Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Капитан Блъд (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Chronicles of Captain Blood, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 34 гласа)

Информация

Сканиране
hammster (2008)
Разпознаване и корекция
Boman (2008)

Издание:

Рафаел Сабатини. ДНЕВНИКЪТ НА КАПИТАН БЛЪД

Роман. II том

 

Преведе от английски: Александър Хрусанов, 1987

Художник: Христо Жаблянов

Редактор: Лъчезар Мишев

Художествен редактор: Васил Миовски

Технически редактор: Спас Спасов

Коректор: Мая Лъжева

 

Индекс 11 9537612331/6126-21-87

Английска. Второ издание. Дадена за набор м. XI 1986. Подписана за печат м. II 1987 г. Излязла от печат м. III 1987. Формат 16/60/90. Печатни коли 12. Издателски коли 12. Условно издателски коли 12,71.

Цена 1,70 лева

 

Държавно издателство „Отечество“, София, 1987

Държавна печатница „Георги Димитров“, София

с/о Jusautor, Sofia

 

Rafael Sabatini

The Chronicles of Captain Blood

Pan Books Ltd. London, 1963

История

  1. — Добавяне

9
Благодарността на господин Дьо Кульовен

През цялата топла нощ платноходката, подкарвана от южния вятър, плаваше спокойно през тихото море, заприличало на течно сребро след изгряването на луната.

Капитан Блъд седеше на кормилото. До него, на кърмовата пейка, се беше свила една жена, която в промеждутъците от мълчание, ту хленчеше, ту кълнеше или пък се извиняваше. Само не даваше никакви признаци за благодарността, която според него тя му дължеше. Но той беше търпелив, разбран човек и поради това не се смяташе за обиден. Случаят на мадам Дьо Кульовен беше тежък, както и да се погледнеше на него; и в крайна сметка тя нямаше за какво да благодари на съдбата или на хората.

Нейните смесени и редуващи се чувства не го изненадваха.

Блъд долавяше съвсем ясно източниците на омраза, които звучаха в гласа й при всеки укор в тъмнината, а когато най-после започна да се зазорява, видя тази омраза, изписана по бледото й лице.

Бяха вече на около две мили от сушата — зеления, равен бряг с единствената голяма планина, възвисяваща се в далечината. Вляво ги задмина един голям кораб на път за залива, а по конструкцията на платната му капитан Блъд разбра, че е английски. Понеже горните му платна бяха прибрани, той предположи, че капитанът, явно незапознат с тези води, предпазливо търси пътя. Това се потвърди от моряка, който се виждаше наведен над борда при носа, за да измерва дълбочината. Напевният му глас достигаше до тях над огрените от слънце води, когато съобщаваше дълбочините.

Мадам Дьо Кульовен, която бе изпаднала в сънливо вцепенение, се разсъни и се вгледа в блесналата сред златното величие на изгряващото слънце фрегата.

— Няма от какво да се боите, мадам. Не е испански.

— Да се боя? — Тя го изгледа със замъглени от безсъние и плач очи. Пълните й устни се изкривиха в печална гримаса. — От какво мога да се боя повече, отколкото от съдбата, която ми налагате?

— Аз, мадам? Аз не ви налагам никаква съдба. Вас ви постигна съдбата, която сте си подготвили със собствените си постъпки.

Тя го прекъсна разпалено:

— Нима съм искала това? Да се върна при съпруга си? Капитан Блъд въздъхна уморено.

— Трябва ли отново да започваме спора? Трябва ли да ви припомням, че сама се отказахте от единствената друга възможност да останете в ръцете на ония испански кавалери на испанския кораб? А за останалото ще оставим вашия съпруг да предполага, че сте били отвлечена против желанието ви.

— Ако не бяхте вие, убиец такъв…

— Ако аз не бях, мадам, съдбата ви щеше да бъде още по-лоша, отколкото ми разправяте, че ще бъде сега.

— Нищо не може да бъде по-лошо! Нищо! Този мъж, който ме доведе в тия диви места, защото беше компрометиран, отрупан с дългове и в родината му нямаше вече място за него… О, но защо ли ви говоря? Защо се опитвам да обясня на човек, който упорито отказва да разбере, който има само желанието да обвинява?

— Мадам, нямам никакво желание да обвинявам. Искам сама да се обвините за ужасите, които причинихте на Бастер. Ако приемете бъдещето си като изкупление, може би ще възстановите душевното си спокойствие.

— Душевно спокойствие! Душевно спокойствие! — избухна тя презрително.

Блъд заговори нравоучително:

— Изкуплението пречиства съвестта. И когато това стане, спокойствието отново ще се върне в душата ви.

— Вие ми проповядвате на мене! Вие! Пират, морски разбойник! И говорите за неща, които не разбирате. Не дължа никакво изкупление. Не съм извършила нищо лошо. Бях една отчаяна жена, измъчвана от мъж, който е същинско животно, жестоко, пияно животно, разорен комарджия без чест; и дори не е почтен. Възползувах се от единствената възможност да спася душата си. Откъде можех да зная, че дон Хуан е такъв, какъвто разправяте? Откъде мога да зная това и сега дори?

