Пол Дохърти
Принцът на мрака (5)

ПЕТА ГЛАВА

Ранулф и сестра Агата го очакваха близо до Галилейската порта; очевидно младата монахиня се наслаждаваше на разказа на прислужника за някое от многобройните му приключения в Лондон.

— Ранулф, готов ли си за тръгване? Сестра Агата?

Прислужникът кимна намръщено. После грижливо помогна на младата монахиня да се качи на коня, мърморейки тихичко, че някои писари имат навика да се появяват, когато най-малко ги очакваш или търсиш. Корбет само се усмихна през рамо и ги поведе по утъпканата пътека към селото. Изкушаваше се да посети младия принц в двореца му, но предвид онова, което току-що беше научил, реши, че е по-добре да изчака.

Денят беше приятен и Корбет, заедно с Ранулф, който си тананикаше някаква неприлична песничка, се наслаждаваха на спокойната езда из хълмистата местност; дърветата от двете страни на пътя образуваха зелен балдахин над главите им. Всичко наоколо беше спокойно под лъчите на есенното слънце, тишината се нарушаваше само от звучните птичи песни и бръмченето на медоносните пчели, търсещи прашец. Елегантна в своята светлокафява дреха за езда, сестра Агата седеше странично на малкия и кротък ездитен кон от манастирската конюшня. Корбет остави разговора да бъде възможно най-безцелен, за да се чувстват спътниците му спокойни в негово присъствие.

Когато стигнаха селото, те се присъединиха към тълпата, която се беше насъбрала на поляната пред енорийската черква. Спряха, за да погледат как селяните, натруфени с шалове и панделки, танцуват и се веселят шумно около импровизираните си дървени коне под оглушителния съпровод на гайдарите, тъпанджиите и другите музиканти. Корбет помогна на сестра Агата да слезе от седлото. Тя посочи голяма двуетажна сграда от другата страна на моравата.

— Трябва да говоря с търговеца, който изнася манастирското вино — отбеляза монахинята. — После ще се видим в църквата.

Корбет се съгласи и нареди на Ранулф да я придружи, докато той заведе конете в конюшнята на „Бикът“. Той поседя малко на една от пейките вън и изпи кана ейл, докато се наслаждаваше на топлите слънчеви лъчи. Погледна отново към църквата и си припомни проповедта на отец Рейнар. Излезе през малката вратичка на гробището, което се оказа спокойно и изненадващо добре поддържано. Тревата беше окосена, брястовете — подкастрени. Корбет мина покрай черквата, отиде до къщата на свещеника и лекичко почука на полуотворената врата. Отвътре се чуха гласове и отец Рейнар му отвори.

— Влез! Влез!

Усмивката му беше приветлива и искрена. Покани Корбет да седне на една пейка и се върна при младия селянин, с когото се бяха задълбочили над голяма, подвързана с кожа книга. Писарят се огледа. Къщата беше непретенциозна — две стаи на долния етаж и вероятно още две горе. Подът беше от утъпкана пръст; стените — варосани, за да пропъждат мухите. Грубо каменно огнище, малко мебели, сандъци и ракли, рафт с кухненски прибори — очевидно това бяха вещите на свещеника. Корбет беше впечатлен. Мнозина селски свещеници живееха охолно, обличаха се в най-фини жакети и многоцветни панталони; полагаха всички усилия да смекчат суровия си живот. Някои бяха направо престъпници. Корбет беше присъствал на дела срещу свещеници в кралския съд, които бяха използвали църквите си, за да правят пиво в тях, за хазарт или още по-порочни деяния.

Младият мъж на масата одобрително измърмори на нещо, което отец Рейнар му беше показал, стисна ръката му и бързо си тръгна. Свещеникът затвори книгата и почтително я върна в големия, обкован с желязо сандък.

— Кръвната книга — обясни той, докато се изправяше. — В нея пише кой за кого се жени в селото. Годеницата на този млад човек му е роднина, но чак от седмо коляно. — Той се усмихна. — Радвам се, че го ощастливих. Мога ли да направя същото и за теб?

— Много силна проповед, отче. Сестрите се почувстваха неловко.

Свещеникът се намръщи.

