Пол Дохърти
Принцът на мрака (2)

ВТОРА ГЛАВА

Хю Корбет, старши писар и главен шпионин на Едуард Английски, сънуваше кошмар. Стоеше под разлистените клони на един от брястовете край манастира Годстоу в Оксфордшър. Лятното слънце все още грееше, но цареше призрачна тишина, ненарушавана дори от птичите песни. От един клон на съседното дърво висеше тяло със счупен врат и клюмнала на една страна глава, напомнящо на древно жертвоприношение или на картата на Смъртта в таро. Корбет искаше да се извърне, но не можеше. Погледът му беше прикован в прозорците на манастира, които приличаха на слепи очи. Потръпна. Нито звук не нарушаваше ледената тишина, освен суетното кряскане на безразличните пауни с жестоки очи и далечното, едва доловимо пеене на монахините.

В кошмара си Корбет прекоси пищна зелена морава. Сенките зад него го тласкаха да върви напред. Не долови никакъв признак на живот, докато вървеше по чакълената пътека към голямата порта на манастира, която зееше полуотворена. Бутна я и влезе в студената, тъмна сграда. Двете редици свещи, които блещукаха в мрака и изпълваха тихата зала с танцуващи сенки, образуваха пътека, която водеше към началото на стръмно каменно стълбище. Там, сякаш заспала, лежеше млада жена с извърнато настрани лице. Бледата й като слонова кост буза се показваше изпод качулката. Корбет бавно се приближи, коленичи и обърна тялото — ръцете на жената изпляскаха като криле на паднала птица. Той повдигна качулката, очаквайки да види лицето на Елинор Белмонт, бившата любовница на принца, но изпадна в безмълвен ужас, когато видя, че това беше съпругата му Мейв. Някъде далеч над него в тъмната сграда тих подигравателен смях го възнагради за откритието. Корбет подскочи и се събуди, облян в пот, в собствената си спалня в имението Лейтън.

Дишайки тежко, той седна под зластистосиния балдахин между резбованите колони на огромното си легло. Рамката на прозореца вибрираше под силните пориви на вятъра и Корбет се замисли дали просто е сънувал или е бил посетен от някое мрачно нощно видение. Бързо погледна надясно, но жена му Мейв спеше дълбоко и сребристорусата й коса беше разпиляна като ореол върху дългата възглавница. Той се приведе и лекичко я целуна по челото. Самотният зов на ловуваща сова и предсмъртните писъци на някакво животно, които долетяха изпод сянката на дърветата, възвърнаха мрачното му настроение.

Корбет стана, облече робата си и запали свещ с огнивото. Приближи се бавно до тежката, плътна завеса, която скриваше отсрещната стена на спалнята и я дръпна. Светлината на примигващата свещ накара бродериите по нея призрачно да оживеят. Писарят натисна скритата ръчка и ламперията лекичко се завъртя на смазаните си панти, разкривайки входа към тайния му кабинет. Тази квадратна, варосана стая беше неговата обител, мястото, където можеше да остане сам, за да мисли, да крои заговори и да планира мерките срещу враговете на краля, в страната и в чужбина.

Той се протегна и усети как болка прободе рамото му там, където преди месеци един престъпник беше забил камата си. Корбет беше оцелял, излекуван от Мейв, от шест месеца негова съпруга и вече бременна във втория. Той се усмихна — това беше повод да бъде щастлив, но не и тук — в тази тъмна стая. Едуард I Английски му беше дал имението Лейтън, на границата на Есекс, заради заслугите му, но и като отплата за усилията му да изгради шпионска мрежа в Англия, Шотландия, Франция и Ниските земи (Low countries (англ.) — обединено наименование на днешните Холандия, Белгия и Люксембург — (Бел. прев.)). Корбет с радост беше приел предизвикателството, но сведенията, които получаваше, пораждаха други проблеми — усещаше, че е посял ветрове и е на път да пожъне бури.

Писарят запали кръстосаните факли, прикрепени с железни скоби на стената и отиде до изящно резбованото дъбово писалище; тайните, които криеше в секретните му чекмеджета и отделения, бяха източник на сегашните му грижи и тревога. Вдигна една плоча, измъкна връзка ключове, запали свещниците, седна и отключи тайното отделение.

