Джордж Байрон
Каин (6) (Мистерия)

СЦЕНА I

 

Ада:

Ш-шт! Стъпвай тихо, Каин!

 

Каин:

                                                        Но защо?

 

Ада:

Енох, синът ни, спи върху леглото

от дъхави листа под кипариса.

 

Каин:

Под кипарис? Това дърво унило

оплаква сякаш всичко, над което

разстила сянка. И защо под него

реши да сложиш детската постеля?

 

Ада:

Защото с клони слънцето закрива

като нощта и много му подхожда

да бъде сенник на съня.

 

Каин:

                                                На онзи

най-дълъг и последен сън… Но нищо!

Води ме при детето!

 

                                        То изглежда

така красиво — розовите бузки

се сливат с тези розови цветчета,

навред край тях…

 

Ада:

И устничките — също,

разтворени невинно… Не, не бива

сега да го целуваш! Още малко —

и той ще се събуди… Но в момента

ще бъде грубо този сън спокоен

да нарушиш.

 

Каин:

                        Да, права си. Ще трябва

да се сдържа. Той спи и се усмихва.

О, ти — на този свят, едва създаден —

най-млад наследник — спи и се усмихвай!

Все още имаш дни, дори години

на радост и невинност. И не знаеш,

че ти си гол — плода не си опитвал.

Ала ще мине време и ще плащаш

за непознати грехове — ни твои,

ни мои… Но сега си спи спокойно!

Разтваря устни във усмивка светла,

клепачите потрепват и раздвижва

ресници, тъмни като кипариса…

и засиява меко синевата

под тях — дори в съня… Дали сънува?

Дали сънува Рая? О, сънувай,

момчето ми, лишено от наследство —

че нито ти, пи твоето потомство

ще стъпите в блажената градина.

 

Ада:

О, Каин, не въздишай над сина ни

по миналото толкова унило!

Защо тъгуваш винаги за Рая?

Създай си друг!

 

Каин:

                                Къде?

 

Ада:

                                                Където искаш —

дори и тук. Ти вечно го оплакват!…

Защо скърбиш? На мен не ми е нужен

аз имам теб, сина ни и баща ми,

и брат ни, и сестра ни, имам Ева!…

Дължим й много — даже и живота!

 

Каин:

Смъртта е също малък дар от нея.

 

Ада:

О, този ангел, който те отнесе.

те е направил още по-печален!

Онези чудеса, които с него

би трябвало да зърнеш, световете,

които си видял — нима в духа ти

не внесоха спокойствие и радост

от висшето познание?… Но виждам,

че той те е направил зъл, макар че

прощавам му и съм му благодарна,

че върна те при нас за кратко време.

 

Каин:

За кратко време?

 

Ада:

                                Няма и два часа,

откак заминахте. Два дълги часа

за мен, но те за слънцето са нищо.

 

Каин:

За слънцето! Аз минах покрай него

и зърнах световете, над които

е греело, но няма нивга вече

да осветява, както и онези,

в които негов лъч не е прониквал.

И, мислех, че са минали години

през моето отсъствие…

 

Ада:

                                                Два часа!

 

Каин:

Тогава — времето е в нас самите —

и ний го мерим по това, което

ни се покаже — кратко или вечно.

Видях творения незабравими,

безкрайни светове, могъщи сенки

и, зърнал Вечността, дори си мислех,

че съм откраднал векове от нея…

Но ето, че сега отново виждам

нищожеството си. Добре го каза

Духът — че аз съм нищо!

 

Ада:

                                                Но Йехова

не го е казвал!

 

Каин:

                        Не. Но той самият

ни е направил, за да бъдем нищо.

Поражда у плътта ни лъч надежда

за Рай и за безсмъртие, а после

ни връща пак в пръстта! Защо?

 

Ада:

                                                                Ти знаеш

родителите ни в какво сгрешиха.

 

Каин:

Но нас какво ни свързва със греха им?

Сгрешиха т е — и нека т е умират!

 

Ада:

Но ти си техен син! И тези мисли

не са от теб, а от духа надменен.

Аз бих умряла — те за да живеят.

 

Каин:

Аз също — стига с тази моя жертва

да можеше Смъртта да се насити.

Да можеше синът ни да не вкуси

ни смърт, ни скръб човешка, ни след време

на своите деца да ги предава.

 

Ада:

А може би ще се роди Спасител

и ще изкупи всичките ни грешки.^[1]

 

Каин:

Да принесе невинност за вината!

