Рафаел Сабатини
Дневникът на капитан Блъд (7)

6
Златото в Санта Мария

Петте големи кораба на пиратската флота бяха хвърлили котва в едно удобно, усамотено заливче по западния бряг на Дариенския залив. На един кабелт разстояние от тях край леко набръчканата, прозрачна вода, блеснала под лъчите на утринното слънце, се разстилаше широк полумесец сребристосив пясък; зад него се издигаше гора, масивна като скала, яркозелена от неотдавнашните дъждове. В подножието й, сред пламналите рододендрони, издадени напред като предни постове на джунглите, бяха разположени палатките и дървените колиби на пиратския лагер с покриви от палмови листа. Там пиратите почистваха дъната на корабите си, поправяха ги и се запасяваха с продукти, като ловяха тлъстите костенурки, които изобилствуваха из околността. Това пиратско гъмжило от около осемстотин души бръмчеше като възбуден кошер — пъстра сбирщина главно от англичани и французи, но в нея личаха и няколко холандци и дори местни метиси. Имаше ловци от Хаити, дървари от Кампеачи, скитници-моряци, избягали каторжници от плантациите и хора, извън законите на Стария и Новия свят.

В тази блестяща априлска утрин от джунглите излязоха и се смесиха с тълпата трима индианци дариенци; първият от тях беше висок, представителен, с широки рамена и дълги ръце. Беше облечен в панталони от нещавена кожа с козината, а вместо палто носеше връз раменете си едно червено одеяло. Голата му гръд беше нашарена с черни и червени ивици; от носа до устата му висеше подобна на полумесец плочка от ковано злато, а на ушите му се полюшваха тежки златни обици. От черната му, пригладена коса стърчеше снопче орлови пера и беше въоръжен с копие, което използуваше като тояга.

Той пристъпи спокойно и уверено сред зяпналите го пирати и на примитивен испански им се представи като касика^[1] Гуанахани, наречен от испанците Брасо Ларго^[2]. Помоли да го отведат при капитана им, когото също нарече с испанското му име — дон Педро Сангре.

Заведоха го на флагманския кораб „Арабела“ и там, в кабината на капитана, индианският вожд беше посрещнат учтиво от един строен, висок джентълмен, облечен твърде елегантно по испанската мода, чието решително лице с чертите си и тъмномедения цвят можеше да принадлежи на дариенски индианец, ако не бяха яркосините му очи.

Брасо Ларго веднага стигна до същността на въпроса с прямота и пестеливост на думите, към които го принуждаваше ограниченото му познание на испанския.

— Usted venir conmigo. Yo llevar usted mucho oro Español. Caramba! — каза той c плътен гърлен глас.

Буквално това можеше да се преведе така: „Вие елате с мен. Ще ви заведа при много испанско злато“, с прибавка на възклицанието „Карамба!“

В сините очи заблестя интерес. И на говорим испански, научен през по-мрачните му дни, капитан Блъд отвърна със смях:

— Много навреме идваш, Карамба! Къде е това испанско злато?

— Ей там. — Касикът посочи неопределено на запад. — На десет дни път.

Лицето на Блъд помрачня. Спомни си за приключенията на Морган през провлака и веднага стигна до прибързано заключение.

— Панама ли? — попита той.

Но индианецът поклати глава, а по строгото му, замислено лице се изписа нетърпение.

— Не. Санта Мария.

И той се зае несръчно да обяснява, че там, в градчето до реката със същото име, се трупа всичкото злато, добито в мините из околните планини, за да бъде пренесено в Панама. Сега е времето, когато се събира най-много злато. Скоро ще го изпратят. Ако капитан Блъд иска това злато — а Брасо Ларго знаел, че е събрано огромно количество, — той трябва да тръгне веднага.

Капитан Блъд не се усъмни в искреността и разположението на индианеца. Ожесточената омраза към испанците, която гореше в гърдите на всички индианци под испанска власт, ги правеше естествени съюзници на всеки враг на Испания.

Капитан Блъд седна на сандъка под кърмовите прозорци и се загледа в огрените от слънце води на лагуната.

— Колко души ще бъдат необходими? — попита той след някое време.

— Четиресе-десет, педесе-десет — каза Брасо Ларго, от което капитанът заключи, че иска да каже четиристотин или петстотин.

Той го разпита подробно за местността, през която трябваше да минат, и за отбранителните укрепления на Санта Мария. Брасо Ларго описа всичко в най-благоприятна светлина, заглади всички трудности и обеща не само лично той да ги води, но и да намери носачи за багажа им. И през цялото време повтаряше на капитан Блъд с бляскащ, възбуден поглед:

— Много злато. Много испанско злато. Карамба!

Той толкова често повтаряше това като папагал, с явното намерение да го привлече, че капитан Блъд се запита дали изявленията на индианеца не са прекалено настойчиви, за да бъдат напълно честни.

Капитан Блъд се замисли и изрази съмнението си чрез въпрос:

— Май много искаш да отидем, а, приятелю?

