Пол Дохърти
Принцът на мрака (4)

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Корбет се присъедини към Ранулф и сестра Агата.

— Виждам, че сте се запознали с отец Рейнар — каза тя. — Добър човек е, макар и доста краен. Предполагам, че е мърморил за колоната.

Корбет кимна.

— Сестрите го смятат за безвредна магия, но като всички мъже отец Рейнар смята, че жените са лекомислени създания и лесно могат да изпаднат под влиянието на един камък.

— Къде отиде сестра Франсис? — попита Корбет по-рязко, отколкото възнамеряваше.

Младата монахиня палаво се усмихна.

— Каза, че си има по-важна работа, отколкото да пристъпва от крак на крак, чакайки разни писари. — После стана сериозна. — Не искаше да ви обиди. Покани ви да останете и отиде да приготви стаята за гости. Ще ни гостувате, нали?

Корбет погледна Ранулф.

— Като стана дума за пристъпване от крак на крак, ако заобиколиш манастира, близо до конюшните ще намериш каквото ти трябва.

Прислужникът му почервеня от притеснение.

— Мислех, че не си идвал преди в Годстоу, мастър.

— Не съм, но когато влязохме, забелязах един коняр да бърза в тази посока, а малко по-късно да се появява с облекчение, изписано върху лицето. Тръгвай! После се погрижи за багажа ни!

Той изчака, докато Ранулф се отдалечи толкова, че да не може да ги чува.

— Сестра Агата, не искам да злоупотребявам с пълномощията си, но бих искал да разпитам и другата монахиня, сестра Елизабет. — Той посочи към дома на покойниците. — Току-що видях трупа на приятелката й.

— Разбира се — усмихна се сестра Агата. — Сигурна съм, че майката игуменка е съгласна.

Тя го поведе покрай покоите на игуменката към предната част на главната сграда, после по широкото стьлбище към преддверието — огромно, зловещо пространство, заето почти изцяло от голямото дървено стълбище с тъмни перила от двете страни.

— Тук умря лейди Елинор — прошепна сестра Агата и посочи едно място в подножието на стълбите.

— Как беше открита? — попита Корбет. — Искам да кажа, в какво положение беше тялото й?

— Всъщност не знам. Намери я майката игуменка и изпрати да ме повикат от трапезарията. Когато пристигнах, те бяха нагласили тялото в по-приличен вид.

— Какво си помисли, когато я видя за пръв път?

— Че е припаднала.

Корбет забеляза, че младата монахиня отмести поглед и вдигна белия си, дантелен маншет към очите. Той нежно сложи ръка на рамото й.

— Съжалявам. Иска ми се да можех да ти помогна…

Сестра Агата се обърна, очите й потрепнаха като две тъмни пеперуди и срещнаха неговите. Тя промърмори някаква благодарност и като вдигна полите на роклята си, поведе Корбет нагоре, давайки му възможност да се наслади изцяло на прелъстително поклащащите се бедра и елегантните й, тънки глезени. Когато изкачиха стълбите, тя зави вляво по дълга мрачна галерия и спря пред огромна, обкована с метал врата.

— Сестра Елизабет! — извика тя и почука настоятелно. — Имаш посетител, мастър Корбет.

— Влез, влез!

Гласът беше дрезгав и пронизителен. Сестра Агата бутна вратата и Корбет влезе в голяма, но мрачна стая, осветявана само от слабата слънчева светлина, идваща от разделения на малки квадратчета прозорец, който гледаше към манастирския двор. Корбет долавяше слабите звуци от дейността на малката общност; работниците, които се връщаха от полето; цвиленето на конете от конюшните и бъбренето на монахините, които се припичаха на слънце преди да дойде време за служба.

Стаята беше обзаведена със скъпи вещи и макар времето все още да беше топло, тук бяха донесени мангали с пукащи въглища. Покрай стените имаше шкафове, през чиито витрини се виждаха украсени с филигран сребърни и златни бокали и чинии. Корбет благодари на Бога, че Ранулф не е с него: пръстите сигурно биха го засърбели близо до толкова много богатство. В единия ъгъл имаше преса за дрехи и през хитроумно изработените й врати се виждаха рокли, наметки и други дрехи, които подсказваха, че сестра Елизабет е жена, посветена толкова на външния свят, колкото и на отвъдния. В другия ъгъл имаше легло с балдахин, с поръбена с кожа покривка, резбована облегалка за главата, снежнобели възглавници и завивки в червеникавокафяво и сребристо. Корбет беше чувал за разкоша в някои религиозни институции, но никога не го беше виждал с очите си. Погълнат от обстановката, писарят не беше забелязал дребната фигура, седнала до един от мангалите.

