Ричард Бах
Небето винаги е там (4)

Никога не съм чувал вятъра

Откритите кабини, специалните пилотски обувки и очила вече са минало. Сега имаме затворени кабини с модерен дизайн, климатици, защитни стъкла срещу слънце и вятър. Чета и слушам това от доста време, но съзнанието ми моментално го изхвърля — нещо, което е твърде обезпокояващо. Трябва да признаем все по-нарастващия комфорт, всички допълнителни възможности и улеснения, с които разполага пилотът, на нов модел лек самолет. Все пак се питам дали това са единствените условия, за да изпитаме радост от летенето?

Удоволствието е единствената причина, поради която много от нас летят; нашата жажда трябва да бъде подхранвана, трябва да бъдем стимулирани и насърчавани. Вероятно някъде от дълбините на съзнанието ни, когато се издигаме с нашия самолет в небето, изплува мисълта: „Не, не е това, което си представях, но щом летя, все пак се надявам да го изживея“.

Затворените кабини те предпазват от дъжда и ти позволяват да запалиш цигара с едно невъзмутимо спокойствие. Това е реално преимущество при условия, изискващи следването на Правилата за полет по прибори, и неоценимо предимство за заклетите пушачи. Но дали това е летенето?

То е вятърът, завихрянето на въздуха, миризмата на изгорели газове и ръмженето на машината; то е мокрите облаци, близващи бузата ти, и потта под каската.

Никога не съм летял в самолет с открита кабина. Никога не съм чувал вятъра в жиците и никога от земята не ме е разделял само един предпазен колан. Чел съм обаче за тези машини и затова зная как е било някога.

Дали сме обречени от прогреса да се превърнем във вяли и безцветни хора, които пренасят товари по въздуха от точка А до точка В. Трябва ли да изживяваме тръпката от летенето, като разказваме как сме центрирали стрелките според показанията на Системата за навигация при кацане. Трябва ли радостта от откъсването от земята да идва от преминаването над контролните точки с петнайсет секунди повече или по-малко. Разбира се, Системата за навигация при кацане и контролните точки са твърде важни, но нима задъханият ритъм на сърцето и писъкът на вятъра в жиците нямат значение?

Има старомодни летци с оръфани бордови дневници, които спират да летят след десет хиляди летателни часа. Те могат да затворят очи и да се върнат на аеродрума с попътния вятър, който опъва плата на фюзелажа; при внезапна загуба на височина са усещали как вятърът се втурва срещу тях, беснее и подивял ги блъска. Те са преживявали това.

Но не и аз. Започнах да летя с Luscombe 8E през 1955 — за нас нямаше открити кабини и стърчащи жици. Самолетът беше шумен, херметично затворен и се движеше във високите трасета над другите самолети. Смятах, че летя.

След това видях Nieuports на Пол Манц. Докоснах дървото, плата и жиците — това бе самолетът, който бе дал възможност на баща ми да наблюдава от високо мъжете, сражаващи се долу в калта. Никога не съм изпитвал това неописуемо вълнение при докосването на Cessna 140, Tri-Pacer или дори F-100.

Докато бях летец от военновъздушните сили, се научих да управлявам новите самолети по един модерен и ефикасен начин. Тогава пилотирах Т-Birds и 86s, С-123 и F-100. Вятърът не докосна нито веднъж косата ми. Той трябваше да премине през стъклото на кабината (Внимание — не отваряй при скорост над 50 възела), след това през шлема (Господа, всеки квадратен инч от този плексиглас може да поеме налягане от 80 фунта^[1]). Кислородната маска и смъкнатият наличник на шлема последни допринасяха за моето пълно изолиране — така съприкосновението с вятъра беше невъзможно.

Такава е сегашната реалност. Не можеш да се биеш срещу самолети Миг със SE-5, но духът на този стар самолет все още е жив. Когато приземя моя F-100 (убиваш скоростта, спускаш колесник, накланяш носа надолу, пускаш спирачния парашут, задържаш спирачките, докато усетиш антиблокиращата система на колелата), защо не мога да отида до малката затревена ивица земя и да се кача във Фокър D7, който е със 150 конски сили? Бих дал много, за да преживея това.

Моят F-100 достига скоростта на Мах, но аз не я усещам. На височина от 40000 фута еднообразният пейзаж пропълзява под допълнителния резервоар, сякаш съм в строго регламентираната скоростна зона, която отстои на 25 мили от земята. Фокър би достигнал посочените сто и десет мили в час, но на височина от 500, просто за забавление. Пейзажът няма да загуби своя цвят след издигането, само дърветата и храстите ще загубят своите очертания. Индикаторът, отчитащ скоростта, няма да бъде циферблат с премигваща червена линия някъде над една единица Мах, шумът на вятъра ще ми подскаже кога да наклоня леко носа на самолета и да го подготвя за кацане, тъй като той не се приземява сам.

— Можеш да сложиш модерен двигател в тялото на самолет от Първата световна война? Би могъл да вземеш четири-местен самолет!

Но аз не искам четириместен самолет! Аз искам да летя!