Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Маджипур (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Majipoor Chronicles, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 14 гласа)

Информация

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

ЗАМЪКЪТ НА ЛОРД ВАЛЪНТАЙН ІІІ: МАДЖИПУРСКИ ХРОНИКИ. 1993. Изд. Камея, София. Серия „Фантастика Камея“, No.3. Сборник свързани новели. Превод: Владимир ГЕРМАНОВ [Magipoor Chronicles, by Robert SILVERBERG ()]. Художник: Филип ДЕСЕВ. С карта. Печат: Полиграфски комбинат, София. Формат: 17 см. Страници: 336. Цена: 27.98 лв.

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне

2.

Върна се в колибата след доста време. Висмаан лежеше така, както го беше оставила — по гръб, с ръце отпуснати неподвижно от двете му страни. Изобщо не се движеше, ако не се брои непрекъснатото мърдане на змиеподобната му коса. Нима беше заспал? След като обясни надълго и нашироко, че няма нужда от сън? Тя се приближи и се вгледа в странната масивна фигура върху леглото. Очите на Висмаан бяха отворени и я гледаха.

— Как се чувстваш? — попита тя.

— Не много добре — отговори той. — Преходът през гората беше по-труден, отколкото предполагах.

Тя сложи ръка на челото му. Твърдата му, люспеста кожа беше хладна. Абсурдният и жест я накара да се усмихне. Каква беше нормалната телесна температура на гхайрогите? Получаваха ли изобщо треска и как би могла да познае? Нали са влечуги? Те вдигат ли висока температура, когато са болни? Изведнъж цялата идея да се грижи за същество от друг свят и се видя нелепа.

— Защо докосна главата ми? — попита Висмаан.

— Така правим ние, хората, когато някой от нас е болен. За да проверя дали имаш висока температура. Тук нямам с какво да ти я измеря. Знаеш ли какво означава да имаш треска?

— Ненормална телесна температура. Да, моята в момента е повишена.

— Имаш ли болки?

— Много слаби, но системите ми са разстроени. Можеш ли да ми донесеш малко вода?

— Разбира се. А гладен ли си? С какво се храниш обикновено?

— С готвено месо, плодове и зеленчуци. Пия много вода.

Тя му донесе вода. Той се изправи в леглото с усилие. Изглеждаше много по-слаб, отколкото когато куцукаше през джунглата — вероятно организмът му реагираше със закъснение на нараняването. Той пресуши съдинката на три жадни глътки. Тя наблюдаваше изумена трескавото движение на раздвоения му език.

— Още — каза Висмаан и Тесме отново напълни съдинката. Каната с водата почти се изпразни и тя излезе навън, за да я напълни на извора. По пътя откъсна няколко тхоки и му ги даде. Висмаан задържа сочния синьобял плод на ръка разстояние пред погледа си и го завъртя между пръстите си, а Тесме реши, че само така може да го фокусира както трябва. Забеляза, че ръцете му бяха почти като човешките, макар и без нокти и с шест пръста. По протежение на първите му две стави имаше странични люспести образувания.

— Как се нарича този плод? — попита Висмаан.

— Тхока — отвърна Тесме. — Растат навсякъде наоколо. Ако ти харесва, мога да ти донеса колкото искаш.

Той го опита предпазливо. След това езикът му се раздвижи по-бързо, Висмаан погълна останалата част от плода и протегна ръка за още един. Тесме си спомни, че тези плодове повишават половата възбуда и погледна настрани, за да скрие усмивката си. Реши да не му казва нищо за това. Беше и казал, че е мъж, така че и гхайрогите изглежда имаха полове, но дали правеха любов? Тя изведнъж си представи как мъжкият гхайрог изстисква семенна течност от някакво отверстие в нещо като вана и после женската влиза в нея, за да се оплоди. „Ефективно, но не много романтично“ — помисли си тя и се зачуди дали в действителност го правеха така — оплождане на разстояние… като рибите, като змиите.

Тя му приготви вечеря от тхока, пържени калимботи и малките многокраки хиктигани с деликатен аромат, които бе уловила в потока. Беше изпила всичкото вино, но напоследък бе започнала да прави ферментирал сок от едни червени плодове, чието име не знаеше. Даде му и от него. Апетитът му изглеждаше доста солиден. След като се нахрани, тя го попита дали може да види болния му крак и той позволи.

Счупването беше малко над средата на крака, в най-широката част на бедрото. Макар и кожата му да беше дебела, на това място си личеше, че има оток. Тя го докосна и леко натисна с пръст. От устата му се разнесе едва доловимо съскане, но нямаше никакъв друг признак, че го е заболяло. Струваше и се, че нещо в бедрото му се движи. Счупените краища на костта? Дали тези същества изобщо имаха кости? „Колко малко знам — помисли си тя с отчаяние — за гхайрогите, за лекуването, за всичко!“

— Ако беше човек — каза тя, — щяхме да видим счупеното място с една специална машина, след това да съединим костта и да я обездвижим, докато зарасне. При вас така ли се прави?

— Костта ще зарасне сама — отвърна той. — Ще задържа счупените части една до друга като свия мускулите си. Но трябва да лежа няколко дни, така че да не се размести от теглото ми. Имаш ли нещо против да остана тук?

