Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Капитан Блъд (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Chronicles of Captain Blood, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 34 гласа)

Информация

Сканиране
hammster (2008)
Разпознаване и корекция
Boman (2008)

Издание:

Рафаел Сабатини. ДНЕВНИКЪТ НА КАПИТАН БЛЪД

Роман. II том

 

Преведе от английски: Александър Хрусанов, 1987

Художник: Христо Жаблянов

Редактор: Лъчезар Мишев

Художествен редактор: Васил Миовски

Технически редактор: Спас Спасов

Коректор: Мая Лъжева

 

Индекс 11 9537612331/6126-21-87

Английска. Второ издание. Дадена за набор м. XI 1986. Подписана за печат м. II 1987 г. Излязла от печат м. III 1987. Формат 16/60/90. Печатни коли 12. Издателски коли 12. Условно издателски коли 12,71.

Цена 1,70 лева

 

Държавно издателство „Отечество“, София, 1987

Държавна печатница „Георги Димитров“, София

с/о Jusautor, Sofia

 

Rafael Sabatini

The Chronicles of Captain Blood

Pan Books Ltd. London, 1963

История

  1. — Добавяне

4
Военно обезщетение

Като се вземе предвид по-слабото въоръжение на испанския кораб и заповедите, под които плаваше, за „Атревида“ беше невероятно смело и не по-малко глупаво да се забърква с „Арабела“.

„Арабела“ беше същият „Синко лягас“ от Кадис, който Питър Блъд така храбро бе завзел. Беше го преименувал в чест на една дама от остров Барбадос, споменът за която му служеше за вдъхновение и го караше да се въздържа в пиратската си дейност. „Арабела“ плаваше на запад, бързаше да настигне придружаващите го кораби, които го бяха изпреварили с цял ден, и не се оглеждаше встрани, когато някъде към 19° северна ширина и 66° западна дължина „Атревида“ го забеляза, свърна встрани, за да пресече курса му, и откри нападението с изстрел пряко на носа му.

Испанският командир дон Висенте де Касанегра беше подтикван от самоувереността си, която не се смекчаваше от никакво чувство за ограничените му способности.

В резултат се получи точно това, което можеше да се очаква. „Арабела“ веднага се извърна в южен галс[1], който скоро го подведе към задната част на „Атревида“ откъм наветрена страна и по този начин постигна първото тактическо преимущество. Така, докато все още беше извън обсега на испанските оръдия, „Арабела“ го заля с унищожителен огън от собствените си оръдия, което допринесе много за разрешението на въпроса. Сетне, вече от по-близко разстояние, корабът на Блъд започна да стреля с дребен пълнеж и така разкъса платната на „Атревида“, че той вече не можеше да избяга, дори и дон Висенте да беше достатъчно благоразумен, за да го стори. Накрая „Арабела“ го удари от упор със залп, който превърна елегантната испанска фрегата в безпомощно корито. След това двата кораба опряха един в друг и испанците избягнаха смъртта, като сложиха оръжие, а унизеният и посърнал дон Висенте предаде сабята си лично на капитан Блъд.

— Това ще ви научи да не лаете по мене, когато минавам мирно покрай вас — каза капитан Блъд. — Виждам, че името на кораба е „Атревида“[2]. Но за мене сте по-скоро нахални, отколкото смели.

Мнението му за тях падна още по-ниско, когато при изследването на плячката той намери сред корабните книжа писмо от испанския адмирал дон Мигел де Еспиноса и Валдес, в което се съдържаха заповедите до дон Висенте. В него му се нареждаше да се присъедини към ескадрата на адмирала при испанските рифове Биеке за нападение срещу английската колония Антигуа. Дон Мигел даваше в писмото си доста подробности.

„Въпреки че — пишеше той — Негово католическо величество е в мир с Англия, Англия не прави нищо, за да ликвидира дейността на проклетия пират Блъд в испански води. Затова се налага да се вземат наказателни мерки и да се получа! компенсации за всичко което Испания е изтърпяла от този дяволски пират.“

След като вкара обезоръжените испанци в трюмовете — всички, освен дон Висенте, който под честна дума бе взет на „Арабела“, — Блъд постави свой екипаж на „Атревида“, отстрани повредите му и пое югоизточен курс към протока между Анегада и Виржинските острови.

Той обясни промяната в намеренията си на съвета, състоял се същата вечер в голямата кабина, на който присъствуваха първият му помощник Волверстон, навигаторът Пит, Огл — командуващ артилеристите, и двама представители на екипажа, единият от които, Албен, беше французин. Защото по това време една трета от пиратите на борда на „Арабела“ бяха французи.

Той срещна известно несъгласие, когато съобщи намерението си да се отправи към Антигуа.

Несъгласието беше обобщено от Волверстон, който, преди да се изкаже, стовари по масата огромната си като свински бут ръка.

— По дяволите да вървят крал Джеймз и всички, които му служат! Достатъчно е, че никога не воюваме с английски кораби и не нападаме английски владения. Но проклет да бъда, ако смятам за наш дълг да пазя хора, които са вдигнали ръце срещу нас!

Капитан Блъд обясни:

— Предстоящото нападение на испанците представлява наказателна мярка за вредите, които ние сме им нанесли. Струва ми се, че това ни налага известни задължения. Както казваш, Волверстон, ние може да не сме патриоти, а може и да не сме алтруисти. Ако влезем в бойни действия и останем да помагаме, ще направим това като наемници и услугите ни ще трябва да бъдат заплатени от гарнизона, който с удоволствие ще ни наеме. Така ще съчетаем задължението с печалбата.

С този довод той надделя.

Призори, след като минаха през протока, легнаха в дрейф, като най-южният край на Вирхен Горда се намираше на около четири мили вдясно и зад тях. Морето беше спокойно. Капитан Блъд нареди да спуснат лодките на „Атревида“ и испанският му екипаж отплава с тях, а след това двата кораба продължиха пътя си към Подветрените острови.

Минаха на юг от Саба с попътен лек бриз, на следващата сутрин стигнаха западния бряг на Антигуа и с развят английски флаг върху гротмачтата хвърлиха котва на десет фатома дълбочина в северната страна на плитчините, които разделяха входа към форт Бей.