— Кой си ти, сър?

Бледото, пухкаво личице под тежката кестенява коса беше едновременно ядосано и разтревожено.

Корбет приближи и се вгледа в сестра Елизабет. Тя отвърна на погледа му; малките й очички напомняха набучени в тесто зърна касис, а лицето й беше напрегнато и кисело, сякаш непрестанно надушваше неприятна миризма. Корбет се усмихна и в замайваща проява на учтивост направи поклон, на който биха завидели повечето от професионалните придворни.

— Госпожо — започна бавно той, — стаята, твоята особа… ако не бях сигурен в обратното, щях да си помисля, че се намирам в присъствието на кралицата.

Сестра Елизабет засия от удоволствие, остави бродерията си и подкани с жест Корбет да седне на малкото тапицирано столче до нея. След такова ласкателство, тя стана мека като глина в ръцете на му. Писарят й разказа накратко живота си, като излъга, че негова далечна роднина винаги говорела с възхищение за Годстоу и смятала да помоли игуменката да я приеме тук. На свой ред сестра Елизабет, всъщност словоохотлива старица, погълна историята като жаден чаша вода. Заговориха за миналото и пъргавият ум на Корбет насочи разговора в желаната от него посока.

Естествено, най-много от всичко сестра Елизабет се интересуваше от здравето си и последва литания за болежките и страданията й, дълга колкото псалм, затова обсъдиха различни еликсири — как конска кръв, смесена с косми от невестулка, е сигурен лек срещу ревматизъм и че прах от копито на лос лекува и най-силната мигрена. Най-после Корбет насочи разговора към съдбата на лейди Елинор. Сестра Елизабет стисна устни, сякаш беше най-добре осведомената по въпроса и най-накрая сподели ценното си мнение.

— О, да — възкликна тя. — Лейди Елинор имаше толкова силно възпаление на гърдите, че лорд Едуард й изпрати специални прахове.

— Според слуховете — прекъсна я Корбет — това е било отрова.

— Глупости! — възрази с треперещия си глас старата монахиня. — Игуменката и сестра Агата ги опитаха и нищо лошо не им се случи — добави тя тъжно, сякаш би желала да е обратното.

— А какво беше настроението на дамата — попита Корбет. — Беше ли меланхолична?

— О, да, горкичката. Изоставена от любовника си, тя скърбеше за него.

— Мислиш ли, че смъртта й е била нещастен случай?

— Би могло. Коридорът беше тъмен, а ти си видял колко са стръмни стълбите. Вечно се оплаквам от тях.

— Видя ли тялото й?

— Да, да. Изглеждаше сякаш е заспала, като се изключи синината на шията й и неестествено изкривената глава.

— Но не смяташ, че е било злополука, нали? Как би могла да падне по стълбите? Дори и в тъмното, сигурно ги е познавали добре.

Старата монахиня навлажни устните си и се приведе към него.

— Прав си. Може да се заключи само едно — прошепна тя и се наведе толкова близо, че главите им почти се допираха. — Самоубийство — изсъска тя.

Сърцето на Корбет отчаяно замря. Пак същата теория!

— Тогава защо е била облечена и с качулка на главата? — попита той. — А и някой би трябвало да чуе вика й или шума от падането по стъпалата. Все пак, с покойната сестра Марта сте били там.

— О, да — монахинята се облегна назад триумфално. — Но си легнахме. Винаги го правим, след като някоя послушница ни донесе храната. Пък и сградата е стара, скърца и стене през цялото време.

Корбет отчаяно прехапа устни. Ако не са могли да чуят лейди Елинор да пада, как можеше да е толкова сигурна, че никой не е влизал в сградата? Но имаше ли значение? Едва ли лейди Елинор би оставила някой да се промъкне в стаята й.

— Но качулката от главата й изобщо не е била разместена — направи той още един опит.

Очите на монахинята се присвиха и Корбет усети, че ако продължи да настоява, ще пробуди съмненията й.

— Не знам защо хората продължават да клюкарстват за това! — Отсече сестра Елизабет. — Тук е толкова студено и влажно. Обичайно е в есенните вечери дамите да се обличат по-дебело.

— И вие я видяхте? — попита той усмихнат. — Със сестра Марта, Бог да я прости.

