Пейо Яворов
Есенни мотиви

I

Повя горняка през полята,

залюшна дървесата —

и от настръхналите клони

листа увехнали отрони.

 

Горняка разпиля листата

далеко из полята:

стоят самотно черни стволи

и скръбно махат вейки голи…

II

Денем призраци мъгливи,

нощем тъмни тъмноти,

пъплят облаци дъждливи

в поднебесни висоти.

 

Дух на вглъхнало мъртвило

сред природата немей;

и в гърди сърце унило

сякаш мъртво — леденей…

III

Духна вятър от усои

и небето проясни,

ширнаха се без граница

тъмномодри висини.

 

И звездите към земята

гледат с уплах и тъга:

те едвам я разпознават —

кална, дрипава сега.

IV

Безмълвна нощ и адски мрак…

И нигде звук, и нигде зрак:

почти допират до земята,

тъй ниско тегнат небесата.

 

Духът страдае притеснен,

умът блуждае ослепен…

О, боже, дай една звездица —

и глас, макар на нощна птица!

V

Не млъква вой — стихийна буна!

Не млъква зимната фъртуна,

по-ненадейна всеки час:

ту забърбори тя плачливо,

ту прихне ядно заканливо,

ту чак в небе извие глас…

 

И струва ми се, че не хала

бездънно гърло е продрала

и вън лудее с бясна мощ:

но че притиснат от бедите,

цял свят си е надул гърдите

и стене н тая адска нощ…