— Не знаете ли? попита я Блъд. — А видяхте ли безсмислените разрушения и опустошения в Бастер, ужасите, които позволи на хората си да извършат, и съмнявате ли се въпреки това в неговата същност? Нима можете да гледате този хаос, сътворен, за да попаднете в ръцете на любовника си, и пак да твърдите, че не сте извършили нищо лошо? Това, мадам, е простъпката, която изисква изкупление, а не отношенията между вас и съпруга ви или между вас и дон Хуан.

Съзнанието на жената не приемаше мисъл, която не смееше да задържи. Затова тя продължи да мърмори. Блъд престана да я слуша. Съсредоточи вниманието си върху платното: пристегна го малко повече, така че лодката се наклони и се отправи към залива.

Един час след това спряха на кея. Наблизо беше привързана голяма лодка с екипаж от английски моряци от фрегатата, която междувременно бе хвърлила котва на рейда.

Малки групички мъже и жени, бели и черни, стояха край брега без работа, сплашени, все още потиснати от ужасите на вчерашните събития, и се вгледаха с широко отворени очи в мадам Дьо Кульовен, когато нейният спътник — човек с мрачно лице и омачкана дреха от сив камелот със сребърни нашивки и черна перука, чиито къдри не бяха навити, й помогна да слезе от лодката.

Обзета от учудване, малката тълпа запристъпва напред, отначало бавно, после все по-бързо, за да се струпа накрая около неподозираната виновница за техните страдания с въпросителни приветствия и благодарност за чудотворното й завръщане, за освобождението й, както смятаха те.

Блъд чакаше, мрачен и мълчалив, с поглед, отправен към малкия град, който показваше все още незаздравелите си грозни рани от вчерашния ден. По сградите се виждаха разбити врати и строшени прозорци, а тук-там димяха купища пепел, на места, където преди е имало къщи. Навън бяха разхвърляни парчета от изпочупени мебели. От камбанарията на малката черква сред акациите на широкия площад се разнасяше погребалният звън на камбаната. В заграденото гробище до нея се развиваше злокобна дейност и се виждаха негри, които копаеха с кирки и лопати.

Студените сини очи на капитан Блъд огледаха бързо всичко това и дори нещо повече. После той издърпа доста грубо дамата от малката тълпа смаяни, разпитващи и изпълнени със състрадание хора, които не подозираха до каква степен тя е причината за нещастията им. Едновременно водач и воден, той се отправи нагоре по лекия склон. Минаха покрай група английски моряци, които пълнеха бъчонки с вода от една чешма, направена чрез завиряване на едно поточе. Минаха покрай черквата и пълното с хора гробище. Минаха покрай една рота От местната охрана, която се упражняваше — мъже в сини дрехи с червени нашивки, доведени набързо от полковник Дьо Кульовен от Ле Карм, след като бедата бе станала.

По пътя ги спряха различни хора, които надаваха смаяни възгласи при вида на мадам Дьо Кульовен, придружена от този висок, строг чужденец, но най-после минаха през широката порта на една пищна градина и по алея, заградена с палми, стигнаха до дълга, ниска къща, построена от камък и дърво.

Тук нямаше признаци за разрушения. Явно испанците, нахлули предишния ден в къщата, ако изобщо бяха нахлували в нея, се бяха задоволили само да отвлекат жената на губернатора. Отвори им възрастен негър, който се завайка при вида на своята господарка и измачканата й копринена рокля, изпъстрена с цветчета. Той плачеше и се смееше едновременно. Започна да чете молитви. Въртеше се около нея като куче. Хвана ръката й и я олигави с целувки.

— Изглежда, че ви обичат, госпожо — каза капитан Блъд, когато най-сетне останаха сами в продълговатата трапезария.

— Това несъмнено ви изненадва — отвърна подигравателно тя с познатото му вече присвиване на пълните си устни.

Внезапно една странична врата се отвори със замах и на прага застана висок, набит мъж с резки черти на лицето, жълтеникав тен и дълбоки бръчки по бузите и се загледа в тях. Синият му мундир с червени нашивки беше обсипан с потъмнели златни галони. Когато я видя, тъмните му, зачервени очи се разтвориха широко. Въпреки загара на лицето му пролича как пребледнява.

— Антоанета! — извика той. Приближи се неуверено и я хвана за раменете. — Ти ли си наистина? Казаха ми…Но къде си била от вчера насам?

— Сигурно там, където са ти казали, че съм била. — Нищо друго не личеше в гласа й освен умора. — За щастие или нещастие този джентълмен ме освободи и ме доведе обратно.

— За щастие или нещастие? — откликна той и направи гримаса. Присви устни. В очите му явно прозираше ненавист към нея. Свали ръце от рамената й и се обърна, за да огледа непознатия. — Този джентълмен? — Погледът му се помрачи още повече. — Испанец?