Чия вина? Та ние сме невинни!

Какво сме сторили, да бъдем жертви

на нечий грях — и тайнствен и безимен,

ако е грях познание да дириш?

 

Ада:

О, Каин, скъпи, тези твои думи

са вече грях.

 

Каин:

                        Тогава остави ме!

 

Ада:

О, не! Дори и Бог да те остави!

 

Каин:

Това пред нас какво е?

 

Ада:

                                                Два олтара,

които брат ти Авел сам издигна,

докато теб те нямаше — да може

и двамата да принесете жертви

на Господа, когато се завърнеш.

 

Каин:

А сигурен ли е, че съм подготвен

за жертвоприношения, каквито

гой прави ежедневно най-смирено

а зад това смирение прозира

по-скоро страх, отколкото възхита —

и сякаш дава подкуп на Твореца!

 

Ада:

Но тези два олтара са прекрасни!

 

Каин:

Един е предостатъчен — аз нямам

какво да принеса!

 

Ада:

                                А плодовете

на нашата земя: онези първи

прекрасни пъпки, чудните цветчета

с божествен аромат и плодовете —

това е хубав принос и лос гоен

за Господа, когато се поднася

с покаяно сърце и кротък поглед.

 

Каин:

Според проклятието^[2] — с пот се трудих

под слънцето. Какво Му трябва още?

Защо да съм смирен? — Защото водя

безкрайна битка с вечните стихии

за къшей хляб? Да бъда благодарен?!

Задето сам съм прах и лазя в него

докато стана прах? И щом съм нищо —

за нищо на света не ще се кланям

и, страдайки, да славя лицемерно!

Да се покая?! — За греха Адамов,

изкупен вече, със това, което

понасяме и с мъките безкрайни,

предречени за нашето потомство!

Не знае нищо спящата ни рожба

за тази скръб на мириади хора,

които са в зародиш днес у него.

О, по-добре в скачите да разбия

телцето спящо, вместо да живее!

 

Ада:

О, Господи! Детето не докосвай!

Детето ми, детето ти! О, Каин!

 

Каин:

Не се страхувай! В името на всички

звезди и светове! — Не бих докоснал

със нищо друго спящото ни чедо,

освен със нежна бащина целувка.

 

Ада:

А тези страшни думи?

 

Каин:

                                        Казах само,

че по-добре е да умре веднага,

отколкото начало да положи

на скръб, която сам не би понесъл.

Но щом това те плаши — нека кажем,

че по-добре е да не бе се раждал.

 

Ада:

Не говори така! Кажи тогава

къде остава майчината радост

от грижите и любовта към него?

Събужда се!… Синчето ми… По-тихо!

О, Каин, погледни го — в него блика

живот и сила, красота и радост,

прилича и на мене и на тебе,

когато си добър. Тогава всички —

баща, и син, и майка — се оглеждат

един във друг като в кристален извор

когато сме добри, а ти си нежен.

Обичай ни, о, Каин — както ние!

Заради нас и себе си обичай!

Виж как протяга малките ръчички

и ясният му поглед търси твоя —

да поздрави баща си! Всяка фибра

от нежните му форми тържествува.

Не говори за скръб! Дори онези

бездетни херувими ти завиждат

за радостта. Благослови го, Каин!

Макар и да не може да говори,

сърцето му е пълно с благодарност,

и твоето…

 

Каин:

                Бъди благословено,

момчето ми! Едва ли благословът

на смъртния ти татко ще премахне

проклятието вечно на Змията.

 

Ада:

Сърдечна бащина благословия

не може да не отклони обратно

лукавството на някакво влечуго.

 

Каин:

Съмнявам се… Но пак го благославям!

 

Ада:

О, идва брат ни!

 

Каин:

                                Брат ти Авел!

 

Авел:

                                                                Каин!

Добре дошъл, мой братко! Нека бъде

мирът Господен с тебе!

 

Каин:

                                                Здрасти, Авел!

 

Авел:

Сестра ми Ада казва, че си скитал

в общение възвишено със ангел

от най-високите по чин. Кажи ми

той беше ли подобен на онези,

с които сме говорили?

 

Каин:

                                                Не беше.

 

Авел:

Защо тогава си общувал с него?

Той може на Всевишния да бъде

и враг…

 

Каин:

        Но и приятел на човека!

