Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Капитан Блъд (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Chronicles of Captain Blood, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 34 гласа)

Информация

Сканиране
hammster (2008)
Разпознаване и корекция
Boman (2008)

Издание:

Рафаел Сабатини. ДНЕВНИКЪТ НА КАПИТАН БЛЪД

Роман. II том

 

Преведе от английски: Александър Хрусанов, 1987

Художник: Христо Жаблянов

Редактор: Лъчезар Мишев

Художествен редактор: Васил Миовски

Технически редактор: Спас Спасов

Коректор: Мая Лъжева

 

Индекс 11 9537612331/6126-21-87

Английска. Второ издание. Дадена за набор м. XI 1986. Подписана за печат м. II 1987 г. Излязла от печат м. III 1987. Формат 16/60/90. Печатни коли 12. Издателски коли 12. Условно издателски коли 12,71.

Цена 1,70 лева

 

Държавно издателство „Отечество“, София, 1987

Държавна печатница „Георги Димитров“, София

с/о Jusautor, Sofia

 

Rafael Sabatini

The Chronicles of Captain Blood

Pan Books Ltd. London, 1963

История

  1. — Добавяне

10
Гелоуз Ки[1]

Невъзможно е да се определи точно дали Гелоуз Ки носи името си от събитията, които се каня да ви разкажа, или името му е било известно още преди това сред моряците. В своя дневник Дже-реми Пит не дава никакви сведения, а сега е невъзможно да се разпознае точно този миниатюрен остров. Всичко, което знаем с положителност, и то от дневника на „Арабела“, воден от Пит, е, че той представлява част от групата, позната под името Албъкърки кийз, разположена на 12° северна ширина и 85° западна дължина, на около шестдесет мили северозападно от Порто Бело.

Островчето представлява почти гола скала, посещавана само от морски птици и костенурки, които идват да снасят яйцата си в златистия пясък по брега на затворената с рифове лагуна от източната му страна. Крайбрежната ивица стръмно се спуска до дълбочина от около шестдесет фатома, а в лагуната се влиза през отвор в скалистия амфитеатър, който я оформя, широк не повече от двадесет ярда.

В това спокойно и необитаемо кътче през един ден на 1688 г. капитан Истърлинг пристигна на фрегатата си „Авенджър“[2] с тридесет оръдия и два други кораба, които съставляваха флотата му — „Хермес“, фрегата с двадесет и шест оръдия, командувана от Роберт Гелоуей, и „Велиънт“[3], бригантина с двадесет оръдия под командата на Кросби Пайк, който навремето бе плавал с, капитан Блъд и сега разбираше грешката, която бе направил при смяната на своя командир.

Ще си спомните как тоя негодник Истърлинг веднъж се бе опитал да премери сили с Питър Блъд, когато последният се намираше пред прага на пиратската си кариера и как впоследствие корабът на Истърлинг бе потопен под краката му и сам той бе оставен на брега.

Но с труд, търпение и упоритост, каквито се срещат както у лошите, така и у добрите хора, Истърлинг бе възстановил предишното си положение и отново плаваше по водите на Карибско море с още по-голяма сила от преди.

По думите на Питър Блъд той беше мръсен пират, безмилостен, кръвожаден разбойник, без дори искрица от оная чест, за която се говори, че съществува между крадците. Неговите последователи представляваха разюздана тълпа от най-различни националности, не признаваха никаква дисциплина и не се подчиняваха на никакви правила освен при подялба на плячката. В пиратската си дейност те не правеха подбор. С еднаква готовност нападаха английски или холандски търговски кораби, нахвърляха се върху испанските галеони и проявяваха същата безмилостна грубост както към едните, така и към другите.

Но въпреки лошото си име дори сред пиратите Истърлинг бе успял да привлече измежду последователите на Блъд решителния Кросби Пайк с неговия кораб с двадесет оръдия и добре дисциплиниран екипаж от сто и тридесет души. Като примамка му послужи същата стара история за съкровището на Морган, с която веднъж се бе опитал неуспешно да подлъже Блъд.

Истърлинг отново бе разправил, че навремето плавал с Хенри Морган и бил с него при разграбването на Панама; как — както е добре известно — при похода на връщане през провлака едва не избухнал бунт след хората на Морган поради подозрението, че при подялбата липсвала голяма част от плячката, която била взета, като се говорило, че Морган тайно отделил една част само за себе си; как Морган, уплашен, че ако бунтовниците претърсят багажа му, ще се установи достоверността на слуховете, се доверил на Истърлинг и се посъветвал с него какво да прави. Те двамата заровили съкровище от перли и скъпоценни камъни на огромната стойност от поне половин милион реала на едно място по брега на река Шагрес. Трябвало да се върнат по-късно да го вземат, когато имат възможност. Съдбата обаче отправила Морган подир други доходни начинания и той все отлагал връщането си, когато го настигнала смъртта. Истърлинг също не се връщал никога там, защото преди не бе имал под свое командуване достатъчно сили, за да проникне на испанска територия, или достатъчно кораби, за да се пренесе безопасно съкровището, след като го намери.

