Робърт Силвърбърг
Маджипурски хроники (28)

Сега Хисун разбира, че едно приключение много често трябва да бъде обяснено чрез друго и след мрачната и поучителна история на убиеца Сигмар Халигом, той вече знае достатъчно за Краля на сънищата. Но за съногадателките, тези посредници между света на будните и света на спящите, знае твърде малко. Никога не се е консултирал със съногадателка, гледа на собствените си сънища повече като на театрални представления, отколкото като на някакви напътствия. Знае, че това влиза в противоречие с основната духовна традиция на Маджипур, но много от нещата, които мисли и прави, също и противоречат. Той е това, което е — момче от улиците на Лабиринта, внимателен наблюдател на този свят, но не и негов безкритичен почитател.

На Зимроел има, или е имало, една известна съногадателка на име Тизана, която Хисун е срещнал при второто възшествие на лорд Валънтайн на трона. Тя беше дебела стара жена от Фолкинкип и очевидно е играла някаква роля, когато лорд Валънтайн е преоткрил изгубената си самоличност. Хисун не знае нищо за това, но си спомня с известно смущение проницателния и поглед, силната и, енергична натура. Поради някаква причина Хисун и е допаднал — той си спомня как стои до нея, като джудже пред великан, надявайки се, че няма да и хрумне да го прегърне, защото сигурно ще го смачка в пазвата си. Тогава тя каза:

— Ето ти още едно изгубено принцче.

Какво ли искаше да каже? Понякога си мисли, че някоя съногадателка може би ще е в състояние да му обясни, но той не ходи при съногадателки. Чуди се дали има запис на Тизана в Регистъра на душите. Проверява архива. Да, оставила е. Повиква капсулата и разбира, че е от младата и възраст, преди около петдесет години, когато е изучавала изкуството. Друг липсва. Той посяга да върне капсулата, но нещо от тази жена остава в ума му дори и само миг след началото на записа и. Решава, че може и да научи нещо от нея, слага отново шлема на главата си и оставя бурната, млада душа да навлезе в съзнанието му.

 

 

Сутринта, в деня преди Изпитанието на Тизана, изведнъж заваля дъжд и всички излязоха тичешком от служебния дом — и послушничките, и вреклите се, и подготвените, и преподавателките, — дори самата Върховна гадателка Инуелда. В пустинята на Велализиер дъждовете бяха рядкост. Тизана излезе заедно с всички други и се загледа в едрите бистри капки, които падаха от единствения черен облак, увиснал над високата кула на дома, сякаш бе привързан за нея. Те заплющяха по пресъхналата песъчлива земя и върху бледочервеникавата почва се появиха тъмни и странно раздалечени едно от друго петна. Послушничките, вреклите се, подготвените и преподавателките хвърлиха одеждите си и заскачаха весело в пороя.

— Повече от година не е валяло — каза някой.

— Това е поличба — промърмори Фрейлис, вреклата се, която бе най-добрата приятелка на Тизана. — Изпитанието ти ще мине леко.

— Вярваш ли в такива неща?

— Да виждаш добри предзнаменования не е по-трудно, отколкото да виждаш лоши — отговори Фрейлис.

— Добър девиз за една съногадателка — каза Тизана и двете се засмяха.

Фрейлис я дръпна за ръката и настоя:

— Ела да потанцуваш с мен в дъжда.

Тизана поклати глава. Остана под прикритието на стряхата и беше безполезно Фрейлис да настоява повече. Беше висока жена — силна и здрава, с едри кости, докато Фрейлис — крехка и слаба — в сравнение с нея приличаше на птичка. В този момент танцуването в дъжда никак не съответстваше на настроението и. Утре щеше да бъде кулминацията на седемгодишното и обучение. Тя все още нямаше представа какво ще се изисква от нея на ритуала, но някак си беше сигурна, че ще я сметнат за недостойна и ще трябва да се върне в далечното си провинциално градче. Страховете и предчувствията тежаха като олово в душата и, да танцува в момента и се струваше невъзможно лекомислие.

— Гледай! — извика Фрейлис. — Върховната!

Да, дори и достопочтената Инуелда танцуваше в дъжда. Слабата, сбръчкана белокоса жена бе разперила церемониално ръце и с обърнато нагоре лице, почти изпаднала в екстаз, обикаляше в неравномерни кръгове. Тизана се усмихна на гледката. Върховната я видя, усмихна и се и и махна с ръка, все едно подканяше разсърдило се дете да се присъедини към играта. Но тя бе преминала през своето Изпитание отдавна и изглежда бе забравила какъв страх може да предизвика ритуалът, не беше в състояние да разбере притесненията на Тизана заради утрешния ден. Тя се извини с жест и влезе вътре. Отвън долетя тежкото барабанене на пороя и изведнъж настъпи тишина. Странната кратка буря бе преминала.