— Точно така. Сестра Марта беше при мен. Често идваше тук. Обичахме да седим и да гледаме как сестрите се приготвят за вечерня. — Тя посочи към прозореца. — Оттук. Онази вечер — сестра Елизабет се размърда и напъха един сладкиш в устата си толкова бързо, че Корбет едва го видя — седяхме тук и видяхме лейди Елинор да минава. Беше си сложила качулката и завиваше зад църквата. Извикахме я и тя се обърна. Каза ни, че отива на разходка и ни помаха.

— Сигурна ли си?

— Разбира се. Обърна се и помаха с ръка.

— И сестра Марта също ли я видя?

— О, да.

— А сестра Марта беше твоя приятелка?

— Да. Помагах на бедното създание. Тя беше дъщеря на обикновен йомен — добави тя покровителствено.

— Кой?

— Сестра Марта. Образованието й не беше завършено, затова често й помагах. Имаше какво да научи за духовния живот, а аз с удоволствие й давах съвети. — Старата монахиня поклати глава. — Винаги й казвах, че трябва се смири, да се моли повече.

— А сега тя е мъртва.

— Да, Бог да я прости. Аз открих тялото й.

Корбет се приведе напред.

— И как се случи?

— Умът на бедната старица беше объркан. Искаше да види игуменката, каза, че знаела нещо за смъртта на лейди Елинор. Казах й, че трябва да се изкъпе и да се облече подходящо. — Тя леко се усмихна. — Сестра Марта не беше особено постоянна в хигиенните си навици.

— Какво знаеше за смъртта на лейди Елинор?

— Говореше за нещо, което е видяла. „Sinistra, non dextra“ — имитира я тя. — „Лявата, не дясната.“ Не знам какво е имала предвид, така че не ме питай. По едно време ми се стори, че твърде дълго се къпе, затова отидох да я видя. Вратата на стаята не беше заключена и аз влязох. — Старата монахиня замълча с престорено съжаление. — Сестра Марта беше във ваната; краката й стърчаха навън като две тънки пръчки, а лицето й беше под водата.

— Забеляза ли нещо необичайно?

— Не, нищо, освен че едва не се подхлъзнах, когато изтичах навън. Имаше водна пътека чак до вратата.

— А нещо друго?

— Не — отсече тя. — Какво би трябвало да има?

Корбет съчувствено поклати глава и деликатно обърна разговора отново към копитото от лос и кръвта от невестулка, преди да се сбогува с най-тържествени обещания, че ако сестра Елизабет би била така добра да го приеме, той със сигурност ще я посети отново.

След като тя с благодарност го увери, че е така, писарят затвори вратата, върна се до стълбищната площадка и с един поглед отхвърли предположенията на монахинята. Ако лейди Елинор беше искала да се самоубие, нямаше нужда да се хвърля по стълбите. Един скок от прозореца или дори през парапета на галерията щеше да бъде също толкова успешен. Корбет стигна по притъмнелите коридори до покоите на лейди Елинор — поредица от свързани помежду си големи стаи, заемащи едната страна на коридора. Вратата не беше заключена, но той не откри нищо интересно, тъй като всички мебели и вещи вече бяха изнесени. Въздъхна и слезе на пръсти долу. Беше се надявал сестра Агата да го чака, но видя само една облечена в сиво послушница да шета в подножието на стълбите. Той бавно приближи главния вход.

— Мастър писарю!

Корбет си позволи да се усмихне лекичко, преди да се обърне.

— Какво има, сестра Агата?

— Добре ли мина разговорът със сестра Елизабет?

— Да.

— Чудесно.

Корбет забеляза, че младата жена се беше изчервила.

— Толкова рядко имаме посетители — объркано каза тя.

Корбет тръгна обратно.

— Мъчно ми е за теб, лейди, обгърната от присъствието на смъртта. Мога само да си представя колко самотна си и как скърбиш.

— Утре е празник — дръзко го прекъсна тя. — В местната църква. Жътва е. Трябва да отида при отец Рейнар за нафора — винаги настоява да използваме безквасните пити, които прави сам. Пътищата са…

— Лейди — меко я прекъсна Корбет, — за мен ще бъде чест да те придружа.

Сестра Агата тихичко го поведе обратно към къщата за гости, която беше от другата страна на манастира и го въведе в приятна, удобна стая с немного мебели. Ранулф вече разопаковаше дисагите им. Сестра Агата ги остави с думите, че кухненската прислужница ще им донесе храната тук, тъй като правилата забраняваха посетители в трапезарията. Корбет седна на леглото и си събу ботушите. Изчака стъпките на монахинята да заглъхнат в далечината, преди да проговори.

— Е, Ранулф, какво мислиш?

Прислужникът му се свлече на леглото срещу него.