Такава беше историята, която Блъд бе отказал да повярва, но Пайк прие за вярна, въпреки предупреждението на Блъд да не се присъединява към такъв безскрупулен негодник и мнението му, което свободно изказа, че такова съкровище въобще не съществува.

Блъд съжаляваше Пайк за наивността му, не се сърдеше за бягството и не се надяваше, а по-скоро се опасяваше, че последвалите събития ще го накажат достатъчно.

По това време самият Блъд обмисляше една експедиция до Дариен. Но тъй като действията на Истърлинг из провлака можеха да разтревожат испанците, реши за благоразумно да я отложи. Петте здрави кораба от неговата флота се разпръснаха и заплаваха без определена цел. Това беше в началото на април и бе уговорено, че ще се съберат при Москито кийз в края на май, когато отново могат да помислят за експедицията до Дариен.

„Арабела“ бе преминал през Наветрения проход и плаваше на изток покрай южния бряг на Хаити. На около двадесет мили след нос Тибурон се натъкна на един английски търговски кораб в отчаяно състояние. Докато морето се задържало спокойно, моряците го бяха крепили над водата, като бяха пренесли оръдията и всички тежки предмети на лявата страна, за да държат над водата пробойните в десния му борд. Строшените реи и гротмачта бяха достатъчно красноречиви и Блъд помисли, че това е работа на испанците. Но когато се притече на помощ, откри, че предишния ден корабът е бил нападнат и ограбен от Истърлинг, които бе избил половината от екипажа и брутално бе убил капитана, защото не бе вдигнал знамето си, когато му било наредено да стори това.

„Арабела“ го довлече на около десет мили от Порт Роял и понеже не посмя да се приближи повече, за да не привлече ямайската ескадрила, го ос тави да завърши сам останалата част от пътешествието към спасителния бряг.

След тази случка обаче „Арабела“ не отплава отново на изток, а се отправи на юг към Мен. На Пит, своя корабен капитан, Блъд обясни съображенията си.

— Ще държим под око тоя негодник Истърлинг, Джери, а може да стане и нещо повече.

И те отплаваха на юг, понеже натам се беше отправил Истърлинг. Както знаем, Блъд не вярваше в историята за някакво съкровище. Гледаше на нея като на измислица за подмамване на доверчиви хора от рода на Пайк. Но скоро щеше да се докаже, че не е бил прав.

Плаваха бавно край москитовия бряг и намериха удобно място за хвърляне на котва в залива на един от многобройните острови в лагуната Чирики. Блъд реши засега да се прикрива на това място и от там да наблюдава действията на Истърлинг на около двадесет мили по-далеч с помощта на приятелски настроени местни индианци, които използуваше за разузнавачи. От тях научи, че Истърлинг е хвърлил котва малко по на запад от устието на Шагрес, че е свалил на брега триста и петдесет души и заедно с тях прониква навътре в провлака. Понеже знаеше какви са силите на Истърлинг, Блъд пресметна, че на чакащите го кораби са оставени не повече от стотина души да ги пазят.

Докато на свой ред също чакаше, Блъд почиваше. Върху един плетен диван, разположен под набързо стъкмен сенник на кърмата (защото времето беше горещо), пиратът намираше достатъчно приключения за своя дух в стиховете на Хораций и прозата на Светоний[4]. Когато се нуждаеше от физически упражнения, той плуваше в изумруденозелените води на лагуната или слизаше на обраслия с палми бряг на необитаемия остров и помагаше на хората си при лова на костенурки или сечеше дърва за огньовете, на които се опушваше сочното им месо.

Междувременно индианците му носеха вести, най-напред за едно сблъскване между хората на Истърлинг и група испанци, които явно бяха научили за присъствието на пирати в района на Дариен. След това се чу, че Истърлинг се връща към брега; два дни по-късно го уведомиха за ново сражение между Истърлинг и испански войници, при което пиратите дали много жертви, въпреки че накрая отбили нападението. Най-после дойдоха сведения за трето сражение. Тази новина заедно с други интересни подробности бе донесена от човек, взел участие в боя.

Той беше един от хората на Пайк, издръжлив стар авантюрист, отказал се от дърварството, за да тръгне по море. Казваше се Кънли, а оттеглящите се хора на Истърлинг го бяха изоставили безпомощен, с рана в бедрото, за да умре там, където е паднал. Незабелязан от испанците, той се домъкнал до храсталаците, за да се скрие, и там попаднал в ръцете на индианците. Те се бяха погрижили за него, за да оживее и сам да разкаже всичко на капитан Блъд. Бяха го успокоили на разваления си испански, че ще го отнесат при дон Педро Сангре.

Качиха внимателно осакатения боец на борда на „Арабела“, където първата грижа на Блъд беше да използува хирургическите си познания, за да превърже ужасната гноясала рана. После в каюткомпанията, която бе превърната засега в болнична зала, Кънли с огорчение разправи приключенията си.

