Робърт Силвърбърг
Маджипурски хроники (15)

2.

Всички пътувания свършват, дори и безкрайните.Въздухът, идващ от юг, с всеки изминат ден ставаше все по-горещ и по-горещ, докато накрая беше невъзможно да се ходи по палубата и босоногите скандари трябваше да я обливат непрекъснато с вода. И тогава изведнъж огнената мараня на хоризонта се превърна в очертание на суша и вход на пристанище. Най-после бяха стигнали Толагхай.

Целият Сувраел се намираше в тропиците. По-голямата част от континента бе пустиня, за вечни времена притисната от тежък облак мъртъв нажежен въздух, в чиито краища се вихреха циклони. Все пак, покрайнините бяха повече или по-малко обитаеми и по крайбрежието имаше пет големи града. Толагхай бе най-големият от тях и развиваше търговия с целия Маджипур. Когато корабът навлезе в пристанището, Декерет се стъписа от необичайния изглед. През своя живот той бе посетил доста от гигантските градове — поне десетина от петдесетте покрай замъка Връхни, бруления от вятъра Алайзор, огромния, белостенен Ни-Моя, величествения Пилиплок и много други, — но никога не бе виждал град с такъв суров, тайнствен и плашещ вид, като този. Толагхай се бе впил като морски рак в един нисък склон на брега. Постройките му бяха ниски, сплескани, направени от сушени на слънцето оранжеви тухли, с тесни процепи вместо прозорци. Около тях имаше съвсем оскъдна растителност — преди всичко някакви грозни, възлести палми с големи стволове и малки корони от перести листа високо горе. Сега, по пладне, по улиците не се мяркаше жива душа, а горещият вятър навяваше песъчинки върху напуканата улична настилка. Приличаше му на затвор — жесток и грозен, или може би на град извън времето, населен от някакво авторитарно, военизирано праисторическо племе. На кого му е хрумнало да построи толкова ужасно нещо? Защо? Без съмнение заради климата — само подобна грозота би могла да му се противопостави успешно. Но според Декерет това би могло да се реализира и с не така отблъскваща архитектура.

Той считаше, че веднага ще може да слезе на сушата, но се оказа, че тук нещата не стават току-така. Корабът стоя на котва повече от час преди пристанищните власти — трима мрачни на вид хджорти — да се качат на борда. След това започнаха безкрайни санитарни инспекции, проверки на товарителници, както и пазарлъци за пристанищната такса. Най-накрая позволиха на десетината пътници да слязат на брега. Един носач гхайрог взе куфара на Декерет и го попита в кой хотел ще отседне. Той отговори, че не е направил резервация, а влечугоподобното същество с непрестанно показващ се навън двоен език му хвърли подигравателен смразяващ поглед и попита:

— Колко ще платите? Богат ли сте?

— Не много — отговори Декерет. — Какво мога да получа срещу три крони на вечер?

— Малко. Сламеник и буболечки по стените.

— Заведи ме.

Гхайрогът изглеждаше толкова изненадан, колкото е възможно за техния вид.

— Там няма да се чувствате добре, изтънчени господине. Личи си, че не сте обикновен човек.

— Може и така да е, но кесията ми не е като на богатите — отговори Декерет. — Ще се опитам да живея с буболечките.

Всъщност странноприемницата му се стори не чак толкова лоша. Наистина беше много стара, долнопробна и потискаща, но всичко наоколо изглеждаше по същия начин, а пък и стаята, която получи, му се видя като палат в сравнение с каютата на кораба. Нямаше я и миризмата на сушени морски дракони — единствено лютивият, сух аромат на въздуха проникваше вътре, сякаш беше пуснат от бутилка, запечатана преди хиляда години. Даде на гхайрога половин крона, за която той не му благодари и разопакова малкото си вещи.

Декерет излезе навън късно следобед. Задушаващата жега изобщо не беше преминала, но режещият вятър сега изглеждаше поомекнал и по улиците вече имаше хора. Въпреки това градът изглеждаше злокобно — беше много подходящо място за покаяние. Еднообразните фасади на постройките му бяха противни, както и изгорелия от слънцето пейзаж. Липсваше му свежия въздух на родния Норморк в подножието на замъка. „Защо — чудеше се той — на някой може да му хрумне да живее на такова място, когато на другите континенти има толкова много възможности? Какви душевни мъки бяха накарали милиони същества да се самобичуват ежедневно на Сувраел?“