Няколко минути след пладне, точно когато полковник Кортни, върховен управител на Подветрените острови, чието седалище се намираше в Антигуа, сядаше да обядва с мисис Кортни и капитан Макартни, той беше изненадан от съобщението, че капитан Блъд е слязъл в Сейнт Джон и иска да го посети.

Полковник Кортни, висок, сух мъж на четиридесет и пет години, с червеникава коса и лунички, се вгледа втренчено със зачервените си очи в мистър Айвз, неговия млад секретар, който му предаде съобщението.

— Капитан Блъд ли, казахте? Капитан Блъд? Кой капитан Блъд? Сигурно не е оня проклет пират със същото име, каторжникът от Барбадос?

Мистър Айвз си позволи да се усмихне на възбудата на негово превъзходителство.

— Същият, сър.

Полковник Кортни хвърли салфетката си сред чиниите на наредената маса и стана, все още неспособен да повярва на новината.

— И той е тук? Тук? Да не е луд? Да не е слънчасал? Гръм да ме тресна, още преди да обядвам, ще го окова във вериги за нахалството му и ще го изпратя за Англия, преди… — Той млъкна. — Гръм и мълнии! — извика той и се обърна към помощника си: — Най-добре е да го извикаме, Макартни.

По червеното като куртката му кръгло лице на Макартни се четеше смайване, не по-слабо от това на губернатора. Фактът, че някакъв негодник с обявена награда за главата му има нахалството да направи сутрешно посещение на губернатора на една английска колония, накара капитан Макартни да онемее и да загуби и без това ограничените си възможности да разсъждава.

Мистър Айвз въведе в дългата, хладна, пестеливо мебелирана стая един висок, слаб джентълмен, много елегантен, в костюм от бледобежова тафта. Скъп диамант блестеше сред фините дантели на шията му, от панделката на шапката му с пера искреше диамантена тока, а от лявото му ухо висеше крушовидна перла и пробляскваше върху фона на черна накъдрена перука. Облягаше се на абаносов бастун със златна дръжка. Дотолкова този модно облечен джентълмен не приличаше на пират, че те се взираха в издълженото му, с тънки и подигравателни черти лице, в кривия му нос и очите, които изглеждаха изненадващо сини и студени върху обгорялата като на индианец кожа. Неверието на полковника се засилваше все повече и той внезапно зададе въпрос:

— Вие сте капитан Блъд?

Джентълменът се поклони. Капитан Макартни зяпна и си пожела „гръм да го тресне“. Полковникът каза: „Гръм и мълния!“ отново и безцветните му очи се оцъклиха. Той изгледа бледата си съпруга, Макартни и отново капитан Блъд.

— Вие сте храбър негодник. Храбър негодник, гръм и мълния!

— Виждам, че сте чували за мене.

— Но не достатъчно, за да повярвам на постъпката ви. Може би сте дошли да се предадете?

Пиратът се доближи до масата. Макартни неволно стана.

— Ако прочетете това, ще си спестим обясненията. — И той постави пред негово превъзходителство писмото на испанския адмирал. — Бойният успех го постави в ръцете ми заедно с джентълмена, до когото е адресирано.

Полковник Кортни го прочете, смени цвета на лицето си и подаде листа на Макартни. После отново втренчи поглед в Блъд, който заговори в отговор на погледа му.

— Дошъл съм да ви предупредя и при нужда да ви служа.

— Да ми служите?

— Изглежда, че имате нужда от помощ. Смешното ви укрепление няма да издържи и час под испанския огън, а след това тия джентълмени от Кастилия ще нахлуят в града. Може би знаете как се държат в подобни случаи. Ако не, мога и да ви разправя.

— Но, гръм да ме тресне! — заекна Макартни. — Ние не сме във война с Испания!

Полковник Кортни се нахвърли гневно върху Блъд.

— Вие сте причина за всичките ни беди. Вашите безобразия ни навличат тези наказателни мерки.

— Затова съм дошъл. Въпреки че според мене аз съм по-скоро претекст, отколкото причина. — Капитан Блъд седна. — Както чувам, вие сте намерили злато в Антигуа. Дон Мигел трябва също да е чул това. Вашият гарнизон няма и двеста души, а както вече казах, укреплението ви не струва спукана пара. Водя ви един тежко въоръжен кораб и двеста от най-отчаяните бойци, които могат да се намерят в Карибско море или в целия свят дори. Разбира се, аз съм някакъв проклет пират, за главата ми е обявена награда и ако сте взискателно добросъвестни, няма да говорите въобще с мене. Но ако имате що-годе здрав разум, както се надявам, ще благодарите на бога, че съм дошъл, и ще се споразумеем.

— Да се споразумеем?

Капитан Блъд обясни какво иска да каже. Неговите хора не рискували живота си за чест и слава, сред тях имало голям брой французи и нямали никакви патриотични чувства по отношение на британската колония. Те щели да очакват по нещичко за ценната услуга, която били готови да окажат.

— Освен това, полковник, става въпрос и за честта ви. Ще ви бъде може би неудобно да сключите съюз с нас, но няма никакви пречки да ни наемете, а след като приключим тази работа, без никакви задръжки ще можете отново да ни преследвате.

Губернаторът го изгледа мрачно.

— Ако искам да изпълня дълга си, трябва да ви окова във вериги и да ви изпратя в Англия, за да ви обесят.

Капитан Блъд остана невъзмутим.

— Вашето първо задължение е да запазите колонията, на която сте губернатор. Помислете каква опасност я грози. И опасността е толкова близка, че дори секундите са от значение. Наистина ще направим добре да не губим време.

Губернаторът погледна Макартни. Изразът върху лицето на Макартни беше толкова празен, колкото и мозъкът му. Тогава дамата, която дотогава бе седяла като изплашен и ням свидетел, се изправи внезапно. Също като съпруга си тя беше висока, костелива, а тропическият климат преждевременно я бе състарил и отнел красотата й. Но явно, както помисли Блъд, не беше успял да й отнеме разума.

