Георги Стоев
Любен Гоцев — истинският Кръстник (17)

ГЛАВА 16

По пътя, след тежкия разговор при Киро, с Пехливанов тръгнахме обратно за София. Пътувахме мълчаливо в чисто новата, бронирана G класа, следвани от охраната ни. Стария джип, наследен от Поли, го бе дал на лизинг на Киро Малкия. Мислите ми се въртяха около това, колко още да отлагам сформирането на групата, за която говорехме преди време с Жоро, за да елиминираме Таки и да сложим ръка на кокаина. Знаех, че Пехливанов не е човек, на когото може да се разчита. Като нищо щеше да ме хвърли на кучетата. Сетих се за великата фраза на Левски, но сега тя ми прозвуча някак си различно: „Ако спечеля — печели той, ако загубя — губя само аз“. В устата ми бе останал гадният вкус от горчивата истина.

Бях зареял поглед през тъмните стъкла на джипа и гледах преминаващите стълбове. В моменти като този се чувствах уморен от хилядите схеми, които трябваше да подреждам в главата си.

— Жорка, не бързай още с групата… — изтръгна ме от мислите ми Пехливанов — Маргина се бави с парите. Явно Димата го е оплел здраво в мрежите си. Оставил го е да си мисли, че всичко зависи от него, а всъщност той взема сериозните решения. Затова предлагам, докато чакаме завръщането му, да се позабавляваме. Набра номера на циганката Гала.

— Избрах си… някаква си Алисия… харесва ми дългата й коса!

— Поставяш ми изключително лесна задача — изкикоти се Гала. — Имаш я още този следобед! Но не очаквай кой знае какво от нея. Едва ли ще те очарова… Доста е семпла.

— Каква е тарифата — учуди се той. — Да не би да е висока, щом е толкова лесна?

— Няма такава. Просто ще те представя като „меценат, ценящ творчеството й“. А ти от твоя страна й развий версията, че имаш намерението да финансираш новия й албум.

Гала удържа на обещанието си.

Час по-късно самата Алисия звънна на Пехливанов. След като той й позвъни, чух дългите й обяснения, че била на ваучер. Чистосърдечно си призна, че живее в „Дружба 1“, близо до езерото, но не било проблем да дойде до хотел „Плиска“ с автобус номер 204, щяла да пристигне най-много до половин час. Обясни как ще е облечена, а на уверението на Пехливанов, че ще я познае, защото е гледал всичките й клипове, отговори, че на живо е различна. Настоя, като дойде до входа на хотела, да звънне отново за по-сигурно.

Приближихме се с джипа почти до входа и се наложи наистина да сляза да я разпозная, дори след обаждането й.

Беше права. Нямаше нищо общо с фолкдива-та от клиповете.

Пехливанов беше разочарован не само от вида й, но и от облеклото й. Мразеше мацките, с които излизаше, да изглеждат неглиже и почти безлични. Но се беше хванал на хорото и трябваше да го изиграе докрай.

„Звездната“ дебютантка примигваше срещу него смутена и зачервена от факта, че стои лице в лице с „големия меценат“.

— Каква кухня предпочиташ, мила — опита се да се направи на интересен пред девойчето от Вакарел.

Тя стоеше занемяла и не знаеше какво да отговори. Вероятно познаваше само шопската кухня на мама. Бях дочул как циганката набързо обясни селския произход на момичето. Алисия се настани отзад. От време на време хвърлях поглед в огледалото за обратно виждане и девойчето ми изглеждаше толкова невзрачно и сиво като мишка, а и така се бе свило в единия край на огромната седалка. Не разбрал за объркването й, докато шофираше, Пехливанов изреждаше всевъзможни кухни, демонстрирайки грандоманията си. Накрая явно усети от постоянните й отговори: „Както прецениш!“, „Както искаш!“, че тя не може да му отговори, и с леко отегчение каза:

— Окей, ще те заведа на едно място, където можеш да си харесаш каквото искаш!

По пътя се опитваше все пак да разведри малко обстановката и я питаше за участията й. Опитваше се да се държи мило. Девойчето отговаряше съвсем чистосърдечно, че засега пее в някаква долнопробна кръчма „Вавилон“ в работническия квартал „Света Троица“. Знаех заведението, преди се казваше „Занзибар“, в него се събираха висаджиите и кварталът тогава носеше името „Вълчо Иванов“. Само след няколко минути тя се поотпусна и дори спомена и процента си, който бил не повече от триста лева.

