Ричард Бах
Небето винаги е там (21)

Да бъдеш безупречен

Бях летял на запад дълго време. На запад през нощта, след това на юг, след това някъде на югозапад — посоката особено не ме интересуваше. Не те е грижа накъде летиш, когато преди часове си загубил свой ученик. Кръжиш в небето сам след полунощ и мислиш за случилото се. Това беше катастрофа, която не можеше да бъде избегната; един от онези редки моменти, в които изневиделица се появява мъгла, сякаш изникнала от нищото, и след пет минути видимостта спада от 10 на нула мили. В близост нямаше никакво летище; той не можеше да се приземи. Беше неотвратимо. В часовете до изгрева пейзажът беше странен, призрачен, целият осеян с планини. Явно бях стигнал по-далеч, отколкото предполагах, и стрелките на датчика, отчитащ количеството гориво, показваха опасно ниско ниво. Бях се изгубил, слънцето едва се бе показало — имах страхотния късмет да видя боядисан в зелено Пайпър Къб, който разклати крилете си в опит да привлече вниманието ми и направи завой, за да се приземи на една малка затревена писта в подножието на планината. Той докосна земята, стрелна се напред, клатушкайки се, и изведнъж изчезна зад огромна стена от твърда скала. Мястото беше толкова пусто и спокойно, като неизследвана пустош на Дивия Запад, че за миг си помислих, че съм си въобразил този самолет.

Тази малка ивица затревена земя беше единственото място, където можех да се приземя. Бях доволен, че съм със 150-s, вместо с някой от големите Chomanche или Bonanza. Насочих се към малката равна площ, с пълна мощ и елерони, гледайки вдясно към гранитната скала. Това беше най-късата възможна писта за приземяване. Изключване на двигателя, вдигнати задкрилки, спирачки — ние все още се движехме с двайсет възела, когато разбрах, че ще се блъснем в стената. Но удар не последва. Стената изчезна, самолетът се плъзна в една просторна каменна пещера и спря. Тя бе около миля дълга, с голяма, дълга писта. Самолети от всякакви марки и размери бяха паркирани вътре — всички до един боядисани в зелено. Къбът, който се беше приземил преди мен, изключи двигателя си и висок мъж, облечен в черни дрехи, излезе от кабината и ми посочи мястото, където можех да паркирам самолета.

При тези обстоятелства не можех да направя нищо друго, освен да му се подчиня. Докато спирах, забелязах друга фигура, която изникна от задната седалка на Къба. Този човек бе облечен в сиво; едва ли бе на повече от 18 години и ме изгледа с известно неодобрение.

Когато двигателят ми спря да работи, мъжът в черно заговори с тих, равен глас — така можеше да говори само един капитан.

— Сигурно не е приятно да загубиш свой ученик, но не би трябвало да сте небрежен към собственото си пилотиране. Трябваше да направим три обиколки около вас, преди да ни забележите.

Той се обърна към младия си спътник.

— Наблюдава ли приземяването му, мистър О’Нийл? Момчето настръхна.

— Да, сър. При скорост от четири възела, рулира 70 фута, на 6 фута вляво от осевата линия.

— Ще анализираме това кацане по-късно. Ще се видим в прожекционната зала след час.

Младежът все още бе напрегнат, леко наклони глава и си тръгна.

Мъжът ме придружи до асаньора и натисна бутона, на който бе изписано „Ниво седем“.

— От известно време Дрейк иска да се срещне с вас — каза той, — но до този момент вие не бяхте достатъчно добре подготвен за тази среща.

— Дрейк! Искате да кажете Дрейк… Той се усмихна.

— Разбира се, Дрейк, Изгнаника — човекът, обявен извън закона.

След секунда вратата се отвори със свистене и ние тръгнахме по дълъг, широк коридор, тих и безлюден, постлан с мек килим, стилно украсен с диаграми и рисунки на самолети в полет.

Значи той наистина съществуваше. Значи наистина има такъв човек. Когато ръководиш училище за пилоти, чуваш какви ли не странни истории — от време на време слушах и за Дрейк и неговата банда от пилоти. Казваха, че за тези хора летенето се бе превърнало в религия, в единствена реалност.

Говореше се, че нищо друго няма значение за тях, освен стремежът и усилията за постигане на съвършенство. Единственото доказателство за съществуването на Дрейк обаче бяха само няколко листа хартия, изписани на ръка — свидетелство за срещата с него, намерено сред останките на самолет, разбил се след принудително кацане. Те бяха отпечатани в едно списание като любопитен факт и скоро след това историята бе забравена.