— За дами, които са толкова загрижени за другия свят — подигравателно каза Ранулф — те май се интересуват прекалено много от този. Да му се не види, господарю! Че те си живеят като истински принцеси!

— А за смъртта на Лейди Елинор?

— Мисля, че всички лъжат и го знаят. Майката игуменка може да е арогантна крава, но също е много изплашена.

— Друго?

— Помощничките й — сестрите Франсис и Катрин — се мразят. Забеляза ли, че почти не се поглеждат? — Ранулф направи гримаса. — А ти какво мислиш, мастър?

— Смятам, че лейди Елинор не е паднала по стълбите. Ако беше така, цялото й тяло щеше да е в синини, докато сега имаше само две на врата и една на крака. Била е убита някъде другаде и трупът й е бил поставен в подножието на стълбите, за да наподоби злополука. Мисля също — добави той тихо, — че старата монахиня е била убита във ваната си, защото е видяла нещо, макар един Бог да знае какво всъщност се е случило.

Корбет легна и се опита да подреди бъркотията от факти в главата си. Една прислужница им донесе купи с горещ бульон, малки бели хлебчета и студено месо от фазан, гарнирано с различни зеленчуци и билки. След като се нахраниха, Ранулф отиде на разходка и се върна възхитен от богатството и разкоша, които беше видял. Корбет се загледа в тавана. Чудеше се как е Мейв. Можеше ли да се справи сама? Щеше ли да се оправи с управителя и с бирника? Утре трябваше да се събере съдът на имението — Джон Хейуд молеше за отпуск, защото щеше да жени дъщеря си в съседното село. Уилям Атууд искаше да изпрати сина си на училище. Зайчарят Хик беше нарушил нарежданията да се използва мелницата на имението и беше смлял житото си у дома. Можеше ли Мейв да се справи с тези проблеми? Навън притъмня. Очите на Корбет натежаха. Чуваше лая на ловуваща лисица, както и шумоленето на Ранулф, който се приготвяше за лягане.

— Ранулф! — промърмори той. — Моля те, постарай се да върнеш по някакъв начин сребърните фигурки на майката игуменка.

— Да, мастър.

На другата сутрин Корбет стана рано, пробуден от манастирската камбана. Изми лицето и ръцете си в дълбоката медна купа, поставена върху масата, облече се и събуди Ранулф за ранната утринна служба. Въздухът беше изпълнен с мъгла, докато Корбет вървеше към малката ферма на територията на манастирските земи. Чуваше лакомото сумтене на гладните свини; един селянин се провикна към синовете си да оставят мотиките и кирките и да отиват на църква. Монахиня с натежало от сън и бяло като сирене лице говореше с една от послушниците, натоварена с дрънчащи кофи, която току-що беше издоила кравите. Друга послушница, повдигнала роклята си, с навити над лактите ръкави, които разкриваха мургави, здрави ръце, бавно се отдалечаваше от кладенеца с преливащи ведра във всяка ръка, а до нея босоного, мърляво момиче караше стадо съскащи гъски обратно към курника.

Корбет излезе през отворената Галилейска порта и тръгна по сухата, прашна пътека, която се извиваше край манастира. Пое си дълбоко въздух, наслаждавайки се на приятния аромат. В гората отсреща росата още капеше от клоните на дърветата; кукувици, диви гълъби и дроздове пееха утринната си песен в тъмнозеления полумрак. Камбаната на манастира отново заби, отвличайки го от онази част от деня, която най-много обичаше. Писарят си пое дълбоко дъх, поглъщайки свежия утринен въздух. Прекрасна утрин, която му навяваше мисли за Лейтън. Той затвори очи, наслаждавайки се на покоя, докато се настройваше за предстоящите проблеми — трябваше да помни, че спокойствието на Годстоу прикрива мрачна, съдбоносна тайна, която заплашва самия крал.

Корбет отвори очи, потърка наболата си брада и като си обеща да се обръсне при първа възможност, отиде да подбере сънливия Ранулф.

Ако манастирът тънеше в разкош, то църквата би направила чест на всеки граф или благородник. Стените бяха покрити със сцени от слизането на Христос в ада, където освобождаваше нещастните души от ръцете на грозни демони, които изглеждаха още по-страшни заради кървавочервените си тела, покрити с черни кичури косми. Църквата се разделяше от тежка дървена врата, изцяло покрита с изящно резбовани ангели, светци и сцени от Стария и Новия завет. Докато минаваха през нея, майката игуменка величествено като епископ се запъти към трона си, посочвайки им пейката, където трябваше да седнат. Корбет се поклони и смъмри Ранулф, за да престане с мърморенето си за наглостта на някои жени.