Такъв ли е Всевишния, когото

наричаш благ?

 

Авел:

 

Наричам?! Странни думи

говориш днес, мой братко! Сестро Ада,

ще ни оставиш ли сами за малко —

за всесъжението!

 

Ада:

                                Сбогом, Каин!

Но първо прегърни сина си! Може

духът му чист и жертвите на Авел

да върнат в теб мира и добротата.

 

Авел:

Къде си бил?

 

Каин:

                        Не знам.

 

Авел:

                                        Какво видя?

 

Каин:

И мъртви, и безсмъртни. Всички тайни

велики на безкрайната вселена.

Безбройни светове, космични вихри

от хиляди слънца, луни, планети;

Мелодията на бучащи сфери…

Което ме направи неспособен

за разговор със смъртни… Остави ме!

 

Авел:

Очите ти горят със странен блясък!

Страните ти пламтят във странна треска!

Словата ти звучат със странен смисъл!

Що значи туй?

 

Каин:

                        То значи, че те моля

да ме оставиш сам!

 

Авел:

                                        Не! Първо двама

ще принесем с молитва своите жертви!

 

Каин:

О, моля те, принасяй сам! Йехова

обича теб!

 

Авел:

                И двама ни обича!

 

Каин:

Но теб — по-много! То не ме тревожи —

да му се кланяш ти си по-достоен.

Почитай го — но сам!… Поне без мене!

 

Авел:

О, брате, бих обидил праотеца

и името му, ако не почитах

самия тебе, като първороден,

ако не те помолех във обряда

да бъдеш с мен и ти да го започнеш!

Това е твое право!

 

Каин:

                                        Аз обаче

не съм държал на него!

 

Авел:

                                                Много жалко!

Но моля те сега да го направиш!

Душата ти изглежда наболяла

под бремето на някаква заблуда.

Това ще ти даде покой.

 

Каин:

                                                Не може

покой да ми даде навеки нищо!

Покой ли казах? Никога в духа ми

не е царял, макар да съм го виждал

в природата. О, Авел, остави ме!

Или пък нека аз да те оставя.

 

Авел:

Не може, Каин! Трябва да извършим

обряда заедно. Не ме отблъсквай!

 

Каин:

Щом трябва — тъй да бъде! Аз тогава

какво да правя?

 

Авел:

                                Избери от двата

един олтар!

 

Каин:

                        Избирай ти! За мене

това е просто камък.

 

Авел:

                                        Ти избирай!

 

Каин:

Избирам този.

 

Авел:

                        Ти си първороден

и по-високият ще ти подхожда.

Сега си приготви самия принос!

 

Каин:

Къде е твоят?

 

Авел:

                        Виж ги тук, до мене,

от стадото ми двете първородни,

нарочно угоени — от пастира

най-скромно приношение…

 

Каин:

                                                        Аз нямам

стада, защото аз съм земеделец.

Ще принеса, каквото ми принася

земята с труд —

 

това са плодовете

в различните си цветове и зрелост.

 

Авел:

Ти трябва първи, като първороден,

да кажеш благодарствена молитва,

поднасяйки си жертвата пред Бога.

 

Каин:

Не — аз съм нов. Добре е ти да водиш,

а аз ще подражавам — както мога.

 

Авел:

(коленичил)

О, Господи! Ти, който ни създаде

и вдъхна в нас дихание за вечност;

Ти, който ни щадиш и благославяш,

макар да бяхме чрез греха Адамов

погубени — и щяхме да сме вечно,

ако не беше твойта справедливост

примесена със милостта, която

е твоя радост! Всяка твоя прошка

е като Рай, в сравнение с греха ни!

О, най-велик от всички и единствен,

Царю на светлината, на доброто,

на славата и вечността, без Който

царува злото и с Когото всичко

намира път към твоето безкрайно

велико милосърдие, макар и

непостижимо в своята безкрайност!

Склони сега ти поглед благосклонно

към тази скромна жертва — първенците

избрани от стадата първородни

на твоя раб — пастира! Приеми я

заради този, който с благодарност

я слага пред лицето ти сияйно

и свежда своето в праха, от който

е сътворен — защото само твоя

е силата и славата вовеки!

 

Каин:

(без да коленичи)

О, дух, какъвто ще да си и чийто!

Навярно всемогъщ! Навярно много

добър, когато не откриваш злото

в делата си! Йехова на земята

и Боже в небесата! Имаш още

безкрайно много имена и свойства —

като делата ти. Щом някой може

да те склони с молитвите си — чуй ги!