Влязохме в широка стая, облицована с ламперия, семпло, но елегантно обзаведена. На едната стена висеше оригинална картина от Амендола на C3R Stearman; на другата — детайлен разрез на двигател на А-65. Моят водач изчезна, а аз не можех да отделя поглед от рисунката на C3R. В нея нямаше никакъв пропуск, нито една грешка — скобите на обтекателя, плетката на ребрата, отраженията по полираната тъкан. Самолетът просто вибрираше на стената, трептеше над тревата, уловен в момент на излитане.

Ако реалността можеше да бъде толкова съвършена, колкото е в картините! Бил съм на толкова много семинари, изслушал съм толкова много режисирани дискусии и доклади, които повтаряха папагалски едно и също: „Ние сме само хора, в крайна сметка. Никога не можем да постигнем съвършенството“…

За миг ми се прииска Дрейк да можеше да оправдае легендата за себе си и да изрече магическите думи:

— Ние можем да бъдем съвършени, приятелю мой.

Той беше висок около шест фута, облечен в черни дрехи, с изпито, ъгловато лице, типично за независимите, силни мъже. Би могъл да бъде както на 40, така и на 60 години, беше невъзможно да се определи.

— Самият Изгнаник — казах изненадан. — Зная, че можете да четете мислите на хората така добре, както и умеете да пилотирате.

— Съвсем не. Но мисля, че вие вече сте уморен от усилието винаги да намирате извинения за неуспехите си. За провалите няма извинение.

Чувствах се така, сякаш през целия си живот досега се бях издигал през облаците нагоре и нагоре, и в този момент се бях озовал на техния покрив. Ако можеше да защити тези свои думи.

Изведнъж се почувствах много изтощен и се нахвърлих върху него, правейки опит да се освободя от тежестта, която ме гнетеше.

— Бих искал да повярвам във вашето съвършенство, Дрейк, но докато не ми покажете вашето идеално училище за пилоти, състава от перфектни инструктори, които никога не се провалят и не търсят извинения, не бих могъл да повярвам на нито една ваша дума.

Това беше последната ми надежда, тест за водача на тези специални пилоти-разбойници, обявени извън закона. Ако той сега си замълчеше и се извинеше за своите думи, щях да продам своето училище за пилоти и да се върна с моя Супер къб в Никарагуа, където щях да изкарвам прехраната си.

Отговорът на Дрейк беше мълниеносна усмивка.

— Последвайте ме — каза той.

Той ме поведе по дълъг коридор, украсен с картини на самолети, от които струеше светлина, и поставени на пиедестали парчета и отломки от известни модели аероплани. След това завихме по друг тесен коридор, който бързо ни изведе навън, на студения въздух, под слабото слънце, в края на стръмен, покрит с трева склон.

Тревата се спускаше надолу около 50 фута и там където се срещаше с равната земя, се образуваше голям мек квадрат, сякаш покрит с перушина — сто ярда дълъг и вероятно десет фута дълбок.

Посивелият мъж, облечен в черно, който чакаше там, погледна нагоре и извика:

— Добре, мистър Терел, когато си готов. Не бързай. Обърнах се наляво и видях мистър Терел — момче на около четиринайсет години, което стоеше на върха на хълма. На раменете му бяха закрепени крехки белоснежни криле от ленено платно, дълги около 30 фута, които хвърляха прозрачна сянка върху тревата. Той пое дъх, наклони се напред и стисна здраво залепената за тях пръчка, която бе основната им носеща греда. Затича се напред, издигна крилете над главата си се отдели от склона, политайки във въздуха. Летя около 20 секунди — люлееше тялото си като гимнастик с бавни движения на краката, балансирайки плавно белите криле.

Захвърли крилете си секунда преди да докосне мекия квадрат. Движенията му бях бавни, грациозни, леки, като в сън, изтъкан от бял лен и зелена трева.

Чуха се слаби гласове откъм ливадата: „Седни за малко, Стан. Отдъхни. Спомни си как се чувстваше, премисли всичко, което се случи. Когато си готов, ще вдигнем крилете и ще полетиш отново“.

— Готов съм, сър.

— Не, преживей го отново. Ти си на върха на хълма. Хващаш напречната греда. Засилваш се…

Дрейк ме поведе през друг дълъг коридор към друга част на своето владение.

— Питахте ме за училището за пилоти — каза той, — младият мистър Терел преди малко полетя за пръв път, но преди това прекара година и половина, изучавайки вятъра, небето, динамиката на летене без помощта на двигател. Построи 40 безмоторни самолета — някои с криле, дълги осем инча, и други — като този, който видяхте преди малко. Той сам изработи аеродинамичен тунел, а също така правеше изпитания с тунел в естествени размери на Ниво Три.