Писарят седеше и се оглеждаше — виждаше пред себе си троновете на монахините, всеки в отделна дъбова ниша, с пейка и молитвено столче. В дъното се намираше мраморният олтар с цвят на слонова кост, сега покрит със скъпи тъкани. От двете му страни имаше тежки сребърни свещници със свещи от пчелен восък. Слънцето, което нахлуваше през малкия кръгъл прозорец, караше скъпите чаши и потири да сияят с почти ослепителен блясък. Корбет чу шум и се обърна. Селяните от фермата влизаха в църквата. Според обичая те не можеха да бъдат допуснати по-навътре от кораба, затова коленичиха в своите мръснозелени, кафяви или ръждиви дрехи върху покрития с плочи под.

Корбет ги оглеждаше и се връщаше назад във времето, сякаш те бяха призраци от собственото му минало. Баща му и майка му, прости селяни, някога бяха коленичили така, принудени от кралските закони и божиите заповеди да стоят отвъд дървената преграда. Имаха право само да гледат свещеника отдалеч, да изслушат проповедта му и да изучават картините, окачени край тях за духовното им израстване.

Издрънча звънче и отец Рейнар, в златисточервени одежди, излезе от сакристията и отиде до олтара. Застана в подножието на стъпалата, направи кръстния знак и започна встъпителния псалм:

— И ще се приближа до Божия жертвеник, до Бога на радостта и на моето веселие!

Корбет изучаваше монахините от двете страни, наблюдаваше напрегнато всяко лице поотделно. Повечето от тях бяха дебели, добре охранени и самодоволни. В копринената си униформа и поръбен с дантела воал, лейди Амелия се оглеждаше с цялото високомерие на благородничка; лицето на сестра Агата изглеждаше спокойно и съсредоточено в молитвата; макар Корбет да видя как тъмните й като маслини очи се стрелкат към него. Забеляза палавото й изражение. Сега отец Рейнар беше изкачил олтарните стълби и стоеше под зластистосиния балдахин, увиснал на кадифени шнурове от конзолните греди на покрива. Тайнството беше осъществено, Христос беше призован да се въплъти в хляба и виното. Корбет се размърда неспокойно в края на службата, когато отец Рейнар се качи на дървения амвон за проповедта си, отпуснал ръце върху огромния орел с разперени криле.

— Проклети бъдете! — започна францисканецът. — Вие, богатите и разглезените, които не обръщате внимание на нуждаещите се, на бедните — затворници в тъмниците, изградени от вашето богатство. Онова, което те изкарват с пот на челото, ви го дават като наеми и десятък, затова им остава само овесена каша за децата им, които плачат от глад. — Той вдигна ръкавите на расото си, разкривайки силните си мургави китки и полузатворил очи се залюля напред-назад. — Проклети да сте, разглезени богаташи, които не обръщате внимание на селяните, а те се боят да ви молят! Тези, които стават посред нощ, за да се трудят!

Корбет погледна към редиците на монахините. Дори най-задрямалите се бяха събудили.

— Проклети да сте с вашите скрити страсти, вие, които не почитате Мадоната, а жадувате за тайните мистерии на Кралица Маб и развратът, предлаган от демоните, били те в човешки или дяволски образ. Нима не виждате поличбите? Сатаната идва и вече е оставил своя белег!

Корбет изправи гръб, виждайки гнева в очите на лейди Амелия — беше толкова явен, сякаш тя всеки момент щеше да излезе от църквата, докато литанията от проклятия на отец Рейнар набираше скорост. Сега очите на свещеника горяха фанатично, езикът му бичуваше богатите, но всъщност думите му бяха насочени към игуменката на Годстоу. Зад себе си Корбет чу как селяните се размърдаха и замърмориха одобрително. Ранулф открито се хилеше. Откровен грешник от канавките на Сьдърк, той имаше една добродетел — беше напълно лишен от лицемерие. Корбет се надяваше, че проповедта ще остане в паметта му и когато се върне в Лондон.

Най-после отец Рейнар свърши, даде последната си благословия и се пъхна в сакристията. Лейди Амелия стана, подви коляно пред стъпалото на олтара и поведе сестрите навън. Високомерието и арогантността им сега не бяха толкова явни. Никой не посмя да вдигне очи, докато минаваха през кораба. Само сестра Агата с палаво намигане към Ранулф показа одобрението си от онова, което францисканецът беше казал. Корбет остана седнал. Думите на монаха бяха достигнали и до него. Беше ли самият той, толкова постоянен в раздаването на кралската справедливост, готов да прояви същата и към своите селяни или беше забравил корените си? Спомни си думите на стария си другар, де Кувил, който сега работеше в кралските архиви в Уестминстър.

