Ричард Бах
Небето винаги е там (41)

Смърт в един следобед — история за извисяването

Не бе отронил и дума преди този следобед на този първи ден. Тогава, докато се подготвяхме за участието си в отборното летене с планери и здраво свързани с паяжината от ремъци на парашутите и предпазните колани, изпробвахме механизмите за управление, въздушните дефлектори и устройството за освобождаване от теглещото ни въже, той каза:

— Сякаш се подготвяме за предстоящото раждане. Бебето се чувства така, привързано към новото си тяло.

Трябва да ви кажа, че той не говореше такива неща преди.

— Това не е тяло — отвърнах твърдо, но не грубо. — Погледни датата на производство, ето тук. Швайцер 1–26, едноместен планер. Всички останали самолети на пистата са безмоторни самолети 1–26, ето го и Харис Хил, това тук е състезание. Дошли сме, за да победим, не забравяй това! Хайде да се захващаме за работа, ако нямаш нищо против.

Той не отвърна. Опита се да разхлаби примката на каишите и бързо и леко издърпа лоста за управление, както пианистът движи пръстите си в последния момент, преди концертът да е започнал.

Super Cub, самолетът, който щеше да ни тегли, се нагласи пред нас и двестафутово найлоново въже бе закрепено към самолета ни. Бяхме готови за излитане.

— Безпомощен. Няма нищо по-безпомощно от един планер, прикован за земята.

— Да-а — казах, — готов ли си?

— Да тръгваме.

Дадох сигнал на пилота пред нас. Къбът залази напред, въжето запълзя като змия и нашият тромав красив Швайцер тръгна напред.

Предният самолет даде газ и ние се понесохме… след секунди задействахме елероните, след това руля, и най-накрая хоризонталния стабилизатор. Дръпнах лоста назад и самолетът се издигна над пистата, само на няколко фута, за да улесни излитането на Къба. Вече летяхме, вятърът се втурна срещу нас, а лостът трептеше в ръцете ни.

— Родихме се — каза той спокойно. — Ето какво означава да се родиш.

Без да попита, той пое управлението на планера, и Швайцер се понесе несигурно с огромните си, дълги криле като малък делфин след теглещия ни самолет. Справяше се добре — не превъзходно, но не и чак толкова лошо. Бе умерено добър пилот, бих казал, с неголям опит.

Хълмът, който наричаха Харис Хил, се отдалечаваше под нас. Къбът зави, за да последва хребета на хълма — набра височина. Макар и да усещахме голямата височина, макар и да можехме още минута след излитането да се откъснем от въжето, ние продължавахме кротко да бъдем влачени, смятайки, че е мъдро да използваме тази помощ, докато можем.

— Забеляза ли — каза той, — докато напредваме, свързани чрез това въже със самолета пред нас, нашето летене прилича на израстването на малкото дете? Докато свикваш със съществуването, самолетът-майка те тегли, предпазва те от пропадане във въздушни ями и те издига високо нагоре. Извисяването в небето е като човешкия живот, не мислиш ли?

Въздъхнах. Продължаваше да говори така и пропускаше малките фини трикове, използвани във всяко състезание. Можехме да насочим самолета пред нас по необходимия курс, ако опънехме силно въжето, изнасяйки се вляво от опашката му. Можехме да спрем бързото му движение нагоре, издигайки се над него. Подобни трикове можеха да ни осигурят свободно движение още няколко стотици ярда, а това имаше значение в тази надпревара. Но той пренебрегваше тези възможности, нещата, които вече бях научил, и продължаваше да пи-лотира по своя си неумел начин.

— На децата така им е по-лесно — те продължават да бъдат теглени напред, в живота им няма напрежение, не се налага да взимат решения сами. Не се тревожат, че ще потънат рязко надолу или че ще трябва да търсят изход след своето пропадане. Носени напред от майката-самолет — ето това се нарича сигурност.

— Ако завиеш малко наляво… — прекъснах го.

— Но щом е вързан с това въже, той не е свободен и трябва да мисли за това.

Изнервен, се опитвах да взема думата. Исках да го накарам да „побутне с лакът“ самолета-водач, за да ни изтегли още надясно. Това не беше измама. Всеки пилот го правеше.

— Съвсем скоро ще се освободя — каза той.

Преди да успея да го спра, той дръпна ръчката за освобождаване от въжето и — баам — ние вече летяхме волни в небето. Шумовете от високата скорост стихнаха и ние безшумно се понесохме напред.

— Това не е особено находчиво — обадих се аз. — Можеха да ни изтеглят още 200 фута…

— Исках да се освободя — каза той, като че ли това бе някакъв отговор.

