Джордж Байрон
Каин (5) (Мистерия)

СЦЕНА II

Адът

 

Каин:

О, колко мълчаливи и огромни

са тези светове — изглеждат много!

И все пак по-населени от тези

безбройни, ярки и сияйни сфери,

увиснали сред небесата горе,

които бях помислил, че са живи

блестящи исполини, но отблизо

видях, че са създадени да бъдат

по-скоро обиталища на живи,

отколкото самите да живеят.

Но тука всичко тъне в здрач и сянка

и сякаш е отминало отдавна.

 

Луцифер:

Това е Царство на Смъртта! — Как може

да е сегашно?

 

Каин:

                        Зная твърде малко,

за да отвърна нещо на въпроса.

Но ако има истина в онези

безкрайно скучни притчи на баща ми,

това е… Господи!… Не ми се мисли!…

Проклет да е навеки този, който

е дал живот, след който смърт настъпва

и жалка плът, която няма сили —

дори безгрешна — да остане жива!

 

Луцифер:

Баща си ли проклинаш?

 

Каин:

                                                А баща ми

преди да ме роди, какво направи?

Нима не ме прокле, когато вкуси

от онзи плод ужасен?

 

Луцифер:

                                        Право казваш!

Проклятието явно е взаимно.

Но имаш синове и братя?

 

Каин:

Нека

го разделят със мен — това получих

в наследство — и това ще им оставя!

О, вие, безконечни и унили

царства на плаващи, огромни сенки —

и зрими, и незрими, ала всички

могъщи и неизразимо скръбни —

какво сте вие? И дали сте живи

или пък сте живели?

 

Луцифер:

                                        Нещо средно.

 

Каин:

Тогава що е смърт?

 

Луцифер:

                                        Не си ли чувал

от онзи, който те роди, че тя е

един по-друг живот?

 

Каин:

                                        Той казва само,

че всички ще умрем.

 

Луцифер:

                                        Но ще разбуди

навярно някой ден и тази тайна!

 

Каин:

Жадуван ден!

 

Луцифер:

                        Жадуван?! Да — когато

се прояви чрез нечовешки мъки

и ви екове във мъки безконечни!…

А милиардите бездушни клетки,

които за живот ще се събудят,

единствено, за да умрат след време?…

 

Каин:

Какви са тези призраци могъщи,

понесли се край мен? Те нямат форма

на същества разумни, от които

съм виждал да прелитат покрай Рая;

ни форма на човек — като на Авел,

или Адам, или пък на сина ми.

Но без да са ни ангели, ни хора,

изглеждат от последните по-висши.

Прекрасни са — излъчват много сила,

но са неясни сенки, а с такива

не съм се срещал никога… Те нямат

крила на серафими, нито имат

лице човешко, нито пък чертите

на някакво животно, ни на нещо

живеещо… Могъщи и прекрасни,

подобно най-прекрасните и силни

от живите, но толкова различни,

че трудно бих повярвал, че са живи.

 

Луцифер:

Но са живели!

 

Каин:

                        А къде?

 

Луцифер:

                                        Където

живееш ти.

 

Каин:

                Кога?

 

Луцифер:

                                Тогава още

Земята е била съвсем различна.

 

Каин:

Адам е първият.

 

Луцифер:

                                Е, да — в рода ви.

Но твърде жалък, за да е последен

в рода на тези тук.

 

Каин:

                                А те какво са?

 

Луцифер:

Това, което и Адам ще бъде.

 

Каин:

Но са били! Какви?

 

Луцифер:

                                        Били са живи,

разумни, благи, силни и велики

и превъзхождащи баща ти — както

и тебе, след пет хиляди дузини

от поколения, ще превъзхожда

потомството ти, вече изродено.

А колко слаби са — съди самичък

по свойта плът.

 

Каин:

                                И всички са измрели!

 

Луцифер:

Изчезнали са от Земята, както

и ти от нея скоро ще изчезнеш.

 

Каин:

И значи моята Земя е тяхна?

 

Луцифер:

Била е.

 

Каин:

        Ала не като в момента —

та тя е твърде малка, за да носи

такива същества!

 

Луцифер:

                                Била е друга —

по-славна…

 

Каин:

                А защо се е смалила?