— Вървите. Да. Вие вървите — отвърна индианецът. — Испанците обичат злато. Гуанахани не обича испанци.

— И затова искаш да им напакостиш? Наистина, изглежда, че силно ги мразиш.

— Мразя! — каза Брасо Ларго. Той присви устни и издаде няколко утвърдителни гърлени звука. — Ъхъ! Ъхъ!

— Добре, добре, трябва да помисля.

Блъд повика боцмана и му предаде касика, за да се погрижи за него.

От квартердека на „Арабела“ се разнесе тръбен сигнал за свикване на съвет и той се състоя веднага щом на борда му се качиха тези, които трябваше да присъствуват.

Събрани около дъбовата маса в адмиралската кабина, те образуваха смесена група — истински представители на разнородната тълпа, която се беше разположила на лагер по 6pei а. Седнал на почетното място край масата, Блъд приличаше на испански гранд в тъмно го си и богато черно облекло, обвезано със сребро, с дълги къдрици на черната коса, които се спускаха до яката му от фина дантела; там бе и младият Джери Пит, с умно лице, облечен в обикновени дрехи oi сив домашен плат, подобно на пуританите от Западна Англия, какъвто и той е бил; а Хагторп, набит, със строго лице, облечен в елегантни дрехи, кои го не му стояха, приличаше на обикновен авантюрист, в какъвто се бе превърнал; Волверстон, с тяло на Херкулес, изгоряла от слънцето кожа, живописен и развлечен, с едно око, което гледаше много по-жестоко, отколкото беше самият той, и изобщо само неговата външност сякаш напълно отговаряше на занаята му; Макет и Джеймз приличаха на моряци; и накрая Ибервил, който командуваше група французи и не отстъпваше на Блъд по елегантност, изглеждаше и се държеше като изтънчен благородник от Версай, а не като водач на отчаяни, кръвожадни пирати.

Адмиралът — защото сега вече последователите на капитан Блъд го наричаха с тази титла — изложи пред тях предложението на Брасо Ларго. Добави само, че то идва много навреме, тъй като и без това нямали планове за близкото бъдеще.

Както можеше да се очаква, на плана се противопоставиха тия, които бяха преди всичко моряци — Пит, Макет и Джеймз. Всеки по реда си се спря на трудностите и опасностите, които съпътствуват дългите експедиции по суша. Хагторп и Волверстон се стремяха винаги да засегнат испанците в най-чувствителното им място, затова подкрепиха предложението и припомниха на съвета сполучливото нападение на Морган над Панама. Ибервил, френски хугенот, изпратен в изгнание заради вярата си, се стремеше преди всичко да реже гърлата на испанските фанатици и сега се обяви за начинанието с кротък и смирен тон, въпреки силните и кръвожадни изрази.

Така съветът се раздели на две равни половини и остана Блъд да каже решителната си дума. Но адмиралът се колебаеше и накрая заяви, че ще остави хората да решат. Смятал да потърси доброволци и ако намери необходимия брой, ще ги поведе през провлака, като остави другите при корабите.

Капитаните одобриха това решение и веднага всички слязоха на брега и взеха със себе си индианците. Там Блъд говори пред пиратите, като разясни подробно всичко, което можеше да се каже „за“ и „против“ начинанието.

— Лично аз — съобщи той — реших да вървя, ако се намерят достатъчно хора да ме подкрепят. — След това, подобно на Писаро при друг такъв случай, той изтегли рапирата си и с върха й начерта една линия на пясъка. — Нека тези, които ще ме последват през провлака, да минат от наветрената страна на тази линия.

Половината от пиратите се отзоваха шумно на поканата му. Те включваха всички ловци от Хаити — превърнали се сега в морски бойци, най-смелите сред тази смела тълпа — и повечето от дърварите от Кампаеачи, за които тресавищата и джунглите не бяха страшни.

С блеснало от задоволство медночервено лице Брасо Ларго тръгна да събира носачите си; на следващата сутрин доведе в лагера петдесет яки индианци. Пиратите бяха готови. Разделиха се на три роти, командувани от Волверстон, Ибервил, който беше оставил елегантните си дрехи и се бе облякъл в кожи като ловец, и Хагторп.

Тръгнаха в този ред, а пред тях вървяха индианците и носеха тежкия им багаж — палатките, шест малки пиринчени оръдия, гюлета, голям запас хранителни продукти — питки и парчета сушено месо от костенурка — и походната аптека. От палубите на корабите тръбите засвириха за прощаване, а Пит, който беше оставен да ги командува, от чиста суета даде оръдеен салют в момента, когато нашите авантюристи навлязоха в джунглите.

Десет дни по-късно, след като бяха изминали към 160 мили, те се спряха на лагер на около оръдеен изстрел от целта си.

