Георги Стоев
Любен Гоцев — истинският Кръстник (2)

ГЛАВА 1

Димата Руснака ми звънна някъде около единайсет вечерта. По принцип говореше бързо и трудно му се разбираше, но този път надмина себе си — стреляше думите в слушалката като картечница. В общи линии разбрах, че ме кани възможно най-бързо в горичката пред ресторант „Тополите“, която беше на около стотина метра под дома му.

Да се обажда късно и да кани на срещи, беше нещо нормално за него. Всички знаехме, че по цели нощи вилнее по заведенията, но за първи път ми предлагаше среща в някаква си горичка. Още повече че едва ли не ми нареди да дойда сам, като самият той се закле поне три пъти, че също ще е сам. Макар да знаех, че е много коварен и опасен, предложението му не ме притесни. Димата беше рядък използвач. Знаех, че в случая има нужда от мен, и щях да започна да се притеснявам едва след като му свърша работата. Повече от десет минути се въртях в горичката, когато видях Димата, който пристъпваше бавно и тежко, облечен в анцуг, с разрошена коса. А най-странното бе, че в ръката си носеше голяма чаена чаша, покрита с капаче, и през една две крачки се спираше, отместваше капачето и блажено отпиваше.

— Искаш ли кафе? — вместо поздрав предложи Димата.

— Не.

— Още е топло — разхили се, — нищо че го мъкна от нас.

— Просто не ми се пие.

— А какво ти се прави? — подхвърли с типично заядливия си тон Димата.

— Очаквам да ми обясниш за какво ме извика тук по това време.

— Абе, нещо ме е стегнала шапката, братче! Писна ми да стоя като в кафез. Реших, че тая вечер ще изляза от нас съвсем сам, без да се крия, и ще се разхождам ей така… пеш из цяла София. Но ти добре знаеш, че безцелните неща не са ми присъщи. Затова реших да ти се обадя, та да направя разходката поне малко ползотворна.

— Твоите охранители не се ли притесниха, че излизаш сам? — погледнах го с нескрито любопитство.

— Много… направо ми препречиха пътя. Страхуват се някой да не ме гръмне, че после кой ще ги хрантути? Даже някакъв новак, от тези на вратата, когото изобщо не познавам, вървя след мен почти дотук. Накрая му скръцнах със зъби и го отпратих, както впрочем направих и с онези, които не ме пускаха да изляза. Тоя, новият, за който ти казвам, определено се опитваше да ми направи впечатление колко вярно ще ми служи — разпали се Димата. — Абе, тия хора не могат ли да разберат, че аз не съм нито от вчера, нито от оня ден, бе? Отдалече ги надушвам натегачите. А и кой може да обича мръсник като мен. Може би са ме объркали с оня тъпак — Младен, който раздава бизнеси на неговите тутманици. Как така не можаха да схванат — продължи да се самонавива Димата, — че като си добър охранител, цял живот ще те държа като такъв. Не е ли така, Жоро? — сети се накрая, че не беше сам и ме погледна въпросително.

Знаех, че Димата не обича да спорят с него, но пък аз още по-малко исках да влизам в ролята на шушумига.

— Разбира се, че не е така. Всеки човек има нужда да се развива. Така ще ти избягат.

— Моите ли, бе? — разпени се той. — Никога няма да ги пусна… А някой е мръднал настрани, веднага ще накарам другите да го осакатят за назидание.

Сега вече усетих, че Димата не ме бе излъгал, като каза, че го е стегнала шапката. Обикновено не споделяше нищо за себе си. А пък охранителите си издигаше на пиедестал. Години наред тръбеше наляво и надясно, че са най-добрите в България, което в интерес на истината беше голяма заблуда. Познавах момчетата му, до един бяха джудисти, които Димата караше да поддържат форма и им осигуряваше безплатна химия. Той беше добър водач, умееше да надъхва и заедно с тях бе пребил не една и две чужди охрани. Последно се бяха изявили, когато в „Ескейп“ пребиха прехвалените барети на Косьо Самоковеца. Бяха ги изхвърлили буквално от втория етаж. Оттогава набраха огромна инерция и се смятаха едва ли не за непобедими. Просто бяха забравили нещо много важно: охранителят не трябва да се бие, а да пази боса си, дори с цената на своя живот. Желязно правило беше да предпазват шефа си от провокации. И като се включваха в подобни сбивания рамо до рамо с него, го оставяха незащитен и рискуваха някой да го застреля. Димата и хората му определено не спазваха тези правила и очаквах скоро това да им изиграе лоша шега. Просто знаех, че Младен също е уловил тези моменти. А той никога не пропускаше да се възползва и от най-малките грешки на враговете си.

— Глупости говориш, Дима! — прекъснах го грубо, с риск да си навлека гнева му. — Знам колко обичаш твоите момчета. А и те отдавна са доказали, че са ти верни.

— Абе, така е — видях как разпусна юмруците си, които бе свил, когато му казах, че говори глупости. — Ама напоследък много ми се насъбра. Но пък успях, нали? — почти истерично извика Димата. — Премахнах онази дебела, гадна, гнусна торба — Бай Миле… Пуу… — изхрачи се Димата злобно. — Ти не знаеш, Жоро, що години съм го търпял тоя дебил. Аз и Маргина го запознахме с Младен, а той ни продаде за жълти стотинки. Години наред кроеше планове как да ни убие. Къде си сега, Милчо?… — развика се Димата, гледайки към върховете на дърветата.

Сетне затропа по пръстта, приседна на колене, наклони ухо към земята и отново се провикна:

— Да не си тука бе, дебелак?

Руснака бе изперкал напълно. Сякаш здравият разум, с който се гордееше години наред, се бе изпарил. Не ми беше смешно. В шибания ни занаят това можеше да се случи на всеки. Напрежението идваше в повече, дори и на най-дебелокожите. А Димата, макар и опасен престъпник, бе градско момче и чувствителен мъж. Селяндури като Маргина по не взимаха присърце тези неща. Независимо че не бе по-малко зъл от Димата, Маргина притежаваше волско търпение и спокойствие. Именно поради тази причина, макар и в сянка, той бе най-големият бос.

— Няма го вече Бай Миле, Димчо! — реших да го успокоя аз.

— Няма го, нали? — кресна отново той. — И онази курвичка, Младенчо, я няма… Крие се някъде като плъх… Бил казал да ми предадат, че ще се върне, когато падне това правителство… Нали беше много горд с Бойко?… Да, ама сега Бойко бачка за мен и Маргина.

— Аз си мислех, че все още слугува на Младен? — реших да го разприказвам докрай.

— Глупости, Жоро… Не ще и да чуе за него. Младен му нарежда, а този не иска шефове над главата си. Ние с Маргина сменихме тактиката си. Извинихме му се за едно време. Знаеш, че бяхме го понабили. После му подадохме нещичко и от нашия бизнес. Макар че може и да си чул, че като стана главен секретар, дойде да нахалства за повече проценти. Аз бях първият, който го изхвърли… Така е в този живот, приятелю! — стисна ме внезапно за ръката. — Времената се менят… Бойко Тиквата вече е фактор, а аз го познавам отдавна и знам от какво най-много се блазни. Не от пари, а от внимание… Е, дадохме му го това внимание. Двамата с Маргина го убедихме, че е най-великият играч в момента.

— Защо тогава прати да ви взимат натривки от ръцете, когато взривихте Стоил в сградата на „БулИнс“?

— На него и през ум нямаше да му мине да го направи, но ние му го подсказахме. Нали трябваше да излезем невинни пред обществото. А и трябваше този кретен най-накрая да симулира, че върши нещо.

Димата ме пусна, отдръпна се предпазливо и ме огледа.

— Никога не съм казвал, че ние сме взривили Стоил.

— И аз не го казах — реших да играя неговата игра. — Просто не си ме разбрал. Казах „когато взривиха“.

— Много добре чух, че каза „когато взривихте“, а и аз ти разкрих какво направихме след това — разтресе се от смях Димата. — Но кой ще ни търси сметка? — хвана лакътя ми отново. — Нали ти казах вече… главният секретар на МВР бачка за нас.

— Може да го натисне министърът — отдръпнах се, не обичам да ме докосват по този начин, а и Димата не се усещаше, че ме стиска.

— Извинявай — промълви едва чуто. Мразеше да се извинява, но имаше нужда от мен. — Нещо се разпалих и не се усетих… За какво ме питаше? А, за министъра… Ами че то Бойко, като се засича с него по коридорите на министерството, го псува.

— А ти откъде знаеш?

— Моите момчета познават някои от охранителите на Бойко. Наскоро ми разказаха как, като се разминали, Бойко се изплюл пред краката му и го нарекъл „сдуханяк гаден“. Знаеш, че познавам и доста хора в пресата. Шибам там разни курвички, които ми разказват как постоянно звънял на главните им редактори и ги натискал да пускат голямата му глава, както и всичките му тъпизми на първа страница…

— Значи да разбирам, че за нас вече няма заплаха? Всичко е в наши ръце, а, Дима?

— Не, не, не, не… — заклати глава като в транс Димата. — Не трябва да се разкарвам пеш… все още е много рано. Какво като Бойко Борисов е наш човек. Ако ме гръмне някой, какво ще направи? Ще дойде да се снима с трупа ми.

— Къде виждаш заплахата? — запитах учуден, след като досега се величаеше и изведнъж отново показа страх.

— В онзи старец — Любен Гоцев… любовника на Младен!