Тизана влезе в килията си, навеждайки се, за да мине под ниската арка от сини каменни блокове и за миг се облегна върху грубата стена, за да се освободи от напрежението. Килията и беше малка — едва имаше място за леглото, за умивалника, за малката работна маса и библиотеката — и тя, със солидното си, едро и здраво тяло на фермерка, каквато някога беше, почти я изпълваше, но бе свикнала и дори се чувстваше уютно. Приятни и бяха и ежедневните занимания — ученето, ръчния труд, четенето и, тъй като бе получила степен „подготвена“, обучението на послушничките. Когато заваля дъждът, Тизана подготвяше виното на съня — задача, която и отнемаше по един час всяка сутрин през последните две години, но сега тя се върна към нея с благодарност. В този изпълнен с напрежение ден имаше нужда да се поразсее.

Това вино, използвано в цял Маджипур, се приготвяше тук от вреклите се и подготвените. Самият процес изискваше по-бързи и по-умели ръце от тези на Тизана, но въпреки всичко тя го бе усвоила добре. Пред нея бяха малките стъкленици с билки, миниатюрните сиви листенца от муорна, сочните корени от вейло, изсушените плодове от ситерил и всичко останало от двадесет и деветте съставки, които довеждаха до транса, чрез който можеха да се разберат сънищата. Тизана се зае със смилането и смесването им — това трябваше да се направи по строго определен ред, за да настъпят нужните химически реакции. След това трябваше да ги овъгли на пламък, да ги стрие на прах, да ги разтвори в бренди и накрая да смеси брендито с вино. Съсредоточаването върху тази задача и помогна да се отпусне и дори да се развесели.

Зад себе си дочу тихо дишане.

— Фрейлис?

— Имаш ли нещо против да погледам?

— Разбира се, че не. Почти свършвам. Още ли танцуват?

— Не. От дъжда няма и следа, слънцето грее както обикновено.

Тизана разбърка тъмното гъсто вино в стъкленицата.

— Във Фолкинкип, където съм отраснала, времето също е сухо и горещо. Въпреки това ние не зарязваме работата си, за да танцуваме всеки път, когато завали.

— Хората във Фолкинкип — каза Фрейлис — не могат да се учудят на нищо. Дори и скандар с единадесет ръце не би ги изненадал. Ако самият понтифекс застане на челна стойка на централния площад, пак няма да му обърнат внимание.

— Била ли си там?

— Веднъж, когато бях малка. Баща ми мислеше да става фермер, но не му допадна и след около година се върнахме в Тил-омон. Но винаги е говорил колко бавни, неповратливи и преднамерени са фолкинкипците.

— И аз ли съм такава? — попита Тизана шеговито.

— Ти си… Е, ти си много уравновесена.

— Тогава защо се притеснявам така силно за утре?

Дребната жена коленичи пред Тизана и взе ръцете и в своите.

— Няма за какво да се притесняваш — каза и тя тихо.

— Неизвестното винаги плаши.

— Това е само изпит, Тизана.

— Последният. Ами ако се проваля? Ако се окаже, че в характера ми има някакъв ужасен недостатък и не мога да стана гадателка?

— Дори и така да е, какво от това?

— Ами тези седем години ще се окажат пропилени. Ще се върна във Фолкинкип като глупачка без професия, без умения и до края на живота си ще рина тор в нечия ферма.

— Ако не си подходяща за гадателка, тогава трябва да погледнеш философски на проблема — каза Фрейлис. — Знаеш, че е недопустимо некомпетентни хора да се бъркат в човешките умове. Но ти не си неподходяща за гадателка и Изпитанието няма да представлява никакъв проблем за теб. Чудя ти се защо се притесняваш толкова.

— Защото нямам понятие какво ще искат от мен.

— Може би ще поговорят с теб. Ще ти дадат да пиеш вино и ще надзърнат в ума ти, а след това ще решат, че си силна, мъдра и добра. Върховната ще те прегърне и ще ти каже, че си издържала и това е.

— Сигурна ли си? Откъде знаеш?

— Това е разумно предположение, нали?

Тизана сви рамене.

— А това, че могат да те изправят лице в лице срещу най-лошото нещо, което си направила през живота си, това, което те плаши най-много, или пък това, което в никакъв случай не желаеш другите да научат за теб. Не си ли чувала тези неща?

— Чувала съм ги.

— Е, ако утре беше твоето Изпитание, тогава нямаше ли и ти да си неспокойна?

— Това са само приказки, Тизана. Никой не знае точно в какво се състои изпита, освен тези, които са преминали през него.

— А тези, които не са издържали?

— Познаваш ли такива?

— Защо?… Предполагам, че…

Фрейлис се усмихна.