Щом жертвите те правят благосклонен

и милостив — тогава приеми ги!

Две същества пред тебе ги поднасят!

Ако обичаш кръв — отдясно пуши

пастирският олтар, окъпан в нея

и частите на двете първородни

възнасят благовонен дим в небето…

Или пък, ако гледаш благосклонно

на плодовете сладки на Земята —

на своя чист олтар съм ги положил,

пред ясното ти слънце, от което

са черпили живот, но те самите

живота и скръбта не са познали…

Ако олтар без кърви и без жертви

ти е угоден — погледни на него!

И на тогова, който е пред него —

такъв, какъвто ти си го направил…

А той самият не желае нищо,

което би спечелил на колене!

Ако е зъл — тогава порази го!

Ти си могъщ и той пред теб какво е?

Но ако е добър — от теб зависи

да поразиш или пък да помилваш!

Безсилни са и злото и доброто

без волята ти — сам не различавам

добро от зло! Нищожният не може

да съди Всемогъщия, а само

да спазва всички негови наредби,

които твърде дълго съм понасял!

 

Авел:

(коленичил)

Моли се, братко! Върху теб е слязъл

Гневът Господен!

 

Каин:

                                Но защо?

 

Авел:

                                                        Сам виждаш

как плодовете ти се разпиляха.

 

Каин:

Земята ги е дала и в земята

ще се завърнат. Следващото лято

от семето им нови ще узреят.

Обжарената плът на твойта жертва

приема се с охота — виж небето

как жадно лочи кървавия пламък!

 

Авел:

За нея не мисли! Сега побързай

да принесеш за себе си повторно,

преди да стане късно!

 

Каин:

                                        Няма вече

олтари да издигам, ни олтари

ще позволя край мен да има!

 

Авел: (изправяйки се)

                                                        Каин!

Какво си наумил?

 

Каин:

                                Да срина този

димящ от мерзост облачен ласкател,

предвестника на твоите молитви —

олтара ти — облян в кръвта на жертви,

откърмени, за да загинат в кърви!

 

Авел: (застава срещу него)

Не смей! Недей прибавя нечестиви

дела към нечестивите си думи!

Не го докосвай — осветен е вече

с божествената воля на Йехова,

приел с наслада жертвите!…

 

Каин:

                                                        С наслада!?

Какво е неговата висша радост

от обгоряла плът и кръв димяща

пред мъката на блеещите майки,

тъгуващи за мъртвите, си рожби

и ужаса на жертвите невинни

пред ножа ти благочестив! Махни се!

Тоз кървав паметник не ще остане

под слънцето — за срам на естеството!

 

Авел:

Върни се, братко! Ти не ще докоснеш

олтара ми с насилие!… Обаче,

ако решиш да сложиш друга жертва —

ще бъде твой!

 

Каин:

                        Да сложа друга жертва!

Назад! Че може тази друга жертва

да бъде…

 

Авел:

                Не разбирам тези думи!

 

Каин:

Махни се! Твоят Бог обича кърви!

Назад — преди да е получил още!

 

Авел:

Не! Аз заставам в името Господне

помежду теб и жертвеника, който

е осветен от Бога!

 

Каин:

                                Отмести се,

ако обичаш себе си, дордето

разпръсна този пясъчник й смеся

праха му с пръст… Или…

 

Авел:

                                                Обичам Бога

по-силно от живота си!

 

Каин:

(удря го в слепоочието с едно димящо дърво, което взема от олтара)

                                                Тогава —

отдай живота си на твоя Господ!

 

Авел:

Какво направи, братко мой!?

Каин:

                                                        О, братко!

 

Авел:

О, Господи, слугата си покорен

ти приеми! Убиеца помилвай,

защото той не знаеше що върши…^[3]

О, Каин… дай ръката си… Кажи…

на бедната ми Цила…

 

Каин: (след моментно слисване)

                                        Но ръката

е цялата червена!… И от нея

се стича… Но какво?…

 

                                        Къде съм аз?

И сам!… Къде е Авел?… Ами Каин?

Възможно ли е аз да бъда той?

Стани — защо лежиш върху тревата?

За сън е рано!… Но защо си бледен?

