Ричард Бах
Небето винаги е там (34)

Да се скиташ в днешно време

Когато закопча предпазния колан на двамата пътници на мястото пред мен и затвори малката вратичка на тяхната поръбена с кожа кабина, Стю Макферсън застана пред въздушната струя на витлото до моето предно стъкло.

— Качил си двама пътници, които ще летят за първи път, единият е малко уплашен.

Кимнах с глава, сложих си очилата и натиснах газта — двигателят изрева, предизвиквайки малка виелица около самолета.

Какви смели хора! Те се бореха със страха си, стаен в тях след стотици прочетени заглавия за самолетни катастрофи във вестниците, бяха се доверили на машина, която наближаваше 40 годишна възраст и на пилот, който виждаха за първи път, само и само за да изпитат нещо, което досега бяха правили само в мечтите си… да полетят.

Неравната земя здраво раздруса самолета, докато набирахме скорост… десен рул и земята под нас се превръща в зелено петно… дърпам назад лоста за управление и самолетът с трясък се понася покрай препятствията на земята.

Бипланът искри на слънцето, леко се плъзва над стръкчетата трева, раздирайки топлия летен въздух с въртящото се витло и опънатите си жици, завива рязко се издига в небето. Моите смели спътници се спогаеждат сред грохота на вятъра и се смеят.

Набираме височина; все по-високо над поле с неузряла царевица; и още по-високо, над опасаната с дървета река, изгубени някъде далеч в сърцето на Илинойс в средата на годината. Малкият ни роден град си отдъхва притихнал край реката, разхладен от безбройните сенки, хвърляни от листата на дърветата и от лекия ветрец, идващ от водата. Градът е нашето укрепление. Хората се раждат, работят и умират тук от началото на XIX век. И ето го там, на девет хиляди фута под нас, докато ние се въртим в кръг, носени от вятъра — виждаме хотела, кафето и бензиностанцията, бейзболното си игрище и децата, продаващи лимонада за 3 цента на покритата с дебела сянка поляна.

Дали си струва да бъдеш смел заради тази гледка. Само моите пътници можеха да отговорят на този въпрос.

Аз само пилотирам самолет и се опитвам да докажа, че един странстващ летец, скитащ от град на град, може да съществува в наше време.

„ВИЖТЕ ВАШИЯ ГРАД ОТ ВИСОКО!“ — това са нашите начални думи, когато се обръщаме към жителите на стотици малки градчета. „Елате с нас там, където само птици и ангели летят! Качете се на един безопасен биплан с отворена кабина, почувствайте хладния вятър, който препуска високо над вашите градове! Три долара за полет! Ще преживеете нещо, което не ви се е случвало никога преди!“

Летях от град на град, понякога с още един самолет за компания, понякога само с момчето, което скачаше с парашут, и моя биплан. Прекосявахме Уисконсин, Илинойс, Айова, Мисури и отново Илинойс. Качвахме нашите пътници по време на панаири, семейни партита и през спокойните дни на тихите, еднообразни седмици в Америка, прелитахме над градове край хладните езера на север и над изпечената земя на юга; летяхме ниско, бръмчейки, с нашия подобен на водно конче, проблясващ на слънцето самолет, който обещаваше нови гледки и даваше шанса да надзърнеш отвъд хоризонта.

Ние се взирахме по-настойчиво от нашите пътници към хоризонта и откривахме, че отвъд него следите на времето изчезваха.

Трудно ми е да кажа кога избрахме да спрем в този малък град в Средния запад. Но със сигурност знам, че това беше едно приятно, щастливо време, когато минутите изведнъж престанаха да преливат една в друга и когато нещата от реалността застинаха. Времето спря в един ден през лятото на 1929 година.

Огромните, здраво вкопчени в земята дървета в парка бяха там, където винаги са били. Откритата естрада, главната улица с високите бордюри, търговският център, целият в дърво, с остъклена фасада и знак, изобразяващ златно листо, вентилаторът с четири перки, разбъркващ въздуха. Белите църкви; откритите веранди, криещи се в полумрака; скобите на живия плет, прокарващи границите между отделните дворове. Колелата, които лежат вдясно от боядисани в сиво къщни прагове. Докато кръжахме над този град, разбрахме, че ние също сме част от тази застиналост, частица от този картина, конецът, без който тъканта на градския живот нямаше да бъде цяла. През 1929 година скитащите самолети са пухтяли и пър-порели из Средния запад — боядисани в бяло, пръскащи масло, приземяващи се сред ливади и на тесни затревени писти, развличащи тези, които са били готови за такова забавление.