Съкровището на Морган наистина съществувало. Пиратите го носели със себе си към чакащите кораби и по стойност надхвърляло всички хвалби на Истърлинг. Но заплатили скъпо за него, а най-тежко пострадали хората на Пайк, с което се обясняваше огорчението на Кънли. На отиване и на връщане ги нападали испанци, а веднъж и враждебно настроени индианци. Освен това по време на дългия преход през нездравословни местности, където москитите ги изяждали живи, броят им бил намален от треска и болести. От триста и петдесет души, които напуснали корабите, Кънли пресметна, че след последното сражение, в което той бил ранен, са останали живи не повече от двеста души. Но грозната истина била, че от тях само двадесет били хора на Пайк. А по заповед на Истърлинг Пайк свалил на брега най-многобройна група от трите кораба, сто и тридесет души, и оставил да пазят „Велиънт“ само двадесетина, докато на всеки от другите кораби останали поне по петдесет души.

Истърлинг се бе изхитрил да изпраща все хората на Пайк в авангарда, така че те понасяли главния удар при всяко нападение, което пиратите трябвало да отбиват. Не можеше да се предполага, че Пайк се е съгласил на подобно нещо, без да протестира. С влошаване на положението протестите се засилвали. Но Истърлинг, подкрепян от по-стария си съюзник Роджър Гелоуей, който командувал „Хермес“, принудили Пайк да се подчинява, докато негодниците на тия двама капитани благодарение на численото си превъзходство лесно налагали волята си над намаляващата група на „Велиънт“. Ако всички оживели членове от екипажа на „Велиънт“ се върнат на кораба, неговият екипаж нямало да наброява повече от четиридесет души, докато другите два кораба разполага ти с близо триста мъже.

— Виждате, капитане — заключи мрачно Кънли, — как постъпи с нас Истърлинг. Както маймуната с котката. А сега той и Гелоуей, тия две мръсни копелета, имат такава сила, че Кросби Пайк не смее и зъб да обели срещу тях. Черен ден беше за всички ни, капитане, когато „Велиънт“ напусна вашата флота, за да се присъедини към тоя негодник Истърлинг, въпреки някакво съкровище.

— Въпреки съкровището — повтори капитан Блъд. — А според мене май за капитан Пайк няма да има съкровище.

Той се изправи на стола до леглото на болния — висок, изящен и як в черните си дрехи, жилетка със сребърна бродерия и богати ръкави от бяла батиста. Черната си дреха, обшита със сребро, бе свалил, преди да се заеме с обязаностите на хирург. Той махна с ръка на облечения в бяло негър, който стоеше с купа, превръзки и пинцети, и когато остана сам с Кънли, се заразхожда до прозорците на каюткомпанията и обратно. Дългите му гъвкави пръсти си играеха замислено с къдрите на черната перука; сините му като сапфири очи сега не бяха по-малко твърди от скъпоценните камъни.

— Знаех, че Пайк ще се окаже дребна рибка в устата на Истърлинг. Сега на Истърлинг не му остава нищо друго, освен да го глътне и вероятно ще направи тъкмо това.

— Казахте го, капитане. Твърде малко ще видим от това съкровище аз и приятелите ми от „Велиънт“, та дори и самият капитан Пайк. Трийсетината души, дето останаха от нас, ще бъдат щастливи, ако се измъкнат живи. Така мисля аз, капитане.

— И аз така мисля, по дяволите! — каза капитан Блъд. А устните му бяха мрачно присвити.

— Не можете ли да направите нещо заради честта на „Бреговото братство“ и в името на справедливостта, капитане.

— Точно за това мисля. Ако флотата беше с мене, щях веднага да отплавам и де се намеся. Но само с тоя кораб… — Той млъкна и повдигна рамене. — Силите са доста неравни. Но ще наблюдавам и ще помисля.

Мнението на Кънли, че денят е бил черен за „Велиънт“, когато се е присъединил към флотата на Истърлинг, сега се споделяше от всички оцелели членове на екипажа му и най-вече от самия капитан на кораба. Пайк бе започнал да се опасява за крайния изход на цялата история и тези опасения се потвърдиха напълно на следващия ден, след като отплаваха от устието на Шагрес и хвърлиха котва в лагуната на Гелоуз Ки, за която вече споменах.

Корабът „Авенджър“ на Истърлинг влезе пръв в малкия, кръгъл залив и хвърли котва най-близо до брега. След него влезе „Хермес“. „Велиънт“ остана последен и бе принуден по липса на място вътре да хвърли котва в тесния канал. Така отново на Пайк оставиха най-уязвимото място в случай на нападение, когато корабът му трябваше да служи за щит на другите.

Тренъм, младият, як корнуелец, помощникът на Пайк, който от самото начало се обяви против сдружението с Истърлинг, разбра целта на тази маневра и не се поколеба да настои пред Пайк да вдигнат котва и да се измъкнат през нощта, като оставят Истърлинг и съкровището, преди да им се случи нещо по-лошо. Но Пайк беше толкова упорит, колкото и храбър и отхвърли този съвет като страхлив.

— По дяволите! — изруга той. — Точно това иска Истърлинг! Ние сме спечелили своята част от съкровището и няма да отплаваме без нея.

Но практичният Тренъм поклати русата си глава.

— Ще стане така, както реши Истърлинг. Той има силата да наложи волята си и сигурно ще ни изиграе или аз съм глупак.