Разговорът започна да ме отегчава, но и вече бяхме стигнали до избрания тузарски ресторант на „Кристъл Палас“, който бе строен и стопанисван от фирмата „Феърплей“, но в действителност бе собственост на Симеон Сакскобургготски. Жоро имаше навика да води всичките мацки, с които излизаше, тук в ресторанта в следобедните часове на деня, когато нямаше как да го засекат познати на жена му.

След като паркирахме джиповете в подземния гараж, се качихме с вътрешния асансьор на хотела и обградени от охраната, се отправихме към ресторанта.

За лош късмет на Пехливанов попаднахме на управителката на хотела, която реши да му направи забележка, че като се придвижваме с много охрана, плашим клиентите на хотела, които били важни чужденци, и не пропусна да отбележи, че са приятели на премиера.

В друг случай Пехливанов, който уважаваше властта и не искаше да се конфронтира с нея, понеже нямаше никакво лоби, би подходил дипломатично. Сега обаче в компанията на фолкпевицата реши да се направи на мъжкар, като дори пред управителката засегна действащия министър-председател Симеон Втори.

— Какво да направя, че премиерът не може да контролира държавата и съм принуден да ходя с толкова голяма охрана! — след което хвана Алисия и победоносно се отправи към залата на ресторанта.

Покани ме да седна с тях, но не исках да им светя и реших да вляза в лоби бара, където си поръчах малко уиски. Не знам какво са си говорили, но откараха близо три часа. На връщане Пехливанов упорито настояваше да я закара до „Дружба“, но Алисия категорично отказваше. Държеше да я оставим на „Плиска“. Докато пътувахме, се обади жената на Жоро. Разпитваше го къде е и какво прави, но той излъга, че е с мен по работа.

Направи ми впечатление, че скромното момиченце изобщо не се притесни от разговора. Дръпнах сенника и в огледалото видях леката й усмивка. Явно се забавляваше от създалата се ситуация.

Когато стигнахме до входа на хотела, Пехливанов слезе и галантно отвори вратата на Алисия, въпреки че често коментирахме да не го прави, във връзка със сигурността си. Никога не се знаеше дали няма да получи куршум.

Разцелува я бащински по бузите и й обеща, че скоро ще й се обади непременно.

Метна се на волана и без дори да каже нещо, подкара в неизвестна дори за мен посока. С периферното си зрение забелязах лекото му изчервяване. След около десетина минути мълчание внезапно изля чувствата си пред мен. Обясни, че момичето било мило и непокварено, в общи линии „ангелска душа“. Едва когато спря пороя си от думи, ми обясни набързо, че отиваме на автомивка да измием колата.

Докато чакахме в кафето на автомивката и пиехме минерална вода, от чисто любопитство го попитах как е истинското име на момичето.

— Предполагам, че Алиса — отвърна уверено той, сякаш много искаше да повярва, че селянката притежава аристократично име.

След около минута-две станах да проверя охранителите ни и едно от момчетата ме заговори.

— Шефе, откъде я намерихте тая кифла? — съвсем безцеремонно ме попита той.

— Коя кифла, бе? — срязах го аз, в първия момент не се усетих.

— Ами, тая дето я водихте на ресторант.

— Не знаеш ли, че е известна фолкпевица?

— Каква фолкпевица? — разсмя се с глас момчето. — Тя продава салам в нашия блок. Абе, техните имат магазин за колбаси. Често пазарувам оттам, защото ми е удобно, и я засичам как, облечена в бялата си месарска престилка, се опитва да тананика някакви мелодии.

— А как се казва?

— Не знам. Никога не съм се интересувал от нея. Не е от оборотните пички в квартала ни. Нали ти казвам — обикновена колбасарка.

— Я провери — настоях аз, — не можеш ли да питаш някого?

— Иване — набра телефона на свой съсед момчето, — как се казваше онази, която продава салами в нашия блок?

— Ася, казва се Ася — разочаровах малко по-късно аз Пехливанов, като седнах до него.

Видях как лицето му помръкна. Усетих как разбих илюзиите, че е обядвал с Алиса от страната на чудесата.