— Все си мисля, че неподходящите ги отстраняват далеч преди да станат подготвени. Дори преди да се врекат — тя стана и започна да си играе със стъклениците. — Когато станеш съногадателка смяташ ли да се върнеш във Фолкинкип?

— Да.

— Харесва ли ти там?

— Там е моят дом.

— Светът е толкова голям, Тизана. Можеш да отидеш в Ни-моя, Пилиплок, или да останеш тук в Алханроел, дори да живееш в замъка Връхни…

— Фолкинкип ми е достатъчен — каза Тизана. — Харесват ми прашните пътища, сухите, ветровити хълмове. Не съм ги виждала цели седем години. Там също има нужда от гадателки. Всички искат да са в Ни-моя или Стий, нали? Аз пък предпочитам Фолкинкип.

— Да не би там да те чака някой мъж? — попита Фрейлис лукаво.

Тизана изсумтя:

— Едва ли. След седем години?

— Аз имах един в Тил-омон. Смятахме да се оженим, да си построим лодка и с нея да обиколим целия Зимроел за три или четири години, а след това да отидем по реката до Ни-моя, да се установим там и да отворим магазин.

Това стресна Тизана. Откакто се познаваха с Фрейлис, никога не бяха разговаряли на тази тема.

— И какво се случи?

— Получих послание, че трябва да стана съногадателка — отвърна тихо Фрейлис. — Попитах го какво мисли за това… Дори не бях сигурна, че ще го направя, разбираш ли, но исках да чуя мнението му. Той изведнъж се стъписа и като че ли малко се ядоса, сякаш ако стана съногадателка щях да осуетя плановете му. Помоли ме да му дам ден-два, за да помисли. Повече не го видях. Един негов приятел ми каза, че същата нощ е получил послание да замине за Пидруид и го сторил веднага. По-късно се оженил за някаква стара своя любов, която срещнал там отново. Предполагам, че все още се канят да построят лодка и да обиколят Зимроел. Аз също се подчиних на посланието, отидох на поклонение, а после пристигнах тук. Следващия месец трябва да стана подготвена и ако всичко върви нормално, догодина вече ще съм съногадателка. Ще отида в Ни-моя и ще работя на Големия базар.

— О, Фрейлис!

— Няма защо да ме съжаляваш, Тизана. Така за мен е по-добре. Малко ме болеше в началото, но той не ме заслужаваше и рано или късно щях да разбера това — при всички случаи щяхме да се разделим. Сега ще стана съногадателка и ще служа на Божествения, а иначе нямаше да съм нищо. Разбираш ли?

— Да.

— А и не искам да ставам жена на никого.

— Аз също — отговори Тизана.

Опита новото вино, одобри го и започна да разчиства масата припряно и да подрежда стъклениците по местата им. „Фрейлис е толкова мила — мислеше тя. — Толкова внимателна, толкова нежна. Това са женските добродетели.“ Тя самата не намираше подобни у себе си. Струваше и се, че душата и е повече мъжка — груба, тежка, силна, способна да устоява на всякакви натоварвания, но не много гъвкава и нечувствителна към деликатните нюанси. Знаеше, че и мъжете всъщност не са точно такива, че не всички жени са слаби и чувствителни, но в това твърдение имаше известна истина. Тизана беше твърде едра, твърде силна и плещеста, за да бъде наистина женствена, докато Фрейлис — крехка и нежна, непостоянна, с ум като живак и душа като пойна птичка — сякаш беше от друга раса. Според нея щеше да стане великолепна съногадателка, способна интуитивно да прониква в умовете на обърналите се към нея за помощ и да им каже това, което имат нужда да узнаят. Защото Господарката на острова и Кралят на сънищата много често говореха тайнствено и неразбираемо, а съногадателката трябваше да бъде посредница между тях и милиардите хора по света, да бъде преводачка и наставничка. Отговорността беше ужасяваща — можеше да промени даден живот или да го насочи в определена посока. Фрейлис би се справила чудесно — тя знаеше много добре кога да бъде строга и кога не, кога някой се нуждае от утеха и топлина. Как бе научила тези неща? Чрез активния си живот, нямаше съмнение в това, чрез преживените разочарования, страдания, поражения. Макар и да не знаеше много за миналото и, Тизана долавяше дълбокото познание в спокойните, сиви очи на тази стройна жена, а то повече от всички техники и похвати, заучени тук, щеше да и помогне да стане това, което искаше. В същото време изпитваше мрачни съмнения относно собственото си призвание да стане съногадателка, защото не бе преживяла нищо от душевните терзания, оформили света на Фрейлис. Животът и беше спокоен, лек… Как се бе изразила приятелката и? Уравновесен. Типичен за Фолкинкип живот — ставай с изгрева, после работа, хранене, пак работа, игра и най-накрая в леглото — добре нахранена и приятно уморена. Никакви вълнения, никакви големи амбиции и разочарования, никаква истинска болка. Как тогава би могла да разбере страданията на другите? Тизана се замисли за Фрейлис и за неверния и любовник, решил да я изостави единствено защото плановете и не съвпадат напълно с неговите. Замисли се и за своите приключения в плевнята — толкова леки, неангажиращи, най-обикновено приятелство между двама души, решили без много-много да му мислят известно време да са заедно и после по същия начин да се разделят — никакви терзания, никакви угризения. Дори правенето на любов, което би трябвало да е крайната фаза на съюза между двама души, при нея бе тривиално и незначително събитие — боричкане на две здрави, жизнени тела, безпроблемно сливане, малко клатене и мърдане, малко стонове и пъшкане, после краткото потреперване от удоволствие и толкова. Нищо повече. Някак си бе преминала през живота си без сътресения, без травми, недокосната, незасегната. Тогава как би могла да е от полза за другите? Техните тревоги и нещастия за нея нямаше да означават нищо. И може би именно това я притесняваше в утрешното Изпитание — най-накрая щяха да надзърнат в душата и и да видят колко e неподходяща за съногадателка, да разберат, че е елементарна и неопитна. Каква ирония! Да се притеснява затова, че е живяла без тревоги! Ръцете и започнаха да треперят. Тя ги вдигна и се вгледа в тях — големи, глупави, груби селски ръце с дебели пръсти. Трепереха сякаш бяха окачени на конци. Фрейлис забеляза това, свали дланите и надолу и ги стисна, едва успявайки да ги обхване с малките си, деликатни пръсти.