Шумът, издаван от двигателя на самолета, хармонираше идеално с музиката, която извираше от тези малки градчета, сякаш съществуващи извън времето. Едни и същи момчета идваха да ни посрещнат, със същите кучета с козина на черни кръпки, подтичващи в краката им.

— Уау! Това е истински самолет! Томи, погледни! Истински самолет!

— От какво е направен, господине?

— Може ли да седнем на пилотското място?

— Внимателно, Били! Ще скъсаш плата!

След това замръзваха в благоговение, без да продумат нито дума.

— Откъде дойдохте?

Най-трудният от всички въпроси. Откъде сме дошли? Идваме оттам, откъдето идват всички бродници — там отвъд хоризонта и отдвъд ливадите. И когато потеглим, ние ще се изгубим от поглед пак там.

Но сега сме тук, летим, и моите двама смели спътници са забравили за заглавията във вестниците.

Отпускам газта и ревът на двигателя заглъхва, пометен от пърпоренето на излъсканото сребристо витло, въртящо се на носа на самолета, от свистенето на въздуха над крилете, от свиренето на вятъра в жиците. Сега кръжахме над полето, на което щяхме да се приземим, за да видим тълпата от момчета, кучето, купчината спални чували — мержелеещо се мръсносиво петно — и брезентовите покривала за кабината, които служеха за дом на странстващите пилоти. Вятърът притихна, завихме и се спуснахме надолу, над царевичното поле… тихо се плъзнахме над земята и бам! — се приземихме, подскачайки по неравната земя с 50 мили в час, след това с 40, 20, 10, ревът на черния двигател избухна отново и ние се довлякохме, клатушкайки се тромаво на високите стари колела, точно там, откъдето бяхме тръгнали. Вдигнах очилата си над кожения шлем.

Стю се приближи към крилото още преди да спрем, отвори вратата и помогна на пътниците да скочат на земята.

— Как ви се стори разходката?

Излишен въпрос. Знаем много добре как се чувства всеки, който за първи път лети, знаем колко им харесва там горе — един кратък промеждутък от време, преди да се върнат в малките си градчета в централните щати, където стрелките на часовниците са замрели неподвижни.

— Беше разкошно! Чудесна разходка, благодаря ви, господине.

След това се обръща към своя съгражданин.

— Лестър, твоята къща бе не по-голяма от царевичен кочан! Невероятно! Градът се оказа по-голям, отколкото го мислех. Всичко се виждаше толкова ясно там надолу по пътя. Беше фантастично. Дан, трябва да опиташ.

Докато двигателят тихо ръмжеше, а перките на витлото леко се въртяха, Стю придружи следващите кандидати до предната кабина, пристегна предпазните им колани и затвори вратата. Нагласих очилата, дадох газ, след миг още двама души щяха да преживеят нещо, което не им се бе случвало никога досега.

През деня беше тихо. Със Стю се разходихме из града, задрямал по обед, влязохме в добре уредения музей на електротехниката. До него имаше магазин Франклинс 5-10-25 с пиринчен звънец, окачен на входната врата, а зад остъклена витрина стояха на купчини разноцветни бонбони в очакване да бъдат загребани с големия черпак и изсипани в шумолящите бели пликове. Можехме да пристъпим по дългите, тесни пътечки между щандовете, покрити с тесни ивици изтъркан паркет и да усетим смесения аромат на канела, стъкло, прах и хартия.

— Мога ли да ви помогна с нещо — попита собственикът на магазина. Мартин Франклин познаваше по име всеки един от 733-мата жители на този град — за да се обърне към нас така, както поздравяваше своите земляци, вероятно трябваше да чакаме поне 20 години. Макар нашият самолет да беше пришълец от миналото и да стоеше там отвън на около четвърт миля от Мейпъл стрийт, това не беше достатъчно неговият пилот и парашутистът, който лети с него, да се превърнат в част от този град. Пилотите и парашутистите никога не са били, не са и никога няма да бъдат част от някой град.

Купихме картички и марки и прекосихме нагорещената, пуста улица, за да влезем в отсрещното кафе „Ал и Линда“.

Изядохме по един хамбургер, който ни беше сервиран прилежно пакетиран в бяла хартия, изпихме по един млечен шейк, платихме си сметката и тръгнахме, без да сме сигурни, че всичко около нас е реално. Бяхме убедени обаче, че сме виждали това кафене някога преди, може би в някой сън.