— Някой трябва да им напомня истината — каза той рязко. — Какво ще кажат инак, когато Христос се появи и им покаже кървящото си, измъчено тяло? Ние сме Христовите рани — продължи той. — Бедните и безимотните, а богатите тънат в разкош в пищните си бардаци.

— Смяташ ли лейди Елинор за една от тях?

— Вече ти отговорих.

— Бил ли си войник, отче?

Свещеникът седна на пейката до него.

— Да — отвърна той, някак уморено. — Бях кралски придворен стрелец. Пролял съм доста кръв в Шотландия, Уелс и Гаскония. — Той вдигна поглед. — Преследвах враговете на Короната по суша и море, но сега знам, че убийството нищо не разрешава.

— Никога ли, отче?

Свещеникът подпря лакти на коленете си и сведе поглед към пода.

— Може би — промърмори той. — Вероятно, ако Бог го иска. Той е наредил на Давид да избие филистимляните и да събере героите, за да защити своя народ.

— Мислиш ли, че лейди Елинор заслужаваше да умре?

— Може би. Греховете й я преследваха, но аз не мога да й бъда съдник.

— Бил си близо до Годстоу, когато е умряла. Разбрах, че в знак на покаяние, вървиш бос от църквата до Галилейската порта, докато произнасяш молитви и пееш псалми. Интересен обичай, отче.

Свещеникът потърка лицето си.

— Моите грехове — промълви той — винаги са пред очите ми. Похотта, пиенето, убийствата. Как ще отговарям за тях пред Христа, писарю?

Той впи очи в Корбет и кралският пратеник видя страданието, което проблясваше в погледа му. „Измъчен човек“, заключи писарят, борейки се със силните си чувства.

— Бил си в Годстоу, отче. По кое време?

— Монахините бяха на вечерня. — Отец Рейнар се приближи и Корбет усети, че дъха на вино. — Но не влязох в манастира, ако това искаше да ме питаш, писарю. Не бих посегнал на лейди Елинор, макар очите ми… — Гласът му заглъхна.

— Какво очите ти, отче? Ти, свещеникът, си намирал лейди Елинор за привлекателна?

Свещеникът се усмихна, изпъна едрото си тяло и изпука с пръсти.

— Красавица — промърмори той — между всички жени… — Поклати глава. — Една от най-големите хубавици, които съм виждал.

Корбет изучаваше ръцете му. Силни, мазолести и загорели, те биха могли да прекършат лебедовата шия на лейди Елинор като вейка. Свещеникът си пое дълбоко дъх.

— Знаеш ли, Корбет, ако ме беше обвинил, преди да стана свещеник, щях да те убия. Стигнах само до Галилейската порта, после се върнах обратно тук. Бях в къщата си, докато лейди Надменност, игуменката, не изпрати да ме повикат. Отидох в Годстоу, казах една молитва за душата на бедната жена, причестих я и си тръгнах. Но хайде, можеш да зададеш другите си въпроси по пътя. Имам работа в църквата.

Корбет го последва навън. Заплахите на свещеника не го притесняваха. Отец Рейнар беше човек, който се стремеше към святост, макар да криеше нещо — имаше чувството, че го е извел набързо от къщата, за да не забележи какво е то.

Църквата гъмжеше като кошер — няколко селяни бяха вкарали вътре една покрита каруца. От купола висеше позлатен грифон, корабът беше украсен с груба рисунка на адските двери. Другите две стени бяха драпирани с цветно платно, за да очертаят сцената, на която щеше да се играе празничната мистерия. Селяните топло приветстваха отец Рейнар и Корбет разбра, че му се възхищават, дори го обичат. Писарят огледа простичката черква, очевидно наскоро ремонтирана. Художник енергично довършваше картината на Ангела на Апокалипсиса, който излиташе от изгряващото слънце. Някои от молитвените пейки бяха нови, а преградата между кораба и олтара и ложата на хора бяха излъскани. Корбет изчака отец Рейнар да свърши работата си със селяните.

— Харесва ли ти нашата църква, писарю? — гордо го попита свещеникът.

— Да, свършили сте добра работа. Сигурно имате щедър покровител.

Свещеникът отмести поглед.

— Бог е добър към нас — прошепна той. — И неведоми са пътищата му.

— С изключение на двамата нещастници, погребани в гробището ви.

— За какво говориш?

