Ърскин Колдуел
Горкият глупак (5)

Глава 4

Луиза лежеше с широко отворени очи и се вслушваше в очакване на Блонди. От близо седмица го нямаше никакъв. На тръгване си остави палтото и каза, че за сега нямало да му трябва. Не рече нито къде отива, нито какво смята да прави. Просто си остави палтото в стаята и излезе.

Беше под нулата. Предишния ден отново бе паднал сняг и през нощта застудя. Мъжете, които работеха на долния етаж, ги нямаше и радиаторите от два дни леденееха несгрети. Пари нямаше и за кофа въглища. В стаята бе студено.

Преди Блонди да си тръгне, Луиза му бе разказала за себе си. Сега схвана колко ли невероятна му се е сторила нейната история. Като стана да върви, погледна я, сякаш го е излъгала. „Господи!“ бе възкликнал, когато му призна, че е станала проститутка по собствено желание. „Господи! За какъв дявол си го пожела?“ — шепнешком бе я попитал той. Разбра, че той не иска да му отговаря. Щеше й се да му разкаже колко е била самотна, но той се надигна, повтори „Господи!“ и излезе, оставяйки палтото си. И оттогава никакъв го нямаше. А би искала да е тук. Блонди й харесваше. Зад главата й вятърът на зимната нощ стенеше и виеше край ъгъла. В стаята ставаше все по-студено. А шумът в къщата не стихваше. Тъпият тътен на тежка стока, която вкарват и извличат от къщата, отекваше по всички етажи. Камионите допираха стената със задници, а мъжете почваха да товарят и разтоварват.

Някъде след три часа Луиза чу тихото щракане на бравата. Вратата бързо се затвори и без да пали лампа, до леглото се приближи Блонди. Тя не го видя, но усети голямата му сянка над себе си. Той намери опипом леглото и докосна Луиза. Огромните му ръце бяха ледени. Пръстите погалиха Луиза, а едната му ръка нежно обви шията й. И тя го чу тихо да си шепне:

— Луиза, Луиза!

Докосваше я за първи път. Устните му внезапно подириха нейните в мрака и той я целуна. Луиза остана безмълвна и неподвижна. Блонди я прегърна и с другата си ръка и силно я притисна. За миг тя изгуби дъх. Времето минаваше, а той стоеше коленичил до леглото, взел я в здравите си ръце.

— Къде беше, Блонди?

— Луиза — дрезгаво прошепна той. — Трябваше да те видя. Затова се върнах.

— Какво стана с тебе?

— И аз не знам. Но трябваше да те видя.

Лицето му бе студено, дрехите мокри от топящия се сняг. Разкопча се и свали яката. Дланите му постепенно се стопляха от топлината на тялото й. Луиза таеше дъх и тръпнеше от радост, че Блонди се е върнал. Дано на сутринта не си отиде пак!

Блонди се изправи и свали мокрите дрехи. Като се наведе да развърже обущата си, тя долови в рошавата му коса студения дъх на нощта. Блонди запали цигара и трескаво дръпна десетина пъти, без да я вади от уста. После я хвърли през прозореца и тя падна в ледената вода на реката. През прозореца нахлу вихрушка сняг и едва не засипа леглото. Някъде долу в нощта продължително и на три пъти изпищя локомотив. Ако беше лято, сега вече по небето щеше да се е появила първата заря. Вятърът заблъска хлабавите панти на прозореца.

Луиза се премести в другия край на леглото и дръпна Блонди на затопления от нея чаршаф. Целият беше измръзнал и влажен и топлината го накара неволно да изтръпне. Тя се опита да стопли нозете му със своите. Блонди я обгърна през шията и я притегли.

— Колко си топла и приятна — прошепна той. — Трябваше по-рано да се върна.

— Нали утре няма пак да избягаш? — Луиза тихо заплака. Сълзите й потекоха по бузите и той ги усети на лицето си.

— Искаш ли да остана?

— Ти знаеш, Блонди, че вече не мога без тебе. — Гласът й пресекна, разтърсиха я ридания, които не успя да скрие. — Липсваш ми. Защо не си дойде по-рано?

— Не можех. Но повече няма да отсъствам толкоз време, стига ти да ме искаш.

— Моля те, Блонди, не ме оставяй! Трябваш ми. Не искам вече да живея без тебе… аз… аз — хълцанията заглушиха думите в гърлото й. Той целуна очите й и се опита да я увери, че повече няма да я напуска. Тя отчаяно се притисна о него.

— Много те обичам, Луиза.

— Блонди, аз никога по-рано… тук има нещо… сега е някак друго… Не знаех, че може да бъде и така. Все едно, че си на небето… чудесно е…

— И аз не знаех, че целувката може да е толкова хубава — прошепна той.

— Аз също. Колко е хубаво, Блонди. — Фъртуната напря в стената на сградата и изсъска зад ъгъла. Виеше като подплашени млади вълци, затънали посред нощ в снега. Струваше й се, че се враства в него. — Блонди, и аз те обичам — продума тя в гърдите му. — Никога не съм подозирала, че мога. Нали от това няма нищо по-хубаво, Блонди? — Притиснаха се отчаяно, сякаш някой иска да ги раздели. Ръцете му бяха здрави, просто от стомана. Затъкна завивката около раменете й. — Не искам вече да си ходиш, Блонди. Толкова ми е самотно. И студено.