Когато следобедът превали, световете се преобразяват. Тръгнахме обратно към слепия край на Мейпъл стрийт и към нашата реалност. В нея тукашните хора, в чийто живот нищо не се променяше, за миг се връщаха назад във времето, наблюдавайки от високо покривите на своите къщи.

Лято, през което всеки ден приличаше на предишния. Ясно небе сутрин, появяващи се пухкави облаци и далечни гръмотевици вечер. Залези, които покриваха земята със златен воал, който по-късно постепенно се обагряше в карбоновочерно под проблясващите в далечината фойерверки на звездите.

Един ден решихме да променим обичайните маршрути. Започнахме да заобикаляме градовете, в които времето бе спряло, и да спираме край по-големи градове, приютили десетки хиляди жители. Затревените неравни писти се превърнаха в летища, стените на офис сградите бяха покрити с карти и интструкции за правилата на летене. Вече не беше същото.

Не ни потръгва. Бипланът, който лети над града, сякаш е друг самолет. В тези по-големи градове времето препуска бързо и за техните жители ние сме само един безинтересен анахронизъм. Хората от летищата ни гледат странно и си мислят, че има нещо нередно в това да се предлагат разходки в небето с един толкова стар самолет.

Стю, който е с очила и груба шапка, грабва парашута си и се прехвърля на предната седалка с изражение, което говори no-скоро за намерение да атакува връх Еверест, а не просто да се спусне до средно голям град в Мисури. Скокът му е последната ни надежда да привлечем кандидати за нашите разходки, бъдещите ни отношения с тези градове зависят от неговия успех. Издигаме се, надхвърляме 4000 фута и започваме да кръжим на височина от 4500 фута — чуват се свирките, известяващи, че е 5 часът — краят на работния ден. Докато правя завой, насочвайки самолета към мястото, откъдето той трябва да скочи, чувам само рева на двигателя и свистенето на вятъра. Стю гледа разсеяно през борда на самолета, а аз се чудя за какво си мисли в този момент.

Той се подготвя за скок и от този миг насетне започват неприятностите. Обикновено качваме от 70 до сто пътници между неговите скокове и още не съм свикнал с тази Гледка: спътникът ми на предната седалка сваля предпазния колан, отваря вратата, стъпва на крилото, прави крачка напред и скача, понесен от порива на вятъра на височина около миля над земята. Това още не се е случило, ние се носим напред, между нас и земята зее голяма пропаст, моят приятел внимателно затваря вратата след себе си, обръща се, за да се хване за подпората на крилото и за ръба на кабината и се вглежда надолу към мишената на земята, в която ще се цели.

Бипланът не обича тези моменти. Той се бори с вятъра и здраво се разклаща. Аеродинамичната му форма е деформирана от тромавата фигура върху крилото. Натискам силно десния рул, за да задържа желаната от нас посока и през лявото си рамо наблюдавам потрепването на стабилизатора. Изпитвам смесени чувства. Това е едно ужасно дълго спускане. Иска ми се той да побърза и да скочи, за да съхраня самолета. Най-сетне летището и градът са под нас. Ако качим само десет процента от жителите му, по три долара на всеки човек…

Стю скача. Самолетът вече не трепери. Той бързо се отдалечава с разперени встрани ръце в поза, която нарича „кръст“, а вятърът го зашлевява при първата му широка крачка надолу. Докато пада, се завърта, но парашутът не се отваря.

Рязко пикирам и накланям носа на самолета надолу, за да го последвам, макар да зная, че той пада със скорост от сто и двайсет мили в час и аз нямам никакъв шанс да го догоня. Дълго време лети надолу без парашут — един неясен силует във формата на кръст, който се носи към твърдата зелена земя.

Шегувахме се, преди да скочи: „Бебе Стю, ако парашутът ти не се отвори, аз просто ще продължа към следващия град.“

Лети надолу толкова бързо — въпреки че се намирам точно над него, мога да разбера, че скоростта, с която се движи, е невероятна. Все още парашутът не се отваря.

— Дърпай, Стю! — Вятърът мигновено отнася думите ми. Те не могат да му помогнат и няма да бъдат чути, но не мога да спра да ги повтарям. „Хайде, момче, дърпай“

Не се отваря нито главният парашут, нито резервният. Тялото му е в същата позиция, както преди — един малък черен кръст, който се извърта надясно и продължава да лети вертикално надолу. Твърде късно е. Полазиха ме студени тръпки в този топъл летен въздух.