— С това темпо — казах аз, — ще му трябва цял човешки живот, докато се научи да лети.

Дрейк ме погледна, вдигна вежди и каза само:

— Точно така.

Завихме, преминавайки през лабиринт от зали и коридори.

— Всеки ден повечето от студентите прекарват по собствено желание около десет часа край самолетите, останалото време посвещават на собствените си изследвания. Терел направи модел на двигател, например, разучавайки долу в ателиетата отливането и обработката на метала.

— О, стига — обадих се. — Всичко това е прекрасно, но просто не е…

— Практично? — попита Дрейк. — Това ли искахте да кажете? Помислете, преди да го изречете. Представете си, че най-практичният начин да изградиш един безупречен пилот е да достигнеш онази точка в обучението, когато той вече живее с идеята за чистия полет и не смята, че пилотът е оператор на система, който, натискайки бутони и дърпайки лостове, задържа самолета във въздуха.

— Но… птичите криле…

— Без тези криле съвършенството не може да бъде постигнато. Представете си пилот, който не само е учил за Ото Ли-лиентал, но който се опитвал да бъде Ото Лилиентал, придържайки неговите птичи криле и скачайки от неговия хълм. След това си представете същия пилот, който не само чете за Райт, но и сам прави и пилотира неговия биплан, снабден с двигател; пилот, който съхранява в себе си искрата, която е вдъхновила Орвил и Уилбър в Кити Хоук.

— След такава подготовка би могъл да стане много добър летец, не мислите ли?

— Значи с вашите ученици вие прекосявате цялата… история на…

— Точно така. И следващата стъпка след Райт може да бъде…? — той изчакваше аз да продължа.

— Ъ-ъ… ъ-ъ… Джени?

Излязохме отново навън, на слънце, в края на просторно, равно поле, набраздено от следите, оставени от множество опашни колела. Един JN-4, боядисан в маслиненосиво, пълзеше бавно по пистата. Двигателят ОХ5 задвижваше огромно дървено витло и издаваше шум, напомнящ звука, излизащ от голяма, добре смазана шевна машина, която с огромна скорост шмугва иглата си през плътно кадифе.

Инструктор, облечен в черно, стоеше до задната кабина.

— Така ще бъде малко по-лека, мистър Блейк — зазвуча гласът му на фона на неспиращата шевна машина, — и ще се издигне във въздуха по-бързо, ако аз не съм в нея. Три приземявания, след това я върни тук.

След малко Джени беше вече навън, брулен от вятъра, набираше скорост по пистата, бавно издигайки цялата крехка машина във въздуха — успях да зърна лазурното небе под колелата й.

Инструкторът се присъедини към нас и наведе глава — онзи странен поздрав в света на Дрейк.

— Дрейк — каза той.

— Да, сър. Младият Том се справя чудесно.

— Така е. Том е добър пилот — може би някой ден ще стане инструктор.

Повече не можах да се сдържа.

— Не е ли много млад, за да пилотира такъв стар самолет? Искам да кажа, ако двигателят спре да работи…

Инспекторът ме погледна твърде озадачен.

— Извинете ме. Не разбирам вашия въпрос.

— Ако двигателят изведнъж откаже. Това е много стар двигател.

— Да, разбира се, двигателят може да спре да работи! — мъжът погледна към Дрейк, сякаш не бе съвсем сигурен, че съм реален.

Водачът на тази банда пилоти търпеливо започна да обяснява:

— Том Блейн сам е направил основен ремонт на двигателя, той е изработил и части за него в ателието. Може да начертае неговата диаграма със затворени очи. Знае къде са слабите му места, какви дефекти може да очаква. Но преди всичко дълго е тренирал принудително приземяване. Започна да го упражнява с първия си безмоторен самолет там под хълма на Лилиентал.

Сега всичко се проясни, започнах да разбирам.

— След като се подготвят тук, вашите ученици продължават своя път, ставайки военни и спортни пилоти, или скитащи из страната летци, които предлагат разходки във въздуха.

— Точно така. Вървейки по своя път, те пилотират безмоторни самолети, селскостопански самолети, хеликоптери, изтребители, пътнически, турбовитлови и реактивни самолети. Когато са готови, напускат нашето училище и упражняват всеки вид летене, за който можете да се сетите. Когато приключат кариерата си на пилоти, ако желаят, могат да се върнат тук и да станат инструктори. Всеки от тях обучава един ученик и му предава всичко онова, което е научил.