— Джеймз, как можеш да се колебаеш? Помисли какво ще стане с жените — жените и децата, — ако тези испанци слязат на брега. Спомни си какво направиха в Бриджтаун.

Губернаторът стоеше с наведена към гърдите брадичка и се мръщеше мрачно.

— Въпреки това не мога да сключа съюз и не мога да преговарям с хора, поставени извън закона. Дългът ми е ясен. Напълно ясен. — В тона му прозвуча решимост.

— Fiat officium, ruat coelum[3] — каза капитан Блъд, който имаше склонност към класически изрази. Той въздъхна и се изправи на крака. — Ако това е последната ви дума, не ми остава друго, освен да се сбогувам и да си вървя. Нямам намерение карибската ескадра да ме завари неподготвен.

— Няма да напускате — каза остро полковникът. — По този въпрос дългът ми също е ясен. Повикай стражата, Макартни.

— Ей, не правете глупости, полковник. — Капитан Блъд спря Макартни с жест.

— Не съм глупак, сър, и зная как трябва да постъпя. Трябва да изпълня дълга си.

— И вашият дълг изисква да отвърнете толкова подло на ценната услуга, която ви направих, като ви предупредих? Помислете малко, полковник.

Отново жената на полковника се намеси в подкрепа на Блъд — и се намеси страстно, като явно съзнаваше значението на единствения действително важен въпрос.

Отчаян, полковникът отново се отпусна на стола си.

— Но не мога. Няма да се договарям с някакъв бунтовник, разбойник, пират. Достойнството на моя пост…аз…аз не мога.

В душата си капитан Блъд изруга глупостта на правителствата, които изпращаха такива хора да ги представляват в отвъдморските владения.

— Предполагате ли, че достойнството на вашия пост ще възпре испанския адмирал?

— А жените, Джеймз! — отново му напомни неговата съпруга. — Наистина, Джеймз, в този миг на крайна необходимост — когато цяла ескадра се приближава, за да те нападне, — негово величество сигурно би одобрил решението ти да се възползуваш от всяка помощ.

Така започна тя и така продължи, а сега и Макартни се присъедини към нея против тесногръдото упорство на негово превъзходителство, докато накрая губернаторът бе принуден да пожертвува достойнството си в името на целесъобразността. Все още с неохота той попита мрачно какви са условията на пиратите.

— За себе си — каза Блъд — не искам нищо. Ще организирам отбраната заради кръвта, която тече във вените ми. Но когато отблъснем испанците, ще поискам по сто реала за всеки от моите хора. Имам двеста души.

Негово превъзходителство се възмути.

— Двадесет хиляди реала!

Той се забрави и дотам забрави достойнството си, че започна да се пазари. Но Блъд остана твърд и накрая бе постигнато съгласие за определената сума.

Още същия следобед той се зае да организира отбраната на Сейнт Джон.

Форт Бей е залив, дълъг около две мили и към една миля в най-широката си част. Стеснява се малко при устието и наподобява гърло на бутилка. В средата на това гърло има тясна пясъчна плитчина, която по време на много силен отлив се открива отчасти и от двете й страни остават канали. Южният канал е безопасен само за плиткогазещи кораби; тесният северен канала обаче, при чието устие сега „Арабела“ беше хвърлил котва, никога не оставаше по-плитък от осем фатома и понякога тази дълбочина се увеличаваше от слабите приливи на морето, така че той оставаше единствен вход към залива.

Крепостта, разположена върху едно малко възвишение на северния нос, пазеше този канал. Тя беше квадратна, тумбеста, назъбена постройка от сив камък и въоръжението й се състоеше от дванадесет стари малки оръдия и шест топа с обсег от две хиляди ярда[4]; тези оръдия предизвикваха презрение у капитан Блъд.

Той ги допълни с дванадесет малки оръдия от по-съвременен тип, които свали на брега от „Атревида“.

Свали още дванадесет оръдия от испанския кораб, включително и две дванадесетфунтови. Но тяхното предназначение бе друго. На около петдесет ярда от крепостта, на края на носа, се залови да изгражда землено укрепление, и то с такава бързина, че полковник Кортни разбра какви са методите на пиратите и в какво се крие тайната на успехите им.

За тази цел Блъд свали на брега стотина души от хората си и ги накара да работят почти голи под изгарящото слънце. Към тях добави триста бели и още толкова негри от Сейнт Джон — почти цялото му работно мъжко население — и ги накара да копаят, да издигат насипи и да пълнят плетени кошове, за чиято направа бе впрегнал жените. Други бяха изпратени да секат дървета, да вадят чимове и да ги превозват до мястото на работата. През целия следобед носът гъмжеше като мравуняк. До залез слънце всичко беше готово. На губернатора това му се видя като някакво чудо. За шест часа под ръководството на Блъд и благодарение на неизчерпаемата му воля беше построено още едно укрепление, което, ако беше строено по обичайните методи, не можеше да се издигне за по-малко от седмица.

Но укреплението беше не само построено и въоръжено с останалите дванадесет топа, свалени от „Атревида“, и шест мощни оръдия, донесени от „Арабела“; то беше така умело замаскирано, че откъм морето никой не би могъл да подозре какво се крие там. Отпред беше покрито с чимове и се сливаше с брега; върху него се издигаха кокосови палми; групички бели акации и храсти закриваха толкова сполучливо разположението на оръдията, че те не се виждаха от половин миля.

Полковник Кортни сметна, че много труд е хвърлен на вятъра. Защо трябваше да се прикриват укрепления, чийто вид можеше да възпре нападателите?

Блъд му обясни:

— Ако се уплаши, само ще отложи нападението за време, когато няма да бъда тук да ви защищавам. Имам намерение или да го разбия, или да му нанеса такива вреди, че в бъдеще да остави на мира британските колонии.

Тази нощ Блъд спа на борда на „Арабела“, хвърлил котва край носа. На сутринта Сейнт Джон се събуди и разтревожи от звука на ожесточен артилерийски огън. Губернаторът помисли, че испанците са вече дошли, и изскочи от дома си по нощница. Стреляше се обаче от новото укрепление и огънят беше насочен по лишения от мачти корпус на „Атревида“, закотвен отпред и отзад напреки на тесния проход, точно в средата на канала.

