Джордж Байрон
Каин (3) (Мистерия)

СЦЕНА I

 

Адам:

О, Господи Всевечен, Свят, Премъдър,

на Бездната от мрака призовал

с едничко слово Светлината — Слава!

 

Ева:

Ти, Който повели да бъде Ден

и Ден от Нощ навеки си разлъчил,

и раздели водите чрез твърдта,

наречена Небе — навеки Слава!

 

Авел:

Ти, който от стихиите създаде

Земя и Огън, Океан й Въздух

и сътвори в небето светилата

и живите души — да им се радват

и да обичат — тях и Тебе. Слава!

 

Ада:

Всевечни Боже! Праотец на всичко,

създал душите живи с чуден образ,

от всичко по-възлюблени, освен

от Теб, Когото любя вечно. Слава!

 

Цила:

Ти, Който всичко и твориш, и любиш,

но позволи Змията да се вмъкне

и да изгони татко ми от Рая,

от Злото запази ни! Слава! Слава!

 

Адам:

Защо мълчиш, мой сине първороден?

 

Каин:

Не бива ли?

 

Адам:

                        Моли се!

 

Каин:

                                        Ами вие?

 

Адам:

Направихме го пламенно.

 

Каин:

                                                И гръмко

— да, чух ви!

 

Адам:

                        Бог ще чуе също.

 

Авел:

                                                                амин!

 

Адам:

Но ти, мой сине, ти мълчиш все още.

 

Каин:

Така е по-добре.

 

Адам:

                                Защо?

 

Каин:

                                                Аз нямам

какво да прося.

 

Адам:

                                А благодари ли?

 

Каин:

Защо?

 

Авел:

        Не си ли жив?

 

Каин:

                                        Не съм ли смъртен?

 

Ева:

Ах, забраненото дърво започва

да дава плод, уви!

 

Адам:

                                Горчив стократно!…

О, Господи, защо си го направил!

 

Каин:

А ти защо от другото не яде?

Тогава като него би…

 

Адам:

                                                О, сине,

не богохулствай! Сякаш чух Змията…

 

Каин:

Защо? Та тя е права: щом и двете —

познанието, както и живота —

са все добро, кое е зло тогава?

 

Ева:

Момчето ми! Говориш като мене

във онзи час. Дано да не изкупваш

греха ми! В покаяние се моля

дано не видя моето потомство

под райските стени в онези примки,

които ни прокудиха от Рая.

Бъди покорен! Ако ние бяхме,

би бил доволен днес… О, сине, сине…

 

Адам:

Молитвата ни свърши и е време

за труд — не тежък, ала неизбежен.

Земята млада е и дружелюбно

ни дава своя плод.

 

Ева:

                                        Мой сине, Каин,

виж как баща ти е смирен и ведър —

бъди и ти такъв!

 

Цила:

Не щеш ли братко?

 

Авел:

Защо е тази сянка на челото,

с която можеш да събудиш само

божествения гняв?

 

Ада:

                                        О, скъпи Каин,

дори на мен се въсиш?

 

Каин:

                                                Не! Не, Ада!

Бих искал да остана сам за малко.

Сърцето ме боли. Ще мине, Авел.

Ти тръгвай, братко! Аз ще дойда скоро.

И вий, сестри — не се бавете с мен!

Вниманието ви към мен ме трогва.

Поемам на часа.

 

Ада:

                                Ако не дойдеш —

се връщам да те търся тук.

 

Авел:

                                                        И нека

Бог бъде с тебе, братко!

 

Каин /сам/:

                                                        И това

било живот! Сляп труд!… Защо? Защото

в Едем баща ми бил допуснал грешка.

Виновен ли съм? Бил съм незаченат!

Не съм желал живот — не го обичам,

захвърлен в тази пустош! И защо ли

послуша той Змията и жената?

А после страда!? Тук се крие нещо.

Дърво сред Рая — ала не за него?

Защо тогава във такава близост?

И то в самия център? Те си имат

единствен отговор: „Той тъй желае.“

„Той е добър.“ Така ли е? Изглежда,

че щом е най-могъщ, е най-добрият.

Аз съдя по плода — а той горчив е —

и трябва да го ям — за чужди грешки.

Какво сме ние? С херувимски образ,

но с по-унила и по-груба външност;

с божествен дух… Ала защо треперя?