Най-трудна беше първата част от прехода, когато в продължение на шест дни пътят им минаваше през стръмни планини и трябваше с труд да се изкачват от едната страна, за да се спускат също така трудно от другата. На седмия ден си починаха в едно голямо индианско село, където живееше кралят или главният касик на дариенските индианци. Когато Брасо Ларго му обясни къде отиват, той ги прие и се отнесе към тях с почит и уважение. Бяха разменени подаръци — ножове, ножици и мъниста от едната страна срещу банани и захарна тръстика от другата; после пиратите продължиха пътя си, подсилени още няколко десетки индианци.

На другата сутрин стигнаха реката Санта Мария, по която заплаваха с флота от около седемдесет канута, доставени от индианците. Но този начин на пътуване отначало не им даде удобствата, на които се бяха надявали. През целия този ден и на следващия те се принуждаваха често да слизат от лодките и да ги пренасят през плитчини или скали и дървета, препречили течението. Накрая реката стана напълно плавателна, широка и дълбока, а индианците хвърлиха прътовете, с които дотогава бяха направлявали канутата, и извадиха весла.

И така най-после през нощта стигнаха на оръдеен изстрел разстояние от Санта Мария. Градът беше разположен по брега на реката, на около половин миля зад следващия завой.

Пиратите се заеха да разтоварят оръжията, които бяха привързали в канутата, оръдейните затвори, сандъците с куршуми и роговете за барут, добре опаковани и залети с восък. След това, понеже не посмяха да запалят огньове, за да не издадат присъствието си, те разставиха часови и легнаха да починат, преди да се зазори.

Блъд се надяваше да изненада напълно испанците, да завземе града, преди те да се подготвят за отбрана, и така да спечели безкръвна победа. Тази надежда обаче беше провалена, когато се зазори и чуха в далечината залп от мускети и биенето на барабани в града, които предупредиха пиратите, че не са се промъкнали до испанците толкова незабелязано, колкото си въобразяваха.

На Волверстон се падна честта да води предния отряд и двадесетина от неговите хора носеха запалителни бомби — плитки цилиндрични тенекии, пълни със смола и барут, — докато други тикаха напред оръдията, поставени под командуването на Огл, артилериста от „Арабела“. След него вървеше отрядът на Хагторп, а отрядът на Ибервил беше най-отзад.

Минаха с бърз ход през гората до края на саваната, откъдето може би на около два фърлонга^[3] разстояние видяха своето Елдорадо^[4].

Видът му беше разочароващ. Нямаше го красивия град на Нова Испания, който бяха очаквали, а само куп едноетажни дървени постройки с покриви от палмови листа и захарна тръстика, струпани около една черква и защитавани от укрепление. Селището съществуваше само като приемателна станция за златото, което добиваха в съседните планини, и имаше малко други жители освен гарнизона и робите на работа в златоносните находища. Почти половината територия на градчето се заемаше от земленото укрепление, което беше построено с лице към реката, но страните му бяха обърнати към саваната. За подсилване на защитата срещу твърде враждебните дариенски индианци Санта Мария беше заобиколена от здрава ограда, висока около дванадесет фута, с отвори през чести интервали за стрелба с мускети.

В града барабаните бяха престанали да бият, но докато пиратите разузнаваха откъм края на гората, преди да излязат на открито, до тях стигна шум от раздвижване на хора. Върху стената на укреплението беше застанала малка група войници с ризници и каски. Над оградата се издигаше тънка ивица дим, която издаваше, че испанските мускетари са на постовете си с готови, запалени фитили.

Блъд нареди да изнесат оръдията напред, защото реши да разруши оградата в североизточния ъгъл, където нападателите щяха да бъдат най-малко изложени на артилерийския огън от укреплението. Огл настани батареята си на място, където група дървета вляво от него се издаваха напред и го прикриваха. Но задуха лек източен вятър, който отнесе дима от фитилите, издаде разположението им и привлече неточния огън на испанските стрелци. Когато Огл откри огън, през клоните около тях вече свистяха куршуми. На толкова близко разстояние не беше трудно да се направи пробив в дървената ограда, която не можеше да устои на такова оръжие. Несръчно командуваните испански войници се втурнаха към пробива, за да го защитават. Един унищожителен залп на пиратите ги разпръсна и тогава Блъд заповяда на Волверстон да атакува:

— Запалителните бомби напред! Пръскайте се, когато нападате, и се навеждайте! Господ да ти помага, Нед! Напред!

Те се втурнаха стремително напред и преминаха половината открито пространство, преди испанците да съсредоточат огъня си върху тях. Залегнаха и се прикриха из късата трева, докато огънят от мускетите отслабна; после скочиха и бързо се втурнаха напред, преди испанците да заредят отново. Междувременно Огл бе обърнал оръдията си вдясно и изпращаше петфунтовите гюлета по града във фланг на нападащите пирати.

Седем от хората на Волверстон останаха да лежат на земята, където бяха спрели, десет други паднаха при втората прибежка и Волверстон беше вече при пробива в оградата. Хвърлиха десетина запалителни бомби над нея, за да всеят ужас и смърт, и преди испанците да се съвземат, ужасният неприятел беше вече сред редовете им и с викове премина през облака от дим и прах.