Пайк го накара да млъкне, като се закле, че не го е страх и от двадесет души като Истърлинг.

Държането му беше също така непреклонно, когато на следващата утрин в отговор на един сигнал от флагманския кораб се качи на борда на „Авенджър“.

В кабината го очакваше не само Истърлинг, облечен натруфено и безвкусно, но и Гелоуей, който предпочиташе обикновеното облекло на пиратите от широки кожени панталони и памучна риза. Истърлинг беше набит и мургав млад мъж с красиви очи и черна брада, изпод която, щом се смееше, се подаваха здрави бели зъби. Гелоуей, нисък и набит, приличаше на горила не само по дългите си ръце и къси крака, а и по странното, маймунско лице, от което под ниското, набръчкано чело бляскаха злобно две светли малки очи.

Двамата пирати посрещнаха капитан Пайк с всички признаци на приятелско разположение, настаниха го до омазнената маса, наляха му ром и се чукнаха с него; после Истърлинг веднага заговори по работата.

— Повикахме те, капитан Пайк, защото засега, както казват, носим всичките си яйца в една кошница. Това съкровище — и той махна с ръка към сандъка, в който се намираше — трябва да се раздели без повече бавене, така че всеки от нас да си гледа работата.

Пайк се окуражи от обещаващото начало.

— Значи, искате да разпуснете флотата? — попита той, без да проявява интерес.

— Защо не, след като сме свършили работа? Двамата с Роджър решихме да се откажем от пиратския занаят. Ще заминем за родината с богатството, което спечелихме. Аз вероятно ще стана фермер някъде из Девън. — Той се изсмя.

Пайк се усмихна, но не каза нищо. Както личеше по удълженото му сурово, загрубяло от вятъра лице, той не обичаше да говори много.

Истърлинг се покашля и заговори отново.

— Ние с Роджър сметнахме, че ще бъде справедливо да внесем някои поправки в нашето споразумение. Според нето, след като аз взема моята една пета част, останалото се разделя на три за всеки от корабите.

— Да, точно така гласи споразумението и това е напълно справедливо за мене — каза Пайк.

— Ние с Роджър премислихме и не сме на такова мнение.

Пайк отвори уста да отговори, но Истърлинг не го остави да продължи:

— Ние с Роджър не виждаме защо трябва да вземеш една трета, за да я разпределиш между трийсет души, докато всеки от нас ще дели същата сума между сто и петдесет мъже.

Капитан Пайк бе обзет от внезапен гняв.

— Затова ли винаги се грижеше моите хора да бъдат поставяни там, където испанците можеха да ги избиват, докато накрая намаляхме на една четвърт от първоначалния си брой?

Черните вежди на Истърлинг се събраха над очите му и те внезапно блеснаха злобно.

— Какво, по дяволите, искаш да кажеш, капитан Пайк, обясни, ако обичаш?

— Това е обвинение — прибави сухо Гелоуей. — Долнопробно обвинение.

— Никакво обвинение не е — отвърна Пайк, — а факт.

— Факт, а? — Истърлинг се усмихна и високият, решителен Пайк се почувствува неудобно под тази усмивка. Малките, блестящи маймунски очи на Гелоуей го разглеждаха със странен израз. Дори въздухът в неразтребената вмирисана кабина бе наситен със заплаха. Пайк си припомни картинно жестокостите, на които бе станал свидетел по време на съдружието си с Истърлинг, излишни, безсмислени жестокости, произтичащи от склонността да причинява злини. Припомни си думите, с които капитан Блъд го бе предупредил да не се сдружава с човек, когото описа като измамник и нечестен по природа. Ако бе имал някакви съмнения за преднамерения начин, по който неговите хора бяха пожертвувани на Дариен, сега тези съмнения се разпръснаха.

Беше като лунатик, който внезапно се събужда и се намира на ръба на някаква пропаст, в коя го следващата стъпка би го захвърлила. Инстинктът за самосъхранение го накара да се откаже от непреклонното си държане, заради което можеха да го застрелят на място. Прибра косата от влажното си чело и си наложи да отговори със спокоен тон:

— Искам да кажа, че ако броят на хората ми е намалял, това е станало заради общата цел. Те ще сметнат за несправедливо да се променя споразумението по тая причина.

Той продължи да спори. Припомни на Истърлинг за обичая сред пиратите, съгласно който всеки човек влиза в съдружие с друг и двамата делят всичко, като всеки е наследник на другия. Това само по себе си беше достатъчна причина много от хората му, които трябва да получат наследство, да се смятат за изиграни от всяка промяна на споразумението.

Злата усмивка на Истърлинг отново премина в презрителна гримаса.

— Какво ме интересуват чувствата на твоите дрипльовци? Аз съм адмирал на тая флота и думата ми е закон.

— Така е — каза Пайк — и думата ти е дадена в споразумението, съгласно което плаваме под твое командуване.

— По дяволите споразумението! — изрева капитан Истърлинг.

