Пол Дохърти
Принцът на мрака (3)

ТРЕТА ГЛАВА

Корбет и Ранулф пристигнаха в Годстоу късно сутринта, точно след като трупът на удавената сестра Марта беше покрит с чаршаф и отнесен в дома на покойниците — малка тухлена постройка, разположена до манастирската черква. Двамата ездачи изучаваха постройките, сгушени в началото на обрасла с гора низина. Пред тях се намираше висока двукрила порта, а по-нататък, до отвесната куртина (стена или преграда, свързваща две укрепления. — (Бел. прев.)), беше страничната вратичка — така наречената Галилейска порта, която водеше към гората.

Корбет потупа коня си и той неспокойно се размърда при звука на манастирската камбана, която призоваваше послушниците от полята зад стените на обяд. Манастирът представляваше голяма постройка от жълт камък, изкопан от местните кариери. Главната сграда, на два етажа, беше построена във вид на квадрат около манастирския двор. Зад нея се намираше църквата, с покрив от червени плочи и две камбанарии. Корбет разпозна и другите сгради — лечебницата, спалните на послушниците, помещението за събрания на манастирското ръководство над трапезарията, къщата на игуменката от другата страна на църквата и най-отзад, сгушени до стените — пивоварната, пещта и други външни постройки. Царство на спокойствие, размисъл и молитви, помисли си Корбет. Трудно му беше да го възприеме като място, затънало в кръв и интриги.

— Ранулф — обърна се той към прислужника си, — Годстоу е манастир за жени, които са се посветили на Бога. Дръж се прилично и помни, че нищо няма да е такова, каквото изглежда. Впрочем, какво носеше в торбата, която свали снощи в кръчмата?

— Нищо, мастър — погледна го Ранулф с невинно ококорени очи.

Корбет изсумтя и те препуснаха надолу по хълма към главния вход. Ранулф дръпна звънеца и ритна страничната врата. Върлинест мъж с бяло като сняг лице, мътни очи и червен като главня нос отвори малката вратичка и излезе, като я притвори зад себе си.

— Какво искате? — рязко попита той. Изгледа мургавото лице на писаря, забеляза скъпия подплатен жакет, вълнения панталон и испанските ботуши за езда и добави по-учтиво: — Искам да кажа, по каква работа идвате?

Двама войници със златистосините униформи на Уелския принц, въоръжени с мечове и ками, застанаха зад него. Лицата им бяха скрити зад забралата на коничните им шлемове.

— Разкарайте се! — извика единият от тях. Олюляваше се леко и дори застанал зад Корбет, Ранулф усещаше миризмата на ейл.

Корбет пришпори коня, извади крак от стремето и притисна пазача към стената.

— Казвам се Корбет — обяви той тихо. — Хю Корбет, старши писар в канцлерството и специален пратеник на краля в манастира Годстоу. Държа се учтиво с вас, но лошите ви маниери ме отвращават. А сега — обърна се той към пазача, — или ще отвориш вратата, или ще убия някого от вас. Да пречиш на работата на кралски пратеник е държавна измяна.

Корбет махна крака си и двамата войници побягнаха като зайци, докато Червеният нос бързо отключи една от големите врати и ги поведе навътре. Дори не спря да я заключи след тях, толкова бързаше да им покаже конюшнята. След това един от войниците, мърморейки несекващи извинения, ги отведе до жилището на игуменката.

Очевидно слухът за разправията при вратата вече беше стигнал до лейди Амелия, защото тя ги очакваше в хладната си стая на горния етаж. Стените бяха боядисани в синьо, дървеният под — лъснат, а на овалните прозорци имаше стъклописи. Игуменката седеше в средата на помещението на любимия си стол, който наподобяваше трон. Когато Корбет влезе, тя се изправи и му протегна изящната си ръка за целувка.

— Добре дошъл, мастър Корбет. Чухме, че си дошъл, извини ни за посрещането. — Тя се усмихна неискрено. — Напоследък идват толкова много любопитни. Смъртта на лейди Елинор непрекъснато привлича посетители. Но, както казах, ти си добре дошъл, мастър Корбет. Мислех, че негово величество ще изпрати… — Гласът й заглъхна.

— Някой по-високопоставен от писар ли, милейди?

Тя кимна.