— Преди около година и половина — отвърна Корбет — са били намерени двама непознати — мъж и жена. Били са открити в горите, без дрехи и каквито и да било вещи.

— А, да. — Отец Рейнар се взря в някаква точка над главата на Корбет. — Точно така — промърмори той. — Погребани са в бедняшките гробища под стария бряст в ъгъла на черковния двор. Защо питаш?

— Няма особена причина. Чудех се знаеш ли нещо за тях.

— Ако знаех, щях да го кажа на кралските съдии, но досега не се разбра нищо нито за тях, нито за злочестата им участ.

Отец Рейнар се обърна към един от селяните и в този миг сестра Агата и Ранулф влязоха през черковната врата. Лицето на Ранулф беше зачервено и Корбет заподозря, че прислужникът е опитал силния ейл на местната кръчма. Той го погледна намръщено, но Ранулф му се усмихна, докато се оглеждаше възхитен, леко олюлявайки се. Сестра Агата хвана отец Рейнар за ръкава и двамата се отдръпнаха встрани, докато тя шумно му се извиняваше, че е закъсняла и го молеше да й даде олтарните хлябове, тъй като трябвало да се връща в манастира. Корбет подкара Ранулф към портика.

— Добре ли си пийна?

Прислужникът лукаво се почеса по носа.

— Поднових познанството си с кръчмарската прислужница. Научих много неща, мастър, и не само в плътски смисъл. — Той облиза устните си. — Явно тук нищо не е такова, каквото изглежда.

— Усетих го — сухо му отвърна Корбет. — Какво разбра?

Ранулф се канеше да му отговори, когато сестра Агата внезапно се появи с малка кошница с нафора и те се запътиха през моравата да вземат конете си. Есенното слънце клонеше към залез. Селяните, вече уморени, приключваха с празника и на групички се изнасяха към кръчмата или домовете си в търсене на други удоволствия. Корбет остави Ранулф да се поклаща сънливо на седлото и изчака сестра Агата да се изравни с него.

— Разбрах, че утре е погребението на лейди Елинор.

Младата монахиня го погледна тъжно и Корбет затаи дъх. Не беше виждал толкова красиво лице, освен онова на Мейв. Есенното слънце го караше да сияе; очите й изглеждаха по-големи и по-тъмни, а леко разтворените й устни — пълни и сладки като мед. Той се изкашля, за да прочисти гърлото си.

— Тъжен ден за теб.

— Да. — Тя се усмихна измъчено. — За мен и за всички сестри.

Корбет погледна през рамо. Ранулф вече спеше дълбоко и писарят се помоли наум прислужникът му да не изпадне от седлото и да си счупи врата. Надяваше се също сестра Агата да хвърли някаква светлина върху убийството в Годстоу.

— Обвиняваш ли се? — попита той. — Че си я оставила? Искам да кажа — заекна Корбет, — че когато попитах за погребението, изглеждаше натъжена и потисната. Всичко е толкова загадъчно — забързано продължи той. — Мисля, че лейди Елинор те е харесвала, така ли е?

Сестра Агата кимна.

— И все пак този ден те е освободила. Наистина ли беше толкова меланхолична?

Монахинята дръпна юздите и доближи коня си до този на Корбет.

— Всички го казват — прошепна тя. — Нали знаеш, че игуменката те излъга първия ден, когато дойдохте в Годстоу?

— Да, разбрах по лицето ти.

Сестра Агата се усмихна леко.

— Игуменката не умее да лъже. Нима жена, обзета от меланхолия, би поискала да я оставят сама? Казвам ти, мастър Корбет, през седмиците преди смъртта й, настроението на лейди Елинор се беше оправило. Беше щастлива и по-жизнена. Ако наистина беше обзета от меланхолия, аз никога не бих я оставила сама.

— И какво, смяташ, е предизвикало тази промяна?

Сестра Агата подигравателно се изсмя.

— Не знам. Понякога си мисля, че е имала таен любовник.

— Какво те кара да мислиш така?

Монахинята прехапа устни, преценявайки внимателно това, което щеше да каже.

— Седмица преди да умре — започна бавно тя, — лейди Елинор написа едно от редките си писма до принца. Беше кратко. Хвърлих му един поглед. Нямаше нищо необичайно, освен че се надявала скоро да се отърве от проблемите си. Мисля, че лейди Елинор имаше някаква тайна, която не сподели с никого.