Представителите на понтифекса имаха канцеларии на големия пуст площад на пристанището и според инструкциите, Декерет трябваше да се яви там. Беше отворено въпреки късния час — заради жегата гражданите на Толагхай си даваха дълги обедни почивки и продължаваха работа привечер и до късно през нощта. Оставиха го да чака в голяма приемна, украсена с портретите на царуващите монарси. Понтифекс Конфалум бе нарисуван в цял ръст с добродушно и в същото време величествено изражение, а младият коронал — лорд Престимион — беше даден в профил, лицето му бе озарено от интелигентност и сила. „Маджипур има късмет с владетелите си“ — помисли си Декерет. Спомняше си, че като малък бе виждал Конфалум — тогава коронал — да провежда съдебно заседание и му се бе приискало да изкрещи от възхищение пред спокойствието и вътрешната му сила. Няколко години след това той стана понтифекс и отиде да живее в подземния Лабиринт, а Престимион бе избран коронал. Той беше много различен човек — не по-малко внушителен, но пълен с жизненост, енергия и импулсивна сила. Именно по време на една процесия короналът бе забелязал Декерет сред тълпата в Норморк и го беше посочил — случайно и по силата на някаква прищявка, може би — да се присъедини към рицарите, които се обучаваха в Горните градове. Струваше му се, че оттогава е минала цяла вечност — толкова големи промени бяха настъпили в живота му. На осемнадесет си бе позволил да мечтае, че един ден сам ще седне на трона на коронала… Но после дойде злополучната експедиция в планините на Зимроел и сега, едва навършил двадесет, стоеше смутен в някаква прашна приемна, в един занемарен и мрачен град, на безрадостния Сувраел. Чувстваше, че пред него няма никакво бъдеще — само пуст наниз години, които трябваше да изразходва някак си.

Появи се подпухнал хджорт с кисела физиономия и му каза, че архиреджиманд Голатор Лазгия ще го приеме.

Титлата беше звучна, но се оказа, че я носи стройна, мургава жена, малко по-възрастна от Декерет. Тя го огледа внимателно с големите си, стъклени, надменни очи. Поздрави го небрежно с жеста на понтификата и пое документите му.

— Посветеният Декерет — промърмори тя. — Официална проверка. По поръчение на суперстрата на провинция Кхинтор. Не разбирам, посветени Декерет… На кого служите — на понтифекса или на коронала?

— Аз съм от хората на лорд Престимион, от низшия ешелон — отговори Декерет неловко. — Но докато бях в провинция Кхинтор, представителите на понтифекса решиха, че е нужно да се проверят някои факти тук на място и когато разбраха, че и без това смятам да дойда на Сувраел, в интерес на икономиите решиха да натоварят мен с тази мисия, макар и да не съм на служба при понтифекса. Освен това…

Голатор Лазгия потупа замислено по бюрото с документите му и попита:

— Имали сте намерение да посетите Сувраел? Може ли да попитам защо?

Декерет се изчерви.

— Това е личен въпрос.

Тя не настоя.

— А кои от делата на Сувраел представляват такъв голям интерес за братята ми по служба от Кхинтор или любопитството ми и този път е неуместно?

Смущението на Декерет се засили още повече.

— Става дума за неуравновесен търговски баланс — отговори той, неспособен да издържи хладния и, пронизващ поглед. — Кхинтор е производствен център — получва животинска продукция от Сувраел и я заменя за стоки. През последните две години износът на блейви от Сувраел е намалял драстично, а това затруднява икономиката на Кхинтор. Производителите не са в състояние да понесат толкова големи загуби заради нередовните доставки.

— Това не е новост за мен.

— Наредено ми е да направя инспекция на животновъдните райони и да преценя дали скоро може да се очаква увеличение на износа.

— Искате ли малко вино? — неочаквано попита Голатор Лазгия.

Декерет, като в някакъв унес, се замисли дали е прилично. Докато се чудеше какво да отговори, тя измъкна две бутилки златисто, разпечати ги ловко и му подаде едната. Той я пое с усмивка на благодарност. Виното беше студено, приятно на вкус, леко газирано.

— Това вино е от Кхинтор — обясни тя. — По този начин и ние ще допринесем за търговския дефицит на Сувраел. Отговорът, посветени Декерет, е, че през последната година на понтифекс Пранкипин Сувраел бе налегнат от невиждана суша… Може да попитате за разликата между сушава и нормална година тук при нас. Уверявам ви, че има такава и то значителна, така че пасищните райони пострадаха. Нямаше как да се изхранват животните и голяма част от тях бяха заклани и изнесени на пазара, а други бяха продадени живи на фермери в Западен Зимроел. Скоро след възкачването на понтифекс Конфалум, валежите се нормализираха и в нашите савани отново започна да расте трева. Но докато се възстановят стадата ще трябва да минат още няколко години. Ето защо, търговският дисбаланс ще се запази известно време, след което постепенно ще изчезне. — Тя се усмихна, но без топлина. — Това е. Спестих ви едно безинтересно пътуване във вътрешността на страната.