Капитан Блъд отвърна с усмивка на смръщения му поглед.

— Холандец, сър — излъга той. Но останалата част от разказа му беше напълно вярна. — По щастлива случайност аз бях на борда на испанския кораб „Естремадура“. Няколко дни преди това ме намериха в открито море. Имах достъп до голямата кабина, където испанският командир се бе заключил с госпожа съпругата ви. Прекъснах любовните му намерения. Всъщност убих го със собствените си ръце. — И той разправи накратко как след това бяха избягали с нея от галеона.

Господин Дьо Кульовен изруга няколко пъти, за да изрази смайването си; след това размисли по това, което му бяха разправили, и отново изруга. Блъд го прецени като тъп, груб мъж, който всяка жена би била в правото си да напусне. Ако полковникът изпитваше някакви нежни чувства към жена си или благодарност за избавлението от ужасната участ, на която трябваше да предположи, че е била обречена, той запази тези чувства за себе си. Скоро обаче показа, че никак не е безразличен към събитията от предишния ден. Блъд сметна това за естествено, докато разбра, че тоя мъж е загрижен не толкова за страданията на жителите на Бастер, колкото за възможните последствия за самия него, когато френското правителство поиска да обясни как е изпълнил задълженията си.

Мадам Дьо Кульовен, пребледняла и вече не тъй хубава поради умората и изпомачканите си дрехи, прекъсна оплакванията на съпруга си, за да му припомни изискванията на обикновената учтивост.

— Още не сте благодарили на този джентълмен за героичната услуга, която ни направи.

Блъд долови двойната подигравка. Най-после я съжали, разбра отчаянието, което я бе накарало да избяга от този грубиян и егоист, без да мисли какво може да постигне другите. Господин Дьо Кульовен изрази доста несръчно и със закъснение своята благодарност. Когато това стана, дамата се прости с тях. Тя заяви, че е напълно изтощена, а старият негър, който бе останал в стаята, се приближи и й предложи ръката си. На прага чакаше една негърка, изпълнена с нежност и загриженост, за да настани господарката си в леглото.

Кульовен наблюдаваше излизането й с тежък поглед и продължи да гледа втренчено, докато резкият глас на капитан Блъд го стресна:

— Ако ми предложите нещо за закуска, сър, това ще бъде практична стъпка в израз на вашата благодарност.

Кульовен изруга:

— Гръм да ме порази! Колко съм невнимателен! Тези неприятности, сър… разрушенията в града… отвличането на жена ми… твърде много е всичко това, сър. Ще ме разберете. Разстройва човека. Простете ми, господин… нямам честта да зная името ви.

— Вандермеер. Петер Вандермеер, на вашите услуги.

Тогава се намеси друг глас, глас, който говореше френски с дразнещ английски акцент.

— Напълно сигурен ли сте, че това е истинското ви име?

Блъд се извърна. На прага откъм съседната стая, откъдето преди това бе влязъл полковник Дьо Кульовен, сега стоеше набитата фигура на млад мъж в червена куртка, обшита със сребро. От пръв поглед капитан Блъд позна в закръгленото, червендалесто лице своя стар познат капитан Макартни, който бе помощник на губернатора на Антигуа, когато преди няколко месеца капитан Блъд се бе изплъзнал от ръцете на англичаните. Мигновената изненада да срещне Макартни тук веднага се разпръсна, като си спомни за английската фрегата, която бе минала край тях, докато наближаваха Бастер.

Английският офицер се усмихваше с ненавист.

— Добро утро, капитан Блъд. Този път нямате пирати, кораби и оръдия, с които да ни плашите.

Толкова зловещ беше гласът му, толкова явен намекът за намеренията му, че ръката на Блъд неволно потърси дръжката на сабята си. Усмивката на англичанина премина в смях.

— Нямате дори сабя, капитан Блъд.

— Липсата й несъмнено ще поощри вашето нахалство.

Но сега се намеси полковникът:

— Капитан Блъд ли казахте? Капитан Блъд? Да не е оня пират? Да…

— Същият пират, морският разбойник, каторжникът, избягалият затворник, за чиято глава британското правителство е обявило награда от хиляда фунта.

— Хиляда фунта! — Кульовен шумно пое дъх.

Тъмните, кръвясали очи отново заразглеждаха спасителя на съпругата му.

— Сър, сър! Вярно ли е, сър?

Блъд повдигна рамена.

— Вярно е, разбира се. Мислите ли, че някой друг би могъл да извърши онова, което ви казах, че съм направил миналата нощ?

Кульовен продължаваше да го гледа с все по-голямо смайване.

— И вие успяхте да минете за холандец на испански кораб?

— Кой друг освен капитан Блъд би могъл да извърши подобно нещо?

— Надявам се, че въпреки това ще ми поднесете нещо за закуска, полковник?

— На борда на „Роял дъчес“ — каза Макартни със зловеща закачливост — ще ви поднесат за закуска каквото пожелаете.