— Успокой се — прошепна тя напрегнато. — Няма за какво да се тревожиш.

Тизана кимна.

— Колко е часът?

— Време е да отидеш при послушничките си, а аз да се заема със задълженията си.

— Да, да. Да вървим.

— Ще се видим на вечеря. Искам тази вечер да бдя насън с теб, може ли?

— Да — отговори Тизана. — Бих се радвала, ако го сториш.

Излязоха от килията. От дъжда наистина нямаше и следа — силното пустинно слънце го бе изпарило до капка. По пладне дори и гущерите се бяха изпокрили. Тизана ускори крачка и тръгна през двора, за да влезе в залата, където я очакваха десетина послушнички. В този момент се появи старшата преподавателка Вандюн — жена от Пилиплок, почти на възрастта на Върховната. Тизана и се усмихна и продължи, но тя я спря и попита:

— Утре ли е твоят ден?

— Боя се, че да.

— Казаха ли ти кой ще ти даде Изпитанието?

— Не са ми казали нищо — отговори Тизана. — Оставиха ме в пълно неведение.

— Така и трябва — отговори Вандюн. — Несигурността се отразява добре на душата.

— Лесно ти е да го кажеш! — промърмори Тизана, когато Вандюн се отдалечи. Зачуди се дали и тя самата някога ще се държи така насмешливо и безсърдечно с кандидатките за Изпитанието, ако се справи и стане преподавателка. Вероятно. Вероятно. „Човек променя гледната си точка, след като премине от другата страна на стената“ — помисли си тя и си спомни как като малка се бе заклела, че когато порасне винаги ще помага на децата и никога няма да се отнася към тях жестоко както възрастните. Помнеше тази клетва, но петнадесет или двадесет години по-късно тя беше забравила кое е специфичното на детските проблеми и се съмняваше, че проявява някаква по-особена чувствителност към тях.

Влезе в учебната зала. Послушничките се обучаваха преди всичко от преподавателките, които бяха квалифицирани съногадателки, доброволно отделили няколко години от практикуването си, но подготвените, чието обучение беше в самия край и им оставаше да преминат само последната степен, също трябваше да работят с тях, за да трупат опит в отношенията си с хората. Тизана ги учеше как се приготвя виното на съня, преподаваше им теория на посланията, социална хармония. Послушничките я гледаха с благоговение и респект. Какво можеха да знаят те за страховете и притесненията и? За тях тя беше посветена в изкуството, само на едно или две стъпала под Върховната, овладяла всички умения, които те толкова усилено се мъчеха да усвоят. А самото Изпитание вероятно си представяха като някакъв далечен, тъмен облак на хоризонта, който не ги касае повече от старостта и смъртта им.