Губернаторът се облече набързо, качи се на кон и отиде с Макартни до стръмния бряг. Щом пристигна, и стрелбата спря. Корпусът, надупчен от гюлета, потъваше бавно и когато разяреният губернатор скочи от коня край земленото укрепление, се скри цял под водата с шумно клокочене. Губернаторът запита разгорещено капитан Блъд, който с неколцина от своите хора наблюдаваше края на „Атревида“, що за лудост е това. Разбираше ли капитан Блъд, че е затворил напълно входа към пристанището за всички кораби освен за тия, дето газят съвсем плитко?

— Точно това беше целта — отвърна Блъд. — Помъчих се да намеря най-плитката част на канала. Корабът потъна на шест фатома и намали дълбочината само на два.

Губернаторът сметна, че му се подиграват. Пребледнял от гняв, той попита защо е предприета подобна безумна постъпка, и то без да се посъветват с него. С нотка на отегчение в гласа капитан Блъд обясни това, което бе повече от очевидно. Обяснението уталожи гнева на губернатора. Но подозрителността на този човек с толкова ограничено въображение не беше успокоена напълно.

— Но щом единствената ви цел е била да потопите корпуса, защо, по дяволите, изхабихте толкова барут и гюлета? Защо просто не го пробихте?

Блъд повдигна рамена.

— Малко артилерийски упражнения. Съчетахме две цели в една.

— Артилерийски упражнения? — Негово превъзходителство беше вбесен. — На такова разстояние? Какви ми ги разправяте, човече?

— Ще разберете по-добре, когато пристигне дон Мигел.

— Искам сега да разбера. И ще разбера. Гръм да ме тресне! Забележете, че тук, в Антигуа, аз командувам.

Блъд се раздразни. Не можеше спокойно да понася глупаци.

— Щом моята цел не ви е ясна, май способността ви да командувате стои по-горе от вашата схватливост. Междувременно има други въпроси, които трябва да се уредят, а време няма.

С това той се извърна и остави губернатора да пелтечи. Блъд бе изследвал брега и бе намерил едно удобно заливче, познато под име го Уилоубис коув, отдалечено на около две мили, където „Арабела“ можеше да се скрие и в същото време да бъде наблизо, за да могат Блъд и хората му да останат на борда. Това поне беше добра новина за полковник Кортни, който се плашеше от мисълта пиратите да бъдат разквартирувани в града. Блъд настоя хората му да бъдат снабдени с продукти и поиска петдесет глави добитък и двадесет свини. Губернаторът беше склонен да се пазари, но го обориха с думи, които съвсем не подобриха отношенията между двамата мъже. Животните бяха своевременно доставени и през следващите дни пиратите се превърнаха в истински буканери; на брега на Уилоубис коув бяха запалени огньове и на тих огън опушиха месото на закланите животни заедно с голям брой костенурки, които авантюристите изловиха в околностите.

Три дни изминаха в подобни мирни занимания, докато генералният управител започна да се пита дали цялата работа не е някаква дяволска измама с цел да се прикрият престъпните намерения на капитан Блъд и пиратите му. Блъд обаче обясни закъснението. Дон Мигел не се е решил да отплава без „Атревида“, преди да изостави всяка надежда, че дон Висенте де Касанегра ще се присъедини към него.

Изминаха още четири дни, през всеки от които генералният управител отиваше на кон до Уилоубис коув, за да даде израз на съмненията си с подпитващи въпроси. С всеки нов ден разговорите ставаха все по-язвителни. И всеки път Блъд все по-ясно изтъкваше пред губернатора, че не вижда никаква надежда за колониалното бъдеще на страната, която така безразборно подбира губернатори за отвъдморските си владения.

Ескадрата на дон Мигел се появи край Антигуа точно навреме, за да предотврати открития разрив между генералния управител и съюзника му пират.

Един от хората, оставени на стража в земленото укрепление, донесе новината в Уилоубис коув рано в понеделник сутрин и капитан Блъд свали стотина души от кораба и ги отведе към скалистия бряг. Волверстон остана да командува „Арабела“. Огл, опасният артилерист, вече се бе настанил със своите хора в крепостта.

На около шест мили навътре в морето, под засилващия се северозападен вятър, който намаляваше горещината на сутрешното слънце, четири величествени кораба с разпънати платна плаваха право към пристанището на Сейнт Джон, а от върха на всяка гротмачта се вееше кастилско знаме.

Капитан Блъд ги наблюдаваше през телескоп от парапета на старата крепост. До рамото му, придружен от Макартни, беше застанал генералният управител, който най-после се убеди, че испанската заплаха е действителност.

По това време дон Мигел командуваше „Вирхен дел Пилар“[5], най-добрия и мощен кораб, на който бе плавал, след като преди няколко месеца Блъд бе потопил „Милагроса“. Той беше голям галеон с черен корпус и четиридесет оръдия, включително и няколко тежки оръдия с обсег от три хиляди ярда. Два от другите три кораба, макар и по-малки, бяха също мощни фрегати с по тридесет оръдия, докато последният представляваше едномачтов кораб с десет оръдия.

Блъд затвори телескопа и се приготви за действие в старата крепост. Новото укрепление засега беше оставено в бездействие.

След половин час сражението започня. Напредването на дон Мигел се отличаваше със същата привързаност, която Блъд помнеше от едно време. Той не направи опит да намали платната си, докато не достигна на около две хиляди ярда. Без съмнение смяташе, че заварва колонията неподготвена и че остарелите оръдия на форта й едва ли ще се окажат опасни. Въпреки това трябваше да се справи с тях, преди да влезе в пристанището. За да бъде сигурен, че лесно ще ги унищожи, той продължи да се приближава, докато Блъд изчисли, че галеонът се намира на хиляда ярда.

— Гръм и мълнии! — каза Блъд. — Той смята да се доближи на един пистолетен изстрел или пък мисли, че крепостта въобще не представлява опасност. Събуди го, Огл. Поздрави го.

Артилеристите на Огл следяха приближаването и внимателно се прицелваха с дванадесетте оръдия от „Атревида“. Наоколо стояха пирати с фитилени палници, дотиквачи и съдове с вода, за да помагат на мерачите.