— Много съм ви задължен. Но преди това имам известни претенции към гостоприемството на полковник Дьо Кульовен за услугата, която направих на съпругата му.

Майор Макартни — той беше повишен след последната среща с Блъд — се усмихна.

— В такъв случай бих могъл да почакам, докато се нахраните.

— Какво да почакате? — запита Кульовен.

— Да изпълня дълга си, като арестувам тоя проклет пират и го предам на палача.

Господин Дьо Кульовен сякаш беше потресен.

— Да го арестувате? Предполагам, че се шегувате. Тук, сър, е Франция. Вашите пълномощия са невалидни на френска земя.

— Може би. Но съществува споразумение между Франция и Англия за незабавна размяна на затворници, които са избягали от наказателни колонии. По силата на това споразумение, сър, не ще се осмелите да не ми предадете капитан Блъд.

— Да ви го предам? Моя гост? Човекът, който ми направи такава голяма услуга? Който е тук само вследствие на тази услуга? Сър, това… това е немислимо. — Така той изрази към капитан Блъд известни остатъци на почтени чувства. Макартни остана сериозен и спокоен.

— Разбирам скрупулите ви. Уважавам ги. Но дългът си е дълг.

— Пет пари не давам за вашия дълг, сър.

Държането на майора стана по-строго.

— Полковник Дьо Кульовен, ще ми простите, но ще изтъкна, че имам на разположение средствата, необходими да наложа това искане, и дългът ми ще ме принуди да ги използувам.

— Какво! — Полковник Дьо Кульовен беше поразен. — Ще свалите въоръжените си хора на френска територия?

— Ако продължавате да упорствувате в неуместното си кавалерство, няма да ми оставите никакъв друг избор.

— Но… гръм да ме порази! Това ще бъде враждебен акт. В резултат вероятно ще избухне война между нашите страни.

Макартни поклати кръглата си глава.

— Най-сигурният резултат ще бъде разжалването на полковник Дьо Кульовен, задето е допуснал подобен акт в противоречие на съществуващото споразумение. — Той се усмихна злобно. — Предполагам, полковник, че вече сте в немилост заради вчерашните събития.

Кульовен седна тежко, извади носна кърпа и обърса челото си. Потеше се обилно. В затруднението си той се обърна към капитан Блъд:

— Гръм да ме порази! Какво да правя!

— Страхувам се — отвърна капитан Блъд, — че неговите доводи са безупречни. — Той сподави прозявката си. — Ще ме извините. Цяла нощ бях в открито море. — И той също седна. — Не се тревожете, полковник. Щастието рядко възнаграждава тези, които играят ролята на провидението.

— Но какво да правя аз, сър? Какво да правя?

Под заспалата външност на капитан Блъд съзнанието му беше напълно будно и работеше трескаво. Опитът го беше научил, че тези офицери, изпращани в отвъдморските територии, принадлежаха без изключение към една от двете категории — бяха или хора като Кульовен, разпилели богатствата си, или по-млади синове, без никакво богатство за прахосване. Сега, както се изрази по-късно, той хвърли примката така, че да разбере доколко намеренията на Макартни са честни и безкористни.

— Разбира се, че ще ме предадете, полковник. А британското правителство ще ви заплати наградата от хиляда фунта — пет хиляди реала.

Двамата офицери се размърдаха едновременно и възкликнаха въпросително.

Капитан Блъд обясни какво иска да каже:

— Това е предвидено в споразумението, въз основа на което майор Макартни иска моето предаване. Всяка награда за залавянето на избягал затворник се дава на лицето, което го предаде на властите. Тук, на френска земя, вие ще ме предадете, полковник. Майор Макартни само представлява властите — британското правителство, на което ме предавате.

Лицето на англичанина загуби червенината си, удължи се, устата му зяпна, дишането му зачести. Блъд ненапразно бе хвърлил примамката. Беше успял да разбере точните чувства на Макартни, който стоеше безмълвен, разочарован, защото приличието не му позволяваше да протестира против неочакваната загуба на хилядата фунта, за които смяташе, че са вече в джоба му.

Но това не беше единственото последствие, след като Блъд уточни положението. Полковник Дьо Кульовен също остана смаян. Внезапната перспектива да придобие с леснина тази прелестна сума сякаш му подействува също така странно, както противното бе поразило Макартни. Това беше непредвидено усложнение за наблюдателния капитан Блъд. Но то го накара да си спомни, че мадам Дьо Кульовен бе описала съпруга си като разорен комарджия, обсаждан постоянно от кредитори. Замисли се как ще се сблъскат в последна сметка злите сили, на които даваше път, и в него се породи надеждата, че при това сблъскване, както се бе случвало и друг път в подобно положение, ще се открие някакъв удобен за него случай.

— Няма какво повече да се говори, полковник — каза провлечено той. — Обстоятелствата са по-силни от мене. Зная кога съм загубил и трябва да платя. — Той се прозя отново. — Междувременно ще бъда благодарен, ако получа малко храна и почивка. Може би майор Макартни ще ми даде време до вечерта, когато ще може да дойде със стража и да ме прибере.