Извади писмото на краля, което беше получил предишната вечер, докато с Мейв вечеряха в голямата мрачна зала на долния етаж. Беше кодирано, но Корбет вече го беше разшифровал. Взе перо от подноса с принадлежности за писане, приглади парче пергамент и започна да съчинява отговора си. Меморандум, който имаше за цел по-скоро да проясни собствените му мисли, отколкото да информира краля.

1. Крал Едуард е стар, погълнат от борбата срещу шотландските бунтовници, а се опитва да защити и териториите си във Франция. Кралската хазна е празна. Единствената възможност на краля да оцелее е мирният договор, наложен от Папата, в който задължително условие е женитбата на Уелския принц с невръстната дъщеря на Филип IV.

2. Уелският принц е некадърен, развейпрах и може би содомит. Обсебен е от Гейвстън Магьосника и мрази баща си. Отчуждението между баща и син е непреодолимо. Кралят би искал да прогони Гейвстън, но това може да доведе до гражданска война, което ще бъде в полза на шотландците и със сигурност ще докара французите.

3. Филип IV поиска отстраняването на Елинор Белмонт и лорд Едуард с радост се съгласи. Елинор е под домашен арест в манастира Годстоу, място, което принцът може да контролира от близкия си дворец в Уудсток.

4. Верни ли са слуховете, че лейди Елинор е страдала от гръдна болест и принцът й е пратил лекарства? И ако е така, лекарства ли са били наистина или отрова?

5. Миналата неделя лейди Елинор Белмонт не е отишла с монахините на вечерня, нито е вечеряла след това в трапезарията. Наредила на компаньонките си да я оставят сама. В сградата на манастира, където са разположени стаите на лейди Елинор, не е имало никой по време на вечерната служба, с изключение на две възрастни монахини — сестра Елизабет и сестра Марта. След вечерня всички монахини се събрали в трапезарията, както обикновено. Щом приключили с вечерята (както също е обичайно), майката игуменка и двете й заместнички, сестри Франсис и Катрин обиколили главната сграда, минали през отворената врата и намерили лейди Елинор Белмонт с наметка и качулка на главата на най-долната стълбищна площадка. Заявили, че е счупила врата си при падане, но качулката не била отметната.

6. Паднала ли е лейди Елинор Белмонт? Ако е така, защо дрехите й не са били в безпорядък? И защо старите монахини не са чули шума от падането и виковете й? Ако е паднала, къде е отивала или откъде се е връщала? Било ли е самоубийство? В докладите пишеше, че напоследък страдала от меланхолия.

Корбет почеса бузата си с перото, заслушан с едно ухо във воя на вятъра, който бродеше като призрак между дърветата. Клоните шумоляха, един от тях непрекъснато почукваше по прозореца. Корбет потопи перото в синьозеленото мастило. Била ли е убита лейди Елинор? И ако е така, от кого? От лорд Едуард? Той е бил наблизо, в двореца в Уудсток. От лорд Гейвстън, който също е бил там? Или от двамата заедно? А може би е била убита от някого в манастира? От завист или по заповед на някой друг. На французите? В момента тяхно посланичество беше в Англия, водено от стария враг на Корбет, Амори дьо Краон.

Корбет захапа кокалчетата на ръката си. Дьо Краон, изпълняващ неговата длъжност във френския кралски двор, беше опитен и хитър човек, който не обичаше Едуард Английски, нито неговия старши писар. Французите щяха да бъдат много доволни, ако избухнеше скандал, който да опозори английската корона. Белмонт някога беше любовница на Уелския принц, но беше отстранена от двора, така че те нямаха изгода от смъртта й. Разбира се, Гейвстън би могъл да заеме мястото й, но французите нямаха доказателства, че връзката му с младия принц е нещо повече от почтено приятелство. И все пак, ако дьо Краон обвинеше принца или Гейвстън в убийство, Филип можеше да реши, че сватбата се отменя, мирният договор щеше да бъде анулиран като недействителен и англичаните щяха да бъдат въвлечени в скъпа и кървава война. Корбет взе перото и отново започна да пише.

7. Има сведение от шпионин в Есекс, че Уелският принц се е оженил тайно за лейди Елинор Белмонт. Беше ли това друго основание за принца да убие бедното момиче?

Внезапно му стана студено. Корбет не си правеше илюзии — и принцът и неговият баща бяха еднакво безмилостни и егоцентрични.

