.

— Добре, добре. Може повече и да не прегърнеш жена, но поне ще знаеш, че последната е била най-добрата. Не всеки има такъв късмет.

— Значи ти си сигурна, че ще умра в пустинята?

— Малко се връщат оттам невредими — отвърна тя. — Шансът да те видя отново е незначителен.

Декерет леко потрепери — не от страх, а защото разбра вътрешния и мотив. Беше го пренебрегнала през миналите две нощи, за да може третата да е изпълнена с повече страст, защото е била сигурна, че ще умре и намира някакво болезнено удоволствие в мисълта, че ще бъде последната му жена. Това го смрази. Ако трябваше да умре скоро, според него нищо не пречеше да прекарат и цялото време заедно, но очевидно някаква изтънчена перверзност на ума и не и позволяваше да приеме нещо толкова просто. Той се сбогува с нея, без да знае дали някога ще я види отново, без дори да е сигурен, че го иска, въпреки цялата и красота и сладострастните и умения. Нещо тайнствено и опасно капризно се криеше в нея.

Малко преди залез той се яви при портата „Пинитор“ в югоизточния край на града. Не би се изненадал, ако Барджазид се бе отказал от дадената дума, но не беше така — до проядения от времето варовик на старата порта го очакваше един флотер, а дребният човек се бе облегнал на него. С него имаше още трима — един врун, един скандар и един строен млад мъж със суров поглед, който изглежда беше синът му.

Барджазид кимна на четириръкия скандар, той пое двете тежки пътни чанти на Декерет и ги мушна с лекота в багажника на флотера.

— Името и — каза Барджазид — е Кхаймак Гран. Няма е, но никак не е глупава. Служи ми вече много години, откакто я намерих останала без език и полумъртва в пустинята. Врунът е Серифаин Реинаулион. Той често говори повече, отколкото трябва, но пък познава пустинята по-добре от всеки друг в града. — Декерет размени кратък поздрав с дребното същество с пипалата. — А това е синът ми, Динитак, който също ще дойде с нас. — Почина ли си добре, посветени?

— Достатъчно — отвърна Декерет. Бе спал през повечето време след безсънната нощ.

— Ще пътуваме предимно нощем и ще почиваме през деня, докато трае горещината. Задачата ми, доколкото разбрах, е да те преведа през прохода Кхулаг, после през Пустинята на откраднатите сънища, както я наричат хората, до пасищата около Гхизин Кор, където трябва да проучиш някои въпроси, свързани с животновъдството. След това се връщаме в Толагхай. Правилно ли съм разбрал?

— Точно така — отговори Декерет.

Барджазид остана неподвижен и Декерет се намръщи, но се досети веднага. Той извади от кесията си три монети от по пет рояла — пак две стари и една блестяща и нова с лика на лорд Престимион. Барджазид я взе и я хвърли на сина си. Момчето я огледа с подозрение.

— Новият коронал — обясни Барджазид. — Запомни лицето му. Отсега нататък ще го виждаме често.

— Той ще царува славно — каза Декерет. — Ще надмине по величие дори лорд Конфалум. Северните континенти вече усещат развитие и просперитет, а бяха достатъчно богати и преди това. Лорд Престимион е енергичен и решителен човек, а плановете му са амбициозни.

— Това, което става на северните континенти, почти не се отразява на живота тук — каза Барджазид. — Най-малко от всичко техния просперитет. Но все пак се радваме, че Божественият ни е дарил с още един великолепен коронал. Дано си спомня по-често, че има и южни земи, че и на тях живеят хора. Хайде, време е да тръгваме.