— Вчера — започна Тизана, като си пое дълбоко дъх и се помъчи да изглежда колкото се може по-спокойна, като оракул, като олицетворение на мъдростта — говорихме за ролята на Краля на сънищата за регулиране поведението на обществото на Маджипур. Ти, Мелиара, повдигна въпроса за нерядката жестокост на виденията, които използва Краля и постави под съмнение моралността на системата, основаваща се на пречистване чрез сънища. Да разгледаме един въображаем човек… Да кажем един ловец на морски дракони от Пилиплок, който в момент на силно вътрешно раздразнение извършва непредумишлен, но въпреки това жесток акт на насилие върху някой член от екипажа…

И думите потекоха от устата и като пълноводна река. Послушничките си записваха, мръщеха се, клатеха глави и записваха още по-трескаво. Тизана си спомняше това отчайващо чувство, че имаш да учиш безкрайно много неща — не само техниките на гадаенето, но и множество допълнителни нюанси и понятия. Тя не беше очаквала такова нещо, както сега и послушничките пред нея. Разбира се, преди деня на Изпитанието, Тизана никога не се бе притеснявала за трудностите, с които щеше да я сблъска професията и. Един ден преди седем години бе получила послание от Господарката, с което я съветваше да напусне фермата и да се насочи към съногадателството. Без никакво колебание тя се подчини, взе пари назаем и тръгна на поклонение на Острова на съня, за да получи предварителната подготовка и разрешение да замине за дома край Велализиер. След това предприе дългото пътуване по море, за да пристигне в този отдалечен и потискащ пустинен район, където бе прекарала четири години. Без колебание, без съмнения.

Но имаше толкова много да учи! Неизброимото множество нюанси в отношенията, професионалната етика, отговорностите, невидимите опасности, начинът на смесване на виното и единението на умовете, как да формулира интерпретациите с неясни думи, ако се наложи… И самите сънища! Типовете, значенията, скритият им смисъл! Седемте сънища на самоизмамата, деветте на поуката, сънищата за повикване и освобождаване, тези за усъвършенстване на личността, за забавяне на радостта, на понижената чувствителност, единадесетте сънища на страданието, петте сънища на блаженството, сънищата на прекъснатото пътуване, на копнежа, на добрите илюзии, на опасните илюзии, на болните амбиции, тринадесетте сънища на красотата… Тизана бе научила всичко това, целият този списък се бе превърнал в част от нервната и система така, както таблицата за умножение или буквите от азбуката. След много месеци програмиран сън тя бе изживявала всеки тип поотделно и бе станала специалист, посветена, бе придобила всичко това, което тези млади момичета с широко отворени очи се мъчеха да постигнат и въпреки всичко Изпитанието утре би могло да я унищожи напълно. Това никоя от тях не би могла да разбере.

Или се лъжеше? Урокът завърши и Тизана остана край катедрата докато послушничките излязат. Едно ниско, пълно момиче с руса коса, родом от стражевите градове около замъка Връхни, спря до нея за миг, вдигна поглед, докосна лакътя и с върховете на пръстите си и каза смутено:

— Утре няма да ви е трудно. Сигурна съм в това.

После се усмихна, обърна се с пламнало лице и излезе.

Значи знаеха. Поне някои от тях. Тази благословия остана с нея подобно на запалена свещ до края на деня. А това беше дълъг и тягостен ден, пълен със задачи, макар че би предпочела да остане сама и да се разхожда из пустинята, вместо да се занимава с тях. Имаше ритуали и обреди, които да изпълни, трябваше да покопае на новостроящия се параклис на Господарката, а следобед да обучава друга група послушнички. Едва преди вечеря можа да се усамоти за малко.

По време на вечерята се чувстваше напрегната. Нямаше апетит — нещо нечувано за нея. В трапезарията цареше обикновената веселост и жизнерадост — смях, разговори, песни. Тизана седеше сред всичко това, сякаш бе заобиколена от някаква кристална сфера. По-възрастните жени умело игнорираха факта, че на следващия ден ще бъде нейното Изпитание, а по-младите не можеха да се сдържат и от време на време я поглеждаха крадешком като човек, който внезапно е бил призован да понесе тежък товар. Тизана не беше сигурна кое е по-лошо — преструвките на преподавателките и подготвените или неприкритото любопитство на вреклите си и послушничките. Започна да побутва храната в чинията. Фрейлис я смъмри сякаш беше дете и и каза, че за следващия ден ще са и нужни сили. Тизана успя да се засмее. Тя потупа напълнелия си кръст и каза:

— Натрупала съм достатъчно енергия, за да ми стигне за десет Изпитания.

— Независимо от това — отговори Фрейлис. — Храни се!

— Не мога. Изнервена съм.

В този момент някой задрънка с лъжица по чашата си. Тизана вдигна очи. Върховната се изправяше, за да направи съобщение.

Изумена, Тизана промърмори:

— Господарката да ми е на помощ! Нима смята да каже нещо за Изпитанието ми пред всички?

— Не. Ще съобщи за новия коронал — отговори Фрейлис. — Новината пристигна днес следобед.

— Какъв нов коронал?

— Който ще заеме мястото на лорд Тиеверас, новият понтифекс. Но какво става с теб? Вече от пет седмици…

— … И наистина, дъждът тази сутрин беше знак за тази добра новина, за новата пролет… — говореше Върховната.