Огл даде заповед и дванадесетте оръдия изгърмяха като едно с оглушителен рев. От толкова близко разстояние дори петфунтовите гюлета на сравнително малките оръдия причиниха дребни повреди на два от испанските кораби. Още по-голям беше моралният ефект от залпа, който изненада тези, които искаха да изненадат. Адмиралът веднага сигнализира корабите да се върнат. При тази маневра те изстрелваха залп след залп по укреплението и в течение на няколко минути то се превърна в същински вулкан и сред летящите камъни и срутващите се стени се издигна гъста колона дим и прах. Заслепени от него, пиратите не виждаха какво правят испанците. Но Блъд се досети и в кратката пауза преди втория залп изтегли всички хора от крепостта в закритията зад нея.

След това той отново ги изведе в повредената крепост, която за известно време нямаше от какво да се страхува, и започнаха да действуват старите оръдия на Сейнт Джон. Малките оръдия стреляха наслука през облака прах, който ги скриваше, само за да покажат на испанците, че крепостта още живее. Когато се вдигна облакът, заговориха петфунтовите оръдия; по две и по три, те внимателно се прицелваха в корабите, които сега плаваха по вятъра. Нанесоха малки повреди, но това не беше толкова важно, колкото да се привлече вниманието на испанците.

Междувременно артилеристите се занимаваха с оръдията от „Атревида“. Изляха съдовете с вода върху тях и ги презаредиха с помощта на зарядни торбички, шомполи и дотиквачи.

Генералният управител стоеше без работа сред тази трескава дейност и по едно време запита защо се хаби така на вятъра барут с тази игра на стрелба, докато в земленото укрепление има дългобойни оръдия, които могат да бият по испанците с двадесет и четири и тридесетфунтови гюлета. Като получи уклончив отговор, той премина от намеци към заповеди; тогава го помолиха да не пречи на грижливо подготвените планове.

Кавгата бе предотвратена от испанците, които нападнаха отново, и всичко се повтори както преди. Отново крепостта беше обстреляна и този път двама негри бяха убити, а петима пирати ранени от камъни въпреки предпазните мерки на Блъд да ги изведе от крепостта, преди да бъдат дадени залповете.

Когато и второто нападение беше отбито и испанците отново се оттеглиха, за да презаредят, Блъд реши да извади оръдията от крепостта, където още пет-шест залпа можеха да ги затрупат напълно. За тази цел в оръдията се впрегнаха направо негри, пирати и хора от охраната на Антигуа. Дори така измина цял час, докато ги освободят от отломките и ги разположат зад крепостта, откъм сушата, където Огл и хората му отново ги заредиха и се прицелиха. Междувременно сградата на крепостта послужи да закрие операцията от испанците, когато се приближиха за трети път. Сега англичаните задържаха огъня, докато още една буря от метал се стовари върху разбитите, но празни крепостни валове. След това крепостта представляваше безформена купчина отломки, а малката армия, скрита зад развалините, чу как испанците ликуват, понеже бяха убедени, че всичко е решено, тъй като нито един изстрел не отвърна на бомбардировката им.

Гордо, уверено, дон Мигел продължи да напредва. Сега нямаше нужда да се отдалечава, за да презареди оръдията си. Следобедът беше вече напреднал и той смяташе да настани хората си в Сейнт Джон, преди да падне нощта. Мъглата от дим и прах прикриваше от погледа на врага новите позиции на защитниците, но в същото време отблизо зорките очи на пиратите виждаха през нея. „Вирхен дел Пилар“ беше на петстотин ярда от устието на залива, когато шест оръдия, заредени с джепане, пометоха палубите му с убийствен огън и повредиха въжетата му. Тозчас ги последваха шест по-малки оръдия, заредени по същия начин, и макар огънят им да не беше толкова ефикасен, те засилиха объркването и тревогата от неочакваното нападение.

В последвалото затишие дочуха звук на тръба от борда на „Вирхен“, която разнасяше заповедите на адмирала до другите кораби от ескадрата му. Тогава, докато бързаха да завият, испанците се отклониха за миг от курса си с изложени флангове. Блъд даде сигнал и две по две останалите заредени оръдия изпратиха петфунтовите си гюлета да търсят дървените стени на испанските кораби. Няколко изстрела нанесоха поражения, а едно сполучливо отправено гюле строши гротмачтата на едната фрегата. Понеже беше повредена и бързаше отчаяно, тя се сблъска с едномачтовия кораб и преди двата кораба да се разделят и последват другите, палубите им бяха пометени няколко пъти с джепане от набързо охладените и презаредени оръдия.

Огънят спря и Блъд, който дотогава се прикриваше заедно с другите, най-после се изправи, тъй като поне в момента работата беше привършена. Той погледна удълженото, тържествено лице на полковник Кортни и се изсмя:

— Бога ми! Ето още едно избиване на невинни!

Генералният управител му се усмихна кисело:

— Ако бяхте постъпили, както аз исках…

Блъд го прекъсна безцеремонно:

— Гръм и мълнии! Не сте ли доволен? Ако бях постъпил както вие искахте, досега щях да съм разкрил всичките си карти на масата. Пестя козовете си, докато адмиралът заиграе, както аз искам.

— А ако адмиралът не заиграе така, капитан Блъд?

— Ще заиграе, първо, защото е такъв по природа, и второ, защото няма друг начин за игра. И така, можете да си отидете у дома и да спите спокойно, като се доверите на провидението и на мене.

— Не ми харесва много това сдружение, сър — каза ледено губернаторът.

— Но ще ви хареса. Заклевам се, че ще ви хареса. Защото ние с провидението вършим големи работи, когато работим заедно.

Един час преди залез испанците легнаха в дрейф на около две мили в открито море и се успокоиха. Жителите на Антигуа, бели и черни, бяха освободени от Блъд и отидоха да вечерят — всички, с изключение на около четиридесет души, които останаха за всеки случай. После неговите пирати седнаха под открито небе да вечерят с изобилие от месо и ограничени дажби ром.