Въпреки това испанският командир, храбър, макар и лишен от въображение офицер, на име дон Доминго Фуентес, събра толкова бързо хората си, че в продължение на четвърт час битката при пробива продължаваше с променлив успех.

Но в света няма войска, която в ръкопашен бой при сравнително еднакъв брой на бойците да устои дълго срещу тези корави, яки и дръзки мъже. Постепенно, но безмилостно и неизбежно Волверстон, подкрепен вече от главните сили под личното командуване на Блъд, отхвърли назад испанците, които ругаеха и крещяха.

Те се отдръпваха все по-назад, биха се с дивата ярост на отчаянието, докато внезапно линията на съпротивата им се разкъса. Разпръснаха се, за да се групират отново, отстъпиха с бой и успяха да се заслонят в крепостта, като оставиха града на пиратите.

От триста души, които съставяха гарнизона, в крепостта бяха останали около двеста обезверени бойци. Дон Доминго Фуентес обмисли положението и не след дълго проводи пратеник за преговори при капитан Блъд с предложение да се предаде с военни почести.

Но това беше повече, отколкото можеше да допусне предпазливият Блъд. Той знаеше, че хората му вероятно ще бъдат пияни, преди да се стъмни, и не можеше да поеме риска в такъв момент наблизо да има двеста въоръжени испанци. Но тъй като не обичаше излишно да пролива кръв и желаеше да приключи без нови сражения, той отговори на дон Доминго, като му даде думата си, че ако се предаде, на гарнизона и жителите на Санта Мария няма да се случи нищо лошо и животът и свободата им ще бъдат гарантирани.

Испанците струпаха оръжията си на големия площад в крепостта и пиратите влязоха с развети знамена, като надуваха тръби Командирът излезе напред, за да предаде официално сабята си. Зад него се бяха строили двеста обезоръжени войници, а зад тях стояха малкото жители на града, които бяха потърсили закрилата им. Те бяха не повече от шестдесет души, сред които имаше може би десетина жени, няколко негри и трима калугери в черно-белите дрехи на доминиканския орден. Скоро се установи, че черните роби бяха е мините из планините, за където се бяха току-що отправили.

Дон Доминго, висок, представителен мъж на около тридесет години, с ризница и шлем от черна стомана и малка заострена брадичка, която удължаваше още повече продълговатото му тясно лице, се обърна към капитан Блъд едва ли не с презрение.

— Приех вашата дума — заяви той, — защото, макар да сте долен пират и безчестен еретик във всяко друго отношение, поне имате славата, че спазвате обещанията си.

Капитан Блъд се поклони. Видът му не беше много добър. Половината му куртка беше скъсана на гърба и по време на сражението бе ранен в главата. Но колкото и измърсен да беше с кръв и пот, прах и барутен дим, държането му оставаше все така безупречно.

— Обезоръжавате ме с вашата учтивост — каза той.

— Не съм учтив към долни пирати — отвърна безкомпромисният кастилец.

При тези думи Ибервил, който ненавиждаше жестоко всички испанци, се втурна задъхан напред, но капитан Блъд го спря.

— Чакам — продължи храбро дон Доминго — да науча презряната ви цел; да науча защо вие, поданик на държава, която е в мир с Испания, се осмелявате да водите война с испанците.

Блъд се изсмя.

— Наистина само заради златото, което привлича толкова силно пиратите, както и всички по-почтени негодници из целия свят — същата сила, която е накарала вас, испанците, да построите този град в удобна близост до златоносните находища. За да бъда ясен, капитане, ние дойдохме да ви освободим от добива през този сезон и веднага щом ни го предадете, ще ви освободим и от омразното си присъствие.

Испанецът се изсмя и огледа хората си, сякаш ги подканяше и те да се засмеят.

— Изглежда ме смятате за глупак! — каза той.

— Надявам се за собственото ви благополучие, че не сте.

— Предполагате ли, че след като бях предупреден за идването ви, съм задържал златото в Санта Мария? — Тонът му беше подигравателен, — Закъснели сте, капитан Блъд. Златото е вече на път за Панама. През нощта го натоварихме на канута и изпратих стотина души да го пазят. Затова гарнизонът ми е толкова оредял и затова не се поколебах да се предам.

Като видя разочарования израз на Блъд, той се засмя.

Пиратите, струпани зад водача си, бяха обзети от ярост. Новината се разпространи като огън сред барут и даде същия ефект с експлозията, която предизвика. С проклятия и зловещо дрънчене на оръжия те щяха да се нахвърлят върху испанския командир, който според тях ги беше измамил, и щяха да го накъсат на парчета, но Блъд се обърна и със собственото си тяло защити дон Доминго.

— Спрете! — заповяда той с глас, който прозвуча като тръбен зов. — Дон Доминго е мой пленник и аз съм дал дума, че няма да пострада!

Ибервил изрази общото мнение с ожесточение:

— Нима ще сдържите думата си спрямо това испанско куче, което ни изигра? Оставете да го обесят!

— Това е било негово задължение и аз няма да позволя да се обеси човек, защото е изпълнил дълга си!

За миг гласът на Блъд беше заглушен от рев. Но той остана невъзмутимо на мястото си, светлите му очи гледаха строго, а вдигнатата му ръка им наложи известно въздържание.

— Тишина, слушайте? Губите си времето. Бедата съвсем не е непоправима. Златото има само няколко часа преднина. Ти, Ибервил, и ти, Хагторп, веднага качете ротите си в лодките и вървете подир него. Сигурно ще ги догоните, преди да наближат залива, но дори и да не успеете, до Панама е далеч и ще ги настигнете доста преди да зърнат страната. Тръгвайте! Групата на Волверстон ще чака завръщането ви тук заедно с мене.

Това беше единствената мярка, която можеше да възпре гнева им и да предотврати избиването на невъоръжените испанци. Пиратите не чакаха да им се повтори заповедта, а се втурнаха извън крепостта и града по-бързо, отколкото бяха нахлули в тях. Протестираха само шестдесетте души на Волверстон, които получиха заповед да останат. Заключиха всички испанци заедно в едно от продълговатите помещения, от които беше съставена вътрешността на Крепостта. След това се пръснаха из малкия град да търсят продукти и каквато плячка успеят да намерят.

Блъд се зае с ранените. Всички те, неговите хора заедно с испанците, бяха настанени в друго помещение, където застлаха набързо постели от слама и сухи листа. Ранените бяха между четиридесет и петдесет и около една четвърт от тях бяха пирати. Общо испанците бяха дали над стотина души убити и ранени, а пиратите — между тридесет и четиридесет.

С пет-шест помощници, от които един испанец с познания по медицина, Блъд чевръсто се зае да оправя счупени крайници и да превързва рани. Погълнат от работата, той не обръщаше внимание на звуците отвън, където се бяха настанили индианците, които по време на сраженията се бяха изпокрили, докато внезапно някакъв пронизителен писък го обезпокои.

Преди да успее да проговори или да помръдне, вратата на колибата се отвори с трясък и една жена, притиснала бебе до гърдите си, залитна навътре, като го зовеше с испанското му име:

— Дон Педро! Дон Педро Сангре! — После, когато пристъпи напред, с намръщено чело, задъхана, тя се хвана за гърлото, падна на колена пред него и извика измъчено: — Спасете го! Убиват го… убиват го!

Тя беше стройно младо същество, едва прекрачила прага на моминството, и на пръв поглед по облеклото и общия й вид можеше да се заключи, че е испанска селянка. Синкавочерната коса и ясните черни очи като нейните често се срещат у андалузците, а и цветът на лицето й беше много мургав. Само изпъкналите скули и странните матови устни при вглеждане отблизо издаваха истинския й произход.

— Какво има? — попита Блъд. — Кого убиват?

Някаква сянка закри осветената от слънце врата и Брасо Ларго влезе с достойнство, мрачен и решителен.

Ужасът пред влезлия индианец скова езика на коленичилата жена.

Той застана надвесен над нея. Постави ръка на отдръпващото й се рамо. Заговори бързо на гърления дариенски език и Блъд, макар да не разбра нито дума, долови безпогрешно тона на строга заповед.

Тя впи див поглед в капитан Блъд.

— Заповядва ми да отида да гледам как го пекат жив! Милост, дон Педро! Спасете го!

— Кого да спася? — извика капитанът извън себе си от нетърпение.

Брасо Ларго му обясни:

— Тази е моя дъщеря. Капитан Доминго дошъл в село преди година и я отвлякъл. Карамба! Сега него опичам, а нея вода дома. — Той се обърна към момичето. — Вамос^[5] — заповяда той, като продължи да използува примитивния си испански, — ти идва с мен. Ще го гледа как се пече, после се връща в село.

Това обяснение беше предостатъчно за капитан Блъд. Той веднага си спомни прекаленото желание на Гуанахани да ги заведе при испанското злато в Санта Мария и как тази привързаност бе породила мигновено съмнение у него. Сега разбра. Като ги убеди да нападнат Санта Мария, Брасо Ларго бе използувал него и пиратите му за личното си отмъщение и за да върне дъщеря си, отвлечена от Доминго Фуентес. Но колкото и да заслужаваше наказание на пръв поглед това отвличане, беше ясно също, че независимо дали момичето е тръгнало доброволно или насила с испанския капитан, впоследствие отношението му към нея е било такова, че сега тя искаше Да остане при него и беше разтревожена до лудост за живота и безопасността му.

— Вярно ли е това, което казва — че дон Доминго е твой любовник — попита я капитанът.

— Той е мой съпруг, мой законен съпруг и моя любов — отвърна тя с молба в лазурния поглед. — Това е нашето малко бебе. Не им позволявайте да го убият, дон Педро! Ах, ако го убият — изстена тя, — и аз ще се убия!

Капитан Блъд погледна мрачното лице на индианеца.

— Чуваш ли? Испанецът е бил добър към нея. Тя иска да остане жив. И след като престъплението му е каквото ти казваш, нейната воля трябва да реши съдбата му. Какво си направил с него?

Двамата заговориха едновременно, бащата гневно и почти неразбираемо, а момичето в изблик на гореща благодарност. Тя скочи на крака, хвана Блъд за ръката и го задърпа навън.

Но Брасо Ларго продължаваше да протестира и прегради пътя им. Той каза, че според него капитан Блъд нарушава споразумението между тях.

— Споразумение ли! — изръмжа Блъд. — Ти ме използува за личните си цели. Трябваше да бъдеш откровен с мене и да ми кажеш за кавгата си с дон Доминго, преди да дам дума, че няма да пострада. А сега…

Той вдигна рамена и бързо излезе с младата майка. Брасо Ларго тръгна след тях намръщен и замислен.

Навън Блъд се натъкна на Волверстон и десетина мъже, които се връщаха от града. Заповяда им да вървят с него и им каза, че индианците убиват испанския капитан.

— Много им здраве! — каза Волверстон, който беше пил.

Въпреки това той и хората му го последваха, защото на думи бяха по-кръвожадни, отколкото на дела.

Зад пробива в оградата намериха около четиридесет индианци, които палеха клада. Наблизо лежеше безпомощно дон Доминго, овързан с кожени ремъци. Момичето избърза при него и му заговори нежно на испански. Той й се усмихна с пребледняло лице, върху което все още личеше презрително спокойствие. Капитан Блъд беше по-практичен и я последва с нож в ръката, с който разряза ремъците на пленника.

Индианците се разгневиха, но Брасо Ларго в миг ги успокои. Заговори им бързо и те застанаха разочаровани, но неподвижни. Хората на Волверстон бяха там с мускети в ръка и раздухваха фитилите си.

Пиратите придружиха дон Доминго обратно до крепостта, а дребната му жена се препъваше между него и капитан Блъд, като му обясни защо индианците с готовност са се подчинили на баща й.

— Каза им, че трябва да стане, както искате, защото сте дали дума животът на дон Доминго да бъде пощаден. Но че скоро ще си отидете. Тогава те ще се върнат и ще се разправят с него и малкото испанци, които останат.

— Трябва да предотвратим това — каза капитан Блъд, за да я успокои.

Когато се върнаха в крепостта, те видяха, че през отсъствието им останалите индианци, малко повече от двадесетина души, бяха разбили помещението, където бяха затворени испанците. За щастие завариха ги в самото начало на схватката, а испанците, въпреки че нямаха оръжие, бяха достатъчно на брой, за да се съпротивяват, и до тоя момент вършеха това с успех. И все пак капитан Блъд бе дошъл точно навреме, за да предотврати поголовното им избиване.

Когато отстрани дивите си съюзници, испанският командир поиска да говори с него.

— Дон Педро — каза той, — дължа ви живота си. Трудно ми е да ви благодаря.

— Моля, не си правете този труд — отвърна капитан Блъд. — Постъпих така не заради вас, а заради думата, която съм дал, въпреки че загрижеността за вашата малка индианска съпруга може би също има известен дял в това.

Испанецът се усмихна почти с копнеж, когато погледът му се спря върху нея, а тя бе застанала близо до него и го поглъщаше с преданите си очи.

— Тази сутрин бях неучтив към вас. Моля да ме извините.

— Това е достатъчно извинение.

Капитанът се държеше достойно.

— Вие сте щедър. Мога ли да ви попитам, господине, какви са намеренията ви спрямо нас — спрямо мене и другите?

— Както обещах, нямам никакви намерения против свободата ви. Веднага щом се върнат хората ми, ще си отидем и ще ви оставим.

Испанецът въздъхна.

— Точно от това се опасявах. Ще ни оставите отслабени, с разрушени отбранителни съоръжения, в ръцете на Брасо Ларго и индианците му, които ще ни изколят веднага, щом обърнете гръб. Защото не си въобразявайте, че те ще напуснат Санта Мария, преди да свършат това.

Капитан Блъд се замисли намръщен.

— Наистина, навлекли сте си лично отмъщение, което Брасо Ларго ще изпълни безмилостно. Но какво мога да направя аз?

— Пуснете ни веднага да заминем за Панама, докато вие сте тук да прикривате оттеглянето ни от вашите индиански съюзници.

Капитан Блъд направи нетърпелив жест.

— Почакайте, дон Педро! Нямаше да го предложа, ако не бях разбрал от онова, което видях, че макар и пират, вие сте сърдечен човек, доблестен джентълмен. Освен това забележете, че щом нямате намерение да ни задържате в плен, аз всъщност не искам нищо.

Това беше напълно вярно и след като премисли, капитан Блъд реши, че пиратите ще бъдат много по-добре в Санта Мария без тия испанци, които, от една страна, трябваше да пазят, а от друга, да защитават. Затова се съгласи. Волверстон се възпротиви. Но когато Блъд то попита какво може да се постигне, ако се задържат испанците в Санта Мария, той призна, че не знае. Каза само, че не се доверява на нито един жив испанец, което нямаше никакво отношение към въпроса.

Така капитан Блъд отиде да търси Брасо Ларго, който седеше мрачен на дървения пристан под крепостта.

При приближаването му индианецът се изправи с подчертан невъзмутим израз на лицето.

— Брасо Ларго — каза капитанът, — твоите хора обезцениха моята дума и поставиха в опасност честността ми.

— Не разбирам — отвърна му индианецът. — Ставаш приятел с испанските крадци?

— Да се сприятелявам! Не. Но когато се предадоха, аз обещах като условие за предаването им, че нищо лошо няма да им се случи. Ако не се бях намесил, твоите хора щяха да нарушат това обещание и да ги избият.

Индианецът изрази презрението си.

— Ъхъ! Ъхъ? Ти не си ми приятел. Водя те при испанско злато, а ти се обръщаш против мене.

— Злато няма — каза Блъд. — Но не искам да се караме за това. Трябваше още преди да тръгнем, приятелю, да ми кажеш, че ни използуваш, за да предадем в ръцете ти твоя испански враг и дъщеря ти. Тогава нямаше да давам дума на дон Доминго, че ще бъде в безопасност, и ти можеше да изпиеш кръвта на всеки испанец тук. Но ти ме измами, Брасо Ларго!

— Ъхъ! Ъхъ! — отвърна Брасо Ларго. — Няма да кажа нищо повече.

— Но аз ще кажа. Това са твои хора. След случилото се не мога да им имам доверие. А дадената дума ме принуждава да защитавам испанците, докато съм тук.

Индианецът се поклони.

— Прекрасно! Докато си тук. А после?

— Ако отново стигнем до безредици, може да се разменят изстрели и някои от твоите храбреци да бъдат ранени. Ще съжалявам за това повече, отколкото за загубата на испанското злато. Това не трябва да се случва, Брасо Ларго. Свикай хората си и ме остави засега да ги прибера в една от бараките на крепостта — заради тях самите.

Брасо Ларго се замисли. После кимна утвърдително. Той беше много разумен индианец. Така индианците бяха събрани и Брасо Ларго с усмивка на човек, който знае да изчаква, отиде заедно с тях да бъде заключен в едно от помещенията.

Събраните пирати започнаха да мърморят помежду си, а Волверстон си позволи да изрази общото недоволство.

— Пресилваш нещата, капитане, като рискуваш неприятности с индианците заради тия испански кучета!

— Ех, не заради тях. Заради дадената дума и тая малка индианка с бебето. Испанският офицер е бил добър към нея и той е доблестен мъж.

— Господ да ни е на помощ! — извика Волверстон и се извърна с отвращение.

Един час по-късно испанците започнаха да се качват на лодки от дървения пристан под погледите на пиратите, които наблюдаваха заминаването им от крепостта с мрачни предчувствия. Блъд им разреши да вземат със себе си само пет-шест ловни пушки. Но те взеха достатъчно хранителни запаси и дон Доминго, като предвидлив водач, беше особено настоятелен по въпроса за водата. После се сбогува с капитан Блъд.

— Дон Педро — каза той, — нямам думи, с които да възхваля щедростта ни. Горд съм, че се бих против вас.

— Нека кажем, че сте имали щастие.

— И щастие, вярно. Където и да намеря испанци, ще разправям, че дон Педро Сангре е един храбър джентълмен.

— На ваше място аз не бих говорил така — отвърна капитан Блъд, — защото никой няма да ви повярва.

Като продължаваше да прави подобни изявления, дон Доминго се качи на пирогата, където го чакаха вече индианската му съпруга и тяхното бебе. Хората му отблъснаха лодката към течението и той започна пътуването си към Панама, снабден с бележка, написана лично от капитан Блъд, в която на Ибервил и Хагторп се нареждаше да го пропуснат невредим, в случай, че се срещнат.

В прохладата на привечерния час пиратите се настаниха да гуляят на площада в крепостта. В града бяха намерили много домашни птици, доста кози и няколко бъчви прекрасно вино в жилищата на доминиканските монаси. Блъд, Волверстон и Огл вечеряха в добре нареденото жилище на заминалия испански командир и през отворените прозорци наблюдаваха със задоволство веселието на своите хора. Волверстон, който беше настроен песимистично, не споделяше това задоволство.

— В бъдеще стой само в морето, капитане, казвам аз — изръмжа той между хапките. — Там няма къде де изпратят съкровището, когато приближим на оръдеен изстрел. Ето ни тук след десетдневен поход и ни предстоят още десет дни ходене! И ще благодаря на бога, ако се върнем толкова леко, колкото дойдохме, защото май ще трябва да уреждаме някои недоразумения с Брасо Ларго и ще сме щастливи, ако въобще се върнем. Тоя път, капитане, забърка хубава каша.

— Ти си глупава купчина мускули, Нед — каза капитанът. — Никаква каша не съм забъркал. А Брасо Ларго е разумен индианец и затова ще се държи приятелски с нас, дори и само защото мрази испанците.

— А ти се държа, сякаш ги обичаш — каза Волверстон. — Само се усмихваше и покланяше на тоя чумав командир, който ни измами със златото и…

— Слушай, испанец или не, той беше храбър мъж — прекъсна го Блъд. Изпратил с златото, когато е чул че приближаваме, и така е изпълнил дълга си. Ако не беше толкова храбър, щеше сам да тръгне с него, вместо да остане на поста си. Храбростта изисква храброст и това е всичко, което имам да кажа по въпроса.

Тогава, преди Волверстон да отговори, въпреки шума на пиратите откъм реката се дочу острият и ясен звук на тръба. Блъд скочи на крака.

— Сигурно Ибервил и Хагторп се връщат! — извика той.

— Нека се молим на бога най-после да са взели златото! — възкликна Волверстон.

Втурнаха се навън и се отправиха към крепостна га стена, където хората вече се трупаха. Когато Блъд стигна там, първото от връщащите се канута допря до пристана и Хагторп скочи от него.

— Бързо се връщате — извика Блъд и се спусна да го посрещне. — Усмихна ли ви се щастието?

В мрака срещу него се изправи Хагторп, висок и едър, с глава, завита в жълта кърпа.

— Съвсем не онова щастие, което заслужаваше, капитане. — Тонът му беше странен.

— Не ги ли настигнахте?

Вместо него отвърна Ибервил, който тъкмо слизаше на брега.

— Нямаше кого да настигаме, капитане. Тоя лъжлив испанец те е заблудил; излъгал е, че е изпратил златото; а ти… ти му повярва… повярва на испанец!

— Я се изрази по-ясно! — каза капитан Блъд. — Добре ли чух, че не е изпратил златото? Да не би да е още тук?

— Не — рече Хагторп. — Искаме да кажем, че след като те е заблудил така с лъжите си, че ти дори не си си направил труда да претърсиш, на всичко отгоре си им позволил да си отидат съвсем свободно и да отнесат златото със себе си.

— Какво! — извика капитан Блъд. — Откъде знаеш това?

— На около дванадесет мили оттук стигнахме до едно индианско село; и имахме достатъчно ум да спрем и да попитаме преди колко време е минала испанска флотилия от канута. Отговориха ни, че нито днес, нито вчера, нито през който и да е друг ден след дъждовете такива канута не са минавали. Така разбрахме, че твоят храбър испанец е излъгал. Веднага тръгнахме назад и на половината път срещнахме групата на дон Доминго. Срещата го изненада. Не беше помислил, че тъй скоро ще спрем да питаме. Но се държа мазно и благовидно както винаги и дори беше много учтив. Призна съвсем откровено, че те е излъгал, и прибави, че след това, след нашето заминаване, е откупил от тебе свободата си и свободата на всички, които го придружават, като ти е дал златото. Каза, че си му наредил да ни каже веднага да се върнем; и ни показа написания собственоръчно от тебе пропуск.

След това Ибервил продължи разказа.

— Но тъй като не вярваме толкова на испанците и понеже сметнахме, че който е излъгал веднъж, ще излъже и втори път, ние ги свалихме на брега и ги претърсихме.

— И да не би да сте намерили златото? — извика Блъд смаян. Ибервил замълча за миг и се усмихна.

— Позволил си им щедро да се запасят с продукти за пътуването. Забеляза ли от кой извор дон Доминго напълни буренцата си за вода?

— Буренцата за вода ли? — запита Блъд.

— Тия буренца бяха пълни със злато — има поне шест или седем центнера^[6]. Донесохме ги с нас.

Докато стихна радостната врява, причинена от това съобщение, капитан Блъд се съвзе. Той се изсмя.

— Признавам поражението си — каза той на Хагторп и Ибервил. — И най-малкото, което мога да направя, загдето се оставих да ме измамят, е да се откажа от моя дял от плячката. — А след това прибави с по-сериозен тон: — Какво направихте с дон Доминго?

— Исках да го разстрелям за измамата! — каза Хагторп ожесточено. — Но ей тоя Ибервил, Ибервил, а не някой друг, се размекна и настоя да го пусна.

Младият французин наведе засрамено глава, като избягваше въпросителния и изненадан поглед на капитан Блъд.

— Но все пак — извика той разбунтуван, сякаш за да се оправдае — какво искате? В този случай имаше една дама — неговата малка индианска съпруга.

— Именно за нея мислех сега — заяви Блъд. — Заради нея, заради него и заради самите нас най-добре ще бъде да кажем на Брасо Ларго, че дон Доминго и жена му са били убити в битката за златото. Върнатите бъчонки ще потвърдят напълно тази история. Така ще има мир за всички засегнати, включително и за него.

И макар да се върнаха с богата плячка от Санта Мария, след това се смяташе, че участието на Блъд в това начинание представлява един от малкото му неуспехи. Но той самият не мислеше така.