Какво ти е? Кипеше гази сутрин

животът в теб. О, моля ти се, Авел,

не се шегувай!… Аз замахнах силно,

но не и смъртоносно! О, защо ли

застана срещу мен? Това е само

за да ме сплашиш… Беше просто удар

и нищо друго… Само се размърдай!…

Така!… Добре… Ти дишаш!… Дишай, братко!

О, Господи!…

 

Авел:

                        Кой призовава Бога?

 

Каин:

Убиецът.

 

Авел:

                Тогава Господ може

да му прости. О, Каин, утеши я —

горката Цила — Тя сега остана

с единствен брат…

 

Каин:

                                А аз и него нямам!

Кой ме лиши? Очите му ме гледат…

Тогава той е жив!… Смъртта е също

като съня, а пък сънят затваря

клепачите ни… Устните му също

открехнати са — значи още диша,

но не усещам дъх… Ами сърцето?

Да видя бие ли! Не чувам нищо!

Това е сън — или пък съм попаднал

в друг свят — по-лош… Земята покрай мене

завърта се… Това какво е? — Влажно…

 

Ала не е роса!… Това е кръв —

и братова и моя кръв, пролята

от мен. Защо тогава да живея,

отнел веднъж от свойта плът живота?

Не може да е мъртъв!… Тишината

нима е смърт? — Не е. Ще се събуди.

Тогава нека постоя над него.

Нима животът толкова е крехък,

че гасне в миг? Говореше до скоро…

Какво ли да му кажа?… Братко!… Братко!

На тази дума той не би отвърнал —

брат брата не убива… Ах, продумай!…

Едничка дума със гласа обичан —

и аз не бих се плашил тъй от своя!

 

Цила:

Чух много силен шум — какво ли става?

Това е Каин, сведен над мъжа ми.

Защо мълчите? Спи ли той? О, Боже!

Защо е блед? Каква е тази локва?

Не, не е кръв! Кой би пролял кръвта му?

Какво е туй? О, Авел! Кой го стори?

Не мърда и не диша!… И ръцете

увисват тежко… О, жестоки Каин,

защо навреме не дойде, да можеш

да го спасиш? И който да е бил

убиецът — ти щеше да застанеш

помежду тях! О, татко, Ева, Ада —

елате! На земята има смърт!

 

Каин: (сам)

И чрез кого дойде? Чрез мене, който

я ненавиждаше така дълбоко,

че даже само мисълта за нея

отравяше живота ми преди!

Аз я доведох тук! Дори предадох

и своя брат в прегръдките й хладни —

защото той без мен не би налагал

молбата си така неумолимо.

Събуждам се едва сега от този

кошмарен сън… Но той ще спи навеки!

 

Адам:

Доведоха ме воплите на Цила.

Нима е права?… Сине мой! О, сине!

Виж, жено, плодовете на Змията…

и твоите!

 

Ева:

О, нека не говорим

сега за тях! Отровните й зъби

са в моето сърце! Мой скъпи Авел!

Велики Боже! Да ми го отнемеш —

това е наказание по-страшно

от майчиния грях!

 

Адам:

Разказвай, Каин!

Чие е злодеянието? Ти си

свидетел. Може би е някой ангел,

враждебен на Йехова? А навярно

е кръвожаден звяр?…

 

Ева:

                                        О, там проблясва

в зловещ отблясък — като гръм в небето

догарящ клон, окървавен и тежък,

измъкнат от олтара, чер от пушек,

ала червен…

 

Адам:

                Е, сине, говори!

И убеди ни — в общата ни мъка —

че тя не би могла да бъде двойна!

 

Ада:

Кажи им, Каин, че не си…

 

Ева:

                                                Не! Той е!

Сега разбирам всичко: той навежда

лицето си виновно и закрива

свирепия си поглед със ръцете

окървавени…

 

Ада:

                        Майко, ти грешиш!

О, Каин, обвинението страшно,

от майчината мъка породено,

опровергай пред нас!

 

Ева:

                                        Йехова, чуй ме!

И нека върху него се стовари

проклятието вечно на Змията,

защото той е много по-достоен

да бъде неин син! И нека вечно

да бъдат дните му неутешими!

И нека бъде вечно…

 

Ада:

                                        Майко, спри!

Не го кълни — защото е твой син!

Не го кълни — защото е мой брат!

И мой съпруг!

 

Ева:

                        Той те лиши от брат,

а Цила — от съпруг и мен — от син!

Да е проклет навеки! Всички връзки

прекъсвам с него, както той направи

със свойта плът и кръв!… О, грозна Смърт!