Защо се плаша повече от него,

отколкото от ангела и меча,

пламтящ ужасно с неугасващ пламък,^[1]

пред портите, където обикалям

привечер в здрача, за да зърна само

законното си бащино наследство,

преди нощта да скрие и стените,

и вечните дървета, пред които

бледнее денем райската градина.

Пред ангелската стража щом не трепвам,

защо ме плаши онзи, който идва?

Изглежда по-могъщ и не по-малко

прекрасен — в половината си блясък —

а заслужава цял! Скръбта го прави

полубезсмъртен… А не се ли лъжа?

И може ли да съществува нещо

по-скръбно от една човешка същност?

 

Луцифер:

Да! Смъртният Човек!

 

Каин:

                                                О, дух, ти кой си?

 

Луцифер:

На духовете Князът.

 

Каин:

                                        И си слязъл

оттам в прахта!?

 

Луцифер:

                                        Познавам тези мисли

на смъртен — и дълбоко ти съчувствам.

 

Каин:

Как! Знаеш моите мисли!?

 

Луцифер:

                                                        Те са общи

за всички по-достойни. В теб говори

безсмъртна половина.

Каин:

                                                Как безсмъртна?

Не знаех! От дървото на живота

лиши ни бащиното безразсъдство,

а другото^[2] пък майка ми припряна

обрала рано… И плодът е Смърт.

 

 

Луцифер:

Измама е. Нали си жив!

 

Каин:

                                                Живея,

за да умра. И не съзирам нищо

по-силно от смъртта, освен инстинкта —

инстинкта за живот, така противен…

Презирам се, но той ме побеждава —

и тъй живея!… Да не бях се раждал!

 

Луцифер:

Но си роден — и даже си безсмъртен!

Не си мисли, че тленната обвивка

е Същност — тя ще падне и ще бъдеш

това, което си сега.

 

Каин:

                                        Това ли?

Защо не повече?

 

Луцифер:

                                Дори от нас ли?

 

Каин:

А вие?

 

Луцифер:

        Ний сме вечни.

 

Каин:

                                                И щастливи?

 

Луцифер:

Могъщи!

 

Каин:

                А щастливи?

 

Луцифер:

                                                Не. А вие?

 

Каин:

Щастливи!? Погледни ме!

 

Луцифер:

                                                        Жалка глина!

И смяташ се окаян?! Ти?!

 

Каин:

                                                        Такъв съм.

А ти, със цялата си мощ, какъв си?

 

Луцифер:

Подобен на твореца ти, но който

не би те сътворил такъв.

 

Каин:

                                                Така ли?

Та ти почти си бог и …

 

Луцифер:

Аз съм никой —

след устрема прекършен съм това,

което съм. Надви ме — да царува!

 

Каин:

Кой?

 

Луцифер:

        Дядо ти — творецът на Земята.

 

Каин:

И на Небето, и на всичко… Чувах

така да пеят много херувими.

 

Луцифер:

Покорно пеят те от страх, че може

да ги превърнат в духове и хора —

подобно мен и теб.

 

Каин:

                                        А то какво е?

 

Луцифер:

Думи, които дръзват да използват

безсмъртието си и да погледнат

открито Всемогъщия Тиранин

във Вечното Лице и да му кажат

кое е зло. А щом ни е създал

Дой казва тъй, но лично аз не вярвам,

не може да направи да изчезнем.

Безсмъртни сме! Той може да заплашва

със вечни мъки — и какво!… Велик е,

но в своето величие едва ли

е по-щастлив. Не може божеството

да върши зло. — И друго не остава,

освен от трона вечен и самотен

да прави светове и нова вечност,

по-поносима за божествен разум,

несподелил със други самотата.

И сред безброй вселени ще е сам —

неразгадаем, вечножив тиранин.

Най-висшето му благо би било

да свърши сам със себе си. Но нека

царува и твори — а сам да страда.

А духове и хора — в люти язви —

поне се утешаваме взаимно

с безкрайно състрадание към всичко.

А Той! — така окаян в свойта слава

и неспокоен в окаяността си —

единствено твори и разрушава.

 

Каин:

Витаело е дълго във ума ми

това, което казваш. Все не можех

видяното със чутото да свържа.