Корбет погледна високомерното лице, обградено от бялата колосана пребрадка — пронизващите очи, арогантния нос и тънките устни. Лейди Амелия ухаеше на парфюм, билки и още нещо — тежък, натрапчив аромат. Тази жена, помисли си Корбет, би убила, ако са заложени честта или гордостта й. Тя не обърна внимание на отговора му, а учтиво представи двете си заместнички, които седяха от двете й страни като кучета-пазачи — сестра Франсис, висока, слаба и суха, с жестоки очи, кисело изражение и сгърчени устни и сестра Катрин — хубава, пълничка и дяволита, с весело лице и чувствена уста, макар очите й да приличаха на черни камъчета върху розовото лице. Лейди Амелия посочи стол на Корбет, после плесна с ръце и един прислужник донесе чаши с малвазия (десертно вино, произведено за първи път в Гърция, а впоследствие и на о-в Мадейра. — (Бел. ред.)) и чиния захаросани плодове. На Ранулф не обърна внимание и го остави да стои прав зад господаря си. Той преглътна гордостта си, докато изучаваше монахините. По дяволите, каква нечестива троица бяха те! Сестра Катрин привлече вниманието му — тя внимателно изучаваше Корбет и непрекъснато облизваше устни с розовото си езиче. В себе си Ранулф се усмихна — виж я ти палавницата, помисли си той и се размечта какво би станало, ако беше с нея в някоя малка, уютна стая. Игуменката се намести удобно и си позволи лека усмивка, преди да си вземе от сладките.

— Какви са заповедите на негово кралско величество? — попита тя.

— Негово величество иска изчерпателно обяснение за смъртта на лейди Елинор.

Лейди Амелия направи гримаса.

— Скърбим за смъртта на лейди Елинор, както и за тази на нещастната сестра Марта. Една от монахините — добави тя бързо, забелязвайки учуденото изражение на Корбет, — беше намерена удавена във ваната си тази сутрин. Помни, мастър писарю, в разцвета на живота ни, смъртта ни дебне.

— Да, но зависи как точно идва смъртта.

— В случая с лейди Елинор, като злополука.

Корбет намести колана си и се настани по-удобно.

— Страдаше ли тя от меланхолия? — попита той.

— Малко. Често са я чували да се моли да бъде излекувана от болестта си. Имаше заболяване на гърдите. Сестра Катрин? — обърна се тя към жизнерадостната си заместница.

Пълничката монахиня сви рамене, сякаш отърсвайки се от някакъв блян.

— Лейди Елинор — поде тя, — имаше болни гърди. Принцът й изпрати лекарства.

— Лично ли ги донесе? — попита Корбет.

— О, не.

— Имала ли е посетители?

— Разбира се, че не! — отсече лейди Амелия. — Това е манастир, а не хан!

— Ами лекарствата — защо принцът се е загрижил толкова?

— Принцът е грижовен човек.

— Откъде знаеш?

— Баща ми беше иконом в двореца му.

— Ето защо са те направили игуменка.

— Естествено. — Усмивката на лейди Амелия угасна. — Но бях одобрена и от епископа, и от общността.

Корбет забеляза как сестра Франсис стисна устни в тихо, но изразително опровержение на думите й.

— А лекарствата?

— О! — обади се сестра Катрин. — Предписани са от лекар в Лондон и приготвени от най-добрия аптекар.

Лейди Амелия забеляза проблясъка на съмнение в очите на писаря и си наложи да се усмихне по-искрено. Трябваше да бъде предпазлива в отговорите си. Бяха я предупредили за този любопитен писар, за бързите му въпроси и репутацията му на неподкупен. Да, той не беше просто дребен чиновник. С гарвановочерна коса, язвително изражение и умни очи, той сякаш не вярваше на нищо от това, което му беше казала. Може би нападението беше най-добрата защита. Тя щеше да бъде рязка като него.

— Внимавай, мастър Корбет, принцът може да е приключил връзката си с лейди Елинор, но й мисли доброто. Лекарствата бяха отвари, а не отрови.

Тя щракна с пръсти и сестра Катрин отиде до малкия шкаф, обкован с желязо, откъдето извади една торбичка и я подаде на игуменката. С приковани върху Корбет очи, тя отвори кесийката, изсипа част от белия прах вътре върху дланта си и го облиза с върха на езика си, като прочисти устата си с глътка вино.