— Мислиш ли, че е имала любовник? — настоя Корбет. — Искам да кажа, освен принца.

— Може би. Но не бих го изрекла публично. Принцът е отмъстителен и не бих желала да съм човекът, който ще го направи за посмешище пред цял свят.

— През онази неделна вечер — попита Корбет — мислиш ли, че е чакала любовника си? Видели са я да минава покрай черквата. Дали не е имала тайна среща?

Сестра Агата го погледна дяволито и Корбет изтръпна. Нима смяташе да не му отговори?

— Заклеваш ли се, че няма да кажеш на никого? — попита тя.

Корбет вдигна ръка.

— Кълна се.

— Мисля — едва прошепна сестра Агата, сякаш и дърветата имаха уши, — че тя се опитваше да избяга от манастира.

— Какво те кара да мислиш така?

— Получаваше съобщения. Зад църквата има един дъб с хралупа. Лейди Елинор ми довери, че късно всяка вечер отива да провери дали има писмо.

— И колко начесто ги получаваше?

— През месеца преди да умре, пристигнаха две-три. Бяха сложени в малки кожени кесии.

— И ти никога не полюбопитства да ги отвориш?

— Не, кесийката беше запечатана и ако се опитах да я отворя, лейди Елинор щеше да разбере. Знам само, че писмата я радваха. Стана по щастлива, по-спокойна. Един-два пъти дори намекна, че може да замине.

— Но кой би й пращал писма?

Младата монахиня сви рамене.

— Не знам, но през нощта, когато умря, игуменката ме помоли да помогна да занесем тялото обратно в стаята й. Беше тъмно и в бързината запалихме само една свещ. Помогнах й да положим тялото на леглото и дръпнах завесите на балдахина. Чак тогава забелязах, че в един ъгъл лежаха два чифта дисаги, пълни с дрехи и бижута. После ги изпразних. Не съм казвала на никого за това.

— И защо?

— Би ли поел отговорността да намекнеш, че лейди Елинор се е готвела да избяга от Годстоу и от принца? Слушай — продължи развълнувано сестра Агата, — смятам, че в бързината лейди Елинор се е спънала и е паднала по стълбите.

Корбет поклати глава.

— И защо тогава е излязла от стаята без багажа си? — попита той, без да разкрива, че игуменката вече беше разбила всички съмнения, че лейди Елинор е паднала по стълбите.

Сестра Агата стисна устни.

— Не мога да го обясня.

— Нищо друго ли не откри?

Тя се усмихна и поклати глава.

— Ами старата монахиня, която се удавила в собствената си вана? Знаеш ли какво е искала да каже с „Sinistra, non dextra“?

— Дясната, не лявата — промърмори сестра Агата. — Не, не знам.

— Колко време беше компаньонка на лейди Елинор?

— Фамилията ми е Савини — отвърна монахинята. — Баща ми е гасконец, а майка ми англичанка. Родена съм в Беарн. Останах сираче на невръстна възраст и бях под опеката на съда. Имах желание да се посветя на Бога и реших да дойда в Англия. — Тя присви очи. — Това стана преди около година и половина. Лейди Елинор вече беше в Годстоу. Запознахме се, а тя помоли игуменката да й стана компаньонка.

Корбет успокои коня си, който нервно тъпчеше на едно място заради шумоленето на някакво животно в крайпътните храсти. Двамата със сестра Агата се разсмяха, когато суматохата стресна Ранулф, който измърмори някакво проклятие и облиза устни, очевидно напълно възстановен след кратката си дрямка. Той подкара коня си успоредно с техните. Заедно завиха по пътя и видяха пред себе си кулата на манастирската камбанария.

Корбет млъкна, а Ранулф започна дяволито да се задява със сестра Агата. Щом минаха през Галилейската порта, той пожела лека нощ на монахинята и помоли прислужника си да закара конете в конюшнята. Докато се отдалечаваше, прислужникът продължи да се шегува добродушно със сестра Агата и невинно я попита чувала ли е историята за палавия монах от Лъдлоу. Корбет поклати глава и се запъти към къщата за гости. Попита старата глуха послушница, която се грижеше за посетителите, дали има някакви вести за него.