В последната възможна секунда, виждам познатия ми ръкав в синьо и бяло, който се откъсва от пакета на основния парашут. Твърде бавно, мъчително бавно. Ръкавът изпълзява навън, ярко оранжевият купол безпомощно се мята във въздуха и тогава съвсем внезапно парашутът се отваря и започва да се носи из въздуха спокойно и плавно като пухче на глухарче над лятна ливада.

Внезапно осъзнавам, че бипланът лети надолу с опасна скорост, чувам силния рев на двигателя, скърцането на жиците, усещам съпротивата на лоста под силния напор на вятъра. Опитвам се до успокоя машината, очертавайки спирала над отворения парашут, и след половин минута се изравнявам с него. Има достатъчно пространство, за да успее… все още е на височина от хиляда фута.

Заобикалям шарения купол и виждам парашутиста, който виси на трийсет фута под него.

Той ми махва и аз разклащам крилата на самолета в отговор. Толкова се радвам, че успя, момче, но все пак, не отвори ли парашута твърде късно? Трябва да говоря с него за това.

Продължавам да кръжа на същата височина, докато той плавно се носи надолу. Свива колене, така както прави винаги, когато преминавава границата от петдесет фута — последна загрявка преди удара. След това прелита много бързо през финалните двайсет фута, сякаш някой е изпуснал въздуха под парашута, блъсва се в земята и се претъркулва при удара. Куполът на парашута се задържа известно време във въздуха и след това бавно се спуска надолу като грамаден блестящ лист.

Стю веднага се изправя, дръпва щранговете и ми махва с ръка, че всичко е наред. Скокът приключи.

Правя последен кръг над него, поклащайки криле, и се насочвам към земята, където са се събрали много хора, а други продължават да прииждат.

Днес няма повече желаещи за летене. Дузина автомобили са спрели в края на летището, но никой не пристъпва напред.

Стю набързо сгъва парашута и се насочва към колите. „Все още има време да се лети днес. Времето е чудесно, въздухът е прозирен и свеж. Готови ли сте да видите града от въздуха?“

Не.

Никога не съм летял.

Шегувате ли се?

Нямаме пари в себе си.

Може би утре.

Докато той ги убеждава, аз се изтягам на сянка под крилото.

— Вероятно това не е град, който харесва летенето — казва той.

— Печелиш или губиш. Кога да тръгнем — довечера или утре?

— Ти пилотираш самолета.

Чувствам се странно. Този град е различен, но не това е особеното в него.

Тук времето е различно. Тук е 1967 година. Годината е с остри ъгли и ръбове, които ни порязват при докосване, карат ни да се чувстваме чужди и не на място. Чува се монотонното бръмчене на колите по магистралата, минаваща покрай летището. Модерни самолети кацат и отлитат — целите излети от метал, с широки командни табла, осеяни с модерни уреди, и с мощни и надеждни двигатели.

— Да се махаме оттук!

— Къде да отидем?

— На юг. Където и да е. Просто да се махнем оттук.

След половин час ние летим с вятъра, сред грохота на двигателя и свистенето на въздуха край витлото. Стю се е свил на предната седалка, скрит под табелата с надпис „Разходка в небето срещу 3 долара“ и грижливо сгънатия ръкав на парашута, който стърчи над рамката на кабината. Слънцето проблясва отдясно над стабилизатора и ние се насочваме някъде натам, в посока югоизток. За нас няма значение къде отиваме; важното е, че летим.

И ето изведнъж той се появява — следващият малък град, потънал в зеленина, осеян с островърхи църкви, с ширнали се поля на запад и малко езеро на изток. Град, който никога не сме виждали преди, но всъщност познаваме много добре. Правим три кръга над мястото, където се срещат двете главни улици и забелязваме няколко души, които гледат нагоре към нас и няколко момчета, които карат велосипед. Завиваме на запад и след миг, след като отпускам газта, витлото забавя своя ход, чуваме шепота на високата трева и тътена на земята под нас.

Стю бързо скача навън заедно с табелата, с широка крачка се насочва към пътя и се обръща към първия любопитен жител на този град: „Вижте вашия град от въздуха!“

Мога да го чуя, докато разгъвам спалните чували и покривалото на кабината — думите му долитат бързо в чистия топъл въздух.

„Елате с нас там, където летят само птиците и ангелите! Гарантираме ви, че това ще бъде преживяване, което не сте изпитвали никога преди.“

Това е място, на което принадлежим, без някога да сме били тук преди. Ние отново сме у дома.