— Ето, мастър Корбет, взех от същото лекарство, което принц Едуард изпрати на лейди Елинор и не умирам.

Корбет се намръщи.

— Много добре. Ти ли намери тялото?

— Да, след вечерня. С монахините отидохме в трапезарията да се подкрепим, както е обичайно, преди да си легнем. Аз и двете ми помощнички влязохме в сградата на манастира през главния вход. В коридора беше тъмно, гореше само една факла. Открихме лейди Елинор в подножието на стълбите. — Игуменката погледна право към Ранулф, сякаш за пръв път забелязваше съществуването му. — Изглеждаше заспала — промърмори тя.

— Но как може жената да е паднала по стълбите, без качулката от главата й да падне? — попита Корбет.

— Чух доста излишни забележки по този въпрос — рязко отвърна лейди Амелия. — Просто беше здраво пристегната.

— И никой ли не я е чул да пада?

— Нямаше кой да я чуе.

— Освен сестри Марта и Елизабет? И едната от тях е вече мъртва.

— И двете бяха съвсем глухи! — отсече лейди Амелия.

— Какво стана после?

— Изпратихме пазача в Уудсток, за да съобщи на принца.

— И какво направи той?

— Милорд Гейвстън дойде, за да се увери, че всичко е наред, доколкото беше възможно при тези обстоятелства. Остави пари за погребението и ни предаде нарежданията на принца лейди Елинор да бъде погребана тук. — Тя сви рамене. — И това беше всичко.

— Беше ли прегледано тялото от лекар?

— Не, пък и защо? Лейди Елинор беше мъртва.

— Коя беше най-близката приятелка на покойната?

Лейди Амелия се усмихна триумфиращо, сякаш беше спечелила точка.

— Чудех се кога ще ми зададеш този въпрос.

Тя кимна към сестра Франсис, която излезе и се върна почти веднага, придружена от друга монахиня. Новодошлата застана на вратата. Корбет можеше да прецени само височината й, тъй като лицето и тялото й бяха скрити от пребрадката и униформата.

— Мастър Корбет, мога ли да представя сестра Агата?

Монахинята пристъпи и Корбет учтиво се изправи. Чу как Ранулф рязко си пое дъх зад него. Сестра Агата беше красавица. Кожата на лицето й беше розова, очите — големи, спокойни и изпълнени с весели искрици и добро настроение. Беше нежна, мила и благоприлична. Ръката й беше хладна и суха и когато Корбет я целуна, усети уханието на тялото й — свежо и приятно, с дъх на лятна роза. Лейди Амелия изглежда се наслаждаваше на смайването на Корбет.

— Какво очакваше, мастър писарю?

— Нищо, милейди.

Сестра Агата внимателно го изучаваше. „Дали ми се присмива?“, чудеше се Корбет. Сестра Франсис беше донесла столче, появило се сякаш от небитието и по настояване на лейди Амелия сестра Агата седна, така че и писарят можеше да заеме отново мястото си.

— Искал си да ме разпиташ, мосю? — Гласът й беше нисък, със звънлив френски акцент.

— Да, милейди. Била си приятелка на лейди Елинор?

— Така е.

— В една стая ли спяхте?

— Не, покоите на лейди Елинор заемаха един цял коридор в сградата. Лейди Амелия ме избра за нейна компаньонка, но аз спях при другите сестри.

— Била си избрана за компаньонка?

— Лейди Елинор си я избра — намеси се лейди Амелия.

— И как се чувстваше лейди Елинор в деня преди смъртта си? — попита Корбет младата монахиня.

— Много весела, но и доста потайна. Настоя да отида на вечерня, но отказа да ме придружи.

— А обикновено идваше ли?

— О, да.

— И когато я остави, тя беше още жива?

Младата монахиня погледна Коберт косо, давайки му знак с поглед, че иска да му каже още нещо, но не тук.

— Разбира се — отвърна тя. — Като икономка отидох по-отрано в църквата, за да подготвя олтара. Сестро Франсис, ти ме видя там преди вечерня.

— Лейди Амелия, кога Елинор Белмонт е била видяна жива за последен път?

Игуменката замълча, сложила пръсти върху устните си.