— О, не! — недочула отвърна тя. — Не може никъде да се местите. Такива са правилата на ордена.

Корбет изстена и влезе в стаята си, където се хвърли върху малкото легло и започна да размишлява върху онова, което беше научил досега. Първо, отец Рейнар тайно се беше възхищавал на лейди Елинор и не е бил близо до Галилейската порта през нощта на нейната смърт. Второ, любовницата на принца е била убита в стаята си вечерта, когато е смятала да избяга със загадъчния си любим или приятел. Но кой беше той? Корбет остави ума си да се рее, чувствайки се гузен, задето когато мисли за Мейв, си спомня и ангелското лице на сестра Агата.

Той стана и излезе в сгъстяващия се мрак. Тръгна към мястото зад параклиса, откъдето можеше да чуе сладкото, мелодично пеене на монахините, които започваха първия псалм от вечернята. Старият разцепен дъб го привика като огромен показалец, изникнал сред тревата. Корбет отиде и внимателно разгледа кухата хралупа. Вътре нямаше нищо, освен купчина листа и плесен.

— Онзи, който е носел съобщенията, трябва да е прескачал през стената — измърмори Корбет под нос.

Отмери трийсет крачки и се загледа в назъбената заобикаляща стена, висока около двайсет стъпки. Загадъчният пратеник, заключи Корбет, трябва да е бил много пъргав младеж, за да я изкатери, да остави писмото и да си тръгне. Нямаше друг път, освен да мине през манастира, но пазачът щеше да го спре, а и някоя монахиня или послушница със сигурност щеше да го забележи. Корбет потърка лицето си. Нещо не беше наред, но той беше твърде уморен, за да стигне до някакво заключение, затова се върна в стаята си, където Ранулф го очакваше с току-що налята чаша вино.

— Да разбирам ли, че конете са в конюшнята, а сестра Агата — непокътната в лоното на ордена?

Ранулф се усмихна.

— Ами — каза прислужникът, чешейки се по главата — както казах, нищо не е такова, каквото изглежда. Отец Рейнар може да е яростен проповедник, но е извор на духовна и материална утеха за своите енориаши.

— Какво искаш да кажеш?

— Той не само отказва десятъка, но очевидно има източник на средства, с чиято помощ раздава милостиня, поправил е църквата и е платил да бъде боядисана и почистена.

— И не се ли знае кой е благодетелят му?

Ранулф поклати глава.

— Какво още?

— Прислужницата от кръчмата казва, че видяла младите хора, които после били открити мъртви в гората. Тръгнали към Годстоу.

— И никой повече не ги видял живи? — попита Корбет.

— Прислужницата също така смята, че собственикът на „Бикът“ е бракониер.

— Така ли?

Ранулф се усмихна.

— Каза, че той се е срещнал с някого от манастира през нощта, когато умряла лейди Елинор и че отец Рейнар ходил до Годстоу, а после изчезнал и се върнал чак на другата сутрин.

Корбет се облегна на дългата възглавница, служеща за подложка и се загледа в тавана.

— Не сме разпитали само нашия пазач-пияница. Може би той ще хвърли нова светлина върху тази загадка. — Той погледна към Ранулф. — Искаш ли да погуляеш до по-късно тази вечер?

Прислужникът кимна, остави чашата, взе наметката си и слезе долу. Въздъхна с облекчение, когато чу Корбет тихичко да свири на лютнята, която винаги носеше със себе си — знак, че господарят му е доволен; че е вглъбен в собствените си мисли и че не го наблюдава зорко. Кръчмарската прислужница изглеждаше обещаваща млада жена, а той трупаше сребро от продажбата на екзотичните си лекове на селяните и гостите в „Бикът“.

Навън беше вече тъмно и доста студено, когато Ранулф притича покрай стената към къщичката на пазача, която се намираше близо до портата. Почука лекичко на вратата и Червеният нос му отвори. Ранулф надзърна през рамото му. В стаичката двамата пазачи от свитата на принца седяха на една маса, увлечени в нещо по-различно от виното. Ранулф видя заровете и се усмихна.

— Добър вечер, господа! — провикна се той. — Скучно ми е, а не мога да заспя. — Той подрънка монетите в кесията си. — Ще си платя за чаша вино, а имам и зарове, но са ми нужни уроци, за да схвана тънкостите на играта.

