Джордж Байрон
Каин (4) (Мистерия)

СЦЕНА I

 

Каин:

Усещам, че летя, но се страхувам,

че може да пропадна!

 

Луцифер:

                                        Вярвай в мене —

и въздухът ще те държи, защото

съм негов Княз.

 

Каин:

                                Не може ли без вяра?

 

Луцифер:

Щом вярваш си спасен, щом се съмняваш —

загинал си: така гласи декретът

на Онзи, който ме нарича демон

пред ангелите; те пък го повтарят

пред смъртните, които в низостта си

почитат туй, което им се каже,

че е добро. Но аз съм по-различен:

и да не ме почиташ — пак ще видиш

след малко световете обещани;

дори да се съмняваш — след смъртта ти

не ще те прокълна или осъдя

на вечни мъки. Някога след време

един човек, захвърлен сред вълните,

на друг човек ще каже: „Вярвай в мене

и тръгвай по водата!“ — и човекът

ще тръгне по вълните и ще бъде

спасен^[1]. Аз няма да ти казвам „вярвай“,

като условие да се избавиш,

ала лети до мен с уверен полет

над бездната — и аз ще ти покажа

съдбата на света и световете —

предишни, настоящи и грядущи.

 

Каин:

О, бог ли, демон ли, това там долу

нима е нашата земя?

 

Луцифер:

                                        Ти виждаш

праха, от който е творен баща ти.

 

Каин:

Възможно ли е? Тази синя топка,

увиснала в ефира — и до нея

една по-малка, толкова подобна

на нощното светило?! Ами Рая?

Това ли е? Къде са му стените?

А стражите му?

 

Луцифер:

                                Хайде, покажи го!

 

Каин:

Как бих могъл! Та ние с теб се носим

като лъчи… и всичко се смалява,

все повече под нас… и виждам само

едно сияние над него, както

изглежда нощем долу от земята

най-светлата звезда…

 

Луцифер:

                                        А ако има

по-висши светове от този долу,

населени със същества по-висши,

по-многобройни от самия пясък

на вашата земя — макар различни —

но всички живи, всички прокълнати

да вкусят смърт… и скръб? Какво би казал?

 

Каин:

Бих се гордял със разум, който знае

подобен факт.

 

Луцифер:

                        Но ако този разум

е окован във робска тленна тъкан —

познаващ и жадуваш тези тайни,

но стегнат в дребни и обидни нужди

и най-противни страсти, от които

най-висшата за вас и най-приятна

е в похот и разюздано блаженство,

да вярвате, че ще възобновите

и дух и плът в децата си, които

отдавна са обречени да бъдат

по-слаби и от вас… и по-нещастни.

 

Каин:

Не зная нищо за смъртта, освен че

е най-ужасното, което имам

като наследство от баща и майка,

наред с живота ми. Но ако тя е

наистина това, което казваш

/а чувствам, че като пророк говориш/

то нека да умра сега — защото

да дам живот на тези, от които

след много скръб смъртта ще го отнеме,

е все едно да сея смърт или пък

да размножа убийство!

 

Луцифер:

                                                Ти не можеш

 

напълно да умреш — остава нещо.

 

Каин:

Но Другият не каза на баща ми

за него, след като го бе изгонил

от Рая и белязал по челото

със Знака на смъртта. Или поне пък

да можеше във мене да загине

човешката полвина — и тогава

да бъда само ангел.

 

Луцифер:

Аз съм ангел —

ти можеш ли да бъдеш като мене?

 

Каин:

Не знам какво си — виждам, че си силен

и ми откриваш тайни, за които

съм твърде слаб, макар да ми изглеждат

по-малки от това, което всъщност

си мисли и жадува

 

Луцифер:

                                        Мразя тези,

които са могъщи по природа,

а пъплят като червеи във глина!

 

Каин:

А кой си ти — достигнал небесата

във свойта гордост — който преминаваш

със лекота през Време и Пространство —

и въпреки това изглеждаш тъжен?

 

Луцифер:

Изглеждам туй, което съм! И, впрочем,

разпитвах ли те аз дали си смъртен?

 

Каин:

Ти каза ми напук, че съм безсмъртен —

доскоро аз не знаех, ала вече

от този час — щастлив или нещастен —

безсмъртието нека да позная!

 

Луцифер:

Познаваше го и преди да дойда.

 

Каин:

Как?

 

Луцифер:

        Страдайки.

 

Каин:

                                А трябва ли да бъде

страданието вечно?

 

Луцифер:

                                        Ще покаже

самото бъдеще. Сега обаче —

огледай се: не е ли фантастично!

 

Каин:

О, ти прекрасен и безкраен етер!

И вие, мириади ярки сфери,

изгряващи навред! — Какво сте вие?

Каква е тази странно синя пустош

от безконечен етер, из която

се носиш, както есенните листи

танцуват по кристалните потоци,

извиращи в Едем?^[2] И твоят полет

ограничен ли е или се носиш —

в разюздан пир — свободен из безкрая,

пред който и объркан, и безсилен,

е моят дух — опиянен от вечност!

О, Боже! Богове!… Не знам какво сте!

Но вие сте прекрасни! И прекрасни

са вашите творения!… О, нека

или умра като звезда в безкрая,

или позная вашето безкрайно

познание и сила! Моите мисли

във този миг достойни са за всичко,

което виждам, но плътта е слаба!

О, Дух, вземи живота ми, щом трябва,

но искам да ги видя по-отблизо!

 

Луцифер:

Не си ли близо? Погледни Земята!