8. Още едно съобщение от Юдо Тайлър, английски шпионин, дебнещ в сенките на Лувъра. Беше го изпратил преди седмица, но след това беше изчезнал. А съобщението беше твърде загадъчно — член на семейство Монфор бил някъде в Англия.

Тревогата на Корбет нарасна. Преди четиридесет години, осем години преди самият той да се роди, Едуард I (по това време Едуард в все още престолонаследник, но води войските срещу бунтовника Симон дьо Монфор, който е пленил баща му, крал Хенри III — (Бел. ред.)) потушил яростно въстание, предвождано от граф Симон дьо Монфор. Кралят, който едва не изгубил короната си, разгромил армията на графа при Ившъм. Дьо Монфор бил убит и Едуард наредил да насекат тялото му и да нахранят с него кралските кучета. Оцелелите от бунта на Монфор избягали в чужбина и при всяка възможност изпращаха убийци срещу английския крал и неговото семейство. Враждата продължаваше вече години. Преди известно време кралят беше използвал самия Корбет, за да разкрие едно от тези тайни сборища. Шпионинът потърка лицето си като си спомни тъмната страст на Алис, водачката им. Кой ли беше този нов убиец, чудеше се той, и къде ли се намираше в този момент?

— Хю! Хю!

Корбет вдигна поглед. Мейв стоеше на вратата, увита с една от наметките му. Въпреки тревогите си, той не можеше да не се възхити от красотата й — сребристата коса, кожата, която блестеше като полирано злато в светлината на свещите и прекрасните синьовиолетови очи, натежали от сън.

— Какво зяпаш, мъжо? — попита тя.

— Знаеш много добре — промърмори той.

Стана, угаси свещите и я поведе обратно към спалнята.

— Хю, какво правиш? — Мейв се отскубна и втренчи мрачен поглед в него. — За Бога, посред нощ е! Събуждам се, а леглото ми е студено и теб те няма. — Тя се усмихна, остави наметката да се свлече на пода и го прегърна през кръста. — Заради писмото на краля е, нали? Заради случилото се в Годстоу?

Той въздъхна дълбоко.

— Да, и утре трябва да отида там. Веднага щом Ранулф се върне.

Тя го накара да седне на леглото до нея.

— Жената е била убита, нали?

Корбет кимна.

— Боя се, че е така.

— И ще обвинят краля?

Той потърка лицето си.

— Смятам, че ще стане така. Ако избухне скандал, Бог знае какво ще се случи. — Хвана ръката й. — Мейв, от четиридесет години в Англия няма гражданска война. Но смъртта на лейди Елинор може да разпали нова.

Тя потръпна и се мушна под дебелите завивки.

— Хю, едва ли ще откриеш убиеца посред нощ!

Той мрачно се усмихна.

— Може би няма да успея дори и на светло!

 

Ранулф, бивш затворник от Нюгейт, понастоящем личен прислужник на Хю Корбет, зави с коня по напечената от слънцето пътека, която водеше към имението Лей-тън, точно когато камбаната на селската черква заби за молитва. Обърна се и загледа селяните, които приведени из полята събираха житните снопи и ги товареха в големи двуколки. Дочуваше смях, песента на жена, която приспиваше детето си, а от време на време вятърът донасяше виковете на децата, които играеха на брега на потока, докато родителите им прибираха реколтата.

Ранулф беше ходил до канцлерството в Лондон по поръчка на господаря си, както и до някои златари в Полтри. Беше посетил и сина си, прекрасния плод на една от любовните му връзки. Ранулф беше доволен, че момчето с всеки изминал ден започва да прилича все повече на него — същата остра червеникава коса, пълни устни, луничаво лице, чип нос и дръзки, пронизващи зелени очи. Детето се беше родило преди няколко месеца, посред зима и Корбет беше убедил Ранулф да го даде на осиновители на Треднийдъл стрийт. Отначало прислужникът се беше съгласил, но после промени решението си, взе си го обратно и веднага го изгуби. Когато една пищна, едрогърдеста прислужница в кръчмата привлече погледа му, той просто остави бебето и отиде да се забавлява, а после се прибра, напълно забравил за малкия вързоп, който беше поверил на жената на кръчмаря. Затова послуша съвета на Корбет и върна детето на отчаяните му осиновители.

— Добро решение — промърмори си сега Ранулф.