Пазачът и двамата войници го приветстваха като отдавна изгубен брат. Ранулф се просна на пейката и сложи на масата една сребърна монета.

— Това е за виното. — Той се усмихна. — А ето ги и заровете ми. Купих ги в Лондон, но господарят ми…

Гласът му заглъхна, докато домакините вкупом го успокояваха. И така, „обучението“ на Ранулф започна. Той се преструваше на глупак и отначало изгуби, за да разпали апетита им. Но след час вече беше изпразнил кесиите и на трите си жертви. Войниците бяха толкова пияни, че едва ли осъзнаваха, че са били надхитрени и скоро се промъкнаха до сламениците си. Но пазачът носеше повече на пиене и Ранулф не хареса подозрителния поглед на мътните му очи.

— Слушай — каза му той, — ще поделя с теб печалбата. Така ще бъде честно. Нали знаеш — късметът на начинаещия.

Пазачът протегна ръка.

— Но не веднага! Първо искам малко сведения за смъртта на лейди Елинор.

Пазачът потри уста с опакото на ръката си. Ранулф напълни отново чашите. Навън се беше появил вятър, който стенеше тихо из клоните на дърветата и носеше далечните крясъци на нощните животни от тъмната гора отвъд стените. Сламеният покрив на къщичката скърцаше жаловито, сякаш оплакваше ужасните тайни на манастира. Ранулф също се престори, че заспива. После въздъхна, изправи се и започна да събира печалбата си в малка кожена кесийка.

— Чакай! — Пазачът се изправи, залитайки. — Ще ти кажа тайната си. Но трябва да дойдеш с мен.

Ранулф се съгласи и подпирайки пияния пазач с една ръка и стиснал фенер в другата, тръгна в тъмнината. Вратата се блъсна зад него с гръмотевичен трясък. Ранулф погледна нагоре и изстена. Беше явно, че идва буря. Събралите се облаци скриваха септемврийската луна и прислужникът потръпна от внезапния вик на сова и злокобно-то кряскане на други нощни птици. Вятърът тихо виеше и под напора му дърветата се превиваха и шумоляха като призрачни сенки, дебнещи в тъмнината. Ранулф се уви по-плътно с наметката, спря и погледна назад към огромната сграда на манастира, която се очертаваше на фона на небето. Никъде не светеше. Той почувства как чистият въздух прогони винените пари от главата му и зарязвайки всякакви преструвки, започна да разпитва пазача за онова, което му беше намекнал. Отначало човекът се съпротивляваше, но Ранулф беше настоятелен. Най-накрая пазачът се отдръпна от него.

— Добре, ще ти кажа — изфъфли той.

Ранулф се остави да го води към Галилейската порта. Известно време пазачът стоя пред нея, мърморейки и ругаейки, докато дрънчеше с огромната си връзка ключове, но най-после намери онзи, който му трябваше и те излязоха на обляната в лунна светлина пътека, която се виеше като сребърна нишка между надвисналите дървета. Вървяха известно време, после пазачът рязко се обърна и пое по друга пътека, която навлизаше в гъстата, тъмна гора. Мястото изглеждаше злокобно, макар пазачът да предизвикваше смях със залитането и пиянските псувни; не спираше да вика Ранулф и да го кара да вдигне по-високо фенера. Бяха изминали поне три мили, когато излязоха от гората на друга пътека, която очевидно водеше към кръстопътя.

Ранулф вдигна фенера и кръвта замръзна в жилите му, когато съзря стърчащата бесилка. Полуразложено тяло все още висеше и се въртеше в желязната клетка. Пазачът го посочи.

— Нали искаш да узнаеш тайната ми? — завалено каза той.

— Да — изсъска Ранулф.

— Тогава закълни се, че няма да ме издадеш.

Ранулф вдигна дясната си ръка.

— Не! — изръмжа пазача. — Тук!