Макартни се извърна и отиде до отворения прозорец. Въодушевлението и увереността му го бяха напуснали. Краката му се провлачиха. Рамената му бяха отпуснати.

— Много добре — каза той навъсено и промени посоката, за да се отправи към вратата. — Ще се върна да ви взема в шест часа.

Но на прага спря.

— Нали няма да ми изиграете някой номер, капитан Блъд?

— Номера? Какъв номер бих могъл да ви изиграя? — Капитанът се усмихна тъжно. — Нямам пирати, кораби, оръдия. Нито дори сабя, както забелязахте, майоре. Единственият номер, който все още мога да ви изиграя… — Той млъкна, за да прибави с по-жив тон: — Майор Макартни, след като няма да спечелите хиляда фунта от залавянето ми, ще бъдете ли толкова безразсъден, че да откажете хиляда фунта, за да ме оставите? За да забравите, че сте ме виждали?

Макар гни се изчерви.

— Какво искате да кажете, по дяволите!

— Не се горещете, майоре. Обмислете предложението до довечера. Хиляда фунта са много пари. На служба на крал Джеймз не ги печелите всеки ден, нито дори всяка година; а сега вече знаете напълно ясно, че няма да ги спечелите, като ме арестувате.

Макартни прехапа устни и се загледа изпитателно в полковника.

— Това е… това е немислимо! — избухна той. — Не можете да ме подкупите. Немислимо! Ако се разчуе…

Капитан Блъд се усмихна.

— Това ли ви безпокои? Но кой може да каже? Полковник Дьо Кульовен ми дължи поне мълчанието си.

Мрачният полковник се оживи:

— Да, поне това, поне това. Не се съмнявайте, сър.

Макартни премести погледа си от единия към другия, явно бе обзет от изкушение. Изруга под носа си.

— Ще се върна в шест часа — каза той кратко.

— Сам ли, майоре? — запита хитро Блъд.

— Ще… ще видим.

Той излезе и двамата мъже чуха гневните му стъпки да прекосяват хола. Капитан Блъд намигна на полковника и се изправи.

— Обзалагам се с вас на хиляда фунта, че ще бъде сам.

— Не мога да приема облога ви, тъй като съм на същото мнение.

— Жалко, защото тия пари ще ми трябват, а не зная по какъв друг начин мога да ги намеря. Възможно е да приеме моя полица.

— Не се безпокойте за това.

Капитан Блъд се вгледа в грубите, кучешки черти на полковника. Върху лицето му беше изписана привидно приятелска усмивка. Но въпреки това капитан Блъд не хареса изражението му.

Усмивката стана още по-приятелска.

— Можете да се нахраните, да си починете и да бъдете напълно спокоен, сър. Аз ще се справя с майор Макартни, когато се върне.

— Ще се справите с него? Значи ли това, че ще ми заемете парите?

— Поне това ви дължа, драги капитане.

Капитан Блъд отново го изгледа изпитателно, преди да се поклони и да му изрази красноречиво благодарността си. Предложението беше смайващо. Толкова по-смайващо, защото идеше от разорен комарджия, безпокоен от кредитори, и човек просто не можеше да му повярва — поне човек с опита на капитан Блъд.

След като се нахрани, той се оттегли в леглото с балдахин, което Абрахам бе приготвил за него в една приятна стая на втория етаж, и въпреки умората си известно време не можа да заспи, като обмисляше положението. Спомни си внезапната, показателна промяна в държането на Кульовен, когато разбра, че наградата ще се падне на него; видя отново мазната усмивка върху лицето на полковника, когато му съобщи, че ще се справи с майор Макартни. Ако въобще познаваше хората, Кульовен беше последният човек, на когото можеше да се довери. Знаеше, че сам той представлява значителна обменна стойност. Британското правителство бе оценило главата му. Но беше добре известно, че испанците, които безпокоеше и грабеше безмилостно, биха платили три или четири пъти по-висока цена, за да го получат жив и да изпитат удоволствието да го опекат жив на клада. Дали тоя негодник Кульовен не бе разбрал внезапно, че присъствието в Мари Галант на човека, който бе спасил честта на жена му, представлява неочаквано богатство и че с него може да оправи разклатеното си финансово положение? Ако половината от онова, което мадам Дьо Кульовен бе разправила през нощта за съпруга си, беше вярно, нямаше причини да се предполага, че някакви възвишени чувства биха го възпрели.