Обичаше момчето, но никога не можеше да си спомни къде го е оставил. Внезапно забърбори катеричка, птичка излетя от храстите прещип и ръката му веднага посегна към камата. Не се чувстваше на място в провинцията, градът му липсваше и мечтаеше Корбет да се върне в къщата им на Бред Стрийт, но новата съпруга на господаря му, Мейв, беше променила живота им. Ранулф изстена наум. Той желаеше повечето жени, които се изпречваха на пътя му. Всъщност, намираше всички жени за привлекателни, независимо от положението или възрастта им. Ако не си струваше да бъдат прелъстени, те поне бяха чудесен обект за добродушните му шеги и задявки.

Мейв беше по-различна. Ранулф се боеше от нея. От проницателните й сини очи, които сякаш четяха всяка негова мисъл; от умелото й ръководене на делата на господаря му — независимо дали трябваше да закупи земя или да спечели благоразположението на стария крал с каменното лице. Когато Мейв беше с него, Хю се отпускаше, дори се усмихваше. Ранулф разкърши гръб, докато насочваше коня си към вратите на имението. Тя беше променила Корбет. Господарят му все още беше потаен и необщителен, но по-уравновесен, по-спокоен и по-пресметлив. Преди Корбет работеше за канцлерството и изпълняваше лични поръчки на краля. Сега всичко се беше променило. Той се държеше, сякаш му харесваше да интригантства и създаде шпионска мрежа, която обхващаше Рим, Авиньон, Париж, Лил, Единбург и Дъблин.

Ранулф смушка коня и се заслуша в шумовете на гората, както Мейв го беше учила. Поклати глава. Би дал една златна монета, за да чуе виковете на лондонските амбулантни търговци и улични продавачи, жизнерадостните крясъци на чираците и дрезгавите провиквания на собствениците на сергии. Тук беше прекалено открито, въздухът беше твърде чист и винаги съществуваше опасността да те накарат да вършиш физическа работа. Нямаше войници, които да измами на игра с фалшивите си зарове, нито нечестна игра на дама. Нямаше красиви момичета, с които да се задяваш и най-вече, нямаше я мистрес Семплър, сластолюбивата млада съпруга на застаряващия търговец на вълна.

Ранулф се усмихна доволно като котка, изяла сметаната. Предишната вечер си беше прекарал приятно, утешавайки милата дама в отсъствието на съпруга й. Сети се как изглеждаше бялото й, гладко като коприна тяло, зряло и пищно, докато стоеше пред него само по чорапи и воал. Отново изстена, тихо изруга и насочи коня си към тучната поляна пред вратата на имението, разпръсквайки ленивите овце, които пасяха там.

Но той никога не падаше духом за дълго — в крайна сметка господарят му сега беше собственик на препълнени хамбари и плодородни ниви, пък и винаги можеше да се престори, че е свършил много работа в Лондон и да получи възнаграждение. Докато слизаше от коня, облиза устни и придоби тъжно изражение. Беше репетирал речта си. Щеше да представи нещата в най-лошата им светлина, изтъквайки премеждията и капаните, на които се е натъкнал, докато е изпълнявал заповедите на господаря си… Но изобщо не беше подготвен за онова, което го очакваше. Корбет седеше в облицованата с дъбова ламперия зала с наметало, ботуши и шпори, а един слуга изнасяше пълните му дисаги. Ранулф очакваше най-лошото, когато видя усмивката върху лицето на господаря си.

— Бог да те благослови, Ранулф! — възкликна той. — Чаках те. Отиваме в манастира Годстоу в Оксфордшър. Как е онова малко ангелче, синът ти?

Ранулф долови сарказма в гласа на господаря си и се усмихна. Корбет обичаше малкия Хю, но често го наричаше чудовище и истински син на баща си — от острата коса до вродената му способност непрекъснато да прави бели.

— Ами, мастър, както се очакваше — отвърна Ранулф, съзирайки Мейв да идва от библиотеката. Изглеждаше прекрасно с простичката си бяла пребрадка и дългата, тъмночервена рокля, привързана на шията със сребристобели панделки, макар ефектът малко да се разваляше от тежкия колан около наедрялата й талия, на който висяха повечето от ключовете за къщата. Както обикновено, Мейв изглеждаше сериозна, но Ранулф забеляза палавите искрици в очите й.

— Добре ли си прекара в Лондон, Ранулф?

Точно се канеше да я излъже, когато срещна очите й.

— Да, госпожо.

— Никакви забавления и пороци, нали?

— Не, разбира се — промърмори Ранулф. — Само тежък труд.