За негова чест обаче направи завой, следвайки начертания маршрут, и насочи носа на самолета по посока на вятъра към крайната цел, която отстоеше на 40 мили. Достигането й с 1–26 не бе лесна задача и което беше по-лошо — забелязахме огромна въздушна яма между нас и първите кълбести облачета над долината.

Планирането до тях щеше да бъде бавно и мъчно, вероятно щяхме да се намираме на твърде малка височина и да преминем под въздушния поток, който ги издигаше нагоре. Той задържа избрания курс и увеличи скоростта, за да успеем да се промъкнем през въздушната яма. Забелязах, че повечето от другите планери кръжаха над хълма, използвайки възходящите течения около хребета, в очакване на мощен отвесно издигащ се поток от топъл въздух, който да ги изкачи на безопасна височина, необходима за скока им в долината. Гледката беше прекрасна — те се виеха в кръг, сгрени от слънцето, сред пълна тишина. Знаех, докато кръжаха над билото, те ни наблюдаваха — ако опитът ни да преминем препятствието по пътя си излезеше сполучлив, щяха да ни последват.

Не зная дали щях да направя това, ако аз пилотирах. Беше твърде романтично и дръзко да атакуваш целта си веднага след като прекъснеш връзката си с теглещия те самолет. Ако не успееш, ако ямата те завлече и те удари в земята, ти си мъртъв, вън си от играта. Разбира се, ще загинеш и ако прекараш целия ден над билото на хълма, поддържан от възходящите въздушни течения. В играта трябва да достигнеш целта, това изисква и смелост, и предпазливост. Моят приятел бе избрал смелостта. Ние се отдалечавахме от хълма, потъвайки надолу с триста фута за минута.

— Прав си — каза той, прочел моите колебания по изражението на лицето ми. Ако летим така още една минута, няма въобще да можем да се върнем до хълма. Не си ли съгласен с това? Рано или късно човек трябва да загърби своята безопасност, осигурена от теглещи го машини и възходящи въздушни потоци, без значение как ще направи това.

— Предполагам, че е така.

Ако бяхме изчакали, някакви топли въздушни течения вероятно щяха да се появят в долината. Не можехме да се задържим във въздуха повече от пет минути, след това по принуда трябваше да изберем подходящо място за кацане и да се приземим. Навъсен, започнах да търся подходяща ливада, мислейки си, че трябваше, като другите, да не бързаме толкова много. Обичах да се рея високо в небето. Не ми допадаше перспективата да пропилея един дву- или тричасов полет, само защото това момче беше голям куражлия. Всяка минута се спускахме с 400 фута надолу.

— Човек трябва да покаже най-доброто, на което е способен.

— Твоето „най-добро“ е различно от моето. Следващия път ме остави аз да пилотирам, разбра ли?

— Не. — Никога не ме слушаше, с изключение на минута-две… Често правеше ужасни грешки, но понякога се справяше блестящо, пилотирайки наистина красиво. Трябва да призная това. С грешки или не, красиво или не, той обаче никога не ме оставяше да управлявам самолета, с който летяхме.

Взимахме триста фута за минута и бяхме на около деветстотин фута над земята.

— Това е то — обадих се. — Затегни колана… както вървят нещата.

Той не отговори и зави към павирания паркинг, огрян от слънцето

— Може би не.

Играта беше приключила. Знаех го. Всичко свърши. Насочвайки се към паркинга, който беше твърде къс за приземяване, той щеше да разбие самолета на малки парчета, които щяха да се разпръснат навсякъде около нас. Нямаше друго място за приземяване… телеграфни жици, дървета, пътища. Двеста фута в минута, плъзгайки се през седемстотин фута море от въздух.

— Този път го направи, приятелю, просто го направи. — Нищо друго не ни оставаше, освен да се ударим в земята. Не беше достатъчно добър пилот, за да приземи 1–26 в това пространство, без да го прегъне на две. А. Дж. Смит може би щеше да успее, но това момче, прекарало само няколко часа в този самолет, нямаше никакъв шанс. Мислех си, че всеки момент ще се взривим. Ако аз пилотирах, сега щяхме да сме в безопасност, реейки се спокойно, носени от въздушното течение над билото на хълма. Но той винаги се перчеше и сега бяхме на крачка от катастрофата.

— Е, какво ще кажеш за това — попита той. — Най-сетне въздушно течение! Издигаме се — с 250–300 фута в минута!

Направи вираж, понесен от тесен отвесно издигащ се поток над паркинга за коли. Докато летяхме нагоре, настъпи тишина.