„Какво печели човек, Хюго — беше се изкикотил по-възрастният му приятел, — ако писарят радва своя крал, но погуби душата си?“

Корбет се усмихна и се размърда на пейката. Досега кралят нямаше от какво да бъде доволен. Острият му, вечно съмняващ се ум се опитваше да разбере какво се крие зад проповедта на отец Рейнар. Вярваше ли францисканецът, че лейди Елинор е била поразена от Бога? И ако беше така, дали Рейнар беше от хората, които страстно вярваха, че на божественото правосъдие трябва да се помага? Спомни си силните ръце и китки на монаха. Ако лейди Елинор беше убита, вратът й — майсторски счупен, а тялото подхвърлено в подножието на стълбите, човек като отец Рейнар би могъл да свърши тази работа.

— Какво мислиш за свещеника, Ранулф? — попита той.

Прислужникът му, вече полузадрямал, трепна, изправи се и се протегна.

— Нищо особено — прошепна той, съзнавайки, че думите му ще отекнат в храма. — Но виждал ли си как върви, господарю? С изправени рамене и вдигната глава. Струва ми се, че нашият францисканец е бил на военна служба. А малкият му пръст — видях, когато се облегна на амвона — е отсечен, има само чуканче. Освен това на китките му има морави белези — усмихна се Ранулф, сияещ от одобрението на господаря си. — Несъмнено отец Рейнар е въртял меча. Бих се обзаложил, че е също тъй добър с него, колкото е сладкодумен. Отдавна не бях слушал подобна проповед.

— Имаш набито око, Ранулф. Слушай, оседлай конете и потърси сестра Агата. Кажи й, че тримата ще се срещнем на Галилейската порта. Ще отидем до село Уудсток.

Ранулф хвърли последен алчен поглед из богато украсения храм и наперено излезе.

Корбет се загледа в светлината, която струеше през многоцветните прозорци. Какво имаме тук, чудеше се той… Богат манастир, приютил някога влиятелна куртизанка, прогонена от Уелския принц. Жената беше загинала при съмнителни обстоятелства. Тя не беше паднала по стълбите, беше умряла някъде другаде и тялото й беше преместено. Носеше се слух, че е страдала от гръдна болест.

Корбет си припомни онова, което бе забелязал, когато оглеждаше трупа. Вярно, че го бе огледал набързо, но не беше забелязал никакъв тумор, нито възпаление, никакъв признак на тежка болест. Не разбираше много от медицина, но Мейв му беше казала, че гръдните заболявания са обикновено смъртоносни и последиците от тях са изсушаване на плътта, тъй като страдащите спират да се хранят. Но Елинор беше добре гледана жена. Още повече, тя беше затворена в Годстоу през последните две години. Мейв също му беше казала, че гръдните болести обикновено убиват за няколко месеца, а лейди Елинор беше яла, пила и ходила на разходки, без да проявява слабост. Нямаше сведения или предположения да е била сериозно болна или на смъртно легло.

Корбет уморено разтърка лицето си. Как бе умряла тогава? Явно не беше самоубийство. Тялото щеше да пострада повече, а и жена като лейди Елинор със сигурност би потърсила по-бърз и лек път към забравата.

Писарят вдигна поглед и се втренчи в голямото дървено разпятие, което висеше над олтара. Значи оставаше убийството. Но кой го беше извършил? Бяха видели лейди Елинор за последно да се разхожда из двора преди вечерня. Всички сестри, включително майката игуменка, двете й помощнички и сестра Агата са били в църквата. Никоя не беше излизала посред службата, нито се беше връщала в манастира преди вечеря. Разбира се, майката игуменка можеше да лъже, но сестра Елизабет твърдеше, че не е чула никой да се качва по стълбите по време на вечернята. Въпреки това, дори старата дама да беше глуха, Корбет мислеше, че убиецът или убийците са дошли отвън.

Той прехапа устни. Но кой би желал нейната смърт? Кралят би искал със сигурност да се отърве от това притеснение, докато водеше деликатни преговори за годежа на сина си с френската принцеса. Кралският фаворит Гейвстън мразеше лейди Елинор и виждаше в нейно лице потенциален съперник. Той притежаваше и мотивите, и средствата да наеме някой опитен убиец. Ами Уелският принц? Невъздържан младеж, и той ли се беше уморил от предишната си любов? Корбет въздъхна и изду бузи. Дали принцът беше поискал да се отърве от лейди Елинор заради някаква тайна, която е знаела, например таен брак между тях? Само преди три години дворът жужеше от клюки за скандалната връзка на младия принц с нея.