Тизана се застави слуша.

— Днес получих съобщение, което ще повдигне духа на всички ви. Отново имаме коронал. Понтифекс Тиеверас посочи за свой заместник Малибор от Бомбифейл, който тази нощ ще заеме трона в замъка Връхни!

Последваха радостни викове, удряне по масите и показване на звездния знак. Тизана правеше всичко, както и останалите, сякаш беше сомнамбул. Нов коронал? Беше забравила — старият понтифекс бе умрял преди няколко месеца, държавното колело се бе завъртяло и сега лорд Тиеверас бе станал понтифекс, а от днес и в замъка Връхни имаше нов човек.

— Малибор! Лорд Малибор! Да живее короналът! — викаше тя заедно с останалите, но всичко това и се струваше нереално и безсмислено. Нов коронал? Едно име от предългия списък. Много добре за лорд Малибор, който и да е той, и дано Божественият се отнесе благосклонно към него — проблемите му едва сега започват. Но на Тизана и бе все едно. Беше обичайно да се празнува. Тя помнеше как се бе напила с вино — съвсем малка, — когато умря понтифекс Киникен, в Лабиринта отиде лорд Осиър, а Тиеверас се засели в замъка Връхни. Сега лорд Тиеверас ставаше понтифекс, а Малибор — коронал. Един ден и той щеше да слезе в Лабиринта, а на трона му щеше да седне друг енергичен човек. Макар че тези събития се считаха за изключително важни, изобщо не се интересуваше как се казва короналът — замъкът Връхни бе твърде далеч, на хиляди мили, дори и беше все едно дали съществува или не. За Тизана Изпитанието бе по-високо от него, мислите и за утрешния ден засенчваха всички останали събития. Знаеше, че това е абсурдно, че е като болна — когато на човек му се струва, че цялата Вселена се върти около болката в лявото му око или в усещането за празнота в стомаха и нищо друго не го интересува. Лорд Малибор? Щеше да отпразнува възкачването му на престола друг път.

— Ела — каза Фрейлис. — Да отидем в стаята ти.

Тизана кимна. Тази вечер трапезарията не беше подходящо място за нея. Отправи се с несигурни крачки към изхода, усещайки как погледите на всички я проследяват и излезе навън в тъмнината. Духаше топъл, сух вятър, който свистеше и стържеше по нервите и. Когато стигнаха до килията и, Фрейлис запали свещите и внимателно я сложи да седне на леглото. Извади две чаши от шкафа, а изпод робата си измъкна малка бутилка.

— Какво правиш? — попита Тизана.

— Това е вино — отговори Фрейлис. — Ще те освежи.

— Вино на сънищата?

— А защо не?

Тизана се намръщи и каза:

— Но аз не бива да…

— Няма да гадаем сънища. Просто ще ти помогне да се успокоиш, ще ни сближи, така че да мога да ти предам от моята сила. Ето, вземи.

Тя наля гъстата, тъмна течност в чашите и и подаде едната.

— Изпий го, Тизана!

Тя се подчини. Фрейлис изпи своето вино бързо и започна да се съблича пред изненадания и поглед. Тизана никога не се бе любила с жена. Това ли трябваше да направи сега? Защо? „Това е грешка — мислеше си тя. — В навечерието на Изпитанието ми… да пия вино на сънищата, да споделя леглото си с приятелката ми…“

— Съблечи се — прошепна Фрейлис.

— Какво смяташ да правиш?

— Ще бдя насън с теб, глупачке, както се уговорихме. Нищо повече. Допий си виното и се съблечи.

Тялото на Фрейлис беше като на дете — с прави крайници, стройно, с бледа, прозрачна кожа и малки момичешки гърди. Тизана хвърли робата си на пода. Мощната и снага я караше да се чувства неудобно — силните ръце, едрите бедра и колене. При гадаенето човек винаги се събличаше гол и бързо свикваше с това, но сега беше различно — интимно, лично. Фрейлис наля по още малко вино и Тизана го изпи без да възрази. След това я улови за китките, коленичи пред нея, вгледа се в очите и и и каза с глас, в който едновременно имаше обич и презрение:

— Каква голяма глупачка си! Престани да се притесняваш за утре! Изпитанието е нищо! Нищо! — Тя духна свещите и легна до Тизана. — Лека нощ. Приятни сънища.

Фрейлис се сви до гърдите на Тизана, притисна се до нея и без повече да помръдне, скоро заспа.