Слънцето се потопи в изумрудените води на Карибско море и също като след загасяне на лампа внезапно настъпи мрак, мек, виолетов мрак на безлунната нощ, осветявана от безброй звезди.

Капитан Блъд се изправи и подуши въздуха. Северозападният бриз, който на смрачаване бе затихнал, отново се засилваше. Заповяда да загасят всички огньове и светлини, за да поощри това, на което се надяваше.

А там в морето, в елегантната кабина на „Вирхен дел Пилар“, гордият, благороден, храбър и некадърен адмирал на карибската ескадра свика военен съвет, който всъщност не беше съвет, защото бе свикал своите командири само за да им наложи волята си. В полунощ, когато всички в Сейнт Джон са заспали с убеждението, че до сутринта не ще има ново нападение, под закрилата на мрака те ще се промъкнат покрай крепостта с изгасени светлини. Зората ще ги завари хвърлили котва в залива на около една миля от града, с оръдия, насочени към него. Това ще бъде мат за жителите на Антигуа.

Испанците се заеха да изпълняват тези нареждания, разпънаха платна под благоприятния вятър, като ги посвиха, за да намалят клокоченето на водата под носовите им части, и тихо се отправиха напред през кадифения мрак. С „Вирхен дел Пилар“ начело достигнаха входа на залива и навлязоха в по-тъмните води между потъналите в сянка скалисти брегове от двете страни. Тук цареше мъртва тишина. Не се виждаше никаква светлина освен на далечната фосфоресценция там, където водата достигаше брега; никакъв шум не нарушаваше тишината с изключение на мекото шумолене на водата покрай корабните корпуси.

На двеста ярда от крепостта и мястото, където беше потопена „Атревида“, за да задръсти канала, „Вирхен дел Пилар“ продължаваше да напредва; фалшбордовете му бяха изпълнени с мълчаливи, застанали нащрек мъже, а дон Мигел се бе облегнал неподвижно като статуя върху парапета на кърмата. Бяха на една линия с укреплението и той смяташе победата за спечелена, когато внезапно килът задра, корабът продължи още няколко ярда, като се разтърсваше, докато накрая сякаш някаква чудовищна ръка в дълбините под него го хвана и задържа, а над главата му, под напора на вятъра, на който корабът вече не се поддаваше, платната плющяха под съпровода на скърцащите въжета и тракащите скрипци.

И тогава, преди още адмиралът дори да предположи какво се е случило, мракът откъм левия борд се разкъса от огън, тишината беше разбита от гърма на оръдия, трошене на дъски и трясък от падащи рей — оръдията, свалени от „Арабела“ и държани досега в замаскираното укрепление, изстреляха тридесет и две фунтовите си гюлета в испанския флагмански кораб от безмилостно късо разстояние. Убийствената точност на тези оръдия може би щеше да покаже на полковник Кортни защо капитан Блъд бе предпочел да потопи „Атревида“ с оръдеен огън, вместо да пробие дъното му. По този начин той бе получил данни за точното разстояние, а това му позволяваше да стреля безпогрешно в тъмнината.

В отговор „Вирхен дел Пилар“ изстреля наслуки един залп, преди адмиралът да напусне разбития, надупчен кораб, който се държеше над водата само защото бе заседнал върху корпуса на „Атревида“. Заедно с оцелелите си хора дон Мигел се качи на борда на фрегатата „Индиана“, която не успя да спре навреме и се блъсна в кърмата му. Понеже се движеше много бавно и капитанът й бързо съобрази да прибере малкото платна, които беше разпънал, тя не претърпя други повреди освен строшения си бушприт.

За тяхно щастие в този момент оръдията на брега се презареждаха. В този кратък отдих „Индиана“ прие на борда си бежанците от флагманския кораб, а едномачтовият кораб, който плаваше след нея, разбра положението, веднага разпъна всичките си платна, извади греблата си и изтегли „Индиана“ за кърмата на открито, където другата фрегата лежеше в дрейф и стреляше наслуки по смълчано го землено укрепление на скалистия бряг. Единственият ефект от тази стрелба беше да издаде месторазположението си на пиратите и скоро след това оръдията загърмяха отново, но този път вече не в залпове. Един изстрел повреди още повече „Индиана“, като строши кормилото й; затова, след като беше извлечена от залива, другата фрегата трябваше да я вземе на буксир.

Двете страни прекратиха огъня и мирът и тишината на тропическата нощ щяха отново да се възцарят над Сейнт Джон, ако целият град не се бе надигнал и бързаше към скалистия бряг за новини.

Когато се зазори, единствените кораби, които се виждаха по сините води на Карибско море от Антигуа, бяха „Арабела“ с червения си корпус, хвърлил котва в сянката на скалите, за да прибере оръдията си, с които бе услужил на защитниците, и повреденият „Вирхен дел Пилар“, наклонен силно на десния си борд, там, където бе заседнал върху потопения корпус на „Атревида“. Около флагманския кораб кръжеше цяла флотилия от малки лодки и канута, в които пиратите спасяваха всеки предмет с известна стойност, намерен на борда му. Те свалиха всичко на брега: оръжия и скъпи брони, позлатен сервиз, златни и сребърни съдове, два обковани със стомана сандъка, които вероятно представляваха касата на ескадрата и съдържаха около шест хиляди реала, скъпоценности, дрехи, ориенталски килими и скъпи брокати от голямата кабина. Всичко това беше струпано до крепостта, за да бъде разделено по-късно съгласно договорните условия на пиратите.

Когато завърши пренасянето, до ниските скали бяха доведени четири мулета, които застанаха до скъпоценната купчина.

— Какво е това? — попита Блъд, който се намираше там.

— От негово превъзходителство генералния управител — отговори негърът мулетар — за пренасяне на ценностите.

Блъд се стъписа. Когато се съвзе, той каза:

— Много съм признателен. — И нареди мулетата да бъдат натоварени, и отведени до брега при лодките, които трябваше да отнесат плячката на борда на „Арабела“.

След това отиде да посети губернатора.