Той отмести поглед, но Мейв продължи с разпита. Щеше да разбере за мистрес Семплър, независимо от неговото желание, затова Ранулф измърмори някакво извинение и потърси спасение в стаята си. Изми лицето си в легена, пререди багажа си в нови дисаги, събирайки каквото намери от вещите си в обичайния безпорядък и слезе по страничното стълбище пред входа на имението, където един коняр беше довел отпочинали коне и товарно пони. Вътре Мейв беснееше под назидателното слово на Корбет заради тормоза й върху Ранулф.

— Ще ти липсвам ли? — попита той, рязко сменяйки темата и я придърпа към себе си.

— Не — подразни го тя.

— Ще се погрижиш ли за оградата на дългата ливада?

— Не, ще я досъборя.

— Ами за разхлабените летви на хамбара?

Мейв поклати глава.

— Ще ги изгоря заедно с част от хамбара. И когато отец Мартин пак започне да се оплаква, че паството му използва гробището като игрище, ще му кажа да иде да се обеси. А пък след това — тя поклати глава — един Бог знае какво ще направя.

Корбет я притисна и страстно я целуна.

— Тогава ще се сбогувам с теб, жено.

Той й намигна, усмихна се и се промъкна през вратата към оседлания кон.

 

Корбет и Ранулф пътуваха на север, минаваха през малки селца, или по-скоро махали от схлупени колиби със сламени покриви, скупчени край някоя църква или имение. Жътвата скоро щеше да свърши. Когато гледаше нивите с избуяли високи и златисти жита, разделени от зелените поля и тесните торфени ивици, Корбет се сещаше за младостта си. Самите колиби не бяха по-големи от тази на баща му, със стени от измазан плет и малка градинка, в която да отглеждаш лук, зеле, чесън и арпаджик.

Конят му се препъна и той изруга. Ранулф тайно се възхити на репертоара на господаря си, който включваше някои от най-мръсните псувни, които беше чувал. По пътищата имаше огромни дупки, запълнени с клони или засипани с пръст, която щеше да бъде отмита при първия по-силен дъжд. Спряха в един селски хан, за да хапнат змиорка със сос и да пийнат няколко глътки от силния местен ейл. Кръчмата беше пълна с мъже и жени, селяни, соколари, ловци, прислужници от конюшните, пекари, пивовари, готвачи и кухненски помощници. Те се тълпяха, за да пийнат от хубавия ейл, смесвайки се с овчарите и свинарите, като закачаха и щипеха перачките и млекарките, дошли да разменят клюки или да привлекат вниманието на любимия си.

Седнал в ъгъла, Корбет изслуша разказа на Ранулф за положението в Лондон, преди тихичко да му съобщи какво ги очакваше в манастира Годстоу. Лицето на Ранулф пребледня. Гейвстън и лорд Едуард бяха два пъти по-опасни от стария крал; особено Гейвстън — злобен и влиятелен лорд, чието присъствие се усещаше и в съда, и в града. За пръв път от коледната служба прислужникът затвори очи и от сърце се помоли господарят му да не се провали и да не изгуби кралското благоволение. Корбет беше уязвим заради враждата между краля и жестокия му наследник. Ако не угодеше на Едуард, той щеше да усети неблагоразположението му, но Уелският принц беше неуравновесен като птица, която се опитва да лети само с едно крило. В един миг той беше приятен събеседник и се държеше като обикновен човек, а в следващия — гледаше от цялата висота на положението си. Гейвстън беше още по-лош — беше си направо опасен. Ранулф обичаше господаря си, макар тайно да си присвояваше някоя и друга монета и наум да се надсмиваше на надутото му държане, но ако Корбет изпаднеше в немилост, той щеше да го последва. Той се изправи и поръча още една половница ейл на прислужницата с мазна престилка, за да успокои страха, който свиваше стомаха му.

— Всички знаят за Елинор Белмонт! — възкликна той. — В Гилдхол (Сграда, в която заседавал Съветът на гилдиите — (Бел. ред.)) и в Сейнт Пол’с говореха за нея.

Ранулф погледна въпросително господаря си. Корбет се изправи и отмести очи от продавача на реликви, който току-що беше влязъл в кръчмата с торба стока.

— Кого смятат за виновен?

— Обвиняват принца и дори стария крал.

— Какво друго се говори, Ранулф?