Декерет почувства, че се поти обилно.

— Все едно, трябва да го предприема, архиреджиманд Голатор Лазгия.

— Няма да научите нищо повече от това, което ви казах току-що.

— Не желая да проявявам неуважение към вас, но задачата ми е да се уверя със собствените си очи…

Тя затвори своите за миг.

— Пътуването във вътрешността на континента ще ви изправи пред големи трудности, физически усилия и може би ще представлява опасност за живота ви. На ваше място бих останала в Толагхай, бих се насладила на удоволствията, които се предлагат тук, бих свършила личната си работа, довела ме на Сувраел, след което бих написала доклада си в съответствие с обясненията, получени в тази служба, а после бих се върнала в Кхинтор.

Декерет започна да изпитва съмнения. Държавната служба, в която работеше тя, не винаги бе готова да оказва помощ на хората на коронала. Струваше му се съвсем очевидно, че се мъчи да скрие нещо от него и макар мисията му да беше само претекст, а не главна причина за пристигането му на Сувраел, той все пак трябваше да мисли и за кариерата си. Ако оставеше тази служителка на понтифекса да го заблуди, това би могло да му се отрази неблагоприятно впоследствие. Съжали задето прие да пие вино с нея, но за да прикрие смущението си, той отпи няколко пъти боязливо и най-накрая каза:

— Чувството ми за чест не би позволило да постъпя по този начин.

— На колко години сте, посветени Декерет?

— Роден съм през дванадесетата година на лорд Конфалум.

— Разбирам. Значи чувството ви за чест няма да ви остави намира. Елате, погледнете картата! — Тя стана бързо. Беше по-висока, отколкото очакваше, почти колкото него, което я правеше да изглежда крехка. Тъмната и, стегнато навита коса изпускаше изненадващо ухание, което се усещаше въпреки силния аромат на виното. Голатор Лазгия докосна стената и се появи карта на Сувраел в светла охра и кафяво.

— Това е Толагхай — каза тя и посочи северозападния ъгъл на континента. — Пасищата са тук. — Тя посочи пръстена, който започваше на около пет-шестстотин мили от брега и заобикаляше пустинята в средата на континента. — Има три основни пътя от Толагхай до животновъдните райони — продължи тя. — Това е единият — в момента там бушуват пясъчни бури и е невъзможно да се мине. Това е вторият път — там върлуват банди от метаморфи, които ни създават доста трудности. Този път също е затворен. Третият минава оттук, през прохода Кхулаг, но той рядко се използва и пустинята постепенно го поглъща. Сега виждате ли какви са проблемите?

— Но — възрази Декерет колкото се може по-деликатно, — ако основният поминък на Сувраел е отглеждането на добитък за износ и всички пътища между главното пристанище и пасищата са затворени, може ли да се твърди, че липсата на валежи е основната причина за недостатъчния износ?

Тя се усмихна.

— При положението, в което се намираме, можем да използваме и други пристанища.

— Тогава, ако се добера до някое от тях, би трябвало свободно да мога да стигна до животновъдните райони.

Тя отново посочи на картата.

— От миналата година използваме пристанището на Нату Горвину. Ето го — на изток, срещу Алханроел, на шест хиляди мили оттук.

— Шест хиляди!

— Между Толагхай и Нату Горвину няма оживена търговия. Може би пътува един кораб на година… От другата страна положението е още по-лошо, защото пътищата, тръгващи от Толагхай, се поддържат само на изток от Кангхеез — тя посочи един град на около хиляда мили, — но след това — кой знае… Този континент не е гъсто населен…

— Значи няма начин да се стигне до Нату Горвину? — попита Декерет изумен.

— Има един. С кораб от Толагхай до Стойен на Алханроел и след това до Нату Горвину. Пътуването трае малко повече от година. Когато отново стигнете до Сувраел и навлезете във вътрешността, кризата вероятно ще е преминала. Още една бутилка златисто, посветени Декерет?

Той прие виното зашеметен от разстоянията. Още едно ужасно пътуване обратнo до родния му Алханроел и оттам отново по море, за трети път, до далечния край на Сувраел, за да научи, може би, че и там пътищата към вътрешността са затворени и… Не, не, не. Всяко изкупление си има граници. По-добре да изостави мисията си изцяло, отколкото да се подлага на подобни абсурди.

Докато се колебаеше, Голатор Лазгия каза:

— Вече стана късно, а проблемът ви изисква повече време за размисъл. Имате ли някакви планове за вечеря, посветени Декерет?

Изненадан, той видя в съсредоточения и поглед познато палаво пламъче.

???