Значи нямаше да се любят. Тизана почувства облекчение. Може би друг път… Защо не? Но сега моментът не беше подходящ за подобни приключения. Затвори очи и прегърна Фрейлис както би прегърнала заспало дете. От виното на сънищата по тялото и се разля топлина, почувства пулса си. То правеше един ум достъпен за друг и сега Тизана чувстваше духа на приятелката и край себе си, но това не беше гадание, а те не бяха направили и упражненията за концентрация, с които се постигаше пълното сливане. Откъм Фрейлис долитаха само неясни и смътни вълни на спокойствие, обич и енергия. Тя беше силна, много по-силна, отколкото човек би си помислил като гледа тялото и. Когато виното я унесе, присъствието на Фрейлис започна да и доставя още по-голямо удовлетворение. Дрямката надви и нея. Все още се безпокоеше — за Изпитанието, за това, какво щяха да си помислят другите след като се прибраха заедно толкова рано, за това, че бе нарушила правилата, като пи вино по този начин… Потъна във водовъртеж от вина и срам, после постепенно се успокои. Наблюдаваше съня си с тренираното око на съногадателка, но той беше без определена форма и последователност, виденията и бяха тайнствени и неясни — пуст хоризонт, осветен от смътен далечен отблясък, а след това лицето на Господарката или може би на Върховната Инуелда, или на Фрейлис… Но преди всичко — сноп успокояваща светлина. Настъпи утрото и някаква птичка с чуруликането си обяви началото на новия ден.

Тизана примигна и седна в леглото. Фрейлис бе прибрала свещите, бе измила чашите, а на маста бе оставила бележка. Не, не беше бележка, а рисунка — символите на Краля на сънищата и на Господарката на Острова, обединени от сърце, а около него лъчисто слънце. Израз на обич и пожелание за успех.

— Тизана?

Тя отиде до вратата. Беше старшата преподавателка Вандюн.

— Време ли е? — попита Тизана.

— И още как. Слънцето изгря преди двадесет минути. Готова ли си?

— Да — отвърна тя. Чувстваше се странно спокойна — каква ирония след всичките опасения през последната седмица. Но моментът беше дошъл и повече нямаше от какво да се страхува. Каквото ще става, да става. Ако не издържеше Изпитанието си, щеше да е за добро.

Минаха през двора, после покрай зеленчуковата градина и напуснаха очертанията на дома. Някои вече бяха станали и излезли навън, но тя не размени нито дума с тях. В морскозелената светлина на зората те тръгнаха на юг през пустинните пясъци, без да разговарят. Тизана крачеше бавно, за да върви след възрастната преподавателка. Струваше и се, че минават часове, че са извървели мили разстояние. След известно време се показаха останките на Велализиер — древния град на метаморфите, това огромно и величествено място, обладано от духове, изоставено от обитателите си преди хиляди години, прокълнато и пустеещо. Помисли си, че Изпитанието и ще се състои в това, да я пуснат цял ден да се скита сред развалините. Възможно ли беше това? Нещо толкова детинско, толкова елементарно? Духовете не я плашеха. Освен това, подобни неща се правят нощем… Денем Велализиер не бе нищо повече от полусъборени храмове, паднали колони и погребани в пясъците пирамиди.

Най-накрая влязоха в нещо като амфитеатър, добре запазен, с разширяващи се нагоре в широка полуокръжност каменни стъпала. В центъра имаше каменна маса и няколко каменни пейки, а на масата — бутилка вино и чаша. Значи тук щеше да се проведе Изпитанието. „Сега — мислеше Тизана — със старата Вандюн ще изпием виното, ще легнем една до друга на пясъка и тя ще изтълкува сънищата ми, а когато станем, вече ще е наясно дали ставам за гадателка или не.“

Но и това не се случи. Вандюн посочи бутилката и каза:

— Това е вино на сънищата. Ще те оставя тук. Пий колкото искаш от него, вгледай се в душата си. Подложи се на Изпитанието сама.

— Аз?!

Вандюн се усмихна:

— А кой друг, освен теб? Хайде, започвай! Аз ще се върна след време.

Старшата преподавателка кимна и се отдалечи. В умът на Тизана пламнаха хиляди въпроси, но тя ги потисна, защото усещаше, че Изпитанието вече е започнало и най-важното беше, да не се задават въпроси. Озадачена, тя видя как Вандюн изчезва в една ниша на амфитеатъра. След това не чу нито звук. В убийствената тишина на призрачния град и се струваше, че пясъкът реве като див звяр, но беззвучно. Тизана се намръщи, после се усмихна и се разсмя, предизвиквайки далечно ехо. Бяха се пошегували с нея! Вземи да си измислиш собственото Изпитание! Ето за това ставаше дума. Накарайте ги да се ужасяват от деня, в който ще ги пуснете в този празен амфитеатър и ще им кажете да поемат всичко в свои ръце! Нервно очакване на страховити премеждия, призраци, които създава собствената ти душа…

А сега…

Тизана сви рамене. Наля от виното, отпи. Беше много сладко, може би от по-стара реколта. „Добре, аз съм голяма жена“. Още една глътка. Стомахът и беше празен — почти веднага почувства виното да изгаря мозъка и, но въпреки това отпи за трети път.