И майка ми, и татко ми говорят

за змии, плодове, дървета… Виждам

на техния изгубен Рай вратите

и ангела пред тях със меча огнен,

не пускащ никого. Търпя теглото

на ежедневен труд и вечни мисли.

Сред този свят край мен изглеждам нищо,

а мислите бушуват в мен и сякаш

надмогват всичко. Насаме си мислех,

че страдам сам: баща ми е дресиран,

и майка ми забрави тази жажда

за риск и за познание, а брат ми

е примерно овчарче и принася

от стадото си всяко първородно

на Онзи, който повели и иска

без пот Земята да не ражда нищо.

Сестра ми Цила вечно пее химни;

Жена ми Ада — вярна и любяща —

тя също не разбира тези мисли,

които ме разкъсват. Никой още

съчувствие до днес не е показал —

с вас — духовете — май ще си допаднем.

 

Луцифер:

Душата ти копнеела е явно

за тази дружба. Нямало е нужда

от моя блясък. Даже в змийско тяло,

пак бих те очаровал, както Ева.

 

Каин:

О, ти я прелъсти, нали?

 

Луцифер:

                                                Как може

чрез истината да се прелъстява!?

Нима плодът на двете му дървета

не е такъв, какъвто аз й казвах?

А аз ли забраних да го опитва?

И аз ли забраненото поставих

на крачка от създания невинни

и любопитни в своята невинност?

Аз щях да ви направя богоравни!

Но той изгони ги и то защото:

„… да не прострат ръка, и като вкусят,

да заживеят вечно.“^[3] — Кой го каза?

 

Каин:

Да, Той. Така съм чувал и от тези,

които пък от Него са го чули.

 

Луцифер:

Тогава кой е демонът? Тоз, който

не иска да живееш, или който

би сторил да си вечен и да имаш

Познанието?

 

Каин:

                        Двете или нищо!

 

Луцифер:

Едното имаш. Другото зависи

от теб.

 

Каин:

        По-точно?

 

Луцифер:

                                Ако си оставаш

какъвто си — във вечна съпротива.

И разумът е вечен, ако може

да бъде център на света, макар че

създаден е за да се раздвоява.

 

Каин:

Не изкуши ли ти Адам и Ева?

 

Луцифер:

Аз? Жалка глина! И защо?… И как?

 

Каин:

Била змията демон, казват…

 

Луцифер:

                                                        Казват?!

Кой казва? Горе никъде не пише.

А там са горди и не биха скрили,

макар от страх и суета човекът

да им приписва често свойта немощ.

Змията бе змия! И нищо друго!

И все пак не по-низша от онези,

които прелъсти — и те от глина,

но с по-висш разум — до момента, в който

ги впримчи, предварително познала

Познанието — страшно за ума им.

Как мислиш — бих ли влязъл в смъртно тяло?

 

Каин:

Но в тялото е имало и демон!

 

Луцифер:

Не, той е дремел в тялото на Ева

и змийският език го е разбудил.

Змията е била змия, повярвай,

и нищо друго — питай херувима

пред портите. След хиляди години,

които ще измият твоите кости

и костите на твоите потомци,

далечно поколение, навярно,

греха ви първороден ще опише

в красива басня — и ще ме представи

във тяло, най-презирано от мене —

презирам всеки, който се превива

пред Онзи, що твори душа и тяло,

единствено, за да му се покланят.

Щом знаем истината, ние трябва

да я разкажем. Твоите наивни

родители послушаха влечуго —

и се затриха. Има ли причина

за духовете да ги изкушават?

И биха ли могли да им завиждат

за райския затвор, когато могат

из цялата Вселена да проникват?

Но аз говоря за това, което

не знаеш, даже вкусил от Дървото.

 

Каин:

Но ти не можеш да ми кажеш нещо,

което да не знам или бих искал

да знам, а нямам ум да разгадая.

 

Луцифер:

А смелост да погледнеш във лицето?

 

Каин:

Изпитай ме!

 

Луцифер:

                        Ще смееш ли да видиш

Смъртта?

 

Каин:

                Не я е виждал още никой.

 

Луцифер:

Но трябва да опита.

 

Каин:

                                        Татко казва,

че е ужасна, а пък майка даже

заплаква, щом я споменем; Авел

поглежда към небето; Цила гледа

в земята и започва да се моли,

а Ада гледа в мене и мълчи.

 

Луцифер:

А ти?