Поканиха го в една дълга, тясна стая, където в единия край висеше портрет на негово бившо величество крал Чарлз II и се оглеждаше в огледалото на другия край. Имаше дълга тясна маса, отрупана с книги, една китара и ваза с ароматни акациеви цветове, имаше и няколко стола от черен дъб с високи облегала и без тапицировка.

Губернаторът влезе, последван от Макартни. Лицето му изглеждаше по-удължено и тясно от всеки друг път.

Капитан Блъд с телескоп под едната ръка и украсената си с пера шапка в другата се поклони ниско.

— Идвам да се сбогувам, ваше превъзходителство.

— — Тъкмо щях да пратя да ви повикат. — Бледите очи на полковника се опитаха да посрещнат твърдия поглед на капитана, но не успяха. — Чувам, че сте взели значителна плячка от испанския кораб. Казаха ми, че хората ви са я отнесли на борда на вашия кораб. Вие знаете, сър, че тази плячка е собственост на краля?

— Не зная това — отвърна капитан Блъд.

— Не знаете ли? В такъв случай сега ви уведомявам за това. Капитан Блъд поклати глава и се усмихна снизходително.

— Това е военна плячка.

— Точно така. А сраженията се водеха от името на негово величество и в защита на колонията на негово величество.

— Само че аз нямам кралско назначение.

— Негласно и временно аз ви дадох назначението, когато се съгласих да приема на служба вас и хората ви за защитата на острова.

Блъд го гледаше развеселен и учуден.

— Какъв сте били, сър, преди да ви назначат за генерален управител на Подветрените острови? Адвокат ли?

— Капитан Блъд, струва ми се, че започвате да обиждате.

— Можете да бъдете сигурен в това и дори в нещо повече. Съгласихте се да ме вземете на служба, така ли? Виж ти благоволение! Къде щяхте да се намирате сега, ако не ви бях довел помощта, която благоволихте да приемете?

— Да говорим за всичко по реда му, ако обичате. — Полковникът говореше студено, надменно. — Когато постъпихте на служба на крал Джеймз, вие попаднахте под разпоредбите на законите, управляващи неговите въоръжени сили. Вашето плячкосване на богатствата от испанския флагмански кораб е разбойническо действие в разрез с тези закони и се наказва сурово според техните разпоредби.

Капитан Блъд намираше положението все по-забавно. Изсмя се.

— Моят дълг е ясен — прибави полковник Кортни, — трябва да ви поставя под арест.

— Но надявам се, че не мислите да го изпълните?

— Не, стига да се възползувате от снизхождението ми и веднага да си отидете.

— Ще си тръгна веднага, щом получа моите двадесет хиляди реала, срещу които наехте услугите ми.

— Вие предпочетохте, сър, да получите заплащане по друг начин. Извършихте нарушение на закона. Нямам какво повече да ви кажа, капитан Блъд.

Блъд го изгледа с присвити очи. Беше ли тоя човек пълен глупак, или само непочтен?

— Ех, колко хитро! — изсмя се той. — Изглежда, че ще трябва да прекарам остатъка от живота си, като помагам на изпадналите в беда британски колонии. Междувременно обаче съм тук и оставам тук, докато получа своите двадесет хиляди реала. — Той хвърли шапката си на масата, притегли един стол, седна и кръстоса крака. — Топъл ден, полковник, нали?

Очите на полковника светнаха.

— Капитан Макартни, стражата чака в коридора. Бъдете така добър да я повикате.

— Изглежда, имате намерение да ме арестувате?

Очите на полковника блеснаха мрачно.

— Естествено, сър. Това ясно ми повелява дългът. Така повеляваше дългът ми от момента, когато слязохте тук. Сам доказвате, че не е трябвало да се съобразявам с нищо друго, каквито и да са били нуждите ми. — Той махна с ръка към офицера, който бе застанал до вратата. — Ако обичате, капитан Макартни.

— Почакайте за миг, капитан Макартни. Почакайте още за миг, полковник. — Блъд вдигна ръка. — Това е равносилно на обявяване на война.

Полковникът вдигна презрително рамена.

— Можете и така да го тълкувате, ако искате. Няма никакво значение.

Съмненията на капитан Блъд по отношение почтеността на този човек изчезнаха напълно. Той беше глупак с въображение, което не можеше да си представи две неща едновременно.

— Наистина, от голямо значение е. Щом ми обявявате война, нека бъде война; предупреждавам ви, че ще откриете в мене безпощаден неприятел, какъвто се оказах за испанците вчера, когато бях ваш съюзник.

— По дяволите! — изруга Макартни. — Виж какви приказки от устата на човек, когото държим в ръцете си.

— И други са ме държали в ръцете си преди, капитан Макартни. Не придавайте прекалено значение на това. — Той млъкна, усмихна се и продължи: — За щастие на Антигуа войната, която ми обявихте, може да се води и без кръвопролитие. Наистина още от пръв поглед ще се убедите, че вече е започнала, че аз имам стратегическо преимущество и че поради това не ви остава нищо друго, освен да капитулирате.

— Не мога да разбера нищо, сър.

— Това е, защото твърде бавно схващате очевидното. Започвам да мисля, че в родината ни гледат на това качество като на необходима квалификация за един колониален губернатор. Имайте търпение за миг, полковник, да ви разясня, че моят кораб се намира пред пристанището. На борда му има двеста от най-смелите бойци, които ще лапнат немощната ви охрана на една хапка. Корабът притежава четиридесет оръдия, половината от които могат да бъдат стоварени на брега за един час и след още един час Сейнт Джон ще представлява купчина развалини. Ако мислите, че някой ще се поколебае, понеже колонията е английска, ще ви припомня, че една трета от хората ми са французи, а другите две трети са извън закона също като мене. Ще разгромят града с удоволствие, първо, защото принадлежи на крал Джеймз; име, което всички мразят, и, второ, защото златото, което добивате в Антигуа, ще ги възнагради.

Макартни се изчерви и хвана дръжката на сабята си. Но побледнелият от гняв полковник му отговори, като размахваше костеливата си, изпълнена с лунички ръка:

— Ах ти, мръсен, долен пират! Проклет избягал каторжник! Забравяш едно, че докато успееш да се върнеш при мръсните си пирати, нищо от това не може да се случи.