Защо не грабна мен, която първа

те пуснах тук? Защо за мен не идваш?

 

Адам:

О, Ева, тази майчина покруса

не бива да поражда богохулство!

Горчивият ни дял отдавна беше

предначертан и нека го посрещнем

така, че да покажем на Йехова,

че ние сме служители покорни

на святата Му Воля!

 

Ева: (сочейки Каин)

                                        Не Йехова!

Уби го онзи там, в когото виждам

самата Смърт! И който на Земята

от мен се пръкна, за да я осее

със трупове!… Да го застигнат всички

проклятия и мъките му нека

го заведат в пустинята, дордето

децата му постъпят с него както

постъпи с брат си! Нека го преследват

и ден, и нощ със мечове ужасни

пламтящите от ярост херувими!

По пътя му да се увиват змии!

Плодът да става пепел, щом го вкуси!

И скорпии да скърцат под листата,

които ще му служат за възглаве!

В съня си да сънува свойта жертва,

а буден — от Смъртта да бяга с ужас!

Да бликва кръв от чистите потоци,

кога понечи, премалял от жажда,

да ги скверни с окървавени устни!

Стихиите да бъдат срещу него!

И да живее с болките, в които

умират живите! Дано смъртта му

и от Смъртта със нещо по-ужасно

да заклейми тогова, който първи

я запозна с човека! Вън от тука,

Братоубиецо! От днес нататък

такъв човек ще се нарича Каин

из род в потомство и ще те проклинат

човеците, макар да си баща им.

Дано под теб тревата да изсъхва!

Дано дървото ти откаже сянка,

земята — дом, а пък пръстта й — гроб;

небесното светило — светлината,

а небесата — своя вечен Бог!

 

Адам:

Е, Каин, тръгвай! С теб не можем вече

да бъдем заедно! Сега поемай

и остави убития на мен:

от днес нататък аз оставам сам

и нивга вече няма да се срещнем!

 

Ада:

О, татко мой, не се разделяй с него

така! И не притуряй тежка клетва

към клетвите на Ева върху него!

 

Адам:

Не го кълна — да бъде съвестта му

проклятието му! Е, хайде, Цила!

 

Цила:

Не. Аз ще се погрижа за мъжа си!

 

Адам:

Ще дойдем пак, когато си замине

виновникът за тези страшни грижи.

Ела с мен, Цила!

 

Цила:

Нека да целуна

поне лицето бледо… тези устни,

доскоро топли… Авел! Обич моя!…

 

Ада:

Ти чу, че трябва да заминем, Каин!

Готова съм. Ще вземем и децата.

Вземи Енох, сестра му аз ще нося!

Да тръгваме, дорде е още светло

ужасно е в пустинята да бродиш

под плаща на нощта!… Кажи ми нещо!

На своята едничка…

 

Каин:

                                        Остави ме!

 

Ада:

Защо и аз? Оставиха те всички!

 

Каин:

А ти защо не си? Не те ли плаши

да бъдеш с този, който го извърши?

 

Ада:

За мене няма нищо по-ужасно

от нашата раздяла — но настръхвам

и от това, което те остави

без роден брат. Не бива аз, обаче,

за него да те съдя — то е дело

помежду теб и Бога!

 

Глас отвътре извиква:

                                        Каин! Каин!

 

Ада:

Ти чу ли? Някой вика!

 

Глас отвътре:

                                        Каин! Каин!

 

Ада:

Звучи като гласа на някой ангел!

 

Ангелът:

Къде е брат ти Авел?^[4]

 

Каин:

                                                                А нима съм

пазач на брата си?

 

Ангелът:

                                Какво си сторил?

Гласът на братовата ти кръв вика

към Бога от Земята! И сега

проклет да си навеки от Земята,

отворила уста, за да приеме

от твоята ръка кръвта на брат ти!

Земята ще работиш, но Земята

не ще ти дава вече свойта сила!

От този ден ще бъдеш ти изгнаник

и скитник по Земята!

 

Ада:

                                        Но за него

това е наказание по-страшно,

отколкото да понесе ще може!

Пропъден от лицето на Земята,

ще бъде скрит от Бога — и ще бъде

изгнаник той и скитник по Земята.

И всеки, който някъде го срещне,

ще го убие!^[5]

 

Каин:

                        О, да беше вярно!

Но кой ще бъде? И кого ще срещна

по пустата земя?

 

Ангелът:

                                Убил си брат си!

И кой ще ходатайства пред сина ти?

 

Ада:

Пресветли, имай милост и не казвай,

че тази гръд нещастна ще откърми

убиеца на родния си татко!

 

Ангелът:

Синът ще е достоен за бащата!

Нима не беше млякото на Ева

еднакво и за Авел, и за този,

по който днес дими кръвта на брат му?

Братоубиецът не ражда друго,

освен отцеубиец! Ала няма

сега да е така, защото Господ,

Бог ваш, и мой, ми заповяда лично

печата Му да сложа върху Каин!

От днес на този, който го убие,

ще бъде отмъстено седмократно!

Ела насам!

 

Каин:

                Какво ще правиш с мен?

 

Ангелът:

Ще сложа върху челото ти Знака,

за да не те убие вече никой!

 

Каин:

Не! Нека да умра!

 

Ангелът:

                                Не е възможно!

 

Каин:

Челото ми гори, но то е нищо,

в сравнение със огъня отвътре!

Ако ще има друго — аз го чакам!

 

Ангелът:

О, ти си твърд, суров и непреклонен

като Земята, над която трябва

да се потиш сега, а онзи, който

ти днес уби, бе кротък като агне

от своите стада благословени.

 

Каин:

Бях твърде скоро след греха заченат

и майка ми сънуваше все още

Змията, а баща ми — своя Рай.

Това съм аз! Не съм желал живота,

ни сам съм се родил! Ала да можех

със свойта смърт сега да го изправя!

Защо не може? Нека той живее,

а аз да легна хладен! Нека Господ

възвърне пак живота в тоз, когото

обичаше! И нека го отнеме

от мен, защото аз не го желая!

 

Ангелът:

Кой би могъл убийство да поправи?

Но стореното — сторено! Живей,

за да изпълниш дните си и нека

не се повтаря днешното ти дело!

 

Ада:

Замина си! Да тръгваме и ние!

Дочувам от леглото си да плаче

невръстният Енох.

 

Каин:

                                        Едва ли знае

защо са тези сълзи… а баща му,

проливал кръв, сълзи не би могъл…

но и четирите реки^[6] не могат

изми душата му!… Дали след време

синът ми би могъл да ме погледне?

 

Ада:

Да знаех, че не може, бих го…

 

Каин:

                                                        Не!

Достатъчно заплахи — стига вече!

Отивай при децата — аз ще дойда.

 

Ада:

Не искам да оставаш сам с мъртвеца.

Да идем заедно!

 

Каин:

                                О, ти безжизнен

и вечен обвинител! Не попива

невинната ти кръв и помрачава

Земята и Небето! Аз не зная

какво си ти сега, но ако виждаш

какво съм аз — аз вярвам, че прощаваш

на този, на когото нивга вече

не ще прости ни Бог, ни съвестта му!

О, сбогом! Аз не бива да докосвам

това, в което сам съм те превърнал.

И аз — роден от същата утроба,

от същите гърди засукал мляко,

към своите притискал те тъй често

във братска и приятелска прегръдка —

аз няма нивга вече да те срещна,

дори сега не смея да направя

това, което ти за мен би сторил —

да спусна твоите останки в гроба —

във първия изровен гроб за смъртен!

И кой го изкопа! О, ти, Земя!

За всички плодове, дарени щедро,

отплащам ти се с гроб!… Сега ни чака

пустинята!…

 

Ада:

                Ужасен дял, мой братко,

без време те постигна! От онези,

които те оплакват, аз едничка

не бива да скърбя: от днес нататък

орисана съм да изтривам сълзи,

но без да ги проливам… И от всички

ридаещи ридая по-горчиво:

скърбя за теб безкрайно, но оплаквам

и този, който те уби! Е, Каин,

готова съм да разделя теглото!

 

Каин:

На изток от Едем ще тръгнем ние —

безлюдната пустиня ми подхожда!

 

Ада:

Води! Сега си мой водач и нека

Бог бъде твоят! Вземам и децата!

 

Каин:

А той — прострян в праха — той бе бездетен!

Аз пресуших родителския извор,

от който новобрачното му ложе

Земята би дарило с нова раса —

по-блага и смирена — и която,

размесвайки се с моите потомци,

смекчила би сърцата им корави!

О, Авел!

 

Ада:

                Спи спокойно!

 

Каин:

                                                Ами аз?