 

Каин:

        Неясни мисли в миг започват

да се надигат в мен, когато чуя

за тази всемогъща Смърт… Каква е?

Изглежда неизбежна. Ще ли мога

да се преборя някога със нея?

Веднъж, като дете, с лъва се борих —

играхме си, докато той избяга

със рев от мен и силната ми хватка.

 

Луцифер:

Тя няма образ, но поглъща всичко,

което е родено в земна форма.

 

Каин:

Аз мислех, че е жива: кой друг може

такова зло на живите да стори?

 

Луцифер:

Попитай Разрушителя.

 

Каин:

                                                Кой?

 

Луцифер:

                                                        Него —

Твореца. Както искаш го наричай.

Твори — но само за да разрушава.

 

Каин:

Не знаех, но досещах се, откакто

чух за Смъртта. И без да съм я виждал,

изпитвам ужас. Често съм я чакал,

в безкрайната унила нощ загледан.

И щом отблясъци от меча огнен

раздвижат живи сенки в тъмнината

под портите притихнали на Рая,

очаквам да се появи; копнея

да разгадая този смъртен трепет,

загнезден в нас — ала не идва никой.

И аз премествам поглед изнурен

от нашия изгубен Рай, нагоре —

към светлинките, трепкащи в безкрая —

така прекрасни… Те дали умират?

 

Луцифер:

Хм! Може би… Но ще живеят дълго

след мен и теб.

 

Каин:

                                Нима? Това ме радва.

Не бих могъл да гледам как умират —

така красиви са!… Смъртта какво е?

Усещам, че е страшна, но какво

е всъщност? Отредена е за всички —

и грешни, и безгрешни — като зло е,

ала какво?

 

Луцифер:

Изгниваш във земята.

 

Каин:

Но ще го зная ли?

 

Луцифер:

                                        Не съм опитвал

не мога да ти кажа.

Каин:

                                        Бил съм глина,

в която няма зло. Нима навеки

ще бъда прах?

 

Луцифер:

                        Звучи ми раболепно —

Адам поне желаеше да знае!

 

Каин:

Но не и да живее — би опитал

дървото на живота.

 

Луцифер:

                                        Беше късно.

 

Каин:

Фатална грешка! Трябвало е първо

от него да яде… Но той тогава

е бил безсмъртен?… Нещо не разбирам!

Но се страхувам: от какво — не зная.

 

Луцифер:

Аз, който зная всичко и от нищо

не се страхувам — същността познавам.

 

Каин:

Нали ще ми я обясниш?

 

Луцифер:

                                                Веднага!

Но при едно условие.

Каин:

                                                Кажи го!

 

Луцифер:

Да паднеш и се поклониш пред мене^[4]

и само аз да твоят Господ.

 

Каин:

Не си обаче Господ на баща ми…

 

Луцифер:

Не съм.

Каин:

                А равен нему?

 

Луцифер:

                                                Не. Аз нямам

със него нищо общо. И не искам!

По-слаб или по-силен в гордостта си —

но никога слуга или съдружник

на силата му. Аз живея сам,

но съм велик — покланят ми се много

и още много ще ми се покланят.

Бъди сред първите!

 

Каин:

                                        Не съм се кланял

до днес дори на бащиния Господ,

макар че Авел често ми се моли

да носим приношенията двама.

Защо да ти се кланям?

 

Луцифер:

                                                Значи нивга

не си Му се покланял?!

 

Каин:

                                                Казах вече.

И мислех си, че след като владееш

Познанието, сигурно го знаеш.

 

Луцифер:

Онези, що не се покланят Нему,

покланят се на мен.

 

Каин:

                                        Но аз не искам!

 

Луцифер:

Е, все едно е — ти си мой поклонник.

Това, че никога не Му се кланяш,

те прави като мен.

 

Каин:

                                        А ти какъв си?

 

Луцифер:

Познавам всичко земно и отвъдно.

 

Каин:

Разкрий ми тайната на битието!

 

Луцифер:

Последвай ме тогава!

Каин:

                                        Ала трябва

да работя земята. Обещал съм…

 

Луцифер:

Какво?

 

Каин:

        Да набера от плодовете.

 

Луцифер:

Защо?

 

Каин:

        За да принасяме със Авел

пред някакъв олтар.

 

Луцифер:

Нали ми каза,

че никога не си му се покланял!