— Трябва да му благодарим за предупреждението, сър — присмя се капитан Макартни.

— Празни приказки! Нямате никакво въображение, както помислих още вчера. Вашият мулетар ми позволи да отгатна какво мога да очаквам от вас. И съответно с това взех необходимите мерки. Заповядах на помощника си в дванадесет часа да приеме, че е била обявена война, да свали оръдията на брега и да ги закара в крепостта, откъдето ще държат града под обстрел. За тази цел му оставих вашите мулета. — Блъд погледна часовника върху полицата над камината. — Вече наближава дванадесет и половина. От вашите прозорци се вижда крепостта. — Той се изправи и подаде телескопа си. — Уверете се сами, че това, което казах, вече се върши.

Последва мълчание, през което губернаторът го изгледа с омраза. След това мълчаливо пое телескопа и отиде до прозореца. Когато се извърна от него, беше побеснял като гърмяща змия.

— Но все пак забравяте нещо. Че ви държим. Ще уведомя пиратската ви сган, че при първия изстрел ще ви обеся. Стражата, Макартни. Достатъчно говорихме.

— Още един миг — помоли го Блъд. — Толкова досадно прибързан сте в заключенията си. Волверстон получи заповедите ми и никаква заплаха за живота ми няма да го склони от тях дори на косъм. Обесете ме, ако искате. — Той повдигна рамена. — Ако държах толкова на живота, нямаше да се занимавам с пиратство. Но когато ме обесите, можете да бъдете сигурен, че отмъщавайки за мене, моите пирати няма да оставят камък върху камък от Сейнт Джон и няма да пощадят нито един мъж, жена или дете. Преценете това и помислете за дълга си към колонията и краля — този дълг, за който основателно държите толкова много.

Бледите очи на губернатора го пронизаха, сякаш искаха да достигнат до дъното на душата му. Блъд стоеше пред него смел и спокоен, със спокойствие, което всяваше страх.

Полковникът погледна Макартни, сякаш търсеше помощ. Но не намери никаква помощ от него. Накрая раздразнено наруши мълчанието:

— Гръм да ме тресне. Така ми се пада, загдето сключвам сделки с пирати. За да се отърва от вас, ще ви платя двадесетте хиляди реала и хайде сбогом и проклет да сте!

— Двадесет хиляди! — повдигна изненадано вежди капитан Блъд. — Но те бяха толкова, докато бях ваш съюзник, преди да ми обявите война.

— Какво, по дяволите, искате да кажете сега?

— Че щом признавате поражението си, ще преминем към обсъждане на условията.

— Условия! Какви условия? — Отчаянието на губернатора непрекъснато се засилваше.

— Ще ги чуете. Най-напред двадесетте хиляди реала, които дължите на мене и хората ми за извършените услуги. След това тридесет хиляди за откупване на града от бомбардировката, която се подготвя.

— Какво! За бога, сър!…

— След това — продължи капитан Блъд безмилостно — десет хиляди за собствения ви откуп, десет хиляди откуп за семейството ви и пет хиляди за другите по-известни личности в Сейнт Джон, включително и капитан Макартни. Това прави седемдесет и пет хиляди реала и те трябва да бъдат платени до един час, защото след това ще бъде твърде късно.

Видът на губернатора беше неописуем. Той се опита да каже нещо, но не можа да произнесе нито дума. Отпусна се тежко на стола. Накрая успя да заговори отново с надебелен и треперещ глас:

— Вие… вие злоупотребявате с търпението ми. Да не би да ме мислите за луд?

— По-добре да го обесим, полковник, и да свършим — избухна Макартни.

— И с това да унищожите колонията, която е ваш дълг да запазите на всяка цена, повтарям, на всяка цена.

Губернаторът прекара ръка по мокрото си бледо чело и изпъшка.

Разбира се, говориха още известно време: но все повтаряха казаното вече, докато накрая полковник Кортни започна да се смее почти истерично:

— Гръм да ме тресне, сър! Остава само да се чудим на умереността ви. Можехте да поискате седемстотин хиляди реала или седем милиона…

— Така е — прекъсна го Блъд, — но аз съм умерен по природа, а освен това имам известна представа за възможностите на хазната ви.

— А времето! — извика губернаторът с отчаяние, за да покаже, че е отстъпил. — Как мога да събера такава сума за един час?

— Ще бъда разумен. Изпратете ми сумата на скалистия бряг до залез слънце и ще се оттегля. А сега веднага ще ви напусна, за да прекратя действията. Желая ви всичко най-хубаво.

Оставиха го да си отиде, защото бяха принудени. А при залез слънце капитан Макартни отиде с кон до мястото, където пиратите бяха разположили оръдията си; подир него вървеше един негър с муле, натоварено със златото.

Капитан Блъд излезе сам напред, за да го посрещне.

— От мене нямаше да го получите — каза холеричният капитан през зъби.

— Ще го запомня за в случай, че някога управлявате колония. А сега, сър, да пристъпим към работа. Какво съдържат тези чували?

— Ще намерите по пет хиляди реала във всеки.

— Тогава свалете ми четири от тях — двадесетте хиляди реала, за които се съгласих да служа на Антигуа. Останалите можете да отнесете на губернатора с най-добрите ми пожелания. Нека това да го поучи, а и вас, драги капитане, че първото задължение на всеки мъж е не към службата му, а към собствената му чест, и че този дълг не може да се изпълни, ако не се спазва дадената дума.

Капитан Макартни пое шумно дъх.

— Гръм и мълнии! — възкликна той дрезгаво. — И вие сте пират!

Вибриращият металически глас на пирата прозвуча строго:

— Аз съм капитан Блъд.

Бележки

[1] Южен галс — курс на кораба, при който вятърът духа от юг. — Б. пр.

[2] Атревида (исп.) — смели. — Б. пр.

[3] Fiat officium, riiat coelum (лат.) — Изпълни дълга си, дори и да си строшиш врата. — Б. пр.

[4] Ярд — мярка за дължина = 91,4 см. — Б. пр.

[5] „Вирхен дел Пилар“ (исп.) — „Девата от Пилар“. — Б. пр.