Той стана и се надвеси заплашително над Пайк, а главата му почти докосваше тавана на кабината. Заговори, без да бърза:

— Повтарям, че нещата се промениха, откакто подписахме споразумението. Моята дума струва повече от всякакво споразумение и аз казвам, че „Велиънт“ може да вземе една десета от плячката. Ще постъпите разумно да приемете, за да не ви припомням поговорката, че който иска да вземе много, остава накрая без нищо.

Пайк го зяпна с отворена уста. Беше пребледнял от напрежението на вътрешния си конфликт между гняв и предпазливост.

— За бога, Истърлинг… — Той млъкна внезапно.

Истърлинг го погледна навъсено.

— Продължавай — нареди той. — Довърши, каквото имаш да казваш.

Пайк повдигна унило рамена.

— Знаеш, че не смея да приема предложението ти. Знаеш, че хората ми ще ме разкъсат на парчета, ако приема, без да се посъветвам с тях.

— Тогава махай се, върви да се съветваш! Иска ми се да разцепя ушите ти, та да видят какво става с ония, които се държат нахално с капитан Истърлинг. Можеш да предадеш на твоите отрепки, че ако имат нахалството да отхвърлят моето предложение, няма защо да те изпращат пак. Нека вдигнат котва и да вървят по дяволите. Припомни си какво казах: който се опитва да вземе прекалено много, остава накрая без нищо. Върви, капитан Пайк, да им занесеш това съобщение.

Едва когато стъпи на собствения си кораб, капитан Пайк даде воля на гнева си, от който едва се побираше в кожата си. Шумното обяснение, което даде на палубата, заобиколен от оцелелите си хора, предизвика у буйните му последователи гняв, не по-слаб от неговия. Тренъм наля масло в огъня, като каза мнението си:

— Щом свинята смята да наруши думата си, май няма да спре на половин път? Сигурно, ако приемем една десета, ще намери предлог да не ни даде нищо. Капитан Блъд беше прав. Не трябваше въобще да се доверяваме на тоя кучи син.

Един от моряците се обади, като изрази чувствата на всички:

— Щом сме му се доверили, сега трябва да го принудим да спази думата си.

Пайк беше вече склонен да приеме мрачната преценка на Тренъм за положението, но изчака да замлъкне хорът от гневни, одобрителни възгласи.

— Ще ми кажете ли как да постигнем това? Ние сме около четиридесет души срещу триста. Кораб с двадесет оръдия срещу две фрегати с петдесет по-тежки оръдия.

Това ги накара да замълчат, докато се обади друг храбрец:

— Той казва — една десета част или нищо. Нашият отговор е една трета или нищо. Сред пиратите също има чест и ние искаме да сдържи обещанието си, дадено в споразумението, с което мръсният крадец ни взе на своя служба.

Екипажът го подкрепи единодушно:

— Върни се с този отговор, капитане.

Сега Тренъм сметна, че е намерил разрешение.

— Има начин да го принудим. Кажи му, че ще вдигнем цялото „Брегово братство“ против него. Капитан Блъд ще се погрижи да не бъдем ощетени. Сам добре знае, че капитан Блъд не го обича. Припомни му това, капитане. Върни се и му го кажи.

Това беше силен коз. Пайк схвана изгодата, но призна, че не го радва мисълта да изиграе тая карта, хората му обаче се нахвърлиха върху него с укори. Тъкмо той ги бе убедил да тръгнат с Истърлинг. Нали още от самото начало той все не смогваше да се противопоставя, когато Истърлинг накърняваше правата им. Те бяха изпълнили задълженията си. Сега той трябваше да се погрижи да не ги измамят при заплащането.

И така, капитан Пайк отново напусна „Велиънт“, хвърлил котва в канала на залива, и отплава с лодката, за да предаде този отговор на капитан Истърлинг и да го стресне с призраците на капитан Блъд и на цялото „Брегово братство“, на които сега разчиташе и за собствената си безопасност.

Разговорът се състоя върху средната палуба на „Авенджър“ пред екипажа на кораба и в присъствието на капитан Гелоуей, който все още се намираше на борда му. Беше кратък и бурен.

Когато капитан Пайк заяви, че неговите хора настояват да бъде изпълнено споразумението, Истърлинг се изсмя. Хората му се изсмяха заедно с него; някои от тях взеха Пайк на подбив.

— Слушай, драги — подзе Истърлинг, — щом това е последната им дума, могат да вдигат котва и да вървят по дяволите. Друго няма какво да им казвам.

— Ако си отидат, ще стане лошо за тебе, капитане — каза спокойно Пайк.

— Заплашваш ли ме, дявол да го вземе! — Едрото туловище на пирата сякаш се наду от гняв.

— Предупреждавам те, капитане.

— Предупреждаваш ме? За какво ме предупреждаваш?

— Че „Бреговото братство“, цялото пиратско братство ще се надигне против тебе за тази измама.

— Измама! — Истърлинг започна да крещи. — Измама, а, копелдашка отрепка! Нима се осмеляваш да стоиш тук и да ми го казваш в лицето? — Той измъкна един пистолет от пояса си. — Махай се веднага от кораба и кажи на твоите негодници, че ако „Велиънт“ е още тук по пладне, ще го вдигна във въздуха. Махай се!