— Отбележи — каза той най-накрая, — издигане с шестстотин фута за минута, вече пресякохме границата от 2500 фута.

— Да-а, понякога имаш фантастичен късмет.

— Мислиш, че това е късмет. Може и да е така. Може и да не е. Вярвай в съществуването на онова топло течение, което може да те понесе нагоре, никога не се отказвай да го търсиш и се обзалагам, че ще бъдеш по-голям щастливец от онзи, който се отказва на височина от хиляда фута. Човек няма никакъв шанс да достигне своята цел, ако не се научи да намира онези подемни сили, които могат да му помогнат, не мислиш ли?

Възседнахме течението, докато то ни издигна на височина от 4500 фута. Тогава той отново насочи самолета в желаната от нас посока.

— Този тънък въздушен поток спаси главата ти — обадих се аз, а ти го изостави, обърна му гръб, без дори да се сбогуваш с него. — Шегувах се с неговите мечтателни, романтични настроения.

— Точно така. Без сбогуване. Няма никаква полза да кръжим на едно място след като сме достигнали такава височина. Да се държи здраво за вече изтласкалото го нагоре въздушно течение — това може да направи само невярващият. Можеш да намериш такъв стълб отново и отново. Единственото сигурно нещо за пилота на безмоторен самолет е знанието, че в небето има и други възземващи се топли въздушни потоци — невидими, очакващи те. Важно е той да умее да открива нещо, което съществува, което е там.

— Х-м. — Звучеше достатъчно логично сега, когато от земята ни деляха 4500 фута, но тази философия не бе особено успокояваща преди минути, когато съдбата ни поднесе онзи паркинг.

Задържахме се известно време на тази височина, но възходящият поток отслабна и ние се понесохме надолу. Достигнахме кълбестите облаци, но тук нямаше никакво топло въздушно течение, което да ни издигне нагоре. Би трябвало да има. Изведнъж ми стана много горещо. Нуждаехме се от него, под нас се простираше обширна борова гора, сурова, неприветлива планинска местност.

— Изгубихме 200 фута — обадих се. — Какво смяташ да правиш сега?

— Предполагам, че ще запазя същия курс. Мисля, че това е правилното решение, без значение дали пропадаме надолу, или не.

Правилното решение. Винаги е трудно да вземеш вярно решение, когато кръжиш над пресечена местност. При възходящ въздушен поток, например, от теб се очаква да намалиш скоростта точно когато усещаш силен тласък и ти се иска да ускориш движението, насочвайки носа на самолета надолу. При низходящ поток ти се иска да вдигнеш носа нагоре, а точно тогава трябва да го спуснеш към земята, за да набереш скорост и преминеш през въздушната яма възможно по-бързо. Правеше му чест, той се насочи надолу и премина през въздушната яма. За момента се чувствахме добре там извън нея — над покритите с борове хълмове, на височина малко под 2500 фута, без удобно място за приземяване. Летеше така, сякаш бе изучил добре няколко учебника за безмоторно летене. Нещо повече, той пилотираше така, сякаш вярваше в това, което беше написано в тях.

— Идва време — каза ми веднъж, — когато трябва да повярваш на хората, които вече са направили това, което за теб предстои. Трябва да се вслушаш в думите им, да последваш съветите им и да докажеш за себе си истинността на казаното.

Точно това той правеше в момента — прилагаше на практика диаграмите в учебниците за възходящ въздушен поток над пресечена местност.

Изгубихме височина.

— Като че ли при онзи облак има топъл въздушен поток — вдясно от крилото, на около две мили.

— Възможно е. Настъпи тишина.

— Тогава защо не завием натам, докато все още имаме необходимата височина да го достигнем. — Чувствах се като учител в началното училище, говорещ на изоставащ ученик.

— Да, добре. Погледни и наляво. Има силно възходящо течение на около десет мили от този облак. Но то е встрани от нашия курс. Ако тръгнем натам, ще наберем височина, но ще се отклоним от маршрута и ще я загубим, за да се върнем обратно. Така че защо да заобикаляме? Ще загубим време, упътвайки се заникъде. Това се случва понякога с добрите пилоти. Но няма да се случи с мен, ако мога да направя нещо друго.

— Вдигни се високо и запази тази височина — цитирах негови думи. Той дори не ме погледна.

Какъв ужасен ден! Бяхме само на 1500 фута от земята, намирахме се в средата на въздушна яма, без място за приземяване, с килим от дървета под нас. Въздухът беше застинала, натежала материя, твърда като гранитна скала. По-лошо бе от всякога. На паркинга можеше да има някакви хора, които да ни помогнат да съберем остатъците от самолета. Тук щяхме да се разбием, без никой да ни види.