Корбет се изправи и отиде да седне на един от троновете на монахините. Ако можеше да се докаже, помисли си той, че или кралят, или синът му са замесени в убийство, скандалът щеше да разклати английския трон, да предизвика суматоха в чужбина и да постави Едуард Английски право в ръцете на Филип Френски. Писарят се усмихна мрачно. Познаваше Филип — неговия показен морал и тайните му злостни амбиции. Той не би се поколебал да размъти калните води на английския двор, а неговият пратеник и главен екзекутор, Амори дьо Краон сега беше в Англия. Но дали той би потърсил тукашен убиец или вече е имал внедрени агенти? Или пък убиецът е бил някой, който няма никаква връзка с мрачния свят на английския кралски двор? Като отец Рейнар, свещеник, който се смята за оръдие на Божия гняв…

— Мастър Корбет, да не искаш да се присъединиш към нашия орден?

Писарят вдигна поглед. Лейди Амелия седеше до преградата между нефа и олтара.

— Милейди — изправи се Корбет, — приеми моите извинения. — Това място е тихо и подходящо за размисъл.

Игуменката бавно се приближи, играейки си с прекалено пищния сребърен шнур, усукан около кръста й.

— Седни — каза тя уморено.

Корбет остро я изгледа, докато тя се отпусна на един трон.

— Какво мислиш за проповедта на отец Рейнар?

Корбет сви рамене.

— Разбрах я като гневно предупреждение към богатите.

— Той имаше предвид нас — отвърна лейди Амелия. — И изобщо не беше справедлив.

— Какво искаш да кажеш?

— Ние не сме орден, който се е обрекъл на бедност. Предоставяме убежище на жените, които не могат да оцелеят в суровия свят на мъжете. Знаеш ли какво е да бъдеш омъжена за човек, когото мразиш, или да си принудена сама да се издържаш? Познаваш кралския двор. Ние сме като фазани, на които е позволено да си играят под гнездото на орлите. Църквата се контролира от мъже, мъжете водят войни, строят кораби и обикалят моретата. — Тя въздъхна. — Дъщерите на Сион са изгнаници. Затова лейди Елинор беше изпратена при нас.

— Харесваше ли ти тя?

— Беше затворена, четеше, разхождаше се, включи се в обичайното ни ежедневие. Беше тъжна млада жена, която не успя да преживее удара от внезапното си изпадане в немилост. Не исках да я пращат тук, но волята на краля беше непреклонна. Отначало и тя се противопоставяше, но след двете години, прекарани тук — игуменката направи гримаса — беше станала една от нас.

— Тогава защо не ми кажеш истината за смъртта й?

Лейди Амелия стрелна бързо Корбет с поглед й той забеляза колко е привлекателна, когато не излъчва високомерие и надменност. Тя се протегна и избърса тънкия слой прах от повърхността на молитвеното столче пред себе си.

— Ти си проницателен човек, Корбет. Чудех се кога ще ме притиснеш.

— Милейди, аз съм кралски писар. Задавам въпроси от името на Негово величество. Длъжна си да им отговориш.

— По-добре ела с мен.

Тя нежно хвана изненадания Корбет за китката и го поведе към високия олтар. Подвързаното в червенозлатисто евангелие все още лежеше по средата му. Игуменката сложи дългите си, тънки пръсти върху корицата.

— Задай ми въпросите си, писарю. Искам да ти помогна. Нямам какво да крия и с ръка върху Евангелието се заклевам да говоря истината. Когато тази история приключи, не искам да бъда свалена от поста си, защото кралят не е останал доволен, макар че отговорите, които ще ти дам, може да не му харесат.

Корбет се облегна на олтара.

— Страдаше ли лейди Елинор от гръдна болест?

— Тя твърдеше, че страда.

— Изпрати ли й принцът лекарства?

— Да. Опитахме ги и никоя от нас не пострада.

— Приемаше ли лейди Елинор посетители?

— Не, принцът никога не е идвал, макар разбира се, да изпращаше пратеници с писма и подаръци. Лейди Елинор винаги изгаряше писмата, а подаръците даряваше на манастира.

— Защо не беше на вечерня, когато умря?

— Не знам. Предишната седмица се държа доста странно, но ние решихме, че се дължи на болестта й.