— Че принцът обича Гейвстън повече, отколкото съпругът обича жена си. Старците говорят за нова гражданска война, а оръжейниците и майсторите на стрели имат много работа.

Корбет кимна и отново се облегна на пейката. Шпионите му бяха докладвали същото — изглежда навсякъде из страната могъщите лордове се бяха заели да постегнат замъците си, събираха провизии и оръжия срещу възможна обсада. Щеше ли да има война? Може би отговорът се криеше в Годстоу.

Корбет погледна към вратата и видя, че е започнало да се смрачава, затова продължиха пътуването си, оглеждайки се бдително, докато яздеха на север по стария римски път към Оксфордшър. По-рано през деня пътят беше оживен от търговци, студенти в окъсани дрехи, шарлатани и от време на време някой монах, който пътуваше с преносимия си олтар от село на село. Корбет знаеше, че когато вечерта се спусне, въпреки душната лятна жега, пътят става опасно място. Горите и пустите блата бяха населени от хора, които нямаха земя и живееха извън закона, мръсни, коварни създания, облечени в дрипи, обезобразени от всички рани и болести, съществуващи под слънцето. Те плячкосваха пътниците и се хвалеха с делата си, съобщавайки на пребитите си и ранени жертви, че са били ограбени от Голата глава, Кървавите кости, Робин Злия, или каквото име си бяха измислили. Корбет докосна меча и камата си и добил известна увереност, смушка уморения си кон в лек галоп.

Късно през нощта пристигнаха в село Уудсток, което се намираше между двореца и манастира. Наеха си стая в кръчмата „Бикът“, която се намираше в края на селото, до гората. Корбет пестеше парите си — стаята им беше на тавана, обзаведена със сламеник върху дървени магарета, който щяха да споделят с Ранулф, заедно с вълнената му завивка; сандък, маса и два стола. Бяха им обещали кана разреден ейл сутринта, овесена каша и вечеря. Пъпчивият кръчмар се съгласи също така да прибере и нахрани конете им.

След като господарят му си легна, Ранулф слезе в кръчмата с малката торбичка стоки, които винаги носеше в подобни селски райони — няколко стъкленици, пълни с оцветена вода и намачкани цветчета, косми от сварено рижо куче, сушена и стрита кожа от главата на мъртвец, смесена с мазнина. Тези и други специалитети той продаде на кръчмаря и клиентите му като лекарства за всички известни болести на света. Доволен, че поне е възстановил част от загубите на господаря си, той им прибра парите, промъкна се отново горе и заспа сън на праведник на ръба на леглото.

 

А смъртта отново бродеше в манастира Годстоу. Възрастната сестра Марта превърна част от просторната си стая в импровизирана баня, отделена с параван. Готвачките носеха големи пръстени кани и напълниха дървената вана с гореща вода. Сестра Марта искаше да изглежда безупречно. Сигурна беше, че майката игуменка много ще се заинтересува от онова, което щеше да й каже.

Беше съблякла кафявата си вълнена роба, поръбена със синьо — униформата на нейния орден „Дъщерите на Сион“ и нагласяше паравана по-плътно край ваната само по бяла ленена риза. След като се увери, че вратата на стаята е заключена и резето пуснато, тя взе чашата с вино и жадно отпи.

Искаше й се да има от парфюмирания сапун, внесен от Кастилия, който ухаеше така приятно. Беше го използвала преди три месеца, когато се беше къпала за последен път за великденските празници.

Сестра Марта докосна косата си и усети колко са мазни сивите й къдрици. Стана, смучейки венците си и малките й черни очички се втренчиха в пространството. Да, трябваше да изглежда отлично пред лейди Амелия — искаше да й направи впечатление с прозорливостта и ума си, а не да бъде отпратена като бъбрива старица, която си въобразява разни неща. Не искаше някоя от онези кучки, сестрите Франсис и Катрин, да оборят думите й като трескава фантазия на застаряващия й ум. Не, сестра Марта беше видяла нещо необичайно през нощта, когато беше умряла кралската блудница и щеше да го използва, за да извлече изгода за себе си — сладкиши, ленени чаршафи или по-големи порции в трапезарията. В крайна сметка го заслужаваше, толкова години служеше на ордена.

Сестра Марта свали ленената риза и влезе във ваната, отпускайки нашареното си от вени старческо тяло в топлата вода. Отпусна назад глава, но рязко се изправи, когато Смъртта почука на вратата й.