— Видели са я точно преди вечерня. Стариците — сестри Елизабет и Марта. Клюкарствали в една от стаите си, която гледа към пътеката за параклиса. Видели лейди Елинор да минава оттам, отивала към Галилейската порта.

Корбет вдигна ръка, за да я спре и се опита да си припомни разположението на манастира. Вдясно от сградата се намираше черквата, скрита зад групичка дървета и няколко пристройки, а зад нея бяха стената и Галилейската порта. Той се усмихна.

— Просто си припомням какво видях. Моля, продължавай. Разкажи ми за двете сестри, които са я видели.

Игуменката сви рамене.

— Сестра Елизабет отворила прозореца си и я попитала дали всичко е наред. Лейди Елинор се обърнала, усмихнала се, махнала им с ръка и казала, че отива на разходка. Тогава за последен път са я видели жива.

— Сестра Агата, какво мислиш, че е станало? — попита Корбет.

Монахинята направи гримаса и вдигна чаровно рамене, но отново го предупреди с очи.

— Мисля, че е отишла на разходка, върнала се е по време на вечерня, спънала се е по стълбите, паднала е и си е счупила врата. Горкичката!

— Но може ли да се умре на място от такова падане?

Корбет чу как Ранулф неспокойно се размърда зад него и внезапно осъзна, че прислужникът му бавно върви през стаята към малките сребърни фигурки, наредени върху златен поднос на шкафа. „О, Боже“, помоли се писарят наум. „Моля те, Ранулф, не тук и не сега!“

— Напълно възможно е — обади се за пръв път сестра Франсис. Гласът й беше остър и убедителен. — Разбирам малко от медицина. Когато една жена страда от гръдна болест, костите й се изсушават, защото течностите в тялото й пресъхват. В подобен случай едно падане може да бъде съдбоносно.

Корбет премина към най-важния въпрос. Подобно на добър стрелец, беше оставил най-смъртоносния си изстрел за накрая.

— Значи лейди Елинор е била видяна за последен път близо до църквата в неделя преди вечерня — каза той. — Сестра Агата, в добро настроение ли беше тя, когато я остави? — Младата монахиня кимна. — Видели са я сестри Елизабет и Марта.

— Да — прекъсна го лейди Амелия, — както и пазачът. Той също я видял да минава покрай църквата преди вечерня, докато влизал през Галилейската порта.

Корбет прочисти гърлото си.

— Лейди Амелия, трябва да ти задам този въпрос с пълномощията, дадени ми от закона — напускала ли си ти или някоя друга сестра църквата по време на вечерня, след вечерня или по време на вечерята?

— Не!

— А ти, сестра Агата?

— Тя също! — обади се решително сестра Франсис. — Беше в сакристията преди вечерня. Аз бях с нея. — Тя погледна презрително младата монахиня. — Винаги трябва да наглеждам сестра Агата, защото отговарям за запасите и съдовете. — Корбет забеляза, че младата монахиня се изчерви. — Сестра Агата понякога е доста разсеяна, нали, скъпа?

Момичето отбягна погледа й.

— Може ли да видя трупа? — попита Корбет и рязко се изправи. — Лейди Амелия, трябва да видя тялото. Кралят настоява за това.

Игуменката отметна глава потресена.

— Каквато и да е била преди това, когато умря, лейди Елинор членуваше в нашия орден — отвърна тя.

— Милейди — Корбет осъзна, че Ранулф вече беше много близо до сребърните фигурки, — също така тя беше поданичка на краля и е загинала при загадъчни обстоятелства. Ако настояваш, ще ти покажа заповедите си.

Игуменката въздъхна.

— Трупът й е в дома на покойниците — отвърна тя тихо. — Намира се до църквата. Сестра Франсис, сестра Агата, заведете госта ни дотам.

Ранулф въздъхна с облекчение. Беше действал точно навреме и две от сребърните фигурки сега внимателно бяха скрити под жакета му. Когато Корбет кимна учтиво на игуменката и последва монахините навън, прислужникът тръгна след него. Излязоха на заслепяващата слънчева светлина; Ранулф подритваше буци пръст, Франсис и Агата се движеха леко и безшумно като сенки.

Монахините поведоха двамата мъже по тревата между красивите сгради от пясъчник към църквата. Зад нея, близо до стената и в края на прашната пътека се намираше домът на покойниците, изграден от червени тухли.