Той го заведе до бесилката и пъхна ръката му между железните пръчки, докато пръстите му докоснаха разложената плът на обесения точно над сърцето. Ранулф усети, че стомахът му се разбунтува, когато всичкото вино, което беше изпил, се опита да изригне навън. Пазачът, който се олюляваше зад него, караше желязната бесилка да скърца и стене, сякаш тримата участваха в някакъв смъртоносен танц. Ранулф се закле да пази тайната, но най-лошото тепърва предстоеше. Пазачът извади ножа си, поряза трупа и леко докосна китката на прислужника. После приближи ръката му до тази на трупа. Ранулф почувства мократа слуз по кожата си, сякаш някаква ужасна змия се плъзгаше по китката му. Несъзнавайки думите, които произнасяше, ругаейки Корбет, и уплашен до смърт, той се закле, че няма да издаде тайната, нито в този, нито в следващия си живот. Щом ужасяващият ритуал приключи, Ранулф отстъпи. Обичайното му добро настроение беше изчезнало и ръката му посегна към камата на колана. Пазачът се олюляваше пред него.

— Слушай, човече! — отсече Ранулф. — Заклех ти се, а сега ми кажи каквото обеща. Какво толкова ужасно и тайно има в смъртта на лейди Елинор?

— Не съм споменавал лейди Елинор! — замрънка пазачът. — Не съм казал нищо за нея! Това си е моя тайна. Ти обеща, че ще разделиш с мен печалбата си, ако ти я кажа.

Той замръзна и разкривеното му лице се опъна, когато Ранулф опря върха на ножа си под брадичката му.

— Стига де! — провлачи той.

— Казвай тайната, негоднико!

Пазачът падна на колене и започна да разкопава меката пръст до дървения стълб на бесилката. След като отстрани камъните и буците пръст, той извади изтъркана кожена торба.

— Ето моята тайна!

Ранулф коленичи до него, отвори торбата и изсипа съдържанието под светлината на фенера. Не беше нищо особено. Няколко тънки пожълтели кости и малък кожен нашийник.

— Какво е това? — промърмори Ранулф.

— Сигурно си чул за убийството — отвърна пазачът. — За момичето и момчето, чиито тела бяха открити в блатото. Една седмица по-късно, бях на лов близо до мястото и открих тялото на малко кученце. Вероятно горкото създание беше умряло от глад или от мъка по господарката си. Само жена би гледала такова кученце. В селото никой няма подобно, а майката игуменка стяга юздите на монахините си по този въпрос, затова реших, че е принадлежало на младата жена, която беше убита.

Пазачът се усмихна и жълтите остатъци от зъбите му проблеснаха ослепително на слабата светлина. Той посочи изтъркания нашийник.

— Това е единственото нещо, което може да разкрие коя е била.

— Защо не го предаде на шерифа или съдията?

— Защото имаше златна закопчалка — промърмори мъжът. — Продадох я на един тенекеджия. Затова реших, че е най-добре да заровя бедното същество. — Той съзря гневните искрици в очите на Ранулф. — Вземи нашийника! — настоя мъжът. — От вътрешната страна има надпис. Огледай го внимателно. Ето това е моята тайна — изхленчи той. — Не знам нищо за лейди Елинор. През нощта, когато умря, бях пиян като лорд. Игуменката трябваше да ме отрезви, за да ме изпрати в Уудсток. Бог знае как съм стигнал до там. Предадох съобщението на някакъв шамбелан и се дотътрих обратно.

— Не беше ли на кон?

— Не, има пряка пътека през полето. През деня се вижда съвсем ясно. Ако минеш от другата страна на манастира, зад фермата, ще я съзреш. Няма и час път.

Ранулф въздъхна, прибра нашийника в джоба си, изчака пазачът да зарови отново костите и почти го занесе обратно до манастира, докато слушаше литанията му от самовъзхвали.

— Никой не би помислил — завалено каза той — да потърси под бесилката.

Ранулф едва го изтърпя и щом минаха през Галилейската порта, му подаде обещаните монети и се върна в къщата за гости.

Корбет още не спеше. Беше седнал на пода, а около него бяха разхвърляни парчета пергамент. Ранулф знаеше, че господарят му е записал наученото и се опитва да разбули мистерията, срещу която бяха изправени. Прислужникът му разказа накратко случилото се. Корбет кимаше, нетърпеливо го подканяше да бърза и най-накрая взе кожения нашийник. Помоли Ранулф да му посвети със свещта и внимателно прочете надписа „Noli me tangere“. „Не ме докосвай“.

— Какво мислиш, Ранулф?

— Семеен девиз?

— Възможно.