Колкото повече мислеше капитанът, толкова повече нарастваше безпокойството му. Започна да разбира, че е притиснат до стената. Дори се запита дали не е най-разумно да стане въпреки умората, да се промъкне до пристана, да се качи на платноходката, която вече му бе послужила толкова добре, и да се довери с нея на милостта на океана. Но накъде да се отправи с тая крехка черупка? Единствената възможност бе да се отправи към съседните острови, а те всички бяха или френски, или британски. На британска земя беше сигурен, че ще го арестуват и обесят, докато на френска територия едва ли можеше да очаква нещо по-добро след опита си тук, където губернаторът му беше толкова задължен. Трябваше да има пари, за да плати превоза си на някой кораб, който би могъл да го вземе в открито море, достатъчно пари, за да убедят някой капитан да не задава въпроси и да го откара до Тортуга. Но той нямаше никакви средства. Единственият му ценен предмет беше голямата перла, която висеше от лявото му ухо и струваше може би към петстотин реала.

Беше склонен да проклина нападението над перлените залежи в Кариако, което беше завършило с провал, бе го отделило от кораба му и го бе оставило на произвола на съдбата. Но тъй като проклятията по адрес на минали случки бяха най-неизгодният метод за предотвратяване на бъдещи събития, той реши да поспи, понеже се нуждаеше От сън, и се надяваше на добрия съвет, който казват, че идвал със съня.

Блъд си внуши да се събуди в шест часа, по времето, когато майор Макартни трябваше да се върне, и тъй като добре тренираните му сетива се подчиняваха на внушението, той се събуди точно навреме. Наклонът на слънцето му беше достатъчен, за да замести часовника. Измъкна се от леглото, намери почистените от Абрахам обувки, изчетканите дрехи и перуката, която добрият негър бе сресал. Едва се бе облякъл, когато през отворения прозорец дочу някакъв глас. Беше гласът на Макартни и веднага гласът на полковника му отговори сърдечно:

— Влезте, сър. Влезте.

Блъд помисли, че е готов точно навреме и прие това като добро знамение. Той слезе предпазливо долу, без да срещне никого по стълбите или в хола. Спря пред вратата на трапезарията и се вслуша. Дочу гласове. Но те идеха отдалеч. Долитаха от съседната стая. Той отвори безшумно вратата и влезе. Както беше очаквал, стаята беше празна. Вратата на съседната стая беше открехната. През нея се разнесе смехът на майора, а веднага след това гласът на полковника.

— Разчитайте на това. Той е в ръцете ми. Както казахте, Испания ще плати три пъти повече за него. Затова той ще бъде доволен да се откупи за… да кажем, пет пъти по-голяма сума от този аванс. — Той се изсмя и прибави: — Аз имам преимуществото пред вас, майоре, че мога да му искам откуп, което за вас, в положението на британски офицер, е невъзможно. Като се вземе всичко предвид, вие сте щастлив и постъпвате разумно да спечелите по тоя начин хиляда фунта за себе си.

— Господи! — възкликна Макартни, внезапно възвърнал добродетелността си от завист. — Значи така плащате дълговете си и възнаграждавате човека, който е спасил живота и честта на жена ви! Наистина доволен съм, че не съм ваш кредитор.

— Нека се въздържаме от забележки! — предложи кисело полковникът.

— Да, разбира се, дайте ми парите и ще си вървя.

Чу се звънтене, което се повтори, сякаш торбички с пари бяха повдигнати и отново поставени на масата.

— На фишеци са от по двадесет моидора[1]. Ще ги броите ли?

Последва пауза, през която се долавяше само някакво мърморене, а след това отново се разнесе гласът на полковника:

— Подпишете тази разписка и въпросът е приключен.

— Разписка ли?

— Ще ви я прочета. — И полковникът зачете: — „Потвърждавам и давам на полковник Жером дьо Кульовен тази разписка за сумата от пет хиляди реала, получени от него като възнаграждение, загдето се въздържах от всякакви действия срещу капитан Блъд и за да се въздържам от такива действия, докато той е гост на полковник Дьо Кульовен на остров Мари Галант или другаде. Подписана саморъчно и подпечатана на 10 юли 1688 г.“

Когато гласът на полковника замлъкна, Макартни избухна:

— Гръм да ме порази, полковник! Луд ли сте, или мислите, че аз съм ненормален?

— Какво не е наред? Не отговаря ли на истината?

В увлечението си Макартни удари с юмрук по масата.

— Този документ слага въже на врата ми.

— Само ако ме изиграете. Какви други гаранции имам, че когато вземете тия пет хиляди реала, ще изпълните обещанието си?

— Имате думата ми — заяви разпалено Макартни. — И трябва да се задоволите с това.

— Вашата дума! Вашата дума! — Презрението на французина беше явно. — Само това не. Вашата дума не е достатъчна.

— Искате да ме оскърбите!

— Пфуй! Нека бъдем практични, майоре. Задайте си сам този въпрос: бихте ли приели думата на даден мъж в сделка, в която неговото участие е нечестно?

— Нечестно ли, сър? Какво, по дяволите, искате да кажете?

— Не приемате ли подкуп, за да измените на дълга си? А нима това не е нечестно?

— Господи! И това ми го казвате вие, след като зная намеренията ви.

— Вие ме принуждавате. Освен това нима аз прикривам своята роля? Бях излишно откровен, дори и с риск да ме сметнете за негодник. Но както и във вашия случай, майоре, за мене нуждата отменя законите.