 

Луцифер:

Попитай този, който го е сторил!

 

Каин:

Но как?

 

Луцифер:

        Чрез разрушение ужасно

й пръскане на всички елементи

в безреден хаос, който се подрежда

и ражда светове. Макар и рядко

във времето това да се повтаря,

за вечността е нещо обичайно,

сега се вгледай в Миналото!

 

Каин:

                                                        То е

ужасно!

 

Луцифер:

                Но и вярно. Тези сенки

били са някога във плът, тъй както

сега си ти.

 

Каин:

                А трябва ли да бъда

след време като тях?

 

Луцифер:

                                        Попитай този,

от който си създаден. Аз те срещнах

с предците ти — каквито са в момента.

Какви били са — предугаждаш в степен,

по-низша от нищожните ти чувства

и твоята два пъти по-нищожна

безсмъртна половинка в земно тяло.

Със миналото им те свързва само

животът, а след време ще ви свързва

смъртта. И всичко друго ще те кара

да се усещаш, както се усещат

излюпените в слузестата плазма

на някоя вселена всемогъща

влечуги — и захвърлени веднага

на току-що създадена планета,

населена със същества, които

са дирили наслада в слепотата —

Рай на Невежеството; Рай, във който

Познанието е било отрова.

Но виж ги — и сегашни и предишни —

и ако тези сенки те смущават,

живей във мир и работи прилежно

земята — ще те върна там веднага!

 

Каин:

Не искам! Ще остана тук!

 

Луцифер:

                                                        И колко?

 

Каин:

Навеки! Щом ще трябва да се връщам —

по-скоро бих останал. Всичко земно

ми втръсна — ще живея с тези сенки!

 

Луцифер:

Не би могъл! Това, което виждаш,

за теб е сън, но всъщност съществува.

За да останеш, трябва да преминеш

през входа на Смъртта, през който тези,

които виждаш, минали са вече.

 

Каин:

А ние как сред тях се озовахме?

 

Луцифер:

През други вход. Но тъй като се врекох,

че ще те върна, моят дух те пази

и ти единствен дишаш сред ефира,

където всяка плът е бездиханна.

Любувай се, ала недей да мислиш,

че ще живееш тук, преди часът ти

да е дошъл.

 

Каин:

И никога ли тези

не ще се върнат вече на земята?

 

Луцифер:

Но тяхната земя не съществува —

от гърчове и спазми променена

така, че те не биха разпознали

дори едно местенце. А пък беше…

каква прекрасна беше!…

 

Каин:

                                                И сега е.

Не я обичам, не защото трябва

да я работя. Мразя я, защото

не мога да се ползвам от благата

без труд; не мога вечната си жажда

с Познание да утоля; не мога

да се преборя с този смъртен трепет!

 

Луцифер:

Това, което виждаш днес, е само

далечна сянка от това, което

земята е била.

 

Каин:

                        А тези сенки

на исполински същества, които

напомнят с нещо земните гиганти,

от чийто рев треперят лесовете,

но много по-огромни и ужасни,

на Рая от стените по-високи,

с очи, пламтящи като меча огнен

и с бивни като стволове стърчащи

без клони и кора — какво са били?

 

Луцифер:

Като това, което на земята

наричате Мамонти. А от тези

лежат стотици хиляди под нея.

 

Каин:

Но няма живи?

 

Луцифер:

                        Ни един. Защото

родът човешки, в жалкия си опит

да води с тях война, би обезсмислил

проклятието, тегнещо над него —

би бил унищожен отдавна вече.

 

Каин:

Ала защо война?

 

Луцифер:

                                Нима забрави

присъдата, която се изрече,

при вашето изгонване от Рая:

Война със всяко нещо; Смърт за всички

страдание, и болести, и мъки —

това са плодовете на Дървото.

 

Каин:

Ами животните? Нима са яли

и те от тях, та трябва да умират?

 

Луцифер:

Творецът каза, че ги е направил

за да ви служат — както вие Нему.

Как може да живеят по-щастливо

от вас? Ако не бе сгрешил баща ти,

не би пострадал никой.

 

Каин:

                                                О, горките!