 

Каин:

Но Авел ме склони с молби горещи.

Това е негов принос — и на Ада.

 

Луцифер:

Разколебан си?

 

Каин:

                                Тя ми е близначка!

Родена е от същата утроба!

Изтръгна обещание със сълзи.

За да не плаче — бих понесъл всичко,

дори и поклонение пред Него.

 

Луцифер:

Последвай ме тогава!

 

Ада:

                                        Скъпи Каин,

дошла съм да те търся; час настъпи

за радост и почивка — ти ни липсваш.

Не си се трудил днес, но аз работих

за двама. Плодовете са узрели

и греят като слънце сред листата.

Ела със мен!

 

Каин:

                        Не виждаш ли?

 

Ада:

                                                        Да — ангел.

И други път са идвали.

 

Каин:

                                                Но този

е по-различен.

 

Ада:

                                Има ли различни?

Да го поканим — ще ми е приятно

да ни гостува.

 

Каин:

                        Искаш ли?

 

Луцифер:

                                                Аз исках

да бъдеш мой!

Каин:

                        След малко тръгвам с него.

 

Ада:

И ни оставяш?!

 

Каин:

                                Да.

 

Ада:

                                        И мен?

 

Каин:

                                                        О, Ада!

 

Ада:

Да дойда с теб!

 

Луцифер:

                                Не може!

 

Ада:

                                                А ти кой си

да ни разделяш?

 

Каин:

                                Той е бог.

 

Ада:

                                                        Така ли?

 

Каин:

Говори като бог.

 

Ада:

                                Змията също

говореше така, ала излъга.

 

Луцифер:

Сега грешиш! Не беше ли дървото

Дървото на Познанието, Ада?

 

Ада:

За наше съжаление безкрайно.

 

Луцифер:

Но то е и познание! Така че,

не е излъгала. Ако приемем,

че е подвела някого — било е

чрез истината — тя пък в същността си

е винаги Добро.

 

Ада:

                                Ала каквото

научим за това, прибавя само

към злото зло: изгонване от Рая,

и страх, и труд, и пот, и скръб… И ние,

разкаяни, очакваме утеха —

но няма! Каин, не отивай с него!

Живей какъвто си! И ме обичай!

Аз те обичам!

 

Луцифер:

                        Може би по-много

дори от майка си и от баща си?

 

Ада:

Да. Грях ли е?

 

Луцифер:

                                Не още, но ще бъде

след време сред децата ви.^[5]

 

Ада:

                                                        Как!? Значи

Енох да не обича дъщеря ми?

 

Луцифер:

Не както ти обичаш Каин.

 

Ада:

                                                        Боже!

Нима не ще се любят те и раждат

любими същества? Нали от тези

гърди са сукали! Нима баща им

не е роден от същата утроба,

която мен роди? И ние с него

не се ли любим и от любовта ни

не се ли раждат същества, които

след време ще се любят както ние

ги любим? Както аз те любя, Каин!

О, моля те, не тръгвай с този ангел!

 

Луцифер:

Но този грях не е от мен измислен.

И не е грях за вас — дори да бъде

след време грях за вашите потомци.

 

Ада:

Какъв е този грях, когато може

и да не бъде грях? И щом зависи

от обстоятелствата, то тогава

сме роби на…

 

Луцифер:

                        И същества по-висши

от вас са роби; и от тях по-висши

биха могли да бъдат, но избраха

да са свободни — ако ще да страдат —

вместо да бъдат жалки блюдолизци

сред химни и неискрени молитви

към Него — Всемогъщия, чието

могъщество не се крепи на обич,

а само насилие и ревност.

 

Ада:

Но всемогъщите са и всеблаги.

 

Луцифер:

Така ли бе в Едем?

 

Ада:

                                        Не се опитвай

със прелест да ме изкусяваш — виждам,

че ти си по-приятен от змията,

но лъжеш като нея.

 

Луцифер:

                                        Като нея

говоря истината — питай Ева!

Нима ще отречеш, че тя познава

добро и зло?

 

Ада:

                        О, майко! Ти си яла

плод, по-горчив за твоето потомство,

отколкото за тебе. Ти поне си

прекарала във Рая младостта си —

щастлива, редом с ангели щастливи.