— Един ученик! — изсмях се аз. — Дрейк, ясно е, че никога не ви се е налагало да ръководите училище за пилоти, изпитвайки трудностите, съпътстващи реалността извън вашия свят, реалност, в която залогът е твърде висок.

— Във вашето училище за пилоти — каза той меко, — какъв е залогът?

— Оцеляването! Ако не обуча достатъчен брой кандидат-пилоти и нямам нови ученици, ще бъда разорен, ще изпадна от този бизнес.

— Нашият залог е малко по-различен. Трябва да запазим жив духа на летенето в свят, в който пилотите се превръщат в шофьори на самолети. Те излизат от училище, загрижени единствено за това да достигнат от една точка до друга, движейки се право напред и на определена височина. Ние се опитваме да съхраним няколко истински пилоти. Малко са тези летци, които не обръщат внимание на наръчниците, даващи им възможност да намират оправдания за грешките си, за които онези „Дванайсет златни правила“ не са никак важни.

Помислих, че не съм чул добре. Нима Дрейк атакуваше Златните правила, извлечени от натрупания опит на човека през всичките години?

— Всъщност вашите Златни правила са само ограничения и забрани — отвърна той, четейки мислите ми. — Последното съвсем логично изречение, което не е написано там, трябва да гласи: „100 процента от злополуките се случват по време на летене, така че за да постигнете пълна сигурност, е желателно да останете на земята“. Между другото именно Златно правило номер номер осем уби вашия ученик. Сякаш ме удари гръм.

— Това беше инцидент, който не можеше да бъде избегнат! Температурата се изравни с точката на кондензиране, нищо такова не бе споменато в прогнозата за времето, мъглата го обгърна за пет минути. Той не можеше да стигне до никое летище!

— И Правило осем му казва да се приземява само на летище и никъде другаде. През последните пет минути, в които е имало видимост, той е прелетял над 837 подходящи за кацане места — равни полета и ливади, но те не са „обозначените летища, с познатата съвременна подръжка на пистите“, така че въобще не си е помислил за приземяване, нали така?

За миг настъпи тишина.

— Не — казах аз, — не си го е помислил.

Върнахме се в офиса му и чак тогава той проговори отново.

— Тук има две неща, които липсват във вашето училище. Едното е стремежът към съвършенство, а другото — времето, с което разполагаме.

— Имате и ателиета-работилници. И птичи криле…

— Всичко е резултат от наличието на време, приятелю. Жива история, мотивирани студенти, инструктори… те всички са тук, защото решихме да използваме времето, за да изградим у нашите учениците умения и разбиране за нещата, вместо да съставяме списъци с правила.

Той продължи:

— Говорите за „криза в обучението на пилоти“, за безумието, съпътстващо подновяването на документите, даващи възможност на вашите инструктори да работят. Но всички тези усилия са напразни, ако инструкторът не разполага с достатъчно време за обучение на бъдещите пилоти. Запомнете, човек се учи да лети на земята. Когато се качи в кабината на самолета, той започва да прилага това знание.

— Но уменията и ловкостта вследствие на опита…

— Да, положително. Принудителни кацания, вследствие на повреда в двигателя, приземявания по посока на вятъра, летене без контрол над машината, внезапна загуба на височина при нулево натоварване, нощни приземявания при пълен мрак, кацане извън летище, ниско летене над пресечена местност, летене във формация, пилотиране със и без уреди, пребръща-не при ниска височина на летене, завои без вираж, бързо въртене при вертикално спускане. Вашите ученици не тренират тези неща. Не защото инструкторите ви не биха могли да ги научат, а защото нямат време за това. Смятате, че е по-важно да разполагате с едно парче хартия — разрешително за летене, вместо да опознаете добре вашия самолет. Ние не сме съгласни с това.

Направих последен опит да се възпротивя, доколкото можех.

— Дрейк, вие живеете в пещера и нямате нищо общо с реалния живот. Мога да платя на моите инструктори само часовете, през които летят заедно с бъдещите пилоти. Те не могат да си позволят да прекарват повече време с тях. Ако искам да оцелея, моите самолети и инструктори трябва да бъдат във въздуха. Ние трябва да качим учениците в кабините, да им осигурим 40 летателни часа, да им дадем копие на „Дванайсетте златни правила“, да ги обучим как да се подготвят за полета и след това да посрещнем следващата група ученици. Когато системата на работа е такава, някои инциденти са неизбежни.