Пайк, задавен от гняв и добил кураж от възмущение, хвърли най-сигурната си карта.

— Много добре — каза той. — Ще се разправяш с капитан Блъд за това.

Пайк бе разчитал, че ще го уплаши, но не и на ефекта, който постигнаха думите му, нито на яростта, която извира от паниката у хора като събеседника му.

— Капитан Блъд ли? — измърмори през зъби Истърлинг с почервеняло лице. — Значи ще вървите да хленчите пред капитан Блъд, а? Върви да хленчиш в ада тогава. — И с тези думи той застреля Пайк от упор в главата.

Пиратите, застанали около него, се отдръпнаха в мигновен ужас, когато тялото на Пайк се просна върху преградата на люка.

Истърлинг се присмя грубо на гнусливостта им. Гелоуей продължаваше да гледа с невъзмутимо лице, а малките му очи бляскаха.

— Разкарайте тая мърша — посочи Истърлинг трупа с все още димящия пистолет. — Обесете го на реите. Нека послужи за предупреждение на ония свини от „Велиънт“ — да видят какво се случва на всеки, който се държи нахално с капитан Истърлинг.

Когато екипажът на Пайк, струпан на бакборда, забеляза през въжетата на „Хермес“ безжизненото тяло на своя капитан да се полюшва от рейте на „Авенджър“, над палубата на „Велиънт“ се разнесе протяжен вик, в който се смесваха гняв, страх и мъка. Толкова залисани бяха моряците, че не обърнаха внимание на двете дълги индиански канута, които се приближиха до щирборда, нито на високия джентълмен в обшити със сребро черни дрехи, който се изкачи по стълбата на палубата зад тях. Забелязаха го едва когато чуха решителния му сух глас:

— Изглежда, че идвам малко късно.

Пиратите се обърнаха и го видяха застанал до преградата на люка с ръка върху дръжката на рапирата, лице, засенчено от широкопола шапка с пера, и гняв в студените му, сини очи. Те се питаха как е дошъл там, гледаха го втренчено, сякаш е привидение, бяха объркани, недоумяваха, съмняваха се в собствените си очи.

Накрая младият Тренъм се втурна към него с блеснали от възбуда очи на посивялото му лице.

— Капитан Блъд! Вие ли сте наистина! Но как…

Капитан Блъд го накара да млъкне с жест на дългата си, гъвкава китка, която се подаваше от богатите дантели на ръкава.

— Откакто слязохте в Дариен, не съм се отдалечавал от вас. Зная какво е станало и точно това предвиждах. Но се надявах да го предотвратя.

— Ще отмъстите ли на това лъжливо куче?

— Разбира се, и то веднага. Тази гнусна постъпка изисква незабавен отговор. — Гласът му бе не по-малко мрачен от изражението на лицето му. — Имате достатъчно хора, които да обслужват оръдията. Свалете ги веднага на долната палуба.

Когато Блъд се качи на борда му, „Велиънт“ тъкмо започваше да се завърта от лекия отлив; сега стоеше по протежение на канала, така че отварянето на оръдейните отвърстия не можеше да се види от други кораби.

— Оръдията ли? — попита задъхано Тренъм. — Но, капитане, ние не сме в състояние да се бием. Не ни достигат нито хора, нито оръдия.

— Стигат за това, което трябва да сторим. В подобни случаи хората и оръдията не са всичко. Истърлинг ви е оставил тук, за да прикривате другите кораби. — Блъд се изсмя рязко, невесело. — Сега ще научи стратегическите недостатъци на това положение. Свалете долу оръдейната прислуга. — След това той даде енергично още няколко нареждания: — Осем души да слязат в лодката. Под кърмата има две канута с достатъчно гребци, за да помогнат да извъртите напреки кораба, когато дойде време. И отливът ще помогне. Изпрати по мачтите всеки човек, който можеш да отделиш, да отпуска платната веднага щом излезем от канала. Размърдай се, Тренъм! Размърдай се!

Блъд се спусна под палубата, където оръдейната прислуга вече подготвяше оръдията за стрелба. Поощри хората с думи и държане и те му се подчиниха безпрекословно; защото, без да разбират какво ще става, те се въодушевиха от доверието си в него и от увереността, че ще отмъсти на Истърлинг за убийството на капитана им и за измамата.

Когато всичко беше готово и фитилите вече горяха, Блъд отново се качи на палубата.

Двете канута на индианците и лодката на „Велиънт“ бяха под издадената задна част на кърмата и не се виждаха от борда на другите два кораба. Хората бяха завързали въжетата за теглене и чакаха нареждане.

По предложение на Блъд Тренъм не се забави да вдигне котва, а отвърза веригата й и гребците налегнаха греблата, за да извъртят кораба. Само техните усилия нямаше да са достатъчни, но бяха улеснени от отлива и корабът бавно започна да се извръща напреки на канала. Блъд беше вече отново долу и даваше нареждания на артилеристите, които обслужваха оръдията на щирборда. Пет от тях трябваше да се прицелят в кормилото на „Хермес“, а другите пет да стрелят по вантите му.