Да страдат като нас за чужди грешки,

невкусили и те от плодовете,

с познание и те ненадарени!

Дървото е било измамно — ние

не знаем нищо. Бе ни обещано

Познание — поне като утеха

за бъдещата смърт — ала къде е?

 

Луцифер:

А може би смъртта е път към него.

И бидейки единствено безспорна,

поне към Истината води. Значи

Дървото — и да носи смърт — не лъже.

 

Каин:

Неясни светове! Уж виждам всичко,

а нищо не разбирам!

 

Луцифер:

                                        Да. Защото

часът ти е далеч. Плътта не може

да разбере духа… Дори е много

да знаеш, че ги има.

 

Каин:

                                        Вече знаех,

че има Смърт.

 

Луцифер:

                        Но не какво се крие

отвъд смъртта.

 

Каин:

                        Нима сега го зная?

 

Луцифер:

Но знаеш, че извън света ти има

и други светове, а тази сутрин

не знаеше за тях.

 

Каин:

                                Но те за мен са

неясни и мъгливи.

 

Луцифер:

                                Ти си смъртен,

но с дух безсмъртен — ще ги разгадаеш.

 

Каин:

А тази необятна и лазурна

кристално-бистра синева, разлята

като вода край нас, като реката,

извираща от Рая край дома ми,

но толкова безбрежна и свободна —

какво е тя?

 

Луцифер:

                Подобно нещо има —

макар и по-нищожно — на земята

Децата ти край него ще живеят —

това е първообраз на морето.

 

Каин:

Като отделен свят!… Сияйно слънце,

и тези същества в безгрижен полет

над неговата грееща повърхност!…

 

Луцифер:

Това са бившите левиатани.^[1]

Сега са тук.

 

Каин:

                        А тази исполинска

змия, която царствено надига

главата си — сто пъти по-висока

от най-високия ливански кедър —

от бездната и сякаш че се готви

във люспеста прегръдка да обвие

онези сфери, край които минах —

не е ли първообраз на змията,

която се приличаше на слънце

под райското дърво?

 

Луцифер:

                                        Попитай Ева —

тя най-добре ще може да ти каже.

 

Каин:

Но тази е ужасна, а онази

безспорно е била поне красива.

 

Луцифер:

Ти виждал ли си я?

 

Каин:

Видял съм много

подобни, ала същата, която

придума Ева от плода да вкуси —

не съм — поне във същия й образ.

 

Луцифер:

А татко ти?

 

Каин:

                        Не. Изкуши го Ева,

преди това от нея изкушена.

 

Луцифер:

Не ще я видиш. Но когато Ада

или на синовете ти жените,

ви изкушават с нещо — знай, че виждащ

това, което тях е изкушило.

 

Каин:

Съветът ти е закъснял. Жената

не може с друго да се изкушава.

 

Луцифер:

Но има и неща, с които може

самата тя мъжа да изкушава

и той — жената. Тъй че се пазете!

Съветът е приятелски — изцяло

за моя сметка, ала знам, че няма

да бъде чут — така че аз не губя.

 

Каин:

Не те разбирам.

 

Луцифер:

                                Значи си щастливец.

И ти, и твоят свят сте твърде млади.

Ти мислиш, че си грешен и нещастен —

нали така?

 

Каин:

                Не знам дали съм грешен,

но много съм нещастен.

 

Луцифер:

                                                Първороден

на първия човек! Това, което

страдание и зло сега наричаш,

е рай, в сравнение с това, което

ще дойде скоро, а пък то ще бъде

Едемски рай, сравнено със онази

окаяност на твоите потомци

и синове на техните потомци,

преумножавана през вековете.

Сега назад — обратно към Земята!

 

Каин:

Защо дойдохме тук? За да ми кажеш

това, което чух?

 

Луцифер:

                                Нали жадуваш

Познание?

 

Каин:

                За да открия пътя

към Щастието.

 

Луцифер:

                                Ако то се крие

във Истината — имаш го.

 

Каин:

                                                Излиза,

че бащиният Бог добре е сторил,

когато ни е запретил дървото.

 

Луцифер:

Но по-добре би сторил, да не беше

го сял въобще. Да не познаваш злото,

не означава, че ще го избегнеш.

То съществува — и е част от всичко.

 

Каин:

Не! Не от всичко! Няма да повярвам!

Добро жадувам!

 

Луцифер:

                                Кой не го жадува?

Кой върши зло във името на злото?

Такъв не знам до днес! Но то е квасът

на целия живот, на всяко нещо.

 

Каин:

Не бих могъл да видя вече тези

далечни, мамещи, сияйни сфери,

които зърнахме, преди да слезем

при сенките… Така прекрасни бяха!…

 

Луцифер:

И отдалече можеш да ги гледаш.

 

Каин:

Но разстоянието намалява

сияйната им слава, а от близо

блестят с величие неизразимо!

 

Луцифер:

Виж някоя от прелестите земни

отблизо — и кажи, че е красива!

 

Каин:

Така е. Най-красивото за мене,

когато е до мен, е най-прекрасно!

 

Луцифер:

Било е заблуждение! Кое е

това, което щом като е близо

до твоите очи, е по-прекрасно

от красотата по-отдалечена?

 

Каин:

Сестра ми Ада. Всичко на небето —

звездите, бледоликото светило

с лице на дух или пък негов пристан,

цветът на здрача, тайнственият изгрев,

божественият залез, който пълни

очите със сълзи, когато видя

как слънцето потъва — и на запад

догарят златни облаци над Рая;

и сенчестият лес, и тишината,

и славеят, чиито нежни трели

се сливат нощем с ангелските химни —

във моите очи изглеждат нищо,

в сравнение с лицето на сестра ми.

Загърбвам и небето и земята,

за да го гледам!

 

Луцифер:

                                Красота измамна!

В зората и цъфтежа на живота

създадена от първата прегръдка

на земни същества… Заблуда земна!

 

Каин:

Но ако беше неин брат, едва ли

би мислил същото!

 

Луцифер:

                                        О, жалък смъртен!

Нима съм брат на същества, които

отглеждат рожби?

 

Каин:

                                Почвам да си мисля,

че дружбата ти с нас е невъзможна.

 

Луцифер:

А може пък децата ви да бъдат

за мен родени… Ала щом си имаш

такова същество, защо повтаряш,

че си нещастен?

 

Каин:

                                А защо живея?

А ти защо си тъжен?… Както всичко…

Дори и Бог би трябвало да бъде —

защото сам ни е създал нещастни.

Да разрушаваш, сигурно едва ли

донася радост. Но баща ми казва,

че Той е всемогъщ — защо тогава

Всеблагият е лош? Веднъж попитах

баща си. Каза ми, че само злото

е пътят към доброто. Как доброто

ще се роди от зло? Видях по-късно

едно козле, ухапано от змия.

Лежеше то със пяна на устата,

в краката на безпомощната майка,

която блееше тъй, сякаш плаче.

Баща ми сложи билки лековити

на раната и постепенно в него

животът му безгрижен се възвърна.

И то засука майчиното виме,

а майка му възбудено стоеше

и ближеше телцето му щастлива.

„Видя ли — каза ми Адам — как злото

роди добро?“

 

Луцифер:

                        А ти какво отвърна?

 

Каин:

Не казах нищо — той ми е родител,

но си помислих, че е по-удачно

въобще да няма змии и отрова,

отколкото със билки лековити

да се спаси живот след много мъки.

 

Луцифер:

Ти казваш, че от всички ненагледни

обичаш на света най-много тази,

с която си бозал и от която

и твоето потомство ще бозае.

 

Каин:

Естествено! Какво съм аз без нея?

 

Луцифер:

А аз какво съм?

 

Каин:

                                Не обичаш нищо!

 

Луцифер:

А твоят Бог кого обича?

 

Каин:

                                                Всички.

Така твърди баща ми, но не виждам

как тези тук усещат любовта му.

 

Луцифер:

И следва, че не би могъл да кажеш

дали обичам или не, когато

не съм посочил някаква причина —

огромна и значима, пред която

останалото мигом се стопява

като снега.

 

Каин:

                Снега? А той какво е?

 

Луцифер:

Щастлив си, че не знаеш туй, с което

потомците ти трябва да се сблъскват.

Препичай се през вечното си лято!