От време на време Корбет спираше да зададе на сестра Франсис някой и друг въпрос за Годстоу. Тя учтиво промърморваше нещо и се опитваше да продължи, но писарят беше настойчив и поддържаше разговора, докато се оглеждаше наоколо. Прислужници бързаха край тях, а наблизо няколко послушници окопаваха лехите с розови храсти и спретнатите участъци, засадени с билки.

Корбет си пое дълбоко дъх, отпускайки се на топлината на слънцето, полузаслушан в гукането на дивите гълъби в гората. Зад него, под стрехите на църквата, лястовиците мелодично чуруликаха край стените. Сестра Франсис, макар и сдържана, беше готова да отговори на всичките му въпроси. През цялото време тя наблюдаваше мълчаливата Агата. Корбет долови предупреждение в очите на възрастната монахиня — по-младата сестра не биваше да казва нищо повече, отколкото изискваше възпитанието. Корбет погледна още веднъж към синьото небе и се приближи до Франсис.

— Всичко това са лъжи, нали? — попита той рязко. — Досега само ме лъжете. Нещо не е наред. Какво е то, жено? — Без да обръща внимание на стреснатата сестра Агата, той мълчаливо се наслаждаваше на притеснението на помощник-игуменката при това открито предизвикателство. — Имам пълномощията да раздавам правосъдие. Лейди Елинор не е паднала, нали?

Сестра Франсис отстъпи назад, лицето й се набръчка като сушена смокиня, а клепачите й трепкаха, докато търсеше отговор.

— Може да си прав, сър — промърмори тя. — Смятам, че лейди Елинор може да се е самоубила. Игуменката се опитва да скрие това. Нещо тежеше на лейди Елинор, но лейди Амелия не иска да приеме, че е било самоубийство, за да не я държат отговорна… знаеш какво може да се случи, ако се докаже, че е било така.

Корбет я изгледа с каменнп изражение. Сестра Франсис повиши глас.

— Лейди Елинор няма да може да бъде погребана на осветена земя. Това ли искаш, писарю? Да захвърлят тялото й в някой плитък гроб на кръстопът, за да не намери нещастната й душа никога покой? Така гласят църковните закони.

Корбет посочи към пътеката.

— Това ли е домът на покойниците?

— Да — отсече тя. — Върши си работата.

Корбет нареди на Ранулф да го изчака отвън и отвори незаключената врата. Вътре беше хладно, влажно, миришеше на земя и на нещо гнило. Писарят затвори вратата зад себе си. Усети как сянката на смъртта надвисва над собствената му душа. Подскочи, когато един прилеп, подплашен от шума, разпери тъмните си криле над наклонените греди и раздразнено изцвърча. През малко прозорче високо в стената проникваше оскъдна светлина. Две тънки восъчни свещи бяха запалени до обикновените брястови ковчези, всеки поставен на собствени подпори. Корбет отиде до по-близкия от тях, повдигна газеното було и отстъпи при вида на сбръчканото старческо лице, което се появи под него. Очите и устните бяха полуотворени, виждаше се синьо-черната вътрешност на устата. В мъждукащата светлина на свещите старицата сякаш се канеше да стане. Корбет си спомни, че игуменката му беше казала за възрастната монахиня, умряла рано тази сутрин. Пое си дълбоко дъх, покри я отново с воала и се приближи до другия ковчег.

Както беше обичаят, капакът още не беше сложен — това щеше да стане непосредствено преди погребалната служба. Воалът вече беше отметнат и Корбет затаи дъх при вида на студената красота на младата жена. Тя имаше сребристорусата коса на Мейв и съвършени черти. Корбет си помисли, че щом лейди Елинор е мъртва от шест дни, манастирът не е пожалил средства за най-добрите балсаматори, за да запазят тялото й до погребението. Той прошепна кратка молитва, искайки прошка от духа на мъртвата жена. Свали воала още по-надолу, взе свещта и разгледа гърлото на мъртвата. В основата му, от двете страни имаше малки жълтеникави петна. После Корбет изцяло отдръпна воала и едва не изпищя от ужас, когато зад него внезапно прокънтя глас:

— Какво правиш, човече?

Писарят се обърна. Свещеникът, който се молеше, коленичил до долната част на ковчега, се беше изправил, стискайки здраво ръба му. Разкривеното му от гняв лице го караше да прилича на демон в мъждивата светлина. Темето му беше обръснато, очите му бяха скрити под гъсти вежди. Устата и брадичкатаму бяха решително издадени. Той гневно изгледа Корбет.