Когато „Велиънт“ се извърна и пиратите от другите кораби видяха лодките, които теглят, те сметнаха, че екипажът му е решил да избяга, уплашен от смъртта на капитана си. От палубата на „Хермес“ се разнесоха подигравателни подмятания. Но още незаглъхнали и преди да бъдат подети от „Авенджър“, в отговор се разнесе гърмът на десетте оръдия, които стреляха почти в упор.

„Хермес“ се залюля и потръпна от удара на неочаквания залп, а ужасените викове на моряците се смесиха с прегракналите крясъци на сплашените морски птици, които тревожно се разхвърчаха в кръг.

Блъд отново се изкачи на палубата, и то още преди да заглъхне ехото. Вгледа се през надигащия се облак дим и се усмихна. Кормилото на „Хермес“ беше разбито, гротмачтата му беше строшена и висеше, крепена само от вантите, а във фалшборда на предната част се виждаше дупка.

— А сега? — запита Тренъм с безпокойство.

Блъд се огледа. Придвижваха се бавно, но равномерно по късия канал и бяха вече почти в открито море. Откъм север духаше постоянен лек вятър.

— Разгърни всички платна и нека корабът да плава по вятъра.

— Те ще ни преследват — каза младият моряк.

— Така ми се струва. Но няма да е скоро. Виж на какъв хал са.

Едва тогава Тренъм разбра какво точно е постигнал Блъд. Със счупеното си кормило и разбита гротмачта „Хермес“ не можеше да се управлява, а в същото време препречваше пътя и не позволяваше на изпадналия в ярост Истърлинг да мине покрай него и да нападне „Велиънт“.

Тренъм разбра това и се възхити, но не се успокои.

— Навлякохме си преследване, но е вярно, че го забавихте. Все пак сигурно ще ни преследват, а щом ни настигнат, ще ни потопят. Точно това иска оня злодей Истърлинг.

— Вярно и точно на това се надявам; а пък и аз поразпалих тия му желания.

Бяха прибрали екипажа на корабната лодка и вече се виждаше как индианските канута плават на север, покрай рифовете. „Велиънт“ плаваше по вятъра и Гелоуз Ки бързо се отдалечаваше зад кърмата му. Всички бяха на палубата. От парапета на кърмата, на който се беше облегнал до Тренъм, Блъд нареди на кормчията под него:

— Завърти кормилото. Обръщаме. — Той видя тревогата на Тренъм и се усмихна. — Успокой се. Имай доверие в мене и зареди оръдията на бакборда. Ония още не са се оправили и ние ще ги поздравим на минаване край тях. Можеш да ми вярваш. Това не ми е първото сражение и познавам глупака, с когото влизаме в бой. Сигурно не му е дошло на ум, че ще имаме нахалството да се върнем, и се обзалагам на частта ти от съкровището на Морган, че той дори не е открил оръдейните си капаци.

Всичко стана така, както Блъд беше предсказал. Когато наближиха със стегнати платна срещу вятъра, видяха, че „Хермес“ току-що е бил извлечен встрани, за да направи място да мине „Авенджър“, който с помощта на триъгълните си платна, гребла и отлива пълзеше към канала.

Истърлинг сигурно е потъркал очи при появата на „Велиънт“, за когото смяташе, че бяга; сигурно е скръцнал здравите си бели зъби, когато корабът спря за миг с отпуснати платна и изстреля един залп по палубите му, преди отново да отплава в североизточен галс. Той отвърна на залпа с носовите си оръдия без никакъв ефект и докато разчистваха пораженията от залпа на „Велиънт“, се спусна в преследване, което трябваше да завърши с потопяването на дръзкото корабче заедно с целия му екипаж.

„Велиънт“ се намираше може би на около една миля на североизток, когато Тренъм видя „Авенджьр“ да излиза от тесния канал, да навлиза в открито море и да се отправя след тях с разпънати платна. Гледката беше смайваща. Той се обърна към капитан Блъд:

— А сега, капитане? Какво ни остава?

— Да завием отново — беше изненадващият отговор. — Нареди на кормчията да води кораба към най-северната точка на оня риф.

— Така ще попаднем в обсега на оръдията му.

— Няма значение. Ще се подложим на огъня му. При нужда можем да заобиколим носа. Но ми се струва, че не ще бъде необходимо.

Завиха и отново започнаха да се приближават към брега, а Блъд през цялото време наблюдаваше островчето през телескоп. Тренъм стоеше неспокойно до него.

— Какво търсите, капитане? — запита той с лека надежда.

— Моите приятели, индианците. Бързо са плавали. Няма ги. Всичко е наред.

На Тренъм му се струваше, че нещата съвсем не са наред. „Авенджър“ бе завил на един румб по-близо по вятъра, за да съкрати пътя за пресрещане. От предницата му изгърмя оръдие и едно гюле вдигна фонтан вода на около половин кабелт зад кърмата на „Велиънт“.

— Прицелват се — каза Блъд с безразличие.

— Аха — съгласи се Тренъм с огорчение. — Оставихме ви да правите каквото пожелаете, без да задаваме въпроси, капитане. Но какъв ще бъде краят?