— Какво знаеш ти — каза той, насочвайки самолета рязко надясно.

— Какво става? Какво правиш?

— Погледни. Друг планер.

Това беше чисто бял 1–26, носен от възходящ въздушен поток на не повече от половин миля от нас. Когато напуснахме хълма, мислех, че сме съвсем сами, но ето че през цялото време пред нас е имало някой и сега той ни посочи мястото на топлата въздушна струя.

— Благодаря ти, човече, който и да си — може би казахме тези думи едновременно.

Спуснахме се под другия Швайцер, и изведнъж вариометърът отчете изкачване от двеста фута в минута. Това не бе твърде много, но когато се случва над борова гора, простираща се до хоризонта, създава невероятно усещане. Използвахме това течение внимателно и търпеливо, преди да се откъснем от него, бяхме натрупали резерв от още 4000 фута. Другият планер вече се бе отдалечил от нас във вярната посока.

— Беше толкова мило от негова страна да ни подскаже как да се спасим.

— Какво искаш да кажеш? — звучеше раздразнен. Той не беше там заради нас. Беше го открил заради себе си и го използваше, за да набере височина. Смяташ, че той се бе насочил към това въздушно течение заради нас? Въобще не би могъл да ни помогне, ако ние не бяхме готови да получим помощта му. Ако не бяхме го забелязали или ако не бяхме повярвали, че можем да използваме този поток, сега вероятно щяхме да висим на някой боров клон.

Когато напуснахме спасилото ни възходящо течение, видяхме, че под нас, там ниско към основата му се плъзна друг планер и зави, за да набере височина чрез него.

— Виждаш ли — каза той, — този човек вероятно ни благодари за това, че го насочихме към търсената от него подемна сила, а до този момент ние дори не подозирахме, че той ни следва. Странно е, нали? Ние се издигахме нагоре и печелехме височина, а се оказва, че сме направили услуга на някой друг.

Планината постепенно премина в плоска равнина и релефът остана такъв до края на деня. Носехме се напред, отпуснат, не мислех за нищо, когато той каза:

— Погледни натам!

До пътя имаше голяма зелена ливада и в центъра й се бе приземил един безмоторен самолет.

— Много лошо — каза той с необичайно опечален глас. Бях така слисан да чуя това от него.

— Много лошо! Какво искаш да кажеш?

— Горкото момче, изминало е целия този път, а сега вече е извън играта и стои само на тази ливада.

— Сигурно си много изморен. — казах. — Той не е загубил състезанието. Разстоянието, което е изминал, му носи точки и които ще бъдат добавени към резултата от следващия и последващия ден. В крайна сметка не е толкова зле най-накрая да се приземиш, за известно време да си извън състезанието и просто да лежиш на тревата, отдъхвайки, спокоен, че ще летиш отново.

Докато гледахме надолу, син камион внимателно навлезе от пътя в полето, влачейки като ремарке след себе с дълъг тесен безмоторен самолет. Екипажът на земята щеше да смъмри пилота заради това незадоволително представяне и да очаква следващия полет, в който той щеше да покаже на какво е способен. Вероятно е научил някои неща, така че следващия път вероятно щеше да пилотира по-умело. Утре същият пилот щеше отново да се роди за състезанието, завързан с друго въже за друг самолет.

— Прав си — каза той. — Съжалявам. Разбира се, че и така не е зле. Прости ми, че бях толкова заслепен.

— Всичко е наред — не знаех дали просто не ме изпитва. Понякога го правеше.

Опитахме се да резтеглим последното плъзгане по въздуха, така че да успеем да достигнем целта, но в полумрака въздушните ями бяха по-коварни и силите не ни стигнаха. Приземихме се в едно изоставено пасбище, само миля преди крайната точка. Но ние пилотирахме според възможностите си и не съжалявахме за нищо. Дори аз не съжалявах.

Покоят ни връхлетя като смърт — най-накрая лъскавият самолет спря сред зелената морава, дъхът на вятъра изстена в крилете и отшумя надалеч.

Отворихме кабината — аз, практичният, и той, романтичният — двамата в едно и също тяло, скочихме на земята, освободени от клетката на планера, с който бяхме заедно в това приключение този следобед.

Въздухът бе прозирен и свеж. Можехме да чуем птиците, които се обаждаха в тревата.

Утре ще летим отново, разбира се, но е истинско удоволствие да отпочинем за малко, да се изтегнем в тревата и да усещаме, че сме живи.