— Попитах какво правиш.

Ръката на писаря посегна към ножа, когато свещеникът заобиколи ковчега.

— Остави камата! — каза той дрезгаво. — Или така ще те цапна по главата, че има да ме помниш!

Корбет не отдръпна ръката си от дръжката.

— Кралят ме изпрати тук. Казвам се Хю Корбет.

— Хич не ме е еня кой си и защо си тук. — Свещеникът посочи към трупа. — Макар да беше кралската курва приживе и греховете й да са като на Вавилонската блудница, отнасяй се към нея с уважение.

Монахът млъкна, когато Корбет извади ножа си. Вратата зад тях се отвори и задъханият Ранулф нахлу в помещението.

— Спокойно! — извика писарят, когато монахът се извърна. — С отеца имаме работа.

Прислужникът му колебливо затвори вратата.

— Отче — продължи тихо Корбет, — не искам никого да оскърбя. Но съм изпратен тук официално, за да прегледам тялото. Кой си ти?

Монахът си пое дълбоко дъх.

— Отец Рейнар, свещеник от местната църква и с благословията на епископа, капелан на това затънтено място. — Той кимна, без да сваля поглед от Корбет. — По-добре свършвай тогава.

Писарят се върна при горната част на ковчега и отново отметна воала, като отдели специално внимание на синините от двете страни на шията. Забеляза следа от пръстен върху дясната ръка. Отиде при долната част на ковчега и отметна тъмната рокля, в която беше облечен трупът. На средата на десния прасец също имаше вече жълтееща синина. Зад Корбет свещеникът дишаше тежко. Възможно най-тактично писарят прегледа останалата част от тялото и за пръв път, въпреки маслата и мехлемите на балсаматорите, долови лъх на разложено. Той тихичко прошепна молитва и отново се върна при трупа на старата монахиня. Огледа го под строгия поглед на монаха, после внимателно го покри с воала и безмълвно отиде до вратата. Зад него свещеникът угаси свещите и го последва навън. Въпреки топлото слънце, Корбет почувства студени тръпки да лазят по гърба му от онова, което беше видял.

— Това е Долината на смъртта — произнесе отец Рейнар, който внимателно го наблюдаваше.

Корбет го огледа. Сега той не изглеждаше толкова ядосан. Макар и среден на ръст, от него лъхаше сила, сякаш изсмукана от дъбовете и плодородната тъмна почва. Лицето му беше сурово, макар писарят да забеляза бръчици от смях, които смекчаваха фанатизма в печалните очи.

— Познаваше ли лейди Елинор? — попита го Корбет.

— Да, беше мила дама, макар и блудница.

Свещеникът се огледа и очите му се присвиха, когато видя сестра Франсис да стои с Ранулф в началото на пътеката.

— Това е зло място — промърмори той с ъгълчето на устата си. — Не се заблуждавай, писарю. Сатаната идва и поглъща душите, чиито тела ще горят в търбуха му цяла вечност.

— Ами лейди Елинор?

— Злочеста играчка на принцове. Сега, когато е мъртва, смили се над душата й, Христе.

— Как смяташ, че е умряла?

— От собствената си ръка, разбира се!

Монахът продължи:

— Може би тъмните сили, които обитават това място, са разстроили ума й. — Той посочи към стената на манастира и полираната колона, която стърчеше на метър и половина от земята. — Виж това, писарю — символът на Приап (гръцки бог нп плодородието, олицетворение на мъжката потентност — (Бел. прев.)). Казват, че в древни времена това било светилище, олтар на някакъв древен, кръвожаден бог.

Корбет проследи погледа му. Камъкът беше гладък и блестеше на слънцето. Усмихна се. Нямаше съмнение какво олицетворява и беше чудно как монахините са позволили подобен езически символ да остане в манастирските земи. После отново погледна свещеника.

— Още не си ми казал, отче, какво правеше при покойните?

— Молех се. Молех се Христос да се смили над душите на тези две нещастни жени, както ще се моля и за теб. — Той погледна мрачно писаря. — Повярвай ми, преди да си приключил тук, сигурно ще имаш нужда от молитвите ми.