— Можеш да останеш, колкото искаш. Колкото трябва.

— Благодаря ти.

— Утре ще отида в града, за да взема продукти. Искаш ли нещо специално?

— Имаш ли кубчета за развлечение? Музика? Книги?

— Имам само няколко. Утре ще донеса още.

— Моля те. Нощите ще бъдат много дълги за мен, тъй като не спя. Ние сме големи консуматори на развлечения.

— Ще донеса каквото успея да намеря — обеща Тесме.

Даде му три кубчета — една пиеса, симфония и цветна композиция — и се залови да разчисти след вечерята. Беше се стъмнило рано — както винаги на това близко до екватора място. Чу, че на вън отново започна да вали. Обикновено четеше, докато се стъмни съвсем, след което заспиваше, но тази вечер всичко беше различно. Това чудновато, подобно на влечуго същество, беше заело леглото и и тя трябваше да си приготви място за спане на пода. Освен това този разговор — първият от много седмици насам, бе оставил мозъка и непривично активен. Висмаан изглеждаше доволен от кубчетата. Тесме излезе навън, събра достатъчно листа и ги разстла на пода недалеч от вратата на колибата. След това отиде при гхайрога и го попита дали има нужда от нещо. Той само поклати отрицателно глава, без да отделя вниманието си от кубчето. Тесме му пожела лека нощ и легна в импровизираното си легло. То беше по-удобно, отколкото очакваше. Но не беше възможно да заспи. Обръщаше се ту на едната, ту на другата страна, чувстваше тялото си изтръпнало и вдървено, а присъствието на съществото, само на няколко крачки от нея, сякаш караше душата и да пулсира. Миризмата на гхайрога, лютива и натрапчива, също я безпокоеше. Докато вечеряха не я усещаше, но сега в тъмнината, когато нервите и бяха станали прекалено чувствителни, тя я дразнеше, както би я дразнил барабанен грохот. От време на време се изправяше и се вглеждаше в тъмнината към Висмаан, който лежеше безмълвно и неподвижно. След известно време дрямката я надви, а когато чу звуците на новата сутрин — познатото чуруликане на птиците — и светлината нахлу през вратата, тя се събуди с объркването, което често изпитва човек, когато не спи в собственото си легло. Трябваха и няколко минути, за да събере мислите си, да си спомни къде е и защо е там.

Той я наблюдаваше.

— Прекара неспокойна нощ. Присъствието ми те притеснява.

— Ще свикна. Как се чувстваш?

— Вдървен. Болен. Но скоро ще започна да се оправям, струва ми се. Усещам го отвътре.

Донесе му вода и купичка плодове, след това излезе навън в меката сутрешна мъгла и бързо се потопи в езерцето, за да се изкъпе. Когато се върна в колибата, миризмата и се стори още по-натрапчива. Контрастът между свежия въздух навън и киселия мирис на гхайрог вътре беше остър, но въпреки това съвсем скоро тя отново престана да го усеща.

Докато се обличаше, му каза:

— Няма да се върна от Нарабал преди да се стъмни. Ще се се справиш ли сам?

— Ако ми оставиш храна и вода. И нещо за четене.

— Няма много. Ще ти донеса още от града. Боя се, че те чака скучен ден.

— Може би ще дойде някой?

— Да дойде някой? — извика Тесме обезпокоена. — Кой? Защо? Никой не идва тук! Или с теб е имало още един гхайрог, който те търси?

— О, не. Бях съвсем сам. Помислих си, че някои твои приятели…

— Нямам приятели — отговори Тесме мрачно.

Веднага след като каза това, то и се стори глупаво — изпълнено със самосъжаление, мелодраматично. Но гхайрогът не каза нищо, не и даде възможност да се измъкне от положението и, за да прикрие смущението си, тя се засуети с каишките на раницата си.

Висмаан не продума, докато тя не беше напълно готова да тръгне. Тогава я попита:

— Красив град ли е Нарабал?

— Не си ли го виждал?

— Минах по суша през Тил-омон. Там ми казаха, че Нарабал е много красив.

— Нарабал е едно нищо — отговори Тесме. — Колиби. Кални улици. Навсякъде растат лиани, които разрушават къщите, преди да мине и година от построяването им. Значи това са ти казали в Тил-омон? Пошегували са се с теб. Хората от Тил-омон презират нарабалците. Двата града са съперници… Това са двете най-важни пристанища в тропиците. Ако някой в Тил-омон ти е казал, че Нарабал е хубав град, той се е шегувал и те е излъгал.

— А защо?

Тесме сви рамене.

— Откъде да знам? Може би, за да те накарат по-бързо да си тръгнеш от града им. Както и да е, не очаквай кой знае какво от Нарабал. Може би след хиляда години ще стане нещо, но в момента това е един мръсен град сред джунглата.

— Все едно, надявам се да го видя. Когато кракът ми оздравее, ще ми го покажеш ли?

— Разбира се — отвърна тя. — Защо не? Но ще се разочароваш, уверявам те. А сега трябва да вървя. Искам да измина разстоянието, преди да е станало съвсем горещо.