Тези примирителни думи бяха последвани от мълчание. После майор Макартни каза:

— Въпреки това няма да подпиша тоя документ.

— Ще го подпишете и подпечатате или няма да ви дам парите. От какво се страхувате, майоре? Давам ви думата си…

— Вашата дума! Триста дяволи! С какво вашата дума е по-добра от моята?

— Обстоятелствата я правят по-добра. За мен няма изкушения да я наруша, както е при вас. Не ще спечеля нищо.

За Блъд вече беше ясно, че след като Макартни не удари французина за нанесените обиди, накрая ще се съгласи да подпише. Само отчаяната нужда за пари можеше да принизи англичанина до такава степен. Затова той не се изненада, когато чу Макартни отново да избухва.

— Дайте ми писалката. Нека да свършим по-скоро.

Последва Ново мълчание, а след това се чу гласът на полковника:

— А сега подпечатайте тук, където съм сложил восък. Пръстенът на ръката ви ще свърши работа.

Капитан Блъд не чака повече. Остъклената врата беше отворена към градината, над която бързо припадаше здрач. Той прекрачи безшумно навън и изчезна сред храстите. Около стъблото на едно високо дърво намери здрава, тънка лиана, която се огъваше като змия. Извади ножа си, преряза я близо до корена и я смъкна.

Майор Макартни си подсвиркваше тихо и с по една тежка кожена торбичка при сгъвката на всяка ръка крачеше по алеята между палмите, където вечерните сенки бяха най-тъмни, ала изведнъж се спъна в нещо като въже, опънато през пътеката, и се просна шумно по лице.

За миг остана да лежи полузамаян от тежкото падане. Върху гърдите му се стовари нещо тежко, а в ухото му заговори на английски един приятен глас със силен ирландски акцент:

— Нямам пирати, майоре, нито кораби, нито оръдия и както сам забелязахте, нито дори сабя. Но все още имам ръцете и разума си, а те са напълно достатъчни, за да се справя с такъв нищожен негодник като вас.

— По дяволите! — изруга Макартни полузадушен. — Ще увиснете на бесилото за това, капитан Блъд. По дяволите! Заклевам се!

Той направи отчаян опит да се освободи от хватката на нападателя си. В сегашното му положение сабята беше безполезна и затова посегна към джоба си, в който носеше пистолет, но с това движение само се издаде. Капитан Блъд взе пистолета.

— Сега ще мълчите ли? — запита го той. — Или ще се наложи да пръсна черепа ви?

— Ах ти, мръсен Юда! Крадлив пират! Така ли спазваш дадената дума!

— Никаква дума не съм ти давал, долен негодник. Ти сключи сделка с французина, а не с мене. Той те подкупи, за да изневериш на дълга си. Аз нямам никакво участие в това.

— Нямаш ли? Лъжливо куче! Господ ми е свидетел, вие двамата сте прекрасна двойка разбойници! И работите в съдружие.

— Това — каза Блъд — е излишно, глупаво и обидно.

Макартни избухна в нова поредица обидни думи.

— Говориш прекалено много — подхвърли Блъд и го удари много сръчно два пъти по главата с дръжката на пистолета. Майорът се отпусна леко, сякаш заспа.

Капитан Блъд се изправи и се огледа сред мрака. Всичко беше тихо. Отиде и взе кожените торбички, които Макартни беше изпуснал при падането си. Върза ги с шала си и ги преметна през врата. След това повдигна безчувствения майор, преметна го изкусно на рамо, запъти се надолу по алеята и излезе на открито.

Нощта беше гореща, а Макартни тежеше доста. От порите на Блъд се лееше пот. Но той продължи да върви и стигна до ниската ограда на гробището тъкмо когато луната се показа. Остави товара си върху стената, бутна го да падне от другата страна и после сам премина отвъд. Там, на лунната светлина и под прикритието на стената, той свърши набързо, каквото трябваше. С поясока на майора завърза китките и глезените му. После натика част от перуката му в устата, закрепи неприятния тампон с шала му, като внимаваше да остави ноздрите му свободни.

Когато приключваше операцията, Макартни отвори очи и го изгледа разгневено.

— Не се безпокой, аз съм, твоят стар приятел капитан Блъд. Създавам ти удобства за през нощта. Когато те намерят утре сутрин, можеш да им разправиш някоя удобна лъжа, за да не обясняваш това, което въобще не може да се обясни. Пожелавам ти да прекараш една приятна нощ, скъпи майоре.

Той прекрачи през стената и забърза по пътя към морето.

На пристана стояха английските моряци, които бяха докарали лодката от „Роял дъчес“ и чакаха завръщането на майора. По-нататък няколко мъже от Мари Галант сваляха на сушата улова от една току-що завърнала се рибарска лодка. Блъд отиде към края на пристана, където сутринта бе привързал платноходката. Никой не му обърна внимание. Остави тежките торбички злато в сандъка и видя, че има още от храната, която бе взел предната нощ от „Естремадура“. Не можеше да рискува да търси още храна. Но напълни две малки бъчонки с вода от чешмата.