Слушах се и изведнъж изпитах отвращение към самия себе си. Не някой друг каза тези думи, някой, който се бореше, за да оправдае своите несполуки, това бях аз, това бе моят глас. Смъртта на моя ученик можеше да бъде избегната. Аз го бях убил.

Дрейк не каза нито дума. Сякаш въобще не ме слушаше. Вдигна един миниатюрен безмоторен самолет от своето бюро и внимателно го изстреля във въздуха. Самолетът направи пълен кръг и се спусна надолу, за да се приземи в центъра на малък бял Х, очертан на пода.

— Може би вече сте готов да признаете, че ако вашата система допуска инциденти, то решението не е в опита да се намерят извинения за тях, а в промяната на самата система.

Стоях около седмица в пещерата и видях, че Дрейк не беше пропуснал нито един детайл в обучението, който би могъл да доведе до безупречност в пилотирането. Инструкторите и учениците поддържаха официални отношения на земята, в небето, в работилниците и на специалните места за обучение. Бъдещите пилоти се отнасяха с дълбока почит и уважение към мъжете и жените, които преподаваха знанията си, те направо ги боготворяха. Самият Дрейк се обръщаше към тях със „сър“ „лейди“, а записите на полетите се предоставяха на обучаваните.

В събота следобяд имаше четиричасово авиошоу — демонстрация на летене във формация със самолети, построени от самите ученици, и фигури от въздушната акробатика, изпълнени на ниска височина от един от най-известните пилоти в югозападните щати.

Идеите на Дрейк бяха проникнали дълбоко в съзнанието на пилотите, влиянието му бе много по-голямо от това, което си представях… Започнах да се чудя дали някой от другите превъзходни пилоти, които познавах, не беше свързан с Дрейк и с неговото училище; пилоти от селскостопанската авиация, пилоти от планинската спасителна служба, капитани, които пилотираха спортни самолети в свободното си време…

Попитах Дрейк за това, но той бе твърде загадъчен в отговора си.

— Когато вярваш в нещо толкова истинско като небето, е неизбежно да намираш нови приятели.

Този човек ръководеше едно невероятно училище за пилоти и когато дойде моментът, в който трябваше да си тръгна, аз открито му заявих това. Но една мисъл не ме оставяше на мира.

— Но как можете да си го позволите? Всичко това не може да се пръкне от нищото? Откъде намирате пари?

— Учениците плащат за своето обучение — отвърна той, сякаш това обясняваше всичко.

Трябва да съм го изгледал много глупаво.

— О, не от самото начало. Никой от тях не дава нищо, когато започва да се учи. Те само искат да летят, повече от всичко друго на този свят. След като завърши обучението си, всеки студент заплаща толкова, колкото той прецени, че е струвало обучението му. Някои от тях дават десет процента от парите, които печелят до края на живота си. Някои дават повече, някои по-малко. Но средно това е около 10 процента от всичките им доходи.

— И десет процента от доходите на хиляда пилоти от спасителни служби, хиляда военни пилоти, хиляда пилоти от гражданското въздухоплаване… поддържат това училище!

Отново за миг усмивка озари лицето му.

— Така те са сигурни, че в небето ще летят и други пилоти, които знаят нещо повече от това да направляват самолета в определена посока.

Летя на север и на изток, следвайки пътя по картата. Мисля си за тези негови думи. Да научиш учениците на нещо повече от това да насочват самолета; да прекарваш много време с тях; да им предложиш нещо, което няма цена — умението да се лети.

Мога да променя моето училище. Мога внимателно да избирам своите ученици, вместо да приемам всеки, който е почукал на вратата. Да им кажа, че е възможно да платят толкова, колкото смятат, че струва тяхното обучение. Мога да давам на моите инструктори четири пъти по-високо възнаграждение от това, което получават сега; преподаването в това училище може да се превърне в професия, а не в екзотична допълнителна работа.

Възможно е да бъдат въведени допълнителни занимания, — работа с разглобен двигател и части от корпуса. Опитът на инструкторите може да бъде документиран, учениците трябва да имат възможност да се запознаят с него. Малко история, въздушна акробатика, планиране. Умения. Не парче хартия, а разбиране.

Изключих двигателя, но все още размишлявах върху всичко това. Избери своя ученик и му дай време.

Моят главен инструктор се провикна, докато още бях в кабината.

— Ти се върна! Търсихме те цяла седмица, оттук чак до Чейен! Мислихме, че си мъртъв!

— Не съм мъртъв. Съвсем не. По-жив съм от всякога. И за да започна промяната, създавайки една нова традиция, допълних: „Сър“.