 

Каин:

А нещо, на самия теб подобно,

нима в живота си не си обичал?

 

Луцифер:

А ти нима сам себе си обичаш?

 

Каин:

Разбира се. Но повече обичам

това, което прави поносимо

страданието и от мен самия

е повече — защото го обичам.

 

Луцифер:

Обичаш я, защото е красива.

Красива бе и ябълката в Рая.

Но щом изчезне чарът й, ще секне

и любовта ти, както всяко щене.

 

Каин:

Да секне красотата й! Как може?

 

Луцифер:

Със времето.

Каин:

                        Но мина много време,

а Ева и баща ми са красиви!

Не както серафимите и Ада,

но са красиви!

 

Луцифер:

                        Всичко ще отмине

със времето.

 

Каин:

                        Това е много тъжно,

но няма да засенчи любовта ми.

Когато красотата й изчезне,

по-много ще изгуби този, който

създава красотата, като види

такава красота унищожена.

 

Луцифер:

Съчувствам ти, задето си обикнал

това, което трябва да загине.

 

Каин:

И аз на теб, задето не обичаш

ни някого, ни нещо.

 

Луцифер:

                                        Ами брат ти?

И него ли обичаш?

 

Каин:

                                        То се знае.

 

Луцифер:

Баща ти го обича много. Също —

и твоят Бог.

 

Каин:

                        Аз също го обичам.

 

Луцифер:

Най-сляпо и покорно.

 

Каин:

                                        И покорно!?

 

Луцифер:

Той е роден след теб, а е любимец

на майка ти.

 

Каин:

                        Не искам тази обич,

която първо змията спечели.

 

Луцифер:

А бащината?

 

Каин:

                        Щом е вселюбимец,

не бива ли и аз да го обичам?

 

Луцифер:

И вашият всеопрощаващ Господ —

Йехова — насадил прещедро Рая —

и Той му се усмихва благосклонно.

 

Каин:

Не съм го виждал никога — не зная

дали се е усмихвал.

 

Луцифер:

                                        Но си виждал

сияйните му ангели.

 

Каин:

                                        Да, рядко.

 

Луцифер:

Ала достатъчно, за да усетиш,

че те обичат брат ти и приемат

и жертвите му твърде благосклонно.

 

Каин:

Навярно. Но защо ми го говориш?

 

Луцифер:

Защото за това си мислил често.

 

Каин:

Дори да съм — защо ми го припомняш?

 

О, Дух! Сега сме в твоя свят и нека

за моя не говорим! Ти ме срещна

със чудеса, показа ми онези

могъщи сенки, някога живели

на нашата земя преди баща ми,

в сравнение с които сме нищожни;

показа ми и звездните простори,

в които моят свят е малка точка;

показа ми и царството на тази,

с която вече ни венча баща ми —

Смъртта; показа ми ужасно много,

но не и всичко! Хайде, покажи ми

къде живее Бог! Къде е Раят,

сред който обитава? Или твоят!

 

Луцифер:

И тука, и навсякъде в безкрая.

 

Каин:

Но ти живееш някъде и имаш

отделно обиталище — тъй както

човекът — своята земя и всяко

от съществата — своята стихия.

Дори които вече са умрели,

за да живеем ние — имат царство.

Ти имаш свое, както и Йехова —

нали не обитавате съвместно?

 

Луцифер:

Така е — ние заедно владеем,

но нашите царства са разделени.

 

Каин:

Не може ли единият самичък? —

Една единна цел навярно може

да примири стихиите, които

в момента се раздират помежду си.

Как духовете — мъдри и безсмъртни —

търпят раздор? Не сте ли като братя

по същност, по природа и по слава?

 

Луцифер:

Не си ли брат на Авел?

 

Каин:

                                                Ний сме братя

и братя ще останем. Но нима е

духът като плътта? И той ли може

да влиза в спор? Безсмъртие със Вечност?

Разкъсвате нещастната вселена…

Защо?

 

Луцифер:

        За да владеем.

 

Каин:

                                        Ти ми каза,

че двамата сте вечни.

Луцифер:

                                        Да.

 

Каин:

                                                Но този

безкраен необят е безграничен!

 

Луцифер:

Така е.