— И си сигурна, че освен сестрите Марта и Елизабет всички са били на вечерня и после в трапезарията?

— Да, ти ме видя тази сутрин. Проверявам лично всяка от тях. Някои сестри като Агата и Франсис дойдоха тук малко преди вечеря. След службата отидохме в трапезарията. И там никой не липсваше. Помня, че сестра Агата четеше проповедите на свети Йероним, докато останалите вечеряха.

— А после? Ти и помощничките ти се върнахте в манастира и открихте тялото на лейди Елинор?

— Да и не.

Корбет рязко вдигна поглед.

Игуменката смело срещна очите му, стиснала Евангелието.

— Върнахме се в манастира — каза тя бавно. — Бях много разтревожена от продължителното отсъствие на лейди Елинор. Преддверието беше тъмно и пусто. Качихме се горе. Сестри Марта и Елизабет спяха дълбоко, както обикновено. Веднага отидохме в стаята на Елинор. Вратата не беше заключена и вътре беше тъмно. Тя лежеше на пода. Беше с наметка и здраво завързана качулка. Помислих, че е припаднала, но сестра Франсис я обяви за мъртва.

Игуменката отмести поглед.

— Уплаших се. Кралят ми беше поверил живота и сигурността на лейди Елинор, а аз не бях успяла да я опазя. Затова свалихме тялото й долу и го оставихме в подножието на стълбите, за да изглежда, че е паднала или се е самоубила. Повиках сестра Агата и изпратих за отец Рейнар. Това е всичко — прошепна тя.

Корбет почувства, че не го лъже, но онова, което му казваше, не беше цялата истина.

— Значи лейди Елинор е била убита?

Игуменката кимна.

— От кого?

— Не знам — промълви тя. — Всеки би могъл да изпрати убийци, които да се покатерят по стената и да издебнат шанса си.

Корбет се замисли над онова, което му беше казала: убийството обясняваше синините от двете страни на шията й и на крака, който явно е ударила в предсмъртната си агония. Корбет не се съмняваше, че нещастната жена е била убита от професионален убиец.

— Знаеш ли защо старата Марта е искала да те види? — попита той.

Лейди Амелия поклати глава.

— А какво е искала да каже със „Sinistra, non dextra“?

— Не — прошепна тя. — Но сестра Марта беше доста стара и често бръщолевеше глупости.

— Какво стана после?

— Отец Рейнар помаза тялото на лейди Елинор, а принцът изпрати слугите си да вземат всичките й бижута. Беше доста настоятелен. Жалко беше да видиш как оголват тялото й от красивите накити, особено пръстенът с огромния сапфир, който й беше подарил. Символ — саркастично добави тя — на неувяхващата му любов. Това е всичко, което знам, писарю.

Игуменката заобиколи олтара.

— Милейди — тихичко попита Корбет, — случвало ли се е нещо необичайно в Годстоу или околностите му през двете години, когато лейди Елинор беше тук?

Лейди Амелия се намръщи и огледа църквата.

— Да, две неща. — Тя бързо се извърна. — Първо, преди около година и половина бяха открити труповете на млад мъж и жена. Гърлата и на двамата бяха прерязали — голите им трупове бяха открити, захвърлени в плитко блато насред гората. Никой не ги разпозна, никой не потърси телата им. Не бяха открити нито дрехите им, нито някакви лични вещи. Мисля, че ги погребаха като бедняци в селското гробище. По онова време се вдигна доста шум.

— И никой не разбра кои са били? Или защо са били убити?

— Точно така.

— Какво друго необичайно се случи?

— Един французин, пратеник на френския крал, поиска позволение да ни посети и да ни изкаже почитта си. Крал Едуард много настояваше да не го допускам в манастира.

— Кога се случи това?

— Защо? — попита игуменката. — Познаваш ли го?

Корбет поклати глава и загледа как тя достолепно се обърна и излезе от храма. Едва тогава се усмихна. Разбира се, че знаеше кой е бил. Старият му враг, негодникът Амори дьо Краон, си пъхаше носа в неща, които не бяха негова работа.

— Мастър писарю?

Корбет вдигна поглед. Игуменката се беше върнала.

— Да, лейди Амелия.

— Отец Рейнар е бил близо до манастира през нощта, когато лейди Елинор умря — каза тя. — Всяка неделя вечер в знак на покаяние той върви бос от селото до Галилейската порта. — Игуменката се усмихна. — Питай го дали не е забелязал нещо съмнително, докато е мърморел псалмите си.

И преди Корбет да успее да й отговори, тя се обърна и изхвърча от църквата.