— Струва ми се, че той идва ей оттам с разпънати платна — каза капитан Блъд и посочи с телескопа.

Иззад най-северния нос на Гелоуз Ки изскочи един голям кораб с червен корпус под цяла планина от платна, които блестяха като сняг в светлината на обедното слънце. Когато се появи, корабът възви на юг, заплава величествено по вятъра — красива и мощна гледка от позлатената носова фигура до просторната кабина на кърмата. Вече се намираше между малкия кораб и острова, когато Тренъм отново успя да проговори, а екипажът нададе приветствени викове. Пребледнял от възбуда, с блеснали очи, Тренъм се обърна към капитан Блъд:

— „Арабела“!

Блъд му се усмихна лукаво.

— Може би си предположил, че аз съм прекосил океана с плуване или в кану; или си сметнал, че искам Истърлинг да ме преследва само заради преживяването да бягам и накрая да бъда удавен. А, може и да не си мислил до тия въпроси. И Истърлинг не е. Но той сега се е сетил за тях. И здравата се е замислил, мога да се закълна в това.

Но Истърлинг бе далеч от подобни занимания. Мозъкът му беше парализиран. В отчаянието си, като видя, че го напада такъв страхотен кораб, който на всичко отгоре беше и благоприятно разположен спрямо вятъра, той направи опит да избяга в закритието на пристанището, откъдето беше примамен да излезе. Веднъж влязъл там, с подкрепата на оръдията от „Хермес“ той би могъл да удържи тесния канал срещу всеки. Но трябваше да знае, че няма да му позволят да стигне до канала. Когато не се подчини на изстрела напреки на носа му, с който го подканяха да вдигне знамето си, залп от двадесет тежки оръдия удари по изложения му борд и нанесе такива поражения, че Истърлинг бе лишен дори от удовлетворението да отвърне. „Арабела“, ръководен умело от Волверстон, който беше оставен да го командува, бързо се извърна и от още по-близко разстояние даде втори залп, за да довърши започнато дело. С много попадения между ватерлинията и палубата „Авенджър“ започна да потъва с носа напред.

От палубата на „Велиънт“ се надигна някакъв печален вой. Той стресна Блъд.

— Какво има? Защо викат?

— Съкровището! — отвърна му Тренъм. — Съкровището на Морган!

Блъд се намръщи.

— Наистина, Волверстон сигурно е забравил за него в гнева си. — После челото му се изясни. Въздъхна и повдигна рамена. — Е, добре! Сега е вече загубено. Нека върви по дяволите!

„Арабела“ легна в дрейф и спусна лодки, за да прибере оцелелите пирати, които се държаха над водата. Истърлинг бе между тях, тъй като му липсваше смелост, за да се удави, и по нареждане на Блъд бе откаран на „Велиънт“. Така нагорещеното желязо се заби дълбоко в душата му. Но то хлътна още по-дълбоко, когато се качи на кораба на Пайк и се изправи пред капитан Блъд. С последните си думи Пайк не го бе заплашвал с някакъв призрак! Истърлинг отстъпи назад, сякаш най-после за пръв път в живота си се бе уплашил. В тъмните очи върху посивялото му лице бляскаше някаква смесица от гняв и ужас, каквато често се вижда в погледа на уловено в капан животно.

— Значи, ти си бил! — възкликна той.

— Ако искаш да кажеш, че аз съм заел мястото на Пайк, когато го уби, ти си прав. Щеше да направиш по-добре, ако се бе отнесъл честно с него. Има една истина, която е трябвало да научиш още в училище — че честността е най-добрата политика. Но ти вероятно никога не си ходил на училище. Има и друга максима, която ти подарих преди години и за която ми казват, че често обичаш да я повтаряш — който иска да вземе прекалено много, накрая остава без нищо.

Той почака някакъв отговор, но никой не му отвърна. Огромното тяло на Истърлинг се беше отпуснало и той го гледаше втренчено и мълчаливо с подивелите си, тъмни очи.

Блъд въздъхна и тръгна към горния край на стълбата.

— Нямам нищо общо с тебе. Оставям те на тия хора, които измами и чийто водач уби. Те ще те съдят.

Той слезе в лодката, довела Истърлинг, и се върна на „Арабела“, след като бе изпълнил сполучливо задачата си и най-после бе приключил продължителния си двубой с Истърлинг.

Един час по-късно „Арабела“ и „Велиънт“ плуваха заедно на юг. Гелоуз Ки бързо се отдалечаваше зад тях, а Гелоуей и екипажът на повредения „Хермес“, затворени в лагуната, останаха да се губят в догадки, какво е могло да се случи в открито море и да се оправят със затрудненията си както могат.

Бележки

[1] Гелоуз Ки — Рифовете на бесилката. — Б. пр.

[2] „Авенджър“ — „Отмъстител“. — Б. пр.

[3] „Велиънт“ — „Смели“. — Б. пр.

[4] Кай Светоний — римски биограф, автор на „Дванадесетте цезара“ (около 75–100 г.). — Б. пр.

Край
Читателите на „Дневникът на капитан Блъд“ са прочели и: