Георги Стоев
Любен Гоцев — истинският Кръстник (18)

ГЛАВА 17

Настроенията на Пехливанов се сменяха като морски вълни на приливи и отливи. Със сигурност не преживя добре историята с Алисия, но адреналинът му определено се бе покачил. В такива моменти знаех, че иска да завърши вечерта с някоя перверзна мръсница. И определено така както бе заметнал кукичката в морето от фолкпевици, все щеше да му клъвне някоя.

Този път реши да не използва услугите на Гала, а директно набра номера на фолк дивата Малина. С нея се бе запознал покрай нейно участие в „О’Азис“, когато бе пяла на именния му ден. Ловешката перла, която години наред живееше в Стара Загора, паркира сребристата си S класа, подарък от някакъв провинциален любовник, на паркинга на Халите. Пехливанов явно бе решил днес да се прави на Дон Жуан и с галантен жест й отвори вратата. Певицата бе нахлузила камуфлажни дрехи и кубинки. Напуши ме смях.

— Жориии — изписка тя и го целуна по врата, оставяйки следи от кървавото си червило.

Пехливанов мразеше да го наричат с умалителни имена и видях как с усилие стисна зъби и й се усмихна. Отдавна се опитваше да закове Малина и явно бе решил твърдо да го направи. Имаше я за висока топка и този път реши да се покаже с нея, дори с риск жена му да разбере. Отправихме се към топ гъзарското заведение „Ъпстеърс“, където се събираха всички клюкари. В последно време доста често минавахме оттам, не за друго, а за да се изфукаме с новата си охрана. И ако на повечето места, където ходехме, не им давахме много да се напъват, тук си имахме определен сценарий. Затапваха входа с джиповете, след което правеха кордон, по който минавахме. Случваше се дори да спират минаващия по „Витошка“ трамвай, докато се качим в джипа. Самото заведение имаше тераса с прекрасна панорамна гледка към булеварда и докато траеше цялата процедура, клюкарите ни наблюдаваха и със сигурност събираха материал.

Пехливанов се усамоти с Малина в едно сепаре в ъгъла. По негова молба пратих Тупана да резервира апартамент и маса в ресторанта на хотел „Атлантик“ в Симеоново. Час по-късно, след като разиграхме етюда с качването, потеглихме към хотела.

Жоро се опитваше по всякакъв начин да й направи впечатление, макар да виждаше пилотния джип, който не се отлепяше от нас, постоянно включваше радиостанцията и ги питаше чуваме ли се. Малина не се трогна от цялата история и по целия път тя си въртеше нейните теми — нови джанти и зимни гуми за S класата, сякаш очакваше от Пехливанов да й отвори вратите на автокъща и да изсипе богат набор от зимни аксесоари. Той й обеща. Някъде по средата на потока от думи се сети, че „Жорито“ е приятел и на Румен Вълка, и веднага поиска да говори. Бе разбрала, че е близък приятел на вдовицата на покойния Аркан и известна сръбска фолкпевица Цеца Величкович. Новата молба на Малина беше да й издейства от Цеца една песен подарък, за да може да си направи български кавър. Без да се замисли, Пехливанов отново й подари поредното „обещание“.

Наближавахме вече „любовното гнездо“, когато тя се присети, че Жоро и брат му строят кооперация, в която смятаха да живеят заедно със семействата си. Попита дали не е останал някой свободен апартамент за нея.

— …И, естествено, се надявам на големи отстъпки. Ти сам каза, че съм ти най-голямата приятелка, Жориии — натърти тя.

Целият този ден с разни чалгарки вече ми дойде твърде много. Хванах едно от момчетата да ме закара вкъщи, а оставих Пехливанов да се оправя сам с нахалната певица. На другия ден Тупана не пропусна да ме осведоми как е протекла вечерта.

След като вечеряла близо два часа и разигравала сервитьорите с постоянните си прищевки, Малина обяснила на Пехливанов, че в никакъв случай не може да остане да спи в този хотел, защото вече си била наела друга стая, в съседен хотел, и нямало как да се оправдава пред своите приятели, които я чакали. След дълги увещания се съгласила да остане, но се извинила, че трябва да оправи грима си в тоалетната. През това време Тупана услужливо донесъл ключа от хотелската стая на Пехливанов и дискретно го подал. След това се оттеглил на поста си до тоалетните. Десетина минути й трябвали на Малина да се пооправи, след което се появила на вратата. Загледала се в мускулестото тяло на Тупана и очите й светнали. Малина открай време си падаше по хубавите мъжки тела на културисти.

— Има и благородни лъжи в този живот, моето момче — казала тя, като му показала дамски тампон, който държала в ръката. — Тази вечер ще трябва да излъжа шефа ти — и се врътнала. — Жориии, току-що ми дойде… Нямаш късмет, моето момче — изпискала разлигавено към Пехливанов.

Жоро сдържал гнева си, качили се в джипа и я върнал до паркинга на Халите, където бил мерцедесът й.

— Нали няма да забравиш за джантите и гумите, за песента на Цеца и за апартаментчето ми? — казала на изпроводяк Малина.

Жоро беше упорит, що се отнасяше до жени. На всяка цена бе решил тази вечер да не остане на сухо. Обадил се на друга певица — циганката Бони, която на същия имен ден бе пяла заедно с Малина в дискотеката.

Тупана не присъствал на разговора им в джипа, но ги следвал отново до хотела в Симеоново. Успял да чуе, докато се качвали в наетата стая за Малина, как поредната чалга звезда прошепнала в ухото му:

— Нали няма да забравиш за онези десет хиляди лева, за които те помолих, миличък?

* * *

Докато обикаляхме на следващия ден по кафенетата, успях да подочуя откъслечни фрази от момчетата, които се възмущаваха от Пехливанов, как е могъл да преспи с „циганката, която смърдяла на пот“.

Пехливанов пред мен си мълчеше като партизанин на разпит. Смяташе, че никой от неговите момчета не би го издал. Но денят му се превърна в кошмар, когато Малина не спря да звъни, да пита какво става с нейните гуми и джанти. Пехливанов изпрати хора да проверят, но ентусиазмът му се охлади, като разбра, че цената им е около 2000 евро. Въпреки това я успокои, че е поръчал, но щели да ги доставят след около седмица.

Малина обаче явно беше от стара коза яре и такива не й минаваха. Предния ден бе научила от него, че преди време бе купил бус „Мерцедес“, с който смяташе да вози охранителите.

— Ми като не можа да ми намериш зимни гуми, аз как да ходя до провинцията? — чух я как се лигави в телефона. — Дай ми пилотния си джип. Нали ми каза, че имаш и бус.

На Жоро това му се стори добра идея. Трябваше ми около час да го разубедя да не прави глупост и да не си дава джипа на някаква малоумница. Изтъкнах му факта, че ще се изложим пред всички.

— Не ми пука! — отговори ми той.

— Като нищо, докато тая се мотае с джипа ти, могат да ти сложат подслушвателни устройства или, не дай си, Боже, бомба.

Това като че ли го отрезви и охлади мераците му да се прави на джентълмен. Още повече че вече се бе ядосал, защото за два дни го беше направила за смях, и реши да й отмъсти. Открай време Малина криеше годините си. Накарах Пехливанов привидно да й обещае джипа, но да й поска данните, за да й направи пълномощно.

— За какво ми е пълномощно бе, Жории? Мен цяла България ме познава — усъмни се Малина.

— По-добре е да го имаш. Не знаеш кой ще те спре на улицата. И без това куките не ме обичат. Ще ти правят справки и ще ти създават проблеми.

След близо два часа размисъл най-накрая Малина прати SMS с ЕГН-то и данните от личната си карта. Оказа се, че е 67-и набор. Малко след това Пехливанов й написа дълъг SMS, в който й обясняваше, че е меркантилна и комерсиална, че се е опитвала да го използва и нямала никакви чувства към него. Не че тя някога се бе опитвала да доказва нещо подобно.

Отговорът на Малина беше кратък и въпросителен: „Нали няма да разгласяваш кой набор съм?“.

Едва приключихме сагата с Малина, и телефонът на Пехливанов загря от обажданията на другата.

— Фолкпевицата Бонка от Сливен — обясни ми с неудобство той. — Иска ми десет хиляди лева назаем. Нали се сещаш, че никога няма да ми ги върне. Сигурно си мисли, че имам десет милиона долара и няма никога да си ги поискам… Че на мен десет хиляди ми излиза цялата охрана на месец — ядоса се Жоро и изключи телефона си.

Денят наистина беше тежък. Като излизахме от заведението, където убихме доста време, на път към джипа ни, съпровождани от охраната, чухме пукотевица в краката си. Нещо присветна. Част от момчетата се хвърлиха върху нас, а останалите заредиха пистолетите си. Атентаторите се оказаха двама подпийнали турски бачкатори, които стояха в стар Москвич и хвърляха пиратки по нас.

— Абе, вие ненормални ли сте — хванах единия за косата, след като се поотърсихме от първоначалния шок.

— Не се сърди, бате! Видяхме, че много се пазите, и искахме да видим как ще реагирате!

Направих знак на охраната да ги нарита сериозно. След което с Пехливанов решихме единодушно, че ни е лош ден и че е по-добре да се приберем.

И следващият не бе по-добър. Предната нощ се беше самоубил Величко Тонев. От известно време лежеше във Военна болница. Цирозата му сериозно бе напреднала. Отказал на многобройните си приятели да му помогнат с пари за трансплантация. Някак си бе загубил хъс за живот и не желаеше да му се прави подобна интервенция. Затова не издържал и се хвърлил от болничната си стая.

* * *

Погребението на Величко беше в Боянските гробища. Повечето от тленните останки на известните ни босове почиваха там. На погребението, освен близките му, дойдоха почти всички, с които години наред въртеше бизнес. Знаех, че Величко, който напоследък не бе в добро финансово състояние — една седмица преди да влезе в болницата, бе изчистил всичките си заеми. Имаше и членове на Масонската ложа. От години Величко бе масон. По-интересното бе, че на погребението се бяха изсипали всичките столични „стриптийз барове“. Момичетата сякаш се бяха наговорили да са в черно и с къси поли.

Да го изпратят в последния му път, бяха дошли и повечето известни софийски курви, макар и вече омъжени. Не бяха забравили бедните студентски години, когато Величко ги спонсорираше.

Церемонията започваше, когато пристигна брадясал и в ужасен вид Киро Малкия. Беше сам, без никаква охрана. Предишната вечер Пехливанов едва го беше намерил, беше се покрил в поредния провинциален хотел, този път за около две седмици.

— Вече мислех, че няма да дойдеш — подшушна му той.

— Ти за какъв ме имаш бе, Жоро? — поразсърди се Малкия. — Вярно е, че съм много зле, но за нищо на света няма да го пропусна. Помниш, че преди години Величко използва връзките на братовчед си, за да помогне на болната ми майка.

— Къде са ти момчетата? — попитах го аз.

— Умориха се и избягаха — усмихна се кисело той. — Никой не може да издържи на моя ритъм — след което се вторачи във водещата на „Море от любов“ Наталия Симеонова, която, придружавана от възрастна жена, седеше до майката на Величко и ридаеше неутешимо.

— Величко имаше вкус… И тази ли е чукал? — изцепи се Киро.

— Стига си богохулствал — смъмри го Пехливанов. — Денис, мъжът на Наталия, му е бил съученик. Разбрах, че е в САЩ, затова пратил майка си и жена си.

Заваля дъжд и се наложи да преместят ковчега под дървения скован навес. Бях разстроен и нямах намерение да минавам за последно „сбогом“.

— Не искам да плаша хората с вида си — промърмори Киро и ме последва.

Дъждът се усили. Но не можа да отмие моите мисли, предположих и на Киро. А той ми изглеждаше съсипан под попрегърбената си фигура.

— Ей т’ва е животът, Жоро — тупна ме неочаквано по гърба той. — Величко беше добър човек, а не престъпник като нас. И в крайна сметка и той е там под сайванта — махна с ръка Киро.

— Където ще отидем и аз, и ти, нали? — усмихнах се криво.

— Да, където ще отидем и аз, и ти — повтори като ехо след мен. — Без значение какво ще направим оттук нататък — поразведри се малко, сякаш тази мисъл напълно го успокои.