А ние днес, прокудени от Рая,

за присмех сме на духове, които

изопачават божиите думи

и чрез самите наши странни мисли

ни изкушават — както ти била си

във онзи час на безразсъдна жажда

сред Рая изкушена от змията.

Не мога на безсмъртния пред мене

да отговоря… Нито да го мразя!

И гледам го с опияняващ ужас,

ала не бягам… В погледа му има

привличане, което приковава

очите ми… И властно ме притегля

все повече и повече… О, Каин!…

Издърпай ме!… Спаси ме!… Каин!… Каин!…

 

Каин:

Но той не е зъл дух! Кое те плаши?

 

Ада:

Не е ни бог, ни божий. Зная много

от ангелите — този не прилича

на тях…

 

Каин:

        Но има и по-висшо войнство —

архангелите.

 

Луцифер:

                        И дори по-висши

от тях.

 

Ада:

        Но те не са благословени!

 

Луцифер:

Ако благодатта изисква робство —

не са.

 

Ада:

        Бях чувала веднъж да казват,

че херувимите се славят с мъдрост,

а серафимите с любов. Навярно

от първите си, след като не любиш.

 

Луцифер:

Щом любовта пред мъдростта ми гасне,

кой трябва да съм аз, щом ти не можеш

да ме обичаш? След като се славят

с любов по-малка всички херувими,

то серафимската любов, тогава,

невежество би трябвало да бъде.

Че обич и познание не могат

да бъдат съвместими, го доказва

на вашите родители съдбата.

Преди да стане късно, изберете:

Познание или Любов! Баща ви

от страх направи вече своя избор.

 

Ада:

О, Каин — Любовта!

 

Каин:

                                        Та аз я имам

към тебе. Ада! Други не обичам!

 

Ада:

Родителите ни?

Каин:

                                А те когато

откъснаха плода, заради който

по-късно ни изгониха от Рая,

обичаха ли ни?

 

Ада:

                                Но ние още

не сме били родени — и да бяхме,

не бихме ли ги любили тъй, както

обичаме и нашите дечица?

 

Каин:

О, моя скъп Енох!… И мойта щерка!

Какво ги чака! Бях почти забравил!

Но то ще бъде помнено навеки —

и след стотици хиляди години

ще мразят вечно спомена за оня —

посял в един и същи час зърното

на Злото и Човека. Те са яли

от чудното дърво — и да не бъдат

сами в нещастието си, родили

и мен, и теб, и другите… И други

стотици, милиони, милиарди

ще се родят навярно, за да могат

в наследство да получат скръб, стократно

преумножавана през вековете.

И аз да съм на всички тях баща им!

И нашата любов, и прелестта ти,

възторга ни, и тихата наслада,

и всичко във децата ни, което

обичаме, ни води неизменно —

й тях и нас — през толкова години

на грях и болка и на скръб безмерна,

подсилвана от мигове на радост —

към тази непозната Смърт! Едва ли

дървото на познанието има

такива свойства — след като са яли,

би трябвало да знаят вече всичко —

и на Смъртта загадъчната тайна.

Те знаят само туй, че са нещастни —

а то се вижда без дърво и змии!

 

Ада:

Не съм нещастна, Каин! Ако беше

и ти щастлив…

 

Каин:

                        Бъди сама щастлива!

Какво да правя с щастие, което

ме унижава?

 

Ада:

                        Знаеш, че не мога

ни да живея, ни да съм щастлива

без тези покрай мен, като изключим

Смъртта — но след като не я познавам,

не ме е страх, макар и да изглежда

една ужасна сянка — ако съдя

по чутото…

 

Луцифер:

                Ти казваш, че не можеш

сама да си щастлива?

 

Ада:

                                        Как? О, боже!

Кой може да е сам — и сам да бъде

щастлив или добър?! Та самотата

за мен е грях — освен ако не мисля,

след колко време ще се видя с брат си

и с брат му, и с децата си, и с татко…

 

Луцифер:

Но Бог е сам! И може ли да бъде

щастлив, самотен и добър?

 

Ада:

                                                        Той има

и ангели и смъртни — да го радват.

И е щастлив, дарявайки ги с радост.

Не е ли щастие да даваш радост?

 

Луцифер:

Попитай татко си, изгонен скоро.

Или сина му. Питай си сърцето.

Защо е неспокойно?

 

Ада:

                                        Не! О! Ти си …

Небесен ли си?