 

Каин:

        И не можете ли двама

над него да владеете? Не е ли

достатъчен? Защо сте разделени?

 

Луцифер:

И двамата владеем.

 

Каин:

                                        Ала злото

единият го върши.

 

Луцифер:

                                Кой?

 

Каин:

                                                Ти, който,

дори да си добър, добро не вършиш.

 

Луцифер:

Да върши този, който ви създаде!

Нали сте негови!… Нима сте мои?

 

Каин:

Тогава остави ме, щом съм негов,

или ми покажи къде живееш

или пък неговото царство!

 

Луцифер:

                                                        Мога

и двете, но ще мине малко време —

и ти ще влезеш във едно от двете

завинаги.

 

Каин:

                Защо не днес?

 

Луцифер:

                                                Защото

с човешкия си ум едва проникна

във малкото, което ти показах —

и просто, и нагледно — а жадуваш

познание за Двойнствената Тайна!

За Двата Принципа! Нима желаеш

отблизо да погледнеш върху трона

лицата на великата им тайна?

О, глина! Опомни се! Ако видиш

дори едното — ти ще се погубиш!

 

Каин:

О, нека да умра, но да ги видя!

 

Луцифер:

Достоен син на тази, що откъсна

от райското дърво! Но ще загинеш,

а няма да ги видиш! Тази гледка

не се открива пред човешки поглед.

 

Каин:

А след смъртта?

 

Луцифер:

                                Смъртта е подготовка.

 

Каин:

Сега по-малко ме е страх от нея,

щом води към неща определени.

 

Луцифер:

А аз сега те връщам на Земята —

и ти ще продължиш рода Адамов,

и ще ядеш, ще пиеш, ще се трудиш —

сред смях и плач — и ще умреш накрая.

 

Каин:

Защо тогава ме доведе — всичко

това да видя?

 

Луцифер:

                        Каза, че жадуваш

Познание — и аз ти го показах.

Нима не ти помогнах да познаеш

самия себе си?

 

Каин:

                        Та аз съм нищо!

 

Луцифер:

На вашето познание таванът

ще бъде да познаете с ума си

нищожността на смъртната природа.

Предай това на своето потомство

и то ще го спаси от много мъки!

 

Каин:

Надменен Дух! Макар и горд пред мене,

ти имаш господар!

 

Луцифер:

                                        О, не! Кълна се

в Небето — то е Негово; кълна се

във бездната; кълна се във безкрая

на световете и в живота, който

разделям с Него — не и не! Аз имам…

да кажем… Победител, ала няма

над мен по-висш! Покланят Му се всички,

но не и аз! Воювам срещу Него

тъй, както някога във небесата…^[2]

Из цялата вселена: в дълбините

на Ада, в световете на всемира,

в безкрайността на векове и вечност —

навеки ще оспорвам всичко…, всичко!

И всеки свят, звезда или вселена

на косъм ще виси, докато свърши

Великият конфликт — докато падне

единият… Но ние сме безсмъртни —

и как тогава може да затихне

взаимната и вечната омраза?!

Понеже победи, а аз изгубих,

ме обяви за Зло. А Той какво е?

Да бях спечелил, всеки би приемал

делата Му за зли. А вий, нещастни,

новородени смъртни — на Земята

получихте ли дарове от Него?

 

Каин:

От малкото — голяма част горчиви.

 

Луцифер:

Тогава да се връщаме — да вкусиш

останалите милости небесни

Сами по себе си не съществуват

Добро и Зло — и който ви ги дава

не ги е сътворил като такива.

Добро ли е — Добър го наречете,

но ако Той е изворът на злото,

не казвайте, че то е мое дело,

когато знаете от где извира.

И не съди по думите, дори и

изречени от дух, защото само

но плодовете всичко се познава.

Фаталното дърво те е дарило

с един прекрасен дар, наречен Разум!

Не разрешавай друг да го владее

и със заплахи да те принуждава

да вярваш не в това, което виждаш

или което шепне ти сърцето!

Мисли и твърд бъди и си създавай

свой собствен свят във себе си, защото

светът край теб за там е недостоен.

Така ще се издигнеш до онази

божествена природа и ще можеш

да победиш човешката във тебе.