Корбет потърка каишката между пръстите си и отиде да погледне през прозореца, заслушан в звуците на нощта. В сърцето си той знаеше, че убийството на лейди Елинор и загадъчното убийство на младата жена и спътника й в близките гори бяха неразривно свързани.

 

Тъмниците на Лувъра бяха преддверието на ада, макар малцина от онези, които слизаха по мрачното каменно стълбище, да се появяваха навън, за да разкажат преживелиците си. Опитните инквизитори на Филип IV, разнородна група от италианци и странни, диви обитатели на Влахия, бяха специалисти по пречупването на костите и душите на затворниците. Но Юдо Тайлър се беше оказал една от най-издръжливите им жертви. Въпреки раната от стрела в бедрото, той беше издържал на дибата, ботуша и всички останали уреди за мъчения: костите му бяха изпочупени, но той здраво се беше вкопчил в живота. Беше видял как младият френски писар, прелъстен от Селест, се пречупи само след няколко дни и си призна всичко, което поискаха от него. Юдо не беше като него. Не се боеше, защото омразата му към французите беше по-силна от страха му пред смъртта. Преди петнайсет години войските на Филип бяха нападнали селото на баща му и го бяха изравнили със земята; избивайки в една нощ братята и сестрите му, сина му, и младата му съпруга.

Юдо отказваше да говори. В началото ги беше лъгал за имената на другите английски шпиони в Париж, но те го бяха хванали. Беше им разказал множество измислици и когато ги провериха, те се завърнаха още по-яростни от преди и го извлякоха от зловонната мръсна килия обратно в голямата сводеста зала за изтезания, за да го разпитат отново. На няколко пъти Юдо беше зърнал френския крал с блестящата му в светлината на факлите руса коса. Филип стоеше зад инквизиторите, чиито лица бяха скрити от черни маски, и очакваше Юдо да проговори. Сега всичко беше свършило. Той знаеше, че ще умре. Беше разбрал и какво искаха да узнаят от него французите — истината за бившата любовница на краля, сега затворена в Годстоу. Какво му беше казал Корбет за нея, питаха те. Имаше ли между монахините кралски шпиони? Говореше ли им нещо името Дьо Курси?

Юдо беше отговорил през подутите си окървавени устни, че не знае нищо, затова мъчителите му смениха тактиката.

Кой беше убиецът, наследник на Монфор, който дебнеше Едуард Английски? В Годстоу ли се намираше или в Лондон?

Той не можеше да им каже. Всичко, което знаеше, беше един разговор, подслушан от друг човек в Бордо, макар че като гасконец Юдо имаше смътна идея за истинската самоличност на убиеца. Сега, през последния ден от живота си, той показваше, че вече не издържа на болката. Инквизиторите го бяха приковали за една стена и допираха нагорещени ръжени до най-меките и нежни части на тялото му. Юдо разтвори кървавите си устни в безшумен писък.

— Убиецът, мастър Тайлър?

Шпионинът поклати глава. Отново усети горещата разкъсваща болка.

— Убиецът, мастър Юдо. Кажи ни името и ще те оставим да поспиш.

Юдо чувстваше, че животът го напуска. Чувстваше се отделен от тялото си, сякаш се рееше високо над всички, а екзекуторите се занимаваха само с непотребната купчина плът, която някога беше негово тяло. Той бавно започна да си шепне последната част от молитвата за покаяние. Дали Бог щеше да си спомни, че е бил верен на своя крал? Главният писар, който придружаваше краля в тъмницата, направи знак на инквизиторите да се отдалечат. После скривайки отвращението си, допря ухо до устните на умиращия.

— Какво каза, мастър Тайлър? Името на убиеца ли?

Юдо събра всичките си сили и сякаш вече не издържаше на болката, прошепна едно име. Писарят отстъпи и триумфално погледна през рамо към своя царствен господар.

— Каза ни, Твое величество. Знаем кой е нашият човек.

Филип остана безразличен.

Писарят отново се приближи, хвърли един поглед на Юдо и бързо се отдръпна.

— Мъртъв е, Твое величество.

Филип кимна.

— Свалете го! — нареди той и се обърна към писаря. — Изпрати това съобщение с тайнопис на сеньор дьо Краон. Трябва да го получи възможно най-бързо.