После се качи на лодката, отвърза я и извади греблата. Чакаше го още една нощ сред открито море. Вятърът духаше в същата посока като предната нощ и щеше да му помогне да плава към Гваделупа, накъдето беше решил да се отправи.

Лодката излезе от залива, Блъд вдигна платното и се отправи на север покрай брега и ниските скали, които хвърляха мастилени сенки върху белия фон на лунната светлина. Продължи да се придвижва бавно през морето от набразден живак, докато наближи края на острова; след това се отправи пряко през широкия десет мили пролив, който го отделяше от Гваделупа.

Някъде около Гранд Тер, източния от двете островчета край Гваделупа, той легна в дрейф да дочака изгрева на слънцето. Когато се зазори и вятърът се засили, Блъд мина близо до Сент Ан, където нямаше кораби, сетне продължи да плава близо до брега в североизточна посока и два часа по-късно стигна Порт дю Мул.

В пристанището бяха хвърлили котва шест кораба и Блъд ги заразглежда с безпокойство, докато погледът му се спря на един двумачтов кораб, издут в средата като холандски градски съветник. Неговите очертания бяха достатъчен признак за холандския му произход и капитан Блъд се приближи до него, повика хората и се качи на борда.

— Бързам — уведоми той якия капитан — да стигна северния бряг на Хаити и ще ви заплатя добре, ако ме откарате.

Холандецът го изгледа неодобрително.

— Ако бързате, потърсете друг кораб. Аз отивам в Кюрасао.

— Казах, че ще ви заплатя добре. Смятам, че пет хиляди реала ще компенсират забавянето ви.

— Пет хиляди реала! — Холандецът го изгледа втренчено. От цялото си пътуване той не се надяваше да спечели повече. — Кой сте вие, сър?

— Какво значение има? Аз съм човек, който ще ви плати пет хиляди реала.

Капитанът на кораба присви малките си сини очи.

— Ще платите ли предварително?

— Половината. Другата половина ще получа, когато стигна там. Но можете да ме задържите на борда, докато получите парите.

По този начин той си подсигури верността на холандеца, който не знаеше, че цялата сума се намира подръка.

— Бих могъл да отплавам тази вечер — каза капитанът бавно.

Блъд веднага извади едната торбичка. Другата беше скрил в една бъчонка с вода в раклата на платноходката и тя си остана там, без никой да подозира, докато след четири дни се озоваха в тесния проток между Хаити и Тортуга.

Тогава капитан Блъд съобщи, че ще слезе на брега, плати останалите пари и се спусна по стълбата на кораба, за да влезе отново в платноходката. Когато скоро след това холандецът забеляза, че той се отправя не към Хаити, а поема северен курс към Тортуга, тази пиратска твърдина, подозренията му вероятно са били напълно потвърдени. Той обаче не се обезпокои — беше единственият човек, с изключение на Блъд, който наистина спечели от сделката на остров Мари Галант.

Така капитан Блъд най-после се завърна в Тортуга при своята флота, където вече го оплакваха като загинал. Един месец по-късно с тази флота от пет големи кораба той влезе в пристанището на Бастер с намерение да уреди дълга си, който смяташе, че има към полковник Дьо Кульовен.

Появата му там с такава сила развълнува както гарнизона, така и жителите. Но той бе дошъл твърде късно, за да изпълни намеренията си. Полковник Дьо Кульовен не беше вече там, за да се развълнува. Бяха го изпратили във Франция под арест.

Капитан Блъд беше уведомен за това от полковник Сансер, поел военното командуване на Мари Галант. Той го прие с любезността, дължима на един пират, който идва, подкрепен от такава мощна флота, каквато Блъд бе оставил в рейда.

Когато чу новината, капитан Блъд въздъхна.

— Жалко! Имах да му кажа нещо; да уредя един дълг.

— Малък дълг от пет хиляди реала, струва ми се — каза французинът.

— Наистина вие сте добре осведомен.

Полковникът обясни:

— Когато главнокомандуващият френските армии в Америка дойде тук, за да разследва обстоятелствата по испанското нападение на Мари Галант, той откри, че полковник Дьо Кульовен е ощетил френската колониална хазна с тази сума. За това имаше доказателство в една квитанция, намерена сред книжата на полковник Дьо Кульовен.

— А, значи оттам е взел парите!

— Виждам, че разбирате. — Изразът на полковника стана сериозен. — Кражбата е сериозна, срамна постъпка, капитан Блъд.

— Зная. Самият аз съм крал доста често.

— И не се съмнявам, че ще обесят господин Дьо Кульовен, горкият човечец.

Капитан Блъд кимна.

— В това няма съмнение. Но да запазим сълзите си, за да полеем по-достоен гроб, полковник.

Бележки

[1] Моидор (порт.) — стара португалска монета. — Б. пр.