 

Луцифер:

                                Щом не съм, попитай

даряващия тази „вечна радост“

какво е тя? Творецът на живота —

всеблагият и всемогъщ Създател —

единствен знае и го пази в тайна.

И трябва да търпим — но ний се борим,

макар и серафимите да казват,

че няма смисъл. Опитът си струва —

по-лошо от това едва ли има.

В духа се крие мъдрост — тя му сочи

доброто. Както призори в мъглата

пред погледа на влюбените смъртни

една звезда на изток засиява —

която бди и утрото посреща.

 

Ада:

Прекрасна е! Обичам я, защото

е най-красива.

 

Луцифер:

                        А не й се кланяш!

 

Ада:

Не. Татко ни единствено почита

Незримото.

 

Луцифер:

                        Но зримите му форми

са най-красивото от всичко зримо.

И ярката звезда на изток сутрин

е Княз на цялото небесно войнство.

 

Ада:

Баща ни пък е виждал Бога, който

е сътворил и майка ни, и него.

 

Луцифер:

А вие?

 

Ада:

        Да — в творенията божи.

 

Луцифер:

А него жив?

 

Ада:

                        Не. Само във баща ми

и в ангелите — те са Негов образ…

Макар и не по-силни и прекрасни

на вид от тебе, те са по-сияйни —

като спокоен ден, облян във слънце.

А ти си като вечна нощ, в която

прорязват мрака морави огньове

и в чуден хор звезди неизброими

обсипват свода тайнствено-вълшебен

като безброй слънца — така прекрасни

и приказно-примамни… И ни теглят

към себе си … И пълнят ми очите

със сълзи… И ти също… Ти изглеждаш

нещастен… Не прави и нас нещастни!…

Ще плача и за теб…

 

Луцифер:

                                О, тези сълзи!

Какво море от тях ще се пролее!

 

Ада:

От мене ли?

 

Луцифер:

                        От всички.

 

Ада:

                                                Как от всички?

 

Луцифер:

От милионите и милиарди —

от цялата земя — сега безлюдна,

от бъдещия Ад, с души претъпкан…

И всички са в чреслата ви!

 

Ада:

                                                        О, Каин!

Но този дух проклина!

 

Каин:

                                                Да проклина!

След него тръгвам аз!

 

Ада:

                                        Къде?

 

Луцифер:

                                                        Където

ще бъде само час, ала ще види

за този час на много дни съдбата.

 

Ада:

Но как така?

 

Луцифер:

                        А вашият Създател

за колко дни от световете стари

създаде нов? Не мога ли аз, който

участвах в този труд, да ви покажа

за час това, което е направил

за много часове или за малко

ще разруши?

 

Каин:

                        Води ме!

 

Ада:

                                        Обещай ми,

че само час!

 

Луцифер:

                        Единствен — обещавам.

Знай, нашите дела не са подвластни

на времето и можем цяла вечност

да съберем във час и да разтеглим

часа във вечност. Ние сме безсмъртни —

не мерим никога със смъртна мярка.

Това е тайна!… Каин, тръгвай с мене!

 

Ада:

Ще се завърне ли?

 

Луцифер:

                                Да, жено! Каин

единствен (той е първи и последен

освен Сина^[6]) оттам ще се завърне,

за да направи онзи свят — притихнал

в очакване — населен като този.

Сега във него има неколцина

заселници.

 

Ада:

                А ти къде живееш?

 

Луцифер:

Из цялото пространство. Там, където

е Бог — и аз съм там. Чрез мене всичко

разделя се: живот и смърт; и време

и вечност; и небето и земята;

и онова, което ни земя е,

нито небе — където са живели

или пък след години ще живеят…

Това са моите царства, така че

разделям всичко негово, но имам

и свое царство — то е само мое!

Ако не съм това, което казвам,

не бих стоял пред вас. Не са ли зрими

и ангелите Му?

 

Ада:

                                Такива бяха

и в онзи час, когато проговори

на майка ни змията.

 

Луцифер:

                                        Казах, Каин!

Ако жадуваш знание, аз мога

да ти го дам. Дори не се налага

да вкусваш плодове, които могат

да те лишат от малкото, което

ти е останало. Тръгни след мене!

 

Каин:

Държа на думата си!

 

Ада:

                                        Каин! Каин!