Слънцето се издигаше бързо — вече беше точно над стената на амфитеатъра.

— Тизана! — извика тя. И на вика си отговори:

— Да, Тизана?

Разсмя се. Отпи пак.

Никога досега не беше пила вино на сънищата сама. То винаги се вземаше в присъствието на друг — или когато тълкуваш сънища, или с преподавателка. Сега имаше усещането, че задава въпроси на собственото си отражение. Чувстваше се объркана, сякаш бе застанала между две огледала и виждаше как си прехвърлят образа и до безкрайност.

— Тизана — каза тя. — Това е твоето Изпитание. Готова ли си да станеш съногадателка?

И си отговори:

— Учих за това четири години, а преди това още три прекарах на Острова на съня. Знам седемте сънища на самоизмамата и деветте поучителни сънища, сънищата за повикване и сънищата за…

— Добре, добре. Остави това. Готова ли си да станеш съногадателка?

— Зная как да приготвям вино и как да го пия…

— Отговори на въпроса! Годна ли си да бъдеш съногадателка?

— Аз съм много уравновесена. Душата ми е спокойна.

— Избягваш въпроса.

— Аз съм силна и способна. Не питая злоба в душата си. Искам да служа на Божествения.

— А какво ще кажеш за служенето на другите същества?

— Като служа на тях, служа на Божествения.

— Много елегантна фраза. Къде я научи, Тизана?

— Никъде. Сама се сетих. Може ли да си налея още вино?

— Колкото искаш.

— Благодаря — каза Тизана. Отпи. Чувстваше се замаяна, но не пияна и тайнствените, свързващи умовете сили на виното не и действаха. Беше сама и будна. Попита:

— Какъв е следващият въпрос?

— Все още не си отговорила на първия.

— Задай следващия.

— Има само един въпрос, Тизана. Годна ли си да бъдеш съногадателка? Ще можеш ли да успокояваш душите на тези, които идват при теб?

— Ще се опитам.

— Това ли е отговорът ти?

— Да, това е — каза Тизана. — Позволи ми да опитам. Аз имам доброто желание и нужната воля. Притежавам уменията и искам да помагам на другите. Господарката ми препоръча да стана съногадателка.

— Готова ли си да легнеш с всеки, който има нужда от теб? С хора, с гхайроги, със скандари, с вруни, с лиймани и с всички други раси на Маджипур?

— Да — отговори тя.

— Ще облекчиш ли страданията им?

— Да, ако мога.

— Годна ли си да бъдеш съногадателка?

— Нека опитам, тогава ще знам.

Тизана каза:

— Това изглежда честен отговор. Нямам повече въпроси.

Тя си наля и последното вино и го изпи. След това продължи да седи спокойно, докато слънцето се изкачваше все по-високо, без да изпитва нетърпение или неудобство. Би могла да остане така през целия ден и през нощта, ако се наложеше. Мина около час или поне така и се стори, и изведнъж се появи Вандюн.

— Свърши ли Изпитанието ти? — попита тихо възрастната жена.

— Да.

— Как мина?

— Издържах — отговори Тизана.

Вандюн се усмихна.

— Да, сигурна бях, че ще издържиш. Хайде, ела. Трябва да поговорим с Върховната и да уредим някои неща за бъдещето ти. Вече си съногадателка, Тизана.

Върнаха се така тихо, както излязоха сутринта — с бързи крачки, изгаряни от жегата. Беше почти пладне и послушничките и вреклите се, които работеха на полето, вече се прибираха за обяд. Те гледаха Тизана плахо, а тя им се усмихваше весело и окуражаващо. Фрейлис се появи, когато влизаха в главния двор — сякаш се сблъска с Тизана случайно. Погледна я бързо и разтревожено.

— Е? — попита нетърпеливо тя.

Тизана се усмихна. Искаше и се да и каже: „Не беше нищо особено, една формалност. Чисто и просто ритуал. Истинското Изпитание се състоя много преди това.“ Но Фрейлис трябваше сама да открие тези неща. Сега ги разделяше огромен залив, защото Тизана беше съногадателка, а приятелката и само врекла се.

Каза и:

— Всичко мина добре.

— Колко се радвам, Тизана! Колко се радвам! Щастлива съм заради теб!

— Благодаря ти за помощта — отвърна и тя малко троснато.

Неочаквано над двора премина сянка. Малък черен облак, като вчерашния, се появи на небето — откъснало се парче, вероятно от някоя буря покрай далечния бряг. Увисна над кулата, като че ли бе закачено там, и изведнъж, сякаш някой отвори кран, от него започнаха да падат тежки дъждовни капки.

— Гледай! — извика Тизана. — Отново вали! Хайде, Фрейлис! Ела да танцуваме!