 

Каин:

Къде е тя? Не виждам нищо друго,

освен безбройни светлини!

 

Луцифер:

                                                        Там долу.

 

Каин:

Не я съзирам!

 

Луцифер:

                        Виж, блещука още!

 

Каин:

Това там долу?!

 

Луцифер:

                                Да

 

Каин:

                                        Не е възможно!

Приседнал често вечер край гората,

съм виждал в здрача хиляди светулки —

по-ярки от света, за който казваш,

че техен бил!

 

Луцифер:

                        И след като си виждал

и светове, и хиляди светулки,

блещукащи край теб еднакво ярко —

какво си мислиш?

 

Каин:

                                Мисля си, че те са

прекрасни в своите собствени вселени

и че нощта ги прави тъй прекрасни —

светулката във краткия й полет

и в гордата й орбита звездата —

и заедно с нощта се управляват…

 

Луцифер:

А от кого?

 

Каин:

                        Ще ми покажеш!

 

Луцифер:

                                                        Би ли

посмял да го погледнеш?

 

Каин:

                                                Как да кажа,

преди да съм видял, дали ще смея?

 

Луцифер:

Напред тогава! Смееш ли да видиш

създания и смъртни, и безсмъртни?

 

Каин:

Защо, какви са те?

 

Луцифер:

                                        Кажи ми първо

какво копнееше да видиш?

Каин:

                                                        Всичко,

което виждам.

 

Луцифер:

                        Но кое най-много?

 

Каин:

Което никога не ще успея:

самата Смърт и страшните й тайни.

Луцифер:

Какво ще кажеш, ако ти покажа

създания, които са умрели,

тъй както ти показах и безсмъртни?

 

Каин:

Води ме!

 

Луцифер:

                Да поемаме тогава!

 

Каин:

Как порим небесата! А звездите

от нас посърват!… Искам да погледна

към моята земя — къде остана? —

От нея съм направен!

 

Луцифер:

                                        Тя сега е

по-мъничка, в сравнение с безкрая,

отколкото си ти, сравнен със нея.

Не си мисли, че можеш да избягаш:

ти скоро ще се върнеш във пръстта й

а тя е част от твоята безсмъртност…

и моята…

 

Каин:

Сега къде ме водиш?

 

Луцифер:

Към Миналото — към един праобраз

на целия всемир, от който вие

сте мъничка отломка.

 

Каин:

                                        Как? Не е ли

светът ни нов?

 

Луцифер:

                        Нов колкото живота.

А той е стар — по-стар от теб и мен,

или от тези, що пред нас изглеждат

велики!… Всъщност много от нещата

изобщо нямат край, а други сякаш

са без начало, а пък те започват

мизерно като теб. И по-могъщи

изчезвали са, за да сторят място

на други, за чиято жалка същност

не сме и чували. Защото само

 

Мигът и Вечността са неизменни!

С промените не идва смърт, а глина.

Но ти си глина — и единствен можеш

да проумееш онова, което

било е глина. Ще ти го покажа!

 

Каин:

О, глина или дух — с каквото искаш

срещни ме!

 

Луцифер:

                        Да поемаме тогава!

 

Каин:

Но светлите звезди угасват бързо,

щом доближим до тях и в миг нарастват

и ми напомнят с нещо за Земята!

 

Луцифер:

Това са светове.

 

Каин:

                                И Рай във всеки?

 

Луцифер:

Навярно.

 

Каин:

                Ами хора?

 

Луцифер:

                                        И по-висши.

 

Каин:

И змии също?

 

Луцифер:

                        Може ли човекът

без тях? Не бива ли да съществуват

влечугите, щом има и двуноги?

 

Каин:

Как чезнат светлините! Накъде сме?

 

Луцифер:

Към призрачния свят на тихи сенки,

живели нявга в плът, а днес безплътни.

 

Каин:

Но става все по-тъмно и звездите угасват постепенно!

 

Луцифер:

Ала виждаш!

 

Каин:

Но тази нова светлина ме плаши:

ни слънце, ни луна, ни светли сфери…

Нощта, пропита с мораво чернило,

разтваря се в неясен здрач и виждам

огромни сенки, но така различни

от световете, край които минах —

облети в светлина, където сякаш

бе пълно със живот и под небето

огромни планини стърчаха гордо,

прорязани от проломи дълбоки,

сияйни долини и необятни

лазурни брегове или полета;

и плуващи луни, чиито форми

напомнят земните … А тука всичко

изглежда мрачно и навява ужас!

 

Луцифер:

Но е различно! Искаше да срещнеш

Смъртта и мъртвите.

 

Каин:

                                        Не я желая,

но след като я има и го зная

и след като баща ми със греха си

ни е направил уязвими — нека

да видя още днес това, което

след време ще съм длъжен!

 

Луцифер:

                                                        Ето — виж го!

 

Каин:

Но тук е мрак!

 

Луцифер:

                        Така ще бъде вечно!

Но ние ще открехнем тези порти.

 

Каин:

Ужасни изпарения се вдигат!

Това какво е?

 

Луцифер:

                        Влизай!

 

Каин:

                                        А обратно?

 

Луцифер:

Разбира се! Как иначе ще може

да се насели Ада? Тук сега е

безлюдно, във сравнение с тълпите,

които ти ще доведеш след време.

 

Каин:

Кълбета дим пълзят — все по-огромни —

и облаци ужасни ни обгръщат!…

 

Луцифер:

Напред!

 

Каин:

                А ти?

 

Луцифер:

                        Не бой се! Аз съм